Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (21)

Осемнайсета глава
Празникът

Паланкинът на губернатора беше удобен и елегантен, но по стръмния планински път се накланяше твърде неприятно, дори рисковано. Пътуването в такова превозно средство бе ново за Акитада и той реши, че би предпочел ездата. Дръпна завесата от бамбукови мъниста и погледна навън.

Намираха се сред гъстата борова гора, покрила склона. Яркото слънце, огряло пътя и всичко наоколо, бе в пълно противоречие с мрачното му настроение. Един от конниците на ескорта мина покрай прозореца отдясно. Личната гвардия на губернатора ги придружаваше в цялото си великолепие, с развети от вятъра знамена и изобилие от червени пискюли. Акитада инстинктивно подръпна поовехтялата си дворцова дреха, надявайки се, че не изглежда прекалено мизерно редом с великолепието на Мотосуке. Губернаторът седеше срещу него, облечен в чисто нов жакет на фигури от зелен брокат, който покриваше донякъде пищните му панталони от тъмночервена коприна.

— Почти стигнахме — отбеляза Мотосуке и също надникна навън. — Подават се върховете на пагодата. Виждал ли си такова множество?

Колкото повече приближаваха, толкова повече хора задминаваха. Всички те бяха тръгнали за церемонията по освещаването. Пътниците в паланкина размениха погледи. Отговорността за толкова много хора беше направо ужасяваща. Въпреки внимателната подготовка все нещо можеше да се обърка.

Акитада бе сигурен, че това ще се случи. Всичко, до което се докосваше в последно време, се проваляше. Където и да се появеше, сееше смърт. Откакто направиха ужасяващото откритие за смъртта на Хигекуро, не минаваше и час мислите му да не се върнат към няколкото минути, прекарани в залата за тренировки тогава. Единствено изключение правеха спомените му за Аяко, но тутакси ги прогонваше.

Сякаш прочел мислите му, Мотосуке отбеляза:

— Никога няма да забравя колко много кръв имаше в школата по борба. Хигекуро трябва да е бил забележителен мъж.

Акитада кимна.

— Истински късмет, че двете сестри за оцелели. Глухонямото момиче е много добра художничка.

Акитада кимна отново. Дали Аяко щеше да е в безопасност с човек като Хидесато? Щеше ли той да заеме мястото на баща й в школата… както бе заел неговото място в прегръдките й?

— За щастие, лежах в безсъзнание в главната зала на храма — рече той на глас, — когато Тора и Хидесато са пленили хората на Джото. Монахът, който избяга, можеше да провали нашите планове, ако ме познаеше.

Мотосуке потри пухкавите си длани доволно.

— Така е. Това е добър знак. Богинята на милосърдието е на наша страна.

Нищо подобно, помисли си Акитада с горчивина и в съзнанието му изникна леко ироничното й изражение на рисунката в храма.

— Защо си така сериозен, по-възрастни братко? — поинтересува се Мотосуке. — Боли ли те още главата?

— Не. — Колкото и изненадващо да беше, това бе истина. Въпреки треската и удара на Хидесато се чувстваше отново във форма. Не можеше да се каже същото за настроението му. — Искрено завиждам на доброто ти настроение — печално отбеляза той. — Влезем ли веднъж в храма, ще сме като клечащи патици.

— Не се безпокой. Всичко ще мине добре. Охраняват ни моите хора и хората на Юкинари. Лоялността на войниците, които ще се разположат във вътрешния двор и в голямата зала на Буда, е проверена.

Засрамен от това, че може би думите му са прозвучали като на страхливец, Акитада замълча.

— Помисли си само — не спираше Мотосуке, — в този момент Акинобу и стражите му претърсват дома и складовете на търговеца на коприна. В края на деня ще разполагаме със задържани, с доказателства и… С плячка. — Губернаторът отново потри ръце и се изкикоти тихичко. — Представяш ли си колко ще се изненадат в столицата, като получат трите пратки, които отдавна са отписали?

— Едва ли ще получат всичко — промърмори Акитада. Мощният звън на камбаната на храма отекна. Паланкинът подскочи и се наклони силно надясно. През прозореца от страната на Мотосуке се появи храмът на Четворната мъдрост, чиито сини керемиди искряха на слънцето.

От двете страни на стълбите стояха монаси с тъмнооранжеви облекла.

— Интересно дали Икеда е тук — замислено рече Мотосуке.

— Питам се дали е жив. Той е сериозна заплаха за Джото. — Акитада вдигна малкото огледало, закачено на една от куките в кабинката, и провери дали дворцовата му шапка не се е разместила. Приличаше на черна кутийка, обвита в колосана коприна, с гайки отзад. Той се намръщи на бледото си отражение с гъсти вежди и подаде огледалото на Мотосуке. Най-сетне паланкинът спря и носачите го оставиха на твърда земя.

— Тук ли ще слезем? — полюбопитства Акитада.

Мотосуке избута завесата още малко.

— Не. Спряхме само за кратка формалност по посрещането. Ето, тръгваме отново. — Носилката се люшна и двамата мъже инстинктивно посегнаха към шапките си. — Виждам, че Юкинари е поставил постове и при голямата порта. Умен мъж. Според мен историята с госпожа Тачибана беше много сериозен удар за него.

— Едва не наредих да го арестуват. И слугинята на Тачибана, и просякът бяха категорични, че убиецът е носел шлем.

— О! — тупна се Мотосуке по коляното. — Исках да ти кажа, но от тревогите по болестта ти и проблемите с Джото съвсем забравих. Този млад глупак ми довери, че когато й казал, че се разделя с нея, младата госпожа вдигнала страхотна врява и той буквално побягнал навън. В бързината забравил шлема си у тях.

Паланкинът се килна рязко назад, тъй като носачите започнаха да изкачват стъпалата към входната врата.

— Това наистина обяснява всичко — отговори Акитада и се хвана за една от копринените примки наблизо, за да не падне и да не развали украшенията на главата си.

— Според мен Икеда го е носил всеки път, за да не го познаят. Предположих подобно нещо, когато ми казаха, че убиецът бил облечен в синя туника. Няма истински военен, който да носи шлем без униформата си. — Този път носилката се килна напред, тъй като носачите трябваше да слязат по стълбите от другата страна на портата. Щом се изравни отново, Акитада продължи: — По-рано трябваше да се сетя за Икеда. Беше облечен със синя туника по време на вечерята у вас.

Отвън долиташе звук, подобен на жуженето на гигантски пчелен кошер. Минаваха през човешкото множество, изпълнило двора на храма. От двете страни на паланкина монаси в оранжеви роби размахваха кадилници с тамян и припяваха своите мелодии. Зад тях местните жители се притискаха и надничаха над главите и раменете си, за да видят какво става и кои са изтъкнатите гости.

Носачите, които вече бяха обект на всеобщо внимание, ускориха стъпки към голямата зала на Буда и тръснаха така ентусиазирано носилката, че зъбите на пътниците изтракаха.

Излизането от паланкина бе сериозно изпитание. Първо навън подаде крак Мотосуке, последван от Акитада. Двамата загръщаха старателно обемните си облекла и колосаните панталони около тялото си, за да минат през малката врата, като същевременно внимаваха да не ударят шапките си.

Следващият проблем бе изкачването на широките стъпала към площадката пред входа, без да настъпят пищните си облекла, които се простираха на близо метър около тях. За щастие олюляващата се походка се смяташе за нещо елегантно сред високопоставените благородници, особено когато са с церемониалните си одежди. Докато стигнат площадката, Акитада беше плувнал в пот. Поради ниското си положение в дворцовата йерархия, той не бе имал достъп до подобни церемонии. Правеше му впечатление обаче, че Мотосуке, въпреки по-голямата си възраст и повечето килограми, се справяше с лекота.

Групата, която ги посрещна, бе оглавявана от възрастен свещеник с бледо лице и хлътнали очи. Мотосуке се обърна към него, като го нарече Кукай. Значи това беше дяконът, изпратен да даде духовна утеха на госпожа Тачибана. Изпитал почти физическо отвращение, Акитада извърна глава и погледна към множеството долу в двора.

Гости, монаси, войници щъкаха навсякъде. Пред новата зала се извисяваха няколко платформи и носилките на богатите семейства бяха наредени в дъното покрай далечните галерии. Жените от висшата класа и техните придружителки бяха скрити зад паравани, далеч от любопитните погледи на непознати. На всяка крачка се виждаха униформи и ризници. Войниците на Юкинари стояха дискретно в проходите между хората, само около изходите и близо до новата зала имаше по-големи групи.

Поуспокоен, Акитада тръгна с Мотосуке на обиколка в новата зала.

Беше просторна и красива, но Акитада почти не слушаше обясненията на Кукай. Спряха пред висока бронзова фигура на Буда за задължителните поклони. Група възрастни монаси пееха тихичко, този звук му напомни за затворените в подземието техни събратя. По едно време край тях мина дълга редица от момчета на не повече от десет-единайсет години. Бяха облечени в прекрасни копринени одежди във всевъзможни цветове и държаха в ръце златни звънчета. Всеки път, когато чистите им тонове прозвъняваха, най-малките момченца избухваха в смях. Невинността им порази Акитада със своята неуместност, децата нямаха място в света на монасите. Докато гледаше объркан цветната група, те изчезнаха в сребристата мъгла на тамяна, обвила Буда.

— Най-младите членове на нашето общество — отбеляза Кукай. — Семействата им ги повериха на нашите грижи.

Акитада си спомни обвиненията на стария монах към Джото и усети как стомахът му се свива. Животът в манастирите забраняваше връзките между мъже и жени и обществена тайна бе, че монасите се обръщат един към друг за обмяна на нежности, но с деца…? А какво да мисли за своя приятел Тасуку, който винаги бе обичал жените? Как бе събрал сили да им обърне гръб завинаги?

Напуснаха залата и Кукай ги поведе към една от платформите за зрители, обяснявайки, че останалите платформи са на около пет метра една от друга и са определени за игумена, който ще води церемонията, за управата на храма и за танцьорите.

Тяхната платформа бе покрита с дебела рогозка обточена с брокат, а отгоре бяха наредени копринени възглавници. Тента от брокат щеше да ги предпазва от лъчите на зимното слънце. На Акитада бе определено почетното място, до него бе губернаторът. Възглавницата отляво на Мотосуке бе за липсващия Икеда. Вдясно от Акитада се настани Юкинари. Отзад се наредиха останалите членове на официалната делегация — няколко съдии, старши секретари в администрацията на провинцията, начело със Сеймей.

Акитада поздрави с кимване Юкинари, който изглеждаше чудесно. Настоящите му отговорности бяха вдъхнали живот и цвят на лицето му, придаваха сигурност на поведението му.

Под тях оркестърът от барабани, флейти и цитри засвири и танцьорите се понесоха на централната платформа в ритуални религиозни танци. Акитада час по час хвърляше погледи към платформата, определена за игумена.

Най-сетне танцьорите свършиха изпълнението си и музиката спря. Настъпи тишина, изпълнена с очакване. Сребърен звън на звънчета привлече вниманието на присъстващите към вратите на новата зала, където се бяха събрали децата. Портите бавно се разтвориха и Джото се появи. Тълпата избухна във възторжени приветствия.

Той остана така няколко дълги минути, докато хората викаха и махаха с ръце, и едва тогава пристъпи напред. Спря пред първото стъпало, за да изчака възторгът да утихне, допря събраните си длани до устните, после до челото си в знак на поздрав и благословия и накрая тръгна надолу по стълбата. Копринената му дреха от два контрастни нюанса на пурпурното се гънеше и потрепваше при всяко негово движение. Златни бродерии и перли обточваха дългия му епитрахил.

Две редици монаси излязоха от храма. Всеки от тях носеше жезъл със завързани за него цветни панделки. Джото, Кукай и останалите официални лица от храма поведоха процесията. Припявайки: „Амида, Амида“, те се отправиха към главната порта, за да изпълнят ритуала по обиколката на храма.

— Виждал ли си някога подобна показна театралност? — прошепна в ухото на Акитада Мотосуке. — Мисля, че току-що пред очите ни се разходиха златото и коприната от три конвоя с данъци.

— Все нещо е останало — отбеляза Акитада. — Човек като Джото има по-големи планове от обикновено освещаване на храм. — След това се обърна към Юкинари: — Време беше да са освободили затворниците. Никъде не виждам Тора.

— Заедно с неколцина от най-добрите ми момчета тръгна към складовете. Ако намерят бързо входа към подземията, до завръщането на монасите би трябвало да са тук. Тора обеща да даде знак, когато са готови.

До този момент всичко се движеше по план. Отвъд стените на храма се носеше пеенето на монасите. Акитада предположи, че като се имат предвид размерът на двора около храма и трудният терен, обиколката ще трае поне половин час.

За да задържат тълпата вътре в двора, музикантите и танцьорите подхванаха отново своите изпълнения. Някои от най-малките послушници поднесоха плодови сокове на гостите. Момченцето, което спря пред Акитада, едва ли имаше повече от шест или седем години. Беше красиво, както само децата на тези години могат да бъдат, а когато успя да напълни чашата, без да разлее нито капка, се усмихна зарадвано от своето постижение и показа на Акитада равните си бели зъби, един от които липсваше.

Най-сетне началото на процесията се зададе отново. Дългата като змия опашка от монаси опаса платформата, определена за висшите духовници от храма. Щом игуменът, Кукай и останалите заеха местата си, започна четенето на сутра. Останалите монаси се разположиха на различни места, откъдето от време на време се включваха със съответните припявания.

Следваха поздравленията от представителя на императора. И Акитада, и Мотосуке трябваше да изразят радостта си от щастливото събитие. Официалните подаръци под формата на рула коприна, туники, кутии за сутра и броеници бяха красиво опаковани и наредени в подножието на тяхната платформа.

Като представител на императора Акитада щеше пръв да отправи своите поздравления към Джото. Всъщност намеренията му бяха съвсем други.

Всичко обаче зависеше от това дали Тора ще успее да освободи затворниците. Къде се губеше той? Стомахът на Акитада се свиваше болезнено и змията на съмнението се бе свила на топка там. По едно време не издържа, извърна се към Сеймей и му кимна с глава. Както се бяха уговорили предварително, старецът стана и безмълвно се отправи към задния двор на храма и тоалетните.

 

 

Сеймей крачеше решително напред като човек, който иска да стигне час по-скоро до отходните места. В района на кухнята не се виждаше почти никой. Най-малкото монаси. Той се опитваше да си спомни архитектурата на храма и реши да завие към портата на северната стена.

Следващият двор беше съвсем пуст. Сигурен беше, че голямата сграда пред него е складът, в който бяха скрити алебардите. Тук някъде се намираха Тора и войниците, които трябваше да освободят монасите от подземието. Само дето не се виждаше жива душа. Отвътре обаче долиташе шум. Сеймей се зарадва и бързо отвори вратата. Мярна му се някаква сянка.

— Има ли някой? — попита той с приглушен глас.

Никакъв отговор.

Хрумна му, че задачата му можеше да се окаже и опасна. Коварни монаси, а нищо чудно и да са цяла банда, може би се криеха зад буретата и балите и щяха да скочат отгоре му, за да го убият. За миг се поколеба дали да не тръшне вратата и да я заключи отвън, така че онзи да си остане там. Но си спомни дадените му инструкции. Трябваше да разбере дали нещо се е объркало и да предупреди господаря си.

Смело пристъпи напред. Огледа дългите редици с бурета и кошници и много скоро забеляза развитите рогозки, където са били скрити нагината, още повече че наблизо лежаха няколко.

Пристъпи напред с разтреперани крака, стигна до буретата и надникна зад тях. Приклекнал зад най-отдалеченото буре, се бе свил мъж, който носеше синя дреха, също като неговата. И Тора носеше днес такава, но това със сигурност не беше той. Защо ще се крие от него… Освен ако не му правеше някой от глупавите си номера.

Сеймей пристъпи още малко напред. После, събрал цялата си смелост, се пресегна и спипа онзи за яката.

— Какво правиш тук? Не ме ли чу? — Едва сега осъзна кой беше този човек. — Моля да ме извините — задъха се от вълнение старецът и мигом пусна плата.

Пред него се изправи префектът Икеда. Лицето му беше бледо. Изгледа невъзмутимо слабата приведена фигура на беловласия Сеймей.

— А, ти ли си? — попита той и без да бърза, се измъкна иззад бурето и се насочи към изхода. — Тъкмо си тръгвах. Изглежда, Джото е складирал контрабандни стоки. Вашият Тора и няколко войници бяха тук преди малко. Исках да се уверя, че не са пропуснали нещо.

Сеймей го изгледа с присвити очи и препречи пътя му към изхода.

— Не ви вярвам — рече той. — Криете се тук, защото ви търсят за убийството на господаря Тачибана.

— Това ли било? — засмя се Икеда и спря. — Нещата вече се изясниха.

— Няма такова нещо. Не ме правете на глупак. По една случайност ми е известно, че се опитвате да се скриете от правосъдието. — Още докато изричаше последните думи, Сеймей осъзна, че в този момент трябваше да вдигне тревога, за да може Икеда да бъде заловен. Само че господарят му не би искал да се вдига тревога точно сега. Ето защо се направи на важен и погледна Икеда смело в очите. — Арестувам ви.

Колкото и странно да беше, Икеда не отговори. Просто стоеше и се усмихваше, сякаш чакаше да види какво ще последва.

Сеймей се обърка.

— По-добре да взема да ви вържа с нещо — рече той и потърси с поглед въже. Видя една намотка близо до буретата, но щом се наведе, за да я вдигне, Икеда се спусна към вратата.

За щастие не беше премерил добре разстоянието и Сеймей се хвърли отгоре му. Ударът беше страшен. Останали без дъх, двамата се строполиха на земята.

— А, не! — изхриптя Сеймей и попипа натъртеното си ляво рамо. — Няма да се отървете толкова лесно.

— Махни се от пътя ми, старче — изръмжа Икеда и разтри ръката си.

Ако Икеда се измъкнеше, щеше да отиде да предупреди Джото.

Къде се бяха дянали Тора и войниците? Сеймей реши да печели време.

— Нали искахте да обясните? — попита той.

— Ти си голям глупак. Наложи се да убия Тачибана. Искаше да ни съсипе. — Префектът огледа Сеймей и се усмихна неприятно. — Възрастта невинаги е гаранция за мъдрост. Май ще се наложи да убия и теб. — Свали капака на бурето до себе си, бръкна вътре и порови няколко секунди. Навън се изсипа порой зърна от фасул.

Очевидно нищо добро не беше скрито там. Сеймей преглътна с усилие и отстъпи към вратата, без да изпуска Икеда от очи. Онзи измъкна с ръмжене ръката си и в нея имаше къс меч, чието чисто ново острие проблесна на слабата светлина. Започна да пристъпва към стареца.

Той, на свой ред, се огледа отчаяно и зърна в краката си една нагината. Светкавично се наведе, вдигна я, но се олюля от тежестта на оръжието. Нямаше представа как се използва този гигантски прът с дълго острие накрая, но знаеше, че е създаден, за да убива и наранява врага отдалеч. Тъй като мечът на Икеда беше къс, нагината му даваше известно предимство. За съжаление, беше прекалено тежка. Опита се да я вдигне срещу пристъпващия към него далеч по-млад мъж и се олюля.

— Какво се опитваш да направиш с това нещо, старче?

Сеймей стисна по-здраво закръглената дръжка. Опита се да си спомни движенията, които бе виждал да прави господарят му по време на тренировките си. Ако не може да замахне или да мушка, то поне щеше да успее да се завърти и да халоса врага си. Обви с двете си длани дръжката и отскочи настрани, но за нещастие стъпи върху изсипалите се зърна фасул и се стовари на пода. Икеда се изсмя зловещо. Побеснял, Сеймей се изправи на крака. Събра всичките си сили, стисна отново оръжието и се завъртя с него. С изненада установи, че едва ли ще може да спре.

Икеда така се разсмя, че чак се преви надве. Това бе твърде много за гордостта на стареца. Отново надигна пръта и нападна.

Икеда мигом стана сериозен и отстъпи встрани. Вдигна меча си, но в този момент нечия сянка застана на входа на склада и блокира притока на светлина. Префектът се извърна да види кой е.

С известно усилие Сеймей промени посоката си на движение и полетя напред, повлечен от тежестта на оръжието. Удари Икеда наместо с металния връх с дървената част, но онзи се просна на земята и не мръдна повече. От ноздрите му започна да се стича кръв.

— Велики Буда! — възкликна нечий познат глас. — Очите ли ме лъжат, или това наистина е Сеймей?

Секретарят пусна алебардата на земята.

— Тора! — прошепна той. — Къде беше? Наложи се… Трябваше да го цапардосам. Иначе като нищо щеше да ме убие. — Усетил слабост, той приседна на първото буре. — Господарят ме изпрати да видя дали всичко е наред при вас. Не ви открих, но срещнах този. — Погледна безжизненото тяло пред себе си и потръпна.

— В името на великия Амида! — възкликна отново слугата. — Не съм виждал по-прекрасна гледка. Кой да предположи, че в теб се крие такъв талант? Нека те поздравя.

Тора се наведе, обгърна здраво Сеймей и го вдигна от бурето.

— Пусни ме! — Старецът започна да рита. — Завържи го, защото всеки миг може да се свести.

— Кажи на господаря, че сме освободили затворниците — рече Тора. След това приближи Икеда и го ритна в ребрата. Никакъв резултат. Ето защо се наведе и опря пръсти в шията му.

— По всичко личи, че си му светил маслото. Видях те как използваш нагината — роден войник си, да знаеш. Защо никога не си споменавал, че умееш да се биеш?

— Мъртъв ли е? — пребледня Сеймей. Очите му се спряха на лицето на Икеда и усети как стомахът се надига към гърлото му. — Трябва да се връщам — процеди той и тръгна към вратата. Вече навън, се наведе и повърна.

С меча на Икеда в ръка, Тора го последва широко усмихнат.

— Не мога да повярвам, че са крили мечовете в буретата с фасул. Нищо чудно, че не ги открихме.

— Да заключваме и да си вървим — обърса устата си Сеймей с края на ръкава си.

— Ти тръгвай — посъветва го Тора, докато затваряше високите врати. Лицето му бе станало необикновено сериозно. — Ще помогна на хората да пренесат онези нещастници.

Сеймей вдигна очи и забеляза в дъното на двора няколко от войниците на Юкинари, които подкрепяха потънали в мръсотия дрипави създания, подобни по-скоро на движещи се скелети.

— Божичко, горките — възкликна секретарят на Акитада. Ужасът от срещата му със смъртта тутакси се изпари. — Върви, върви.

Продължи навън от двора, но все още се олюляваше.

 

 

Акитада прибра с длани дрехата си и се изправи. Студеният зимен вятър охлади изпотеното му лице. Видя как на платформата с монасите един от тях говори нещо развълнувано в ухото на Джото. Човекът много му заприлича на онзи здравеняк с деформираното ухо, когото бяха срещнали в първия ден на своя престой в Кадзуса. Джото хвърли на пратеника на императора поглед, изпълнен с триумф и подигравка, сякаш го предизвикваше на бой.

В следващия миг край портите се забеляза раздвижване — войниците на Юкинари се готвеха да запречат всички изходи. Под него гвардията на губернатора сгъсти редиците си. Моментът беше настъпил. Акитада или щеше да пристъпи към изпълнението на плана, или губеше единствения си шанс.

Един от гвардейците, който държеше дълъг прът със знамето на императора, застана точно под него. Очевидно смутен, Джото оглеждаше от своята платформа раздвижването и пренареждането на войниците около изходите. Множеството започна да шепти неспокойно. Мозъкът на Акитада щеше да се пръсне от напрежение. Какво да прави?

В този миг Сеймей изникна пред тълпата и кимна безмълвно. Акитада въздъхна и усети как Юкинари се изправя и напуска платформата. Започна се.

Постепенно всички млъкнаха. Акитада измъкна от ръкава си свитък с императорския декрет и го вдигна високо, така че хората да видят златния печат и червените шнурове. Барабаните в подножието на платформата забиха ритмично.

— Пригответе се да чуете словото на августейшия! — прогърмя гласът на знаменосеца.

Хората в двора коленичиха и опряха чела в земята.

Акитада прочете със сравнително спокоен глас нарежданията на императора, които му даваха правото да разследва и преследва виновниците. Когато свърши, нави императорската заповед.

— Можете да станете — високо обяви той. — Разследването, с което бях натоварен, приключи. Злодеите, задигнали вашите данъци от три години и избили войниците от охраната, са известни.

Множеството долу се раздвижи развълнувано.

Акитада погледна към съседната платформа и замлъкна. Кукай беше там, но Джото липсваше. Потисна тревогата си и продължи:

— Виновниците се крият тук, в този храм. — След това разказа за вината на Джото и неговите съучастници.

Хората мълчаха вцепенени, но личеше, че постепенно ги обзема паника. Някои от монасите се опитаха да се измъкнат, но войниците ги спряха. Все пак на едно-две места станаха сбивания.

— Тишина! — провикна се знаменосецът.

Резултат почти нямаше.

Мотосуке се изправи и застана до Акитада. Лицето му беше напрегнато и сериозно. Акитада забеляза Юкинари, а до него и Тора. Капитанът вдигна ръка и две редици войници излязоха напред. Всички притихнаха, когато видяха малката група от изнемощели и потънали в мръсотия монаси. Двама войници носеха на носилка стария игумен. Следваше ги отряд войници.

Пуснатите от затвора монаси бяха целите в рани, едва се държаха на краката си и непрестанно криеха очи от лъчите на слънцето. Когато клетниците стигнаха платформата с официалните гости, войниците пуснаха носилката на земята, а тълпата съвсем замлъкна.

— Виждате как Джото се е отнесъл със светите мъже на този храм — рече високо Акитада. — Като представител на Негово величество и с подкрепата на вашия губернатор ще се погрижа справедливостта да се върне в тази провинция и в този храм. Джото, заместникът му Кукай и техните съучастници са арестувани.

Тихо стенание се разнесе из тълпата. Много хора бяха загубили роднини и близки в охраната на конвоите.

Неочаквано откъм платформата на монасите се разнесе възглас. Кукай се изправи и вдигна високо ръце.

— Не вярвайте на враговете на Буда. Тук са, за да разбият истинската вяра и да ви хвърлят отново в ноктите на бедността. Това е заговор, за да се отърват от светеца, нашия игумен. — Той се люшна напред и посочи с пръст Акитада и Мотосуке. — Това са престъпниците. Там е и човекът, който държи вашите данъци, платени с кървавия ви труд, за да напълни собствената си хазна и така да купи място за наложница на императора на дъщеря си. Там е и пратеникът на столицата, който да прикрие престъпленията на благородниците. Нима ще позволите на злото да възтържествува и няма да защитите вярата си?

Тълпата се колебаеше. Някъде изпищя жена. Войниците вдигнаха оръжията си и тълпата се раздвижи като вряща вода. Акитада се опита да ги надвика, но без резултат.

— В името на императора, напуснете двора — извика силно Мотосуке.

— Напуснете двора! — изрева с все сила и знаменосецът.

— Върнете се по домовете си — продължи да се надвиква с хората Мотосуке — и оплачете вашите синове и бащи, вашите братя и съпрузи, подло избити от Джото и неговите последователи. Оставете официалните власти да си свършат работата и да въдворят справедливост в тази провинция!

За миг сякаш нещата бяха овладени, докато една жена не зави жалостиво. Към гласа й се присъединиха и други. Тълпата се раздели. Хората от крайните редици се отправиха към изходите. Войниците разпръсваха групите и оградиха монасите.

Акитада натика императорския свитък по-дълбоко в ръкава си и се отпусна немощно на възглавницата. Ръцете и коленете му трепереха. Мотосуке стоя прав още няколко минути и го последва. Мълчаха. Юкинари беше сред тълпата и даваше нареждания на своите хора. Местните стражи придружаваха жените и децата към изходите. Когато дворът на храма се поизпразни, войниците изтикаха монасите в единия ъгъл. Юкинари бе арестувал Кукай и приближените на Джото. Но засега от игумена нямаше и следа.

Сеймей се приближи с несигурни стъпки.

Като видя в какво състояние е, Акитада се изправи.

— Да не си болен? — попита той.

— Не, господарю… — Старецът обърса потното си лице. — Залових Икеда. Наложи се да го убия, за да не предупреди игумена.

— Как така си убил Икеда? Съвсем сам?

— Нямах изход, а никога не съм убивал човек. Учудващо лесно се оказа. Дано боговете ми простят.

Акитада обгърна раменете му с ръка.

— Направил си каквото трябва. Много сме ти благодарни. Икеда беше убиец и предател. Ако не го бе спрял, много невинни щяха днес да загинат. Благодаря ти. Така успяхме да спрем опасен заговор.

— Така си е — потвърди и Мотосуке и потупа стареца по гърба. — Каква смелост само. Ще станеш новината на града. Непременно ще спомена името ти в доклада си до императора.

— Много ви благодаря, господине — примигна Сеймей. — Не съм направил нищо особено.