Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (11)

Осма глава
Вдовицата

Акитада, спретнато облечен и с официална шапка на главата, почука за втори път този ден на вратата на дома на Тачибана. Новината вече се бе разнесла и в момента край него имаше ято любопитни шумни безделници. Този път му отвориха веднага и Джунджиро, облечен с обичайната за слугите по време на траур конопена туника, но с иначе доволно изражение от това с каква важна задача е натоварен, го пусна вътре. Разпозна Акитада, направи дълбок поклон и с висок ясен глас пропя:

— Добре дошли. Голяма чест е за този скромен дом да приеме благоволението на ваше височество.

Думите му предизвикаха бурния смях на хората на улицата.

— Шшт! — предупреди го Акитада и бързо прекрачи прага. — Затвори вратата!

— Не казах ли каквото трябва? — попита Джунджиро.

— Не. Само господарят и господарката на една къща могат да говорят за дома си така. А ако трябва да използваш някакво почтително обръщение за мен, можеш да ме наричаш само превъзходителство.

— Благодарен съм ви, превъзходителство — промълви момчето, след което развали впечатлението, като се ухили широко и добави: — Изпуснахте голямо представление. Гологлавите подскачаха боси и пяха, слугите виха и скубаха косите си и приличаха на чували с фасул в конопените одежди. Беше като на карнавал.

— Не ти ли е мъчно за господаря? — изненада се Акитада от неговата коравосърдечност.

— Достатъчно време ще имам да скърбя, когато господарката ни изхвърли. Аз обичам да ям.

Гостът понечи да каже нещо, но се отказа и наместо това само поръча:

— Заведи ме при нея.

— Вътре е при тялото и монасите — безцеремонно изтърси Джунджиро и посочи една от сградите.

Отвътре долитаха приглушените припявания на монасите. На верандата момчето помогна на Акитада да свали дървените си налъми и отвори вратата.

Силна миризма на тамян блъсна Акитада в лицето. Пеенето, примесено с дрънкането на медни звънчета, като морски прилив ту се усилваше, ту отслабваше, напомняше пулсиране и заради ритмичното потупване на барабани. В началото сред плътната маса от тамянови изпарения не можеше да различи почти нищо. Постепенно пред очите му се очертаха силуетите на седналите монаси в жълти роби, конопените облекла на коленичилите слуги и по-тъмните, официални облекла на посетителите — всички те бяха с гръб към него, застанали неподвижно в знак на уважение към мъртвия. Струйки дим се виеха от върховете на свещите.

От тежкия аромат на горящото алое и сандаловото дърво очите на Акитада се наляха със сълзи, а лигавицата на носа му пламна. Той премигна и най-сетне различи в центъра на помещението обиколения със свещи паланкин, върху който бе тялото на покойния господар Тачибана, в седнало положение, подобно на божество, което ще бъде носено в процесия.

Зад паланкина с лице към него бе издигнат параван, изпод единия край на който се подаваше ъгълче на ръкав. Там седеше вдовицата.

Акитада си даде сметка, че жената положително го е видяла зад прозрачната материя, опъната на дървената рамка, поклони се и се настани на мястото най-близо до паравана.

Сега вече виждаше по-ясно монасите и опечалените. Слугите, не повече от пет, се бяха скупчили около стария Сато и по лицата им се четеше не толкова мъка, колкото страх. Другите посетители, до един мъже и непознати за Акитада, бяха със сериозни изражения и положително биха предпочели да са някъде другаде. Къде ли бяха приятелите на Тачибана? Възможно ли бе да ги е надживял всичките? Ами приятелите на вдовицата?

Горкото момиче! Очевидно нямаше семейство, а бе твърде младо и плахо, за да създаде и поддържа приятелства с жените от семействата на съседите. Сърцето му изпита искрено съчувствие и той отправи поглед натам. Стори му се, че долавя тихо ридание, но то бе бързо приглушено от поредната вълна дрънчене на медните звънчета.

Монахът, който държеше звънчетата, беше млад и много се стараеше, може би повече, отколкото бе необходимо. Биенето на барабана също бе неравномерно и без да е голям специалист в будистките ритуали, Акитада прецени, че пеенето не беше на опитни хора. Това му се видя странно и той огледа внимателно лицата на монасите. Почти всички бяха млади, с твърде самодоволни и дори малко отегчени изражения. Напомниха му за новобранците в императорската гвардия, които бе наблюдавал по време на първото им участие в парада в Дайдайри — седалище на императорската администрация. Те някак не знаеха дали да са обидени или поласкани от възложените им задачи. Сигурно бе, че в тези монаси тук нямаше нищо монашеско. Не се забелязваше и следа от враждебността, която Акитада бе срещнал у монасите на пазара, нито от ожесточението, с което двама от тях бяха нападнали глухонямото момиче. Възможно бе неумението им да свирят и израженията по лицата им да бяха резултат на това, че са новаци.

Мислите му го отведоха при приятеля му Тасуку, който в този момент трябваше да е също такъв млад монах и сигурно пееше сутри. Струваше му се, че само голяма лична трагедия може да накара човек като Тасуку да се раздели с удоволствията на досегашния си живот и обещаващата кариера.

Неочаквана въздишка долетя откъм паравана. Когато обърна очи в съответната посока, ръкавът помръдна едва забележимо. Той се поклони леко, опитвайки се да насити погледа си със съчувствие.

Последва шушнене на коприна. Ръкавът се прибра, разнесе се нов шум от коприна и хлопване на врата в отдалечения край на помещението. Акитада се почувства странно самотен. Мигом се засрами и насочи вниманието си към службата.

Силуетът на покойния бе слабо очертан и му се стори някак ефирен и смален. Трябва да са счупили ставите, за да постигнат тази поза, след като тялото се беше вдървило. Един възрастен мъж бе приключил земния си път. Акитада си спомни как измършавялата ръка на Тачибана, покрита със съсухрена кожа със старчески петна, поглаждаше тъканта на тъмносинята му дреха, която бе облякъл за вечерята при Мотосуке. Беше успял да се преоблече след това. Какво ли бе правил след завръщането си у дома предишната вечер? Дали си бе легнал и след това отново бе станал? Преоблечен в по-проста дреха, бе отишъл някъде, за да посрещне смъртта. В колко часа? Някой или нещо го бе събудило? Не беше умрял в кабинета си. Нямаше достатъчно кръв. Липсваха и други частици от зеления гледжосан предмет, с който е бил ударен, ако се съди по парчето, което Акитада откри в косата му. Младият мъж отново се замисли за оръжието. Каквото и да е било, бе направено от гледжосана печена керамика. Положително се беше счупило или поне се бе спукало при удара. Не, безнадеждно беше. По-добре да мисли за мотива.

Ако Тачибана бе убит, за да не успее да сподели онова, което знаеше, с Акитада, то някой от присъствалите в дома на Мотосуке го бе посетил или бе изпратил убиец. Акитада претегли мислено гостите и оскъдната информация, която имаше за всеки от тях. Мотосуке, макар и главен заподозрян за кражбата на данъците, едва ли щеше да убие един възрастен човек. Готвеше се за сродяване с императора. Освен ако не бе решил, че Акитада и Тачибана са в състояние да допринесат за промяна в решението на императора, но това беше много съмнително.

Юкинари определено криеше нещо. Младият капитан се бе появил прекалено случайно тази сутрин в дома на бившия губернатор. Какво ли го бе довело там? Престъплението е било извършено в мрака на нощта и може би е искал да види резултата на дневна светлина, преди появата на Акитада, за да е сигурен, че нищо не е пропуснал. Пристигането на императорския инспектор очевидно бе изненадало и объркало убиеца, а Юкинари със сигурност изглеждаше смутен. Акитада помнеше колко нервен му се стори младият капитан по време на вечерята у Мотосуке. Вероятно по някакъв начин бе свързан и с предишния, и с настоящия губернатор и това наистина можеше да е нещо срамно.

Ами игуменът? Акитада се загледа в групата на монасите и за първи път съзря по-възрастен човек — единствения възрастен мъж. Усетил, че Акитада го наблюдава, по лицето му пробяга странно изражение и той неочаквано вдигна ръце в израз на молитва към Буда, след което отново бързо сведе очи. Странно! Но и всичко около Джото и монасите бе странно и необичайно. Дали пък игуменът не бе изпратил някой от младите си послушници да премахне създаващия проблеми бивш губернатор? От грубиянина монах, който бе вилнял на пазара, щеше да излезе добър наемен убиец. Акитада реши на всяка цена да провери финансовото състояние на храма.

И накрая оставаше Икеда, който упорито наричаше случая „нещастен“, макар и от опит и заради службата си трябваше да знае, че няма такова нещо. Обяснението на Сеймей, че Икеда е просто провинциален стражар, не звучеше много убедително, ако се има предвид с каква лекота и свобода цитираше законите и сферите, в които Акитада можеше да се простира. Само че този префект му се струваше твърде безцветен и предпазлив, за да замисли и проведе толкова мащабна операция.

Акитада се размърда неспокойно на мястото си. Беше замръзнал, чувстваше се схванат, гърбът вече го болеше. Колко ли още щеше да издържи? Всъщност бе дошъл да изкаже съчувствието си към вдовицата, към това дете, останало само сред слуги, които го мразеха и отхвърляха като тяхна господарка. Доколкото схващаше, тя нямаше тук никакъв близък, освен някаква дойка. Никакъв роднина, никакъв мъж, който да я закриля, нито приятелка от нейното съсловие или класа. Дали някой вече я бе посетил? Юкинари? Икеда? Мотосуке? Не можеше да се очаква, че момиче на тази възраст знае достатъчно за това как се управлява имот. Акитада си я представи изоставена от слугите, изплашено свита в голямата ледена зала, гладна, докато в същото време наоколо притичват плъхове, душещи за плячка… Някой подръпна ръкава на дрехата му и той се стресна.

Едра жена на средна възраст, очевидно слугиня в къщата, ако се съдеше по конопената й роба, бе коленичила до него и го гледаше втренчено. Тесните й черни очички блестяха на широкото като луна лице.

— Господарката ми моли господина да отдели няколко минути от времето си — прошепна тя с груб глас, а от устата й се разлетяха пръски слюнка.

Това трябва да е дойката, помисли си Акитада. Избърса лицето си и се изправи на вдървените си от седенето крака. Остри иглички лазеха по кожата му, но той преодоля болката и последва жената.

Изправена, слугинята бе висока колкото Акитада и му се стори истински гигант. Правеше грамадни шумни крачки като селянка. Минаха по редица коридори с дървена настилка, която незнайно защо му заприлича на черен лед. Понякога хвърляше поглед към стаите, които му се видяха оскъдно, но елегантно обзаведени. Веднъж дори забеляза красив калиграфски ръкопис, друг път — превъзходна саксия с миниатюрна елха с чудесно подрязани клони.

Когато най-сетне едрата жена отвори вратата на покоите на господарката си, Акитада примигна. Стотици запалени свещи и фенери обливаха в светлина гледка, която напомняше много повече екзотична китайска сцена, отколкото японска провинциална къща. Гредите на тавана бяха покрити с червен и зелен лак, а покрай стените се виждаха ракли и сандъци за бродираните кимона и обточените с брокат материи, подобаващи за положението на домакинята. До стената бяха наредени и лакирани масички, кожени сандъци с орнаменти за дрехи и стойки за приготвяне на чай, върху които се виждаха чашки, каквито Акитада бе срещал единствено в специален магазин за китайски порцелан в столицата. Когато пристъпи вътре, усети под краката си нещо далеч по-меко от най-дебелата груба рогозка от морска трева. Оказа се, че подът е покрит с изключително красив китайски килим с невероятни цветни орнаменти от пеперуди и цветя. Дори прозрачната хартия на плъзгащите се врати беше изрисувана с екзотични пейзажи. След миг вратата зад него се затвори и той остана сам с вдовицата.

Ако обстановката му бе взела ума, то жената, изпратила да го повикат, направо го заслепи. Седеше на подиум на височина, достойна за принцеса, завесата, която според етикета би трябвало да скрива дамата с благороден произход от погледите на мъжете посетители, бе съвсем къса. Така че той виждаше почти цялата фигура на седналата жена.

Върху жалейната роба бе облякла друг цветен жакет с бродирани цветове от слива на небесносин фон. Косата обгръщаше бледия овал на лицето и се спускаше надолу по тесните рамене като черен лак. Наблюдаваше го с огромните си, пълни с молба очи и леко разтворени устни. Той гледаше зашеметен тази красива жена, която се изчерви и скри лице зад елегантно ветрило.

— Много мило от ваша страна, че приехте поканата ми — промълви тя зад ветрилото. — Моля ви, седнете, господарю.

Акитада приближи и се настани на възглавница, толкова близо до подиума й, колкото посмя.

— Макар да имах честта да се срещна с покойния ви съпруг само веднъж — започна той едва чуто, — бях изпълнен с уважение към него и исках да ви предам най-искреното си съчувствие за неговата кончина.

— Благодаря ви. — Кратка въздишка и мълчание. Неочаквано тя продължи: — Мисля, че мразя монасите. От тамяна ми се повдига, стана ми лошо и направо припаднах в залата. Стоя там от часове, слушам само припяването, звънците и барабаните. И все тази миризма. Идваше ми да умра.

Сърцето на Акитада почти спря. Думите й не бяха на изискана и добре възпитана жена, от която се очаква да се справи с тежките задължения на траура. Пред него седеше дете, твърде младо, за да осъзнае смисъла на ритуала, и твърде слабо за стоицизма и смелостта, с които една по-възрастна жена би се гордяла.

— Сигурно ви е трудно — отбеляза той. — С какво мога да ви помогна?

— Идвайте от време на време да ме виждате. Само да си поговорим, както сега. Много е самотно тук… — Тя потисна надигналото се ридание.

Акитада не знаеше какво да каже.

— Простете ми — проплака младата жена. — Сигурно си мислите ужасни неща за мен. Толкова важен човек сте, от столицата идвате, нали? О, не биваше да питам.

— Не, няма такова нещо — побърза да я успокои той. — С радост ще идвам и всеки ден, стига да ми разрешите. За мен е чест да получа доверието ви.

Тя въздъхна с облекчение. Малката й ръка се измъкна от ръкава. Акитада не отделяше поглед от нея. Забранено бе да докоснеш жена, която не е член на дома ти, но дланта й бе толкова малка и безпомощна — почти детска, по-дребна от ръката на малката му сестра.

Може да беше вдовица на господаря Тачибана, но бе все още момиче и по нищо не се различаваше от неговата сестра. Само дето, за разлика от сестра му, тя бе сам-сама в света и имаше нужда, макар и временно, от някой, който да й вдъхне кураж, да бъде неин брат или баща, каквито нямаше. Той се наведе напред, улови пръстите и ги задържа между дланите си. Оказаха се леденостудени и схванати.

— Колко топли са ръцете ви — прошепна тя. — Направо се вкочаних от часовете седене в онази ледена зала.

Акитада започна да се чувства доста глупаво и все по-осезателно усещаше, че са съвсем сами.

— Дали да не повикам дойката и да й поръчам да донесе мангал?

— Не, моля ви — стисна тя тревожно пръстите му. — Обикновено вдига много шум.

— Нека тогава да ви помогна с нещо практично. Имам правно образование и опит, а вие сигурно много скоро ще трябва да се оправяте с купища документи. Господарят Тачибана остави ли изпълнител на завещанието си?

Пръстите й се свиха.

— Нямам представа от всичките тези неща. Никой досега не е дошъл да ми каже каквото и да било.

— Как така? Странно е. — Започваше да се чувства все по-неловко. Притисна леко пръстите й и се опита да издърпа ръка. Тя отговори на жеста му и измъкна дланта си. След миг иззад завесата се чу тих плач.

— Много съжалявам — обади се Акитада все по-смутен. Риданието се засили. — Моля ви, не плачете — настоя той. — Всичко ще се оправи, ще видите. Млада сте и сте много красива. Животът ви отново ще бъде щастлив.

— Не. Никой вече няма да ме иска. Защо не умрях и аз?

Акитада се изправи. Тя се бе захлупила на земята — крехка малка фигура с посипана върху копринената дреха черна коса, тесните рамене се вдигаха и спускаха от ридания, в единия край малките й стъпала, обути в бели чорапи, потрепваха отчаяно. Той отстрани стойката със завесата и коленичи до нея. Повдигна я и я притисна до гърдите си, както човек утешава малко дете. Докато я поглаждаше по гърба, долови аромата на косите й и зашепна утешителни слова. Тя се притисна в него с отчаянието на загубено дете.

— Хък-хъм! — разнесе се зад гърба на Акитада предупредително продрано покашляне. Докато той бе утешавал вдовицата, дойката й беше влязла и сега се извисяваше над двамата, а несимпатичното й лице бе изкривено в откровено неодобрение.

Акитада отпусна хълцащото момиче и се изправи.

— Добре че сте тук — рече той. — Господарката ви има нужда от вас. Много е разстроена и… е замръзнала. Донесете мангал. И нещо топло за пиене. — Усетил се, че бъбри твърде много, отстъпи встрани.

Жената промърмори нещо неразбираемо и върна рамката със завесата на мястото й. Наведе се и зашепна нещо развълнувано до ухото на момичето. То отговори също така развълнувано.

— Има нужда от почивка — съобщи дойката на госта. — Елате утре.

Акитада се отправи към вратата.

— Почакайте — провикна се вдовицата.

Той спря и се извърна, но не искаше да гледа към завесата и втренчи очи в изображението на двойка танцуващи жерави, закачено на стената между две високи резбовани масички, на едната от които бе поставена китайска ваза от зелен нефрит.

— Съпругът ми ви покани, нали?

— Да, госпожо Тачибана. С голямо нетърпение очаквах възможността да го опозная по-отблизо.

— Той имаше ли нещо конкретно предвид? Да не е искал да ви покаже нещо или да сподели с вас нещо?

Акитада се колебаеше.

— Не, не мисля — рече най-сетне той. — Защо питате?

— Просто си помислих, че ако знаех защо ви е поканил, може би щях да успея да ви помогна да го откриете.

В съзнанието на младия мъж изникна кутията с документи в кабинета.

— Съпругът ви говореше за историята, върху която работи в момента, и аз проявих интерес към нея.

— В такъв случай чувствайте се свободен да разгледате бележките в кабинета му, когато ви е удобно. Те всички са събрани там.

— Благодаря ви, госпожо Тачибана. Много любезно от ваша страна, наистина. — Той се поклони, като продължаваше да гледа встрани от мястото й зад завесата, и се оттегли.

Дойката го последва и за пореден път се изкашля многозначително.

Акитада я изгледа въпросително и рече само:

— Кажете.

— Тя е едно малко дете — някак обвинително започна жената. — За нея някой трябва да се грижи, а не да я разстройва.

— Предложих й помощ във връзка с имотите — поомекнал обясни Акитада. — Наистина ли няма кой да се погрижи за тези неща вместо нея?

— Наистина. И нищо чудно! Вечно бе забил нос в книгите си. Никой не стъпваше в къщата. Ако не седеше в кабинета си, се занимаваше с градината. Прекарваше повече време в това да храни рибите си, наместо да разговаря с жена си. Горкото дете.

— Наистина е много млада — съгласи се Акитада. Тази жена заслужаваше уважение за своята привързаност към младата си господарка, макар критичността й да бе доста неуместна.

— Едва седемнайсетгодишна е. Миналото лято известно време идваше младият капитан. Колко много се смееше младата господарка на неговите шеги и истории. Беше съвсем различен човек. Но господарят не го искаше. Прогони младежа.

— Капитан Юкинари ли? — попита Акитада.

— Точно той. А сега дори не иска да говори с нея.

Това вече обясняваше реакцията на Юкинари, когато Акитада му предложи да се погрижи за вдовицата. Изведнъж си представи как покойният господар Тачибана държи това красиво дете затворено сред лукс и разкош, но обзет от ревност разгонва всички потенциални съперници. Тази мисъл доведе след себе си и друга.

— Снощи след вечерята в дома на губернатора господарят ви посети ли стаята на съпругата си?

В тесните очи на жената проблесна пламъче и тя отвърна сковано:

— Не говоря за тези неща с непознати.

Съвсем неволно, Акитада пламна.

— Не ставай смешна, жено — отряза я той. — Много скоро и префектът ще ти зададе същия въпрос. Обичаен е за случаи на внезапна смърт. Просто ме интересува дали случайно господарят Тачибана е имал възможност да спомене пред жена си за евентуалното ми посещение.

Тя го изгледа подозрително, след което сви вежди.

— Не знам. Бях заспала. — После сякаш размисли и добави: — Господарят рядко посещаваше стаята на госпожата. Заради разликата във възрастта той беше по-скоро като баща на горкото малко цвете. Няма си никого другиго, освен мен. Слугите в тази къща са лъжци и крадци, но господарят винаги я бранеше. Какво ще стане сега с нас? — Тя вдигна ръкава на дрехата си и се изсекна шумно.

— Ще се погрижат за вас — рече припряно Акитада и побърза да си тръгне.

Мина през залата, където монасите продължаваха да пеят, и излезе навън. Примигна от силната дневна светлина и след задушната атмосфера вътре вдиша с облекчение свежия прохладен въздух. Нахлузи дървените налъми и тръгна по пътеката в градината по посока на кабинета. Там, където две пътеки се пресичаха, завари Джунджиро да говори с жена на средна възраст. Щом ги наближи, двамата се спогледаха и направиха дълбок поклон.

— Тази жена е майка ми — представи я Джунджиро. — Работи в кухнята, но иска да ви каже нещо.

— Какво има? — попита студено младият мъж, спомнил си предупреждението за враждебността на слугите към младата господарка.

— Джунджиро твърди, че трябва да ви кажа — скромно започна жената. Лицето й бе съвсем обикновено, но приятно, а погледът й — изпълнен с обожание към сина й. — Става дума за почитаемия капитан, господине. Видях го да минава покрай прозореца на кухнята тази сутрин преди зазоряване. Спомням си, че го видях, защото бях станала да приготвя оризовата каша на господарката. Винаги, след като той си отиде — изчерви се жената, — тя иска каша.

Акитада не можеше да повярва на ушите си. Мислите в главата му се блъскаха объркани.

— Какво говориш? Да не би капитанът да е бил при госпожа Тачибана, преди аз да пристигна тук?

— Беше още тъмно — сви се жената пред строгия му въпросителен поглед.

Джунджиро обгърна раменете на майка си.

— Моля ви, не казвайте на господарката какво сме ви казали. Майка ми не искаше, но аз настоях да говори с вас, особено сега, след като господарят е мъртъв. Веднъж майка ми се изпусна пред старата Кику за посещенията на капитана и Кику се разприказвала пред дойката. Скоро след това се появи стражар и отведе Кику за това, че откраднала жакет на господарката. Намериха жакета сред завивките на Кику. Според нас не го е взела, но господарят вярваше на господарката.

На Акитада историята му се видя твърде лошо скалъпена и той загледа подозрително майката и сина. Често недоволните слуги можеха да съчинят какви ли не ужаси за своите господари.

— Как познахте капитана, щом е било тъмно? — попита той остро.

Жената се сви.

— Светлината от кухнята освети шлема му, господарю, и видях, че тича към задната порта. Обикновено идва и си отива през нея.

Акитада вдигна глава и отправи поглед към задната стена. Не беше усетил, че така е забил нокти в дланите си, че ги е разкървавил.

— Кажете това на префекта, когато се върне — рече той начумерено.

Вече притъмняваше. Акитада се насочи към къщичката на пазача до входната порта. Спря и почука на вратата. Никой не отговори. Той повтори още няколко пъти, докато най-сетне на прага се появи съненият Сато, който мигом се строполи на земята и заби чело в пръстта.

— Прости ми, превъзходителство — извика слугата и заудря чело в земята. — Трябва да съм задрямал. Толкова много хора днес влязоха и излязоха. Ами само колко монаси. Не съм подгънал крак цял ден.

— Остави това. Искам да ти задам няколко въпроса. — Акитада бутна вратата и влезе в къщичката. Вътре имаше само една дрипава рогозка, сламеник и мангал.

— Тук не е подходящо за ваше превъзходителство — запротестира Сато. — Да отидем в голямата къща.

— Няма нужда — рече Акитада и седна на сламеника. Сато затвори вратата, коленичи пред него и зачака неспокойно.

— Префектът и хората му взеха ли някакви документи от кабинета?

— А, не, превъзходителство. Следих ги внимателно и заключих, след като си тръгнаха.

— Какво направи снощи господарят ти, когато се прибра?

— Ами, мисля, че си легна. Каза, че нямал нужда от мен, и аз си легнах.

— Видя ли го тази сутрин? Да му занесеш сутрешен ориз или да му помогнеш да се облече?

— Не, превъзходителство. Господарят е много по-здрав и силен от мен. Имаше навика да става преди изгрев и не обичаше да ме безпокои. Сам си приготвяше чай и казваше, че толкова рано сутрин храната не му понася. След неприятностите миналата година стомахът му беше деликатен.

— Откъде знаеше тогава, че е в кабинета си, когато пристигнах тази сутрин?

Сато примигна стъписано, но тутакси се съвзе.

— Защото всяка сутрин, щом стане, отива там — провикна се той.

— Знаеше ли, че капитан Юкинари е бил в къщата, преди да пристигна?

Слугата пребледня и отклони поглед.

— Не, ваше превъзходителство.

— Лъжеш — удари с юмрук земята Акитада. — Всеобща тайна е сред слугите, че капитанът е имал връзка с господарката под носа на господаря. Тази сутрин е видян да напуска дома през задната порта. Малко след това намерих господаря ти мъртъв. Кажи какво знаеш за срамните неща, които се случват в този дом?

С пронизителен вик Сато се хвърли на земята и заудря чело в пръстения под.

— Простете на този недостоен слуга, превъзходителство. Носеха се разни слухове, но не хванах вяра. Женски приказки. Мислех, че капитанът идва да се среща с господаря. Харесваше им да работят в градината.

— Ти пусна ли го снощи тук или тази сутрин?

— А, не! Той влизаше и излизаше сам. Не мога да бъда навсякъде — виеше старецът, докато зъбите му тракаха. — А и паметта ми вече не е като едно време, все пак се старая да изпълнявам задълженията си. Има да се мисли за толкова много неща, да се помни…

— Предаде господаря си в момент, когато той имаше най-голяма нужда от теб — с леден глас произнесе присъдата си Акитада. — Външни хора могат да влизат и да правят каквото си искат, докато ти си лежиш тук или спиш по цял ден. Ако си беше изпълнявал задълженията, господарят ти сега щеше да е жив. — Изправи се, изтупа праха от дрехата си и тръгна да излиза.

— Да не би да можех да предотвратя падането? — проплака Сато жално.

 

 

Акитада се прибра в квартирата си в много лошо настроение. Изрита дървените налъми от краката си на верандата и чул гласове, влезе вътре, смятайки, че Тора се е върнал с нова информация.

За своя изненада завари Сеймей да пие чай с губернатора.

— Ето те и теб, Сугавара — светна лицето на Мотосуке. — Току-що получих ценни съвети за билкови лекарства за болките си в кръста. Сеймей е истинско съкровище. За завиждане си. Все едно пътуваш с личния си лекар.

Сеймей се подсмихваше самодоволно.

— Какво ви води насам, губернаторе? — попита направо Акитада.

— Защо си така мрачен, приятелю? — попита на свой ред Мотосуке. — Сеймей ми разказа, че сте приключили с прегледа на моите сметки. Най-сетне ще имаме възможност да си поговорим приятелски за столицата и за някои местни развлечения. Какъв спорт играеш? Топка? Конни надбягвания? Харесват ли ти някои игри? Можеш ли да свириш на някакъв инструмент, или да рисуваш? Ако имаш желание да посетиш красиви момичета, само кажи. Обноските им са малко грубовати, но пък това се компенсира с други техни умения. — Мъжът се плесна по бедрата и избухна в смях.

— Нямам време за такива неща — процеди Акитада. — Може би сте забравили, че проблемът с липсващите данъци е все още нерешен. Ще бъда благодарен, ако ми помогнете малко.

Лицето на Мотосуке помръкна.

— Какъв сериозен младеж — въздъхна той и поклати тъжно глава. — Трябва да те наричам „мой по-голям брат“, нищо че не си много по-възрастен от дъщеря ми. Най-голямото ми желание е този проблем да се разреши. Стои като петно върху биографията ми. Но се страхувам, че така и няма да намери решение.

— Какво искате да кажете?

— Получихме инструкции от столицата. — Мъжът посочи няколко свитъка, оставени на ниската масичка. — Предполагам, че тези до теб са с подобно съдържание като моите.

Акитада веднага разчупи печата на императорската канцелария. Хвърли бърз поглед на съдържанието и пребледня.

— Какво има? — не се сдържа Сеймей.

— Отзовават ме — беззвучно промълви Акитада.