Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (12)

Девета глава
Свитъкът на Дракона

— Горе главата! — възкликна губернаторът, като видя как се оклюмаха двамата пратеници на императора. — Изпратих писмо с молба да се включите в моя кортеж към столицата. Ще имате достатъчно време да поразгледате града и околностите, преди да отпътувате. Важното е, че вече няма да се налага да мислите за тези данъци. Мъдрите ни управници са решили да забравят за тях. — Той замълча замислено. — Не разбирам защо.

Акитада не откъсваше поглед от него. Ако Мотосуке имаше пръст в това престъпление, нямаше смисъл да продължава с играта си, а ако не беше замесен, защо ще го е грижа?

— Предполагам, заради честта, която императорът оказва на дъщеря ви — заключи Акитада.

— Не виждам каква връзка имат двете неща. — Сетне очевидно съобрази и целият пламна.

— Официално сте извън всяко подозрение — не сваляше погледа си от него Акитада. Забеляза как гримаса на болка изкриви за кратко кръглото лице на човека, но вече чувствата на Мотосуке не го интересуваха.

Губернаторът гледаше замислено преплетените си в скута пръсти.

— Мислиш, че нося вина, нали? — тъжно въздъхна той. — Не си единствен.

— Винаги сте били сред най-сериозно заподозрените. Но пък секретарят ви заяви съвършено искрено пълното си доверие във вас.

За изумление на Акитада по лицето на Мотосуке се застича порой от сълзи.

— Добрият стар Акинобу — промърмори той. — Горкият, това подозрение го засегна дълбоко. А трудно може да разчита на някаква нова кариера. Трябва да видя какво да направя за него.

Акитада против волята си омекна и съвсем спонтанно попита:

— Кажете ми какво ви стана, та се опитахте да ме подкупите?

— Как така да те подкупя? — вдигна лице Мотосуке. — Никога не съм те подкупвал.

— Десет слитъка злато, оставени в квартирата ми в деня на моето пристигане, едва ли могат да бъдат наречени по друг начин.

— Имаха за цел да посрещнеш разходите си — възмутен отвърна Мотосуке. — Получих специални инструкции за това. Да не искаш да кажеш, че са пропуснали да кажат и на теб? Министърът на администрацията ми написа специално писмо. В него се казваше, че в бързината са пропуснали да ти предоставят средства за пътуването и престоя, и затова ме молят да се погрижа.

Двамата се гледаха известно време смутени.

Акитада си даде сметка, че е обвинил, макар и негласно, губернатора в тежко престъпление и против всякаква юридическа логика бе изградил в съзнанието си обвинение и по отношение на данъците, базирано единствено на погрешното впечатление за неговия характер. Предварително го бе осъдил.

Мотосуке му спести отчаяните опити да намери подходящите думи, за да се извини, като избухна във весел смях.

— Ама че бъркотия! — кикотеше се той. — Затова ли ми върна златото без никакво обяснение и ме гледаше особено при всяка наша среща? Аз пък реших, че си страхотен грубиян. Дори си помислих дали не си изпратен от враговете ми, за да фалшифицираш сметките, които ти предоставям. — Мъжът вече се смееше неудържимо. — Ама ние и двамата… И двамата сме се подозирали…

Акитада се опита да се усмихне.

— Много любезно да приемете така леко този факт. Извънредно глупава грешка от моя страна. И причината е в това, че съм нов в професията на инспектор. Не съм и подозирал, че ще ми се плаща за това, което върша.

Последните му думи накараха Мотосуке да избухне в още по-силен смях, а Сеймей, който до този момент бе слушал със зяпнала уста, заключи самодоволно:

— Гледай ти! По едно време и аз си мислех, че грешите, господарю. Дори ви казах: „Подозрението събужда демоните на мрака!“ Но колко е хубаво, че нещата се изясниха.

Акитада го изгледа вкиснато, след което се обърна към Мотосуке:

— Сега поне ще мога да се реванширам, като напълно изчистя името ви от съмнения. Колко време имаме?

— Поне няколко седмици — отговори губернаторът.

— Ако не се бях показал такъв глупак, можех поне да ви попитам за някои от хората, които биха извършили кражбите.

— Да не мислиш, че не съм ги прехвърлил в съзнанието си хиляди пъти? Но питай все пак.

— Какво ще кажете за Икеда?

— Малко вероятно. Работлив, старателен, амбициозен. Напомня на скучно вярно куче, но иначе е много подходящ за длъжността на префект. Такъв човек би свършил добра работа в столицата, но е със скромен произход и никога няма да стигне дотам, освен ако не се ожени за подходяща жена. Дори събра кураж да поиска ръката на дъщеря ми, но успях да му откажа така, че да не го обидя, и той се извини напълно цивилизовано. Дори Юкинари има повече връзки.

— И той ли искаше да се ожени за дъщеря ви?

— О, да. Видя я и се влюби до уши. Сребърната орхидея не беше безразлична към него. Хубав младеж е, а и военната униформа обикновено завърта главата на всяко момиче. Доста се тревожех тогава, но всичко свърши. Слава на небесата!

Думите му обясняваха реакцията на Юкинари, когато Мотосуке обяви официално каква ще бъде съдбата на дъщеря му. Началникът на гарнизона положително имаше сложен любовен живот. Мисълта, че може би е любовник на госпожа Тачибана, продължаваше да жегва Акитада. Как плачеше горкото дете! Младият мъж обаче насочи вниманието си към настоящето.

— Какво ще кажете за Тачибана?

— Горкият старец. Кой да повярва, че ще си отиде така бързо. Много го харесвах, но той се бе затворил в себе си. Преди време поиска разрешение да използва архивите, за да пише своя исторически труд, и когато го срещах, го канех да изпием по чаша вино. После обаче отново се ожени, напълно неподходящо според мен, и съвсем загубихме връзка. Запозна ли се с вдовицата?

— Да. — Усетил, че красивата дете — съпруга не е много популярна, Акитада смени темата. — Според мен мъжът й почина при много подозрителни обстоятелства.

— Така ли? Какво имаш предвид?

Акитада разказа за прошепнатата покана и какво е заварил, когато пристигнал в дома на Тачибана. По лицето на губернатора се изписаха едно след друго объркване, изненада и ужас.

— Не разбирам обаче — продължаваше Акитада — защо Икеда побърза да обяви, че смъртта е резултат на нещастен случай.

— Убийство! — възкликна Мотосуке и започна да крачи напред-назад. — Не мога да повярвам. Прав си, че Икеда трудно би направил такава грешка. По принцип е много внимателен. Предполагам, се е объркал заради присъствието на Юкинари. Те са отчаяни врагове. Голямата им вражда се разрази, когато се бориха за сърцето на дъщеря ми, а и Юкинари не пропуска да уязви Икеда за низшия му произход.

Акитада нямаше желание да мисли за интимния живот на капитана.

— Хрумна ми, че Тачибана е бил убит, защото знае какво се е случило с данъците.

— Така изглежда. — Мотосуке се отпусна отново на сламеника и поклати глава. — Трябвало е да ми каже, ако знае нещо, но може би и той ме е подозирал. Ако не ви беше прошепнал поканата, щях да съм сигурен, че е бил убит от някой крадец. Онзи негов слуга, който се води като иконом. Говори се, че всеки може да влезе в тази къща, докато той спи.

— Моля ви, запазете подозренията ми в тайна известно време — помоли Акитада. След кратко мълчание додаде: — Смути ме този игумен, макар да не мога да го свържа по никакъв начин с убийството на Тачибана. Храмът на Джото май е станал за кратко време невероятно богат. Знаете ли как се е случило това?

— Пазят в тайна своите благодетели — размърда се неспокойно на мястото си Мотосуке. — Особено когато става дума за влиятелни семейства. Храмът привлича тълпи поклонници, които правят дарения. Не можеш да проследиш източниците на богатствата му. Самият Джото сподели с мен, че строителната му програма е приключила. Завършили са последната зала и ще я осветят след няколко дни. Ще бъде голямо събитие.

— Несъмнено. Моралът на някои от монасите е доста спорен. Моят слуга видял как двама от тях нападат едно глухонямо момиче недалеч от пазара.

— Глухонямо ли? — сепна се Мотосуке. — Да не става дума за художничката?

— Доколкото знам, рисува, да — потвърди Акитада.

— Странно. Говори се, че е много талантлива. Чух за някакви неприятности. Дори говорих и с Джото за това, но този човек има готова проповед за всякакъв случай. Веднъж ми каза, че да служиш на Буда, означава да познаваш както аскетизма, така и отдаването на изобилието. Според мен искаше да каже, че има задачата да подготви толкова много младежи да приемат тонзурата, че е нормално да се случат и отклонения. Истината е, че местните хора са много благодарни на монасите за оживлението в търговията, което дойде в града с тях, ето защо отказват да подадат оплаквания и не искат да си имат неприятности. — Мотосуке сви устни и заклати замислено глава. — Не, скъпи приятелю. Каквото и да се опитваш да правиш, най-добре да забравиш за Джото и за храма на Четворната мъдрост.

Скоро след това губернаторът си взе сбогом. Акитада и Сеймей тъкмо обмисляха какво да вечерят, когато в стаята влезе Тора. Видът му бе толкова необичайно печален, че Акитада го попита случило ли се е нещо.

— Пропилях цял един ден. Нищо не свърших.

— Седни и ни разкажи.

Тора прие чаша вино от Сеймей и започна да изрежда неудачите си.

Когато свърши, Акитада продължаваше да седи объркан, но Сеймей кимна с бащинско разбиране.

— Нямаш основание да се отчайваш, синко. Срещнал си се с лоши хора, но си останал честен, а и си се опитал да защитиш слабите. А това е добре. Рано или късно добрите деяния се възнаграждават.

Тора поклати мрачно глава.

— Не, не е добре. Минах само да кажа, че утре сутринта си заминавам.

— Какво? — възкликнаха в един глас другите двама.

— Опитах се, но не мога да ви бъда полезен. Тези дрехи, които ми купихте, са на чиновник, а чиновниците са престъпници, които потискат отрудените хорица. Изпратихте ме при хора, които не биха казали и името на кучето си на един чиновник. Не мога да върша работата, която искате от мен, а и се изморих да обяснявам, че не съм доносник на държавата и че вие, господарю, сте тук, за да им помогнете. Дори приятелят ми Хидесато, който винаги е бил за мен като по-възрастен брат, си плю на петите, когато разбра за кого работя.

За човек като Тора това бе дълга и страстна реч, което почти отне дар словото на Акитада. В същото време Сеймей огледа внимателно своята чиста синя дреха и попита:

— Какви са тези глупости? Дрехите ни са знак за това колко важна и уважавана работа вършим. Хората в столицата гледат на нас с почит. Защо ще искаш да останеш в низините през целия си живот?

— Аз мисля, че Тора нямаше това предвид. Очевидно хората тук имат друга представа за нашите задължения. Честният селянин обработва своите лехи, а търговецът се грижи малкият му магазин да върви добре. Изведнъж се появява добре облечен чиновник и прибира за правителството спечелените им с труд пари или ги вкарва насила в армията, или ги принуждава да работят безплатно.

— Точно така — кимна Тора. — Този чиновник краде. Не бих работил за чиновник като вас и за десет пръчки злато, ако не бях убеден, че сте добър човек. Вие изобщо не сте като другите. Но не мога да изменя на своите хора. А Хидесато мисли, че го правя.

Акитада и Сеймей се спогледаха.

— Разкажи ни по-подробно за твоя приятел.

— Беше мой сержант при постъпването ми в армията — въздъхна Тора. — Прекарвахме страшно много време заедно. Научи ме да се бия с тояги, за да спра да мисля за това, че родителите ми умират. Показа ми и как да стрелям с лък, как и къде да държа ръцете си при среща с някоя добросърдечна проститутка, която е готова да чака да й платим, докато получим заплатата си. Спасявал ме е много пъти, а аз съм го покривал, когато се напиеше или бягаше от лагера, за да се срещне с момичето си. — Тора замълча и хвърли извинителен поглед към Акитада. — Знам, че и вие спасихте живота ми, но това е друго. За вас беше лесно. Трябваше само да кажете на ония копелета кой сте и те ме пуснаха. Вие сте господар, а Хидесато… Хидесато ми е като брат.

Сеймей се размърда гневно на мястото си, но Акитада улови предупредително ръката му, за да го спре. Изпита искрена завист към непознатия, който бе успял да спечели лоялността на Тора, докато той самият очевидно се беше провалил.

— Разбирам — рече само той. — Може да се опитаме да открием заедно Хидесато и да му обясним.

— Ще го направите ли?

— Разбира се. За мен ти си приятел.

— Хора като вас нямат приятели сред моето съсловие — изчерви се младежът и сведе глава.

— Но защо? Много бих искал да се запозная с Хидесато и се надявам да ме запознаеш с онзи борец инвалид и дъщерите му.

— С Хигекуро ли? Ами да отидем сега! Сигурно вече е приключил с последните ученици за деня.

— Защо не? — усмихна се Акитада.

 

 

Завариха Хигекуро и Отоми да играят „Го“, докато Аяко поправяше един лък.

Тора ги представи един на друг. Акитада бе искрено изненадан от размерите и мускулите на този мъж. Много по-силно впечатление обаче му направиха спокойствието и доброто разположение, с което инструкторът посрещна Акитада. В церемониалния му поклон нямаше и следа от раболепие и съвсем спокойно поръча на дъщерите си да донесат вино за високопоставения им гост. Нито дума извинение за скромната почерпка, а и приказките му бяха като на образован човек.

Акитада огледа с удоволствие простата обстановка. Беше чисто и сякаш бе осигурено всичко, което един човек би искал да има в дома си — удобен подиум, на който да си почива и да играе някоя игра, топлина от мангала за готвене, на който ври вкусна гозба, няколко сандъка с лични вещи и деца, които да го почитат и да му помагат.

Двете момичета, облечени в съвсем прости памучни облекла, бяха тънки и грациозни. Едната бе много красива и срамежлива, а другата — жива и с огромно любопитство към новодошлите. Когато Акитада й се усмихна, единствената й реакция бе да тръсне леко глава. Жестът му се стори неочаквано очарователен.

Хигекуро поглади гъстата си черна брада и зададе няколко въпроса, свързани с развитието на борбата в столицата. Гостът разказа каквото знаеше и двамата поведоха спокоен разговор за различните спортове и как се практикуват в столицата, за разлика от провинциалните градове. Акитада си спомни за своите занимания с топка, състезанията с коне около казармите на императора, кратък период, в който участва в състезания по борба, продължителното и старателно обучение в бой с меч. Хигекуро споделяше подобни случки от детството и младостта си, докато по едно време Акитада възкликна:

— Защо имам чувството, че сте отраснали в столицата?

— Така е, но като младеж бях изгонен от града — усмихна се треньорът по борба. — Нищо необичайно. Израснах в едно от добрите семейства и ме готвеха за военна кариера. Един ден един от моите чичовци бе обвинен в държавна измяна и всички негови роднини бяха изселени, собствеността им — конфискувана, почестите — отнети. Бях вече семеен, с млада жена и деца, а единствените ми умения бяха по борба. За щастие тази професия ми помогна да издържам родителите си до тяхната смърт. Скоро след това почина и жена ми, но за моя радост нещастието, довело до осакатяването ми, се случи, след като децата ми бяха пораснали.

През цялото време, докато разказваше тъжната история на своя труден живот, усмивката не слезе от лицето му и Акитада бе трогнат от куража на този мъж.

— Доста сложен житейски път — смутено отбеляза Акитада.

— Напротив — все така усмихнат възрази Хигекуро. — Имам късмет с дъщеря като Аяко, която ми помага да поддържам школата, а Отоми печели понякога повече и от мен с нейните рисунки. — Той отправи щастлива усмивка към двете момичета.

Акитада срещна погледа на Аяко, която бе приседнала край тях и внимателно слушаше разговора на двамата мъже. Направиха му впечатление спокойно отпуснатите в скута ръце с дълги силни пръсти с ниско подрязани нокти.

Сестра й бе успяла да убеди Тора да изиграе с нея една игра и двамата час по час се поглеждаха и се усмихваха. Глухонямото момиче местеше с малката си ръка фигурите по дъската и това напомни на Акитада за друга закръглена малка женска ръка. Студената детински дребна длан на вдовицата на Тачибана. Разликата между тези три жени бе поразителна.

С известно усилие върна мислите си към своя домакин.

— Губернаторът на провинцията похвали много таланта на дъщеря ви. Може ли да видя някои от нейните творби?

— Губернаторът ли казахте? — плесна Хигекуро с ръце. Но заети с играта си, нито Отоми, нито Тора му обърнаха внимание. Едва когато Аяко отпусна ръка върху рамото й, малката сестра вдигна лице. Бащата и дъщерята размениха бързи движения с ръце и устни. Отоми се поклони и се усмихна на Акитада. Сетне отиде в горната част на къщата, откъдето се върна с цял наръч свитъци. Остави ги на подиума и се върна при играта с Тора. Акитада разгърна една по една рисунките, докато Хигекуро го наблюдаваше, а Аяко стоеше зад него. Отоми очевидно беше много талантлива. Израснал с традиционното изкуство, Акитада предпочиташе убитите цветове на пейзажите пред ярките багри на мандалите и светците, които се разкриваха пред него, но си даваше сметка, че тези произведения са дело на умел и способен художник с усет към детайла и ефектите. Бе виждал достатъчно произведения на изкуството, за да разбира, че Отоми може да се мери с много от художниците в столицата.

Аяко услужливо разгръщаше пред него свитъците. Акитада даде да се разбере колко много харесва един скалист пейзаж, обгърнат в мъгла.

— Ние също предпочитаме пейзажите — съгласи се по-голямата сестра, — но с будистките сюжети печелим повече от поклонниците и от местните жители. Отоми е много внимателна с детайлите. Посещава много храмове, прерисува картините им и непрестанно се интересува от значенията им.

— Бих искал да купя някой от пейзажите — усмихна се Акитада. — Дали ще се намери на залива Сагами? Когато се прибера в столицата, ще ми напомня за това пътешествие.

— Има една — смутена се обади Аяко. — Но едва ли може да се нарече пейзаж. Представлява кораб по време на буря.

— Звучи интересно.

— Всъщност става дума за морски ураган. Спомняш ли си я, татко?

Хигекуро кимна тъжно.

— Покажи картината на госта — погледът му отскочи до двамата, които играеха „Го“.

Аяко приближи до един от сандъците и извади свитък. Докато го разгръщаше, обясни:

— Отоми го рисува по време на последното си пътуване, но беше толкова разстроена след това, че не иска да го вижда и го държим заключен.

Картината представляваше кораб в ноктите на силна буря, почти ураган. Край него се издигаха гигантски вълни, тежки сиви облаци, прорязани тук-там от светкавици, бяха надвиснали над обречените на гибел пътници на палубата. Детайлите бяха изработени до съвършенство, също както и на другите й работи, но тук четката бе работила по-смело и със замах и зрителят потъваше в настроението на хаоса на бурята.

Акитада се надвеси, за да разгледа по-добре фигурите на палубата. Бяха войници, въоръжени с алебарди, наречени още „нагината“. Вероятно корабът пренасяше военни припаси и сред тях се виждаше самотната фигура на седнал монах. Лицата на героите бяха невероятно спокойни, сякаш не се тревожеха от надвисналата опасност. Може би сюжетът на картината бе взет от някаква религиозна история. Взря се по-внимателно в лицето на монаха и изпита смътното усещане, че е виждал някъде тези черти.

— Попитайте сестра си къде е виждала тази сцена — помоли той Аяко.

След кратко колебание момичето отиде до Отоми и предаде въпроса на госта. По-малката сестра вдигна глава, след което започна да жестикулира тревожно.

— Не иска да говори за това — преведе Аяко.

— Нямах намерение да я разстройвам — обърна се Акитада към бащата, — но съм със странното усещане, че тази картина има особен смисъл.

— Така ли? — светнаха очите на преподавателя. — Прав сте. Преди около месец, много скоро след празника в памет на мъртвите, Отоми, заедно с група богомолци, посети храма на Безкрайната светлина в провинция Шимоса. Замина с тях, за да търси нови идеи и впечатления. „Морски ураган“ е картина, която нарисува по време на това пътуване. След завръщането си бе много променена. С часове седеше замислена, будеше се нощем от кошмари. Все си мисля, че нещо й се е случило в това време, и този свитък е част от загадката. Според вас може да е свързано с изчезването на данъците, така ли? Времето съвпада, наистина. Ако е така, ми давате надежда, че можем да й помогнем.

— Така е — кимна Акитада. — Времето и мястото на поклонението на дъщеря ви и на маршрута на последния конвой съвпадат, макар и приблизително. С кораб ли пътуваха? И знаете ли дали храмът е построен близо до крайбрежния път?

Хигекуро не свали известно време очи от младия гостенин, след което се извърна към Отоми и я попита нещо на техния език с жестове. Тя стисна очи за кратко и заклати енергично глава. Той обаче настояваше и показа, че иска от нея да го погледне. Най-сетне момичето кимна. Грабна парче въглен от мангала и надраска нещо на пръстения под, като същевременно жестикулираше към баща си. Хигекуро преведе:

— Спели в отделението за гости на манастира. Пътят минавал покрай стените на оградата и прозорците гледали към залива Сагами.

— Попитайте я дали е видяла да минава керван с товарни животни.

Този път Отоми пребледня и се разтрепери. Стисна отново въглена и надраска цяла редица от неразгадаеми знаци след това захвърли черното парче и се олюля.

— Стига! — провикна се Аяко и изтича до разтрепераното разплакано момиче. Хвърли гневен поглед към Акитада и процеди: — Измъчвате я.

В този миг младият мъж промени мнението си за сестрите. Аяко бе далеч по-красива от сладката Отоми. Тора сляп ли беше?

— Много съжалявам — извини се той. — Но и вие знаете, че сестра ви няма да намери мир за духа си, докато не сподели какво й се е случило.

— Сестра ми е художник — сряза го Аяко, — а не груб човек като мен. Убедена съм, че там е била нападната и насилена. Трудно понася бруталността. Ако не се страхувах, че още повече ще я нараня, отдавна да съм разбрала какво се е случило. — Тя си пое дълбоко дъх и добави: — С радост бих го убила.

Отоми се изскубна от ръцете на сестра си, изтича до Тора и се скри в прегръдките му.

— Мисля, че грешите — промълви Акитада, който не можеше да отдели очи от по-голямата сестра. — Какво ви кара да мислите, че е насилена?

— Че какво друго може да се е случило? Вижте я само. Красотата й непрестанно привлича мъжете. Да не би да забравихте монасите, които я нападнаха на пазара? — Тя извърна презрителен поглед към Тора. — Очевидно и слугата ви е като тях.

— Не съм! — възмутено извика Тора.

— Аяко! — прогърмя предупредително баща й.

Момичето се изчерви и се поклони на Тора.

— Моля да ми простите думите, но дори и в нашето нетрадиционно семейство не е прилично да прегръщате сестра ми.

Слугата на Акитада мигом отпусна ръце и Отоми след няколко подсмърквания се скри на горния етаж. От гърдите на баща й се отрони тежка въздишка.

— Кой знае какво си мислите за нас — обърна се той за пореден път към госта си, — но не бива да забравяте откъде идваме и какво сме сега. Дъщерите ми са всичко за мен. Вероятно не съм бил достатъчно строг с тях, но изискванията за правилно възпитание, които са имали значение в миналото, вече не важат за нас.

Акитада кимна в знак, че разбира, и продължи:

— Странно е, че монасите често се появяват в последно време на пътя на по-малката ви дъщеря. Проявявам искрен интерес към храма на Четворната мъдрост и неговия игумен, господаря Джото. Отоми била ли е там?

— Доста често при това — отвърна Хигекуро. — Продава там рисунките си на богомолците. Но не виждам връзка. Монасите винаги са й помагали. Тези, които днес са разпитвали за нея, вероятно са искали да знаят къде да й изпращат купувачи.

— Какво мислиш? — обърна очи Акитада към сестрата.

Тя вирна брадичка и го погледна спокойно.

— Според мен вие сте прав по отношение на монасите, а татко греши. Ако оставите сестра ми на мира, обещавам да ви помогна да проучим тези монаси.

— Искрено се възхищавам на твоя дух — поклони се развеселен Акитада. — Стига баща ти да позволи, съгласен съм. — Обърна се към Хигекуро и зададе почтително въпроса си: — Ще ми доверите ли дъщеря си?

Учителят по борба поглади замислено брадата си.

— Аяко отдавна няма нужда от моето разрешение, за да прави каквото си е наумила. Можете да разчитате на нея. Знае възможностите си и може да й се има доверие като на мъж, когато стане напечено. Тора спомена, че се интересувате от бой с бамбукови пръчки. Защо не направите кратък двубой с Аяко?

Акитада погледна момичето и му се стори, че забелязва тревога в очите й.

Тя обаче се усмихна и попита:

— Съгласен ли сте?

— За мен ще бъде чест — развеселен и заинтригуван едновременно отговори Акитада и се изправи.

Аяко взе една от газените лампи и запали с нея лампите, които висяха по гредите на вече притъмнялата зала за тренировки. Вътре се възцари призрачно осветление, неясни сенки заиграха по стените. Пламъчетата припукваха и иначе познатите предмети придобиха загадъчни очертания.

— Изберете си оръжие — посочи Аяко изправените в ъгъла бамбукови тояги.

Леко смутен, Акитада съблече робата си и пристегна широките крачоли на панталоните си около глезените. Избра си палка и се обърна.

Аяко също бе свалила робата си и бе останала само по панталони. Акитада бе виждал на полето голи до кръста селянки, но това, че тази красива млада жена дръзваше да го направи, го шокира и развълнува.

— В този вид ли преподаваш? — неволно се отрони от устата му.

Тя се изправи спокойно. Тялото й наистина бе съвършено — със стегнати мускули на подвижно момче, малките гърди бяха приятно закръглени, коремът прибран, а бедрата — тънки, без да са мършави. Широките панталони естествено прикриваха долната част на тялото й, но по движенията й човек можеше да се досети за формите под тях.

— Не — отвърна тя кратко и посегна към риза без ръкави, закачена на стената. — Мъжете не обичат да се бият с жени. Ето защо нося панталони и риза като носачите на пазара, така че да приличам максимално на момче. Имате ли нещо против да се биете с жена?

— Ни най-малко. Готов съм — отвърна Акитада, с надеждата, че приглушената светлина ще скрие пламналото му от смущение лице.

Ако си бе въобразявал, че ще демонстрира мъжкото си превъзходство, като иронизира момичето, не беше познал. По-скоро я бе ядосал, защото тя го нападна бързо и яростно, което го остави без оръжие още първите секунди. Аяко се наведе безмълвно и му хвърли тоягата, след което започнаха отново. Този път Акитада бе по-внимателен, но отново много скоро загуби пръчката си. Докато му я връщаше, тя отбеляза:

— Техниката ви е добра, но са ви учили да нападате, а не знаете как да се отбранявате, когато обстоятелствата ви принудят. Ще ви оставя да ме нападате, следете какво правя при отбрана.

Акитада прехапа устни и много се постара. С изненада установи, че и най-силните му удари, и най-бързите движения бяха посрещнати. Тъкмо се канеше да се откаже, преди да се е изложил трети път, когато Аяко го обезоръжи отново.

— Страхотна си — въздъхна той почтително, загледан в падналата между тях бамбукова пръчка.

— Благодаря ви — някак глухо рече тя. Беше се обърнала с гръб към него и вече закачаше ризата си на куката. Дългият тънък гръб блестеше от избилата влага и мускулите се очертаваха въпреки приглушената светлина. Този път не се извърна, докато не облече дългата си роба и не пристегна пояса си около кръста. Когато се обърна, Акитада бе готов да се закълне, че е видял сълзи в очите й.

— Предполагам, имате желание да направите тайно посещение в храма — рече тя, избягвайки да срещне погледа му. — Може да го направите още тази вечер.

— Разбира се — съгласи се той начаса, без да се замисли дори. Докато обличаше дрехата си, си даде сметка, че това необикновено момиче го тревожи и в същото време се чуди как да продължи времето, което ще прекара с нея, дори с цената на собствения си сън.

Присъединиха се към останалите. Отоми отново бе слязла в общата стая. Макар и бледа, бе далеч по-спокойна и вече събираше рисунките си.

— Ще попитате ли дъщеря си дали мога да купя два от нейните свитъци? — обърна се Акитада към бащата. — Картината с морския ураган и планинския пейзаж.

Хигекуро обясни на Отоми какво иска гостът, тя кимна и подаде творбите на баща си.

— Те са ви подарък — рече той и ги връчи на Акитада.

— Не мога да приема. Държа да платя най-високата цена, която би получила за тях.

— Две пръчки сребро за всяка — обади се Аяко.

Хигекуро си пое дълбоко въздух.

— Това е нелепо! — не издържа той. — Знаеш, че това е цената, която тя ще получи за мандала с поне триста светци на нея.

— Общо четири пръчки сребро, съгласен съм — прекъсна го Акитада, който се сети, че златото на Мотосуке отново е на негово разположение. — Цената е разумна за толкова добро произведение на изкуството. Ще платя обаче утре. — След това се обърна към Тора. — Госпожица Аяко предложи да ни заведе в манастира тази вечер. Това значи, че ще отложим издирването на твоя приятел за утре.

— Защо толкова бързаме с храма? — попита младежът и погледна остро по-голямата сестра.

— Този храм не е като другите, а и госпожица Аяко вече е била там, докато ние с теб не сме били.

— Ще трябва да си смените дрехите — рече Аяко на Акитада.

— Ще спрем тогава в трибунала.

— Тора не ни е необходим.

— Но и аз идвам — обади се слугата и лицето му придоби упорито изражение.

— Може да възникнат неприятности. По-добре да е с нас.

— Няма да е проблем да се справя с кой да е мъж — впи тя очи в лицето на Акитада. — Какви доказателства още са ви нужни?

— Не исках да кажа, че… — омекна императорският пратеник. — Нямах намерение да те обидя, но има толкова много монаси, които дори Тора и аз, взети заедно… — Като забеляза какъв гняв предизвикаха последните му думи, той бързо пренасочи позицията си. — Освен това, ако ни открият, трима души имат далеч повече шансове за бягство. Двама ще задържат нападателите, докато третият отиде да търси помощ.

— Ако човек е внимателен и не направи някоя глупост, няма начин да го открият — отсече тя и се затича към стълбата за горния полуетаж с широки скокове на едра котка.

— Много благодаря, че ме накарахте да се почувствам така добре дошъл в дома ви като Тора — обърна се Акитада към Хигекуро. — Надявам се, че се е държал подобаващо.

Хигекуро обърна очи към Отоми и Тора, които прибираха играта, използвайки всеки повод да докоснат ръцете си.

— Тора е като сина, когото никога не съм имал — усмихна се той. — Не бих искал дъщерите ми да бъдат засегнати, но пък и не мога да им отказвам радостите, които се полагат на всеки млад човек. — След това стана изключително сериозен. — Не забравяйте нещо много важно: аз и дъщерите ми сме извън вашия свят. Имаме свои собствени правила.

Акитада не знаеше как трябва да отговори на толкова необикновения съвет, но благодари още веднъж на своя домакин за виното и компанията и си прибра свитъците.

Аяко се появи с черни панталони и черна риза с дълги ръкави. Косата й бе прибрана зад плътно прилепнал черен шал.

— Имате ли черни дрехи? — попита тя.

— Да, макар че едва ли ми стоят толкова добре, колкото на теб — усмихна се той сърдечно.

Тя се стъписа и рязко се извърна.

— Да вървим тогава.