Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (15)

Дванайсета глава
Разказът на Мишока

Публичните домове бяха в югозападния край на града, недалеч от пазара, в общо взето, беден квартал с евтини кръчми. В тесните малки улици, покрити с остатъци от човешка дейност и още какво ли не, сакати и слепи просяци се гушеха покрай стените и се мъчеха да следят малките слънчеви места. Мръсни полуголи деца, покрити със синини и гноясали рани, се гонеха с писъци. Няколко здрави млади мъже се шляеха безцелно и наблюдаваха с гладни погледи Акитада и Тора. От време на време някой от мъжете приближаваше, за да ги покани в някой от „домовете на любовта“ с „първокласни момичета“ или да ги запознаят с „фокусници“.

— Фокусници ли? — повдигна въпросително вежди Акитада.

— Така наричат хубавите момчета — сви лице Тора.

Разпитаха за Хидесато тук и там, платиха и грошове на няколко души, за да ги заведат при него, но все се оказваше, че не са ги чули добре, и се озоваваха неизменно в някой публичен дом.

Взе да се стъмва и захладня. Тук-там светнаха фенери, които насочваха новите клиенти. Груб смях и песни прокънтяваха в тъмните улици всеки път, когато някой повдигаше завесата пред входа на кръчма или „дом на любовта“. Иззад бамбукови прегради женски гласове ги приканваха да влязат и когато насочеха погледи натам, съзираха фигури като привидения. Лицата на жените приличаха на маски въпреки тежкия грим, защото цветните фенери — жълти, зелени, морави — хвърляха върху тях различна светлина. Любов се продаваше във всички цветове на дъгата.

 

 

Само мисълта да влезе при такава жена караше стомахът на Акитада да се обръща. Мислеше си за Аяко и за това колко чиста бе тя, колко приятно миришеше кожата й, как естествено го прие в прегръдките си. Копнежът му по нея внезапно го завладя.

— Тора — спря той по средата на улицата, — мисля, че свършихме доста за днес. Защо не се отбием у Хигекуро, преди да се приберем?

Тора тутакси се съгласи.

На тихата улица, където се намираше школата по бойни изкуства, ги посрещна съвършено друга атмосфера. В сумрака на вечерта съседите тихо разговаряха пред портите. Аяко също бе навън и облегната на метлата си, весело бъбреше с възрастна жена с малко дете на ръце. Момичето бе със съвсем обикновена дреха, привързало косите си с проста панделка отзад на тила, но сърцето на Акитада прескочи един удар от вълнение.

Когато го видя, лицето й светна. С много женствено движение приглади косите си и се усмихна смутено. Тора подсвирна одобрително.

— Виждам, че нещата вървят на добре. Очевидно, за да се превърне в истинска жена, всяко момиче има нужда от мъж в леглото си.

Акитада го изгледа строго.

— Аяко рискува живота си миналата нощ — процеди той. — Ако те чуя още веднъж да кажеш нещо обидно по неин адрес, това ще е последният път, когато разговаряме.

Тора зяпна от изненада. Акитада отиде да поздрави момичето и търсеше в очите й знак, че тя не му се сърди вече. Съседката промърмори нещо като „лека нощ“ и затътри крака през улицата.

— Как си? — попита меко Акитада.

— Много добре, а твоите рамене?

— Далеч по-добре. Аз… — мъчеше се да намери най-подходящите думи — съм дълбоко благодарен.

Погледът й стана още по-сърдечен.

— Може би… — престраши се той — няма да е зле да повторим лечението от тази сутрин.

— Защо не — изчерви се Аяко. — Щом раменете още те болят.

— До утре тогава — рече той и вече с по-висок глас съобщи: — Дойдохме на посещение.

— Аха.

Двамата не откъсваха жадни погледи един от друг. С известно закъснение, Акитада си спомни за Тора. Обърна се и видя, че слугата му внимателно разглежда тежката порта на съседите. Монтирана в близо триметров зид, тя бе обсипана с дебели метални гвоздеи и целият й вид излъчваше забрана за случайните посетители.

— Това тук трябва да е домът на преуспелия търговец на коприна — тихо рече Акитада на Аяко. — Познавате ли семейството?

— Не. Той е много неприятен, а слугите са груби. Не разговаряме с тях. Както и никой друг от тази улица. А от семейството никой не си е показал досега носа навън. Изглежда, богатството го е направило много подозрителен.

— Най-вероятно.

— Моля заповядайте — покашляйки се, ги покани Аяко. — Не ви очаквахме, но много се радваме на посещението ви. — Посегна да отвори вратата и подхвърли през рамо: — Имаме още един гост. Мишока се отби преди малко.

— Мишока ли? — попита Тора, който ги беше наближил. — Заради този стар мошеник олекнах с половината си заплата и чифт нови дрехи.

По лицето на Аяко се изписа усмивка на изненада.

— Много мило от твоя страна, Тора — рече тя и докосна ръкава му. Ред беше на слугата да се стъписа от любезността й.

Прекосиха тренировъчната зала и влязоха в жилищното помещение на семейството. Завариха Хигекуро на обичайното му място, а коленичила до него, Отоми, заобиколена от бурканчета с бои, се бе навела с четката си над лист хартия. Когато видя Тора, очите й светнаха.

Огънят в печката гореше и от гърнето над него се разнасяше приятна миризма.

— Хо — възкликна старецът, свил се край печката. — Казах ли ти, Хигекуро, че двете момичета ще доведат в къщата ти синовете, които никога не си имал?

Аяко се завъртя на пета и изтича нагоре по стълбите.

Правейки се, че нищо не е чул, Хигекуро покани Акитада да седне до него. По-малката му дъщеря вече събираше принадлежностите за рисуване.

— Идвате тъкмо навреме, за да споделите с нас вечерята ни — весело започна стопанинът на дома. — Получихме много пресни миди от наш съсед и Отоми набра и наряза зеленчуци от градината, с които приготви чудесна супа. Обикновена храна, но за разлика от друг път имаме и ориз наместо просо. Истинско угощение. — Той потри весело ръце и добави: — Макар че и просо не бих отказал.

Акитада искрено се възхищаваше от настроението, с което този мъж посрещаше простите радости от живота. Тревожеше се да не би Хигекуро да заподозре какво се е случило между него и Аяко.

— За ваш късмет и Мишока е тук, а той е голям майстор разказвач на страшни истории, особено когато си пийне. Пълним чашата му през последния час.

— Как досега не си се издал за този талант? — попита Тора. — И къде са новите дрехи, които ти купих?

Просякът се задави с виното, което бе надигнал, и започна една от дългите си кашлици.

— Обичам хубавите истории за духове — добави Тора и го тупна съчувствено по гърба.

— Не се шегувай с духовете — предупреди старецът и сви рамене.

— Не се бой — засмя се Акитада. Чувстваше се невероятно щастлив. — Тора никога не си прави майтап с духовете.

— Странно е наистина — включи се и Хигекуро в разговора им, — че колкото повече се боят от духовете, толкова повече хората обичат да слушат за тях.

— Разказа ли ви Аяко какво открихме в храма? — попита Акитада.

— Да — лицето на бащата стана сериозно. — Не са обаче духове. Казахте ли на губернатора?

— Не още. Заминал е извън града.

В този момент Аяко слезе по стълбите. Беше се преоблякла в кестеновокафява дреха, препасана през тънкия кръст с пояс на кафяви и бели фигури. Разпуснала бе косата си и макар да не беше така дълга, както е обичайно за жените с благородно потекло, тя стигаше до кръста й и бе гъста и лъскава и съвсем леко извита в краищата. Акитада тъкмо се наслаждаваше на грациозните бързи движения, с които момичето вземаше купички за ориз и пръчици за хранене, когато до слуха му стигнаха думите на Мишока.

Той обърна очи към него и остро попита:

— Видял си духове в дома на Тачибана ли? Кога? Говори де! — Тонът му неочаквано бе станал строг и нетърпящ възражение.

— Не вътре, ваше превъзходителство — сви се просякът, който знаеше да различава кога човекът пред него е сериозен. — Мишока не ходи там, където не бива. Само на пътеката. Преглеждах сметта на пътеката.

— Може ли да ядеш гнили остатъци, които някои не дават и на кучетата си? — възмути се Акитада.

— Никога не ям гнила храна — докачи се просякът. — Богатите обикновено хвърлят добра храна. Миналия месец открих сред листата от репичките цяла морска лястовица и купчина черупки от морски охлюви зад къщата на търговеца на ориз.

— Щеше да разкажеш за дома на Тачибана — подсети го внимателно Акитада.

— Нямах много време да огледам — закашля се отново Мишока и продължи шепнешком: — Джикоку-тен ме перна с меча си.

— Джикоку-тен ли? Пазителят на Изтока?

— Точно той — закима енергично старецът. — Чудо беше наистина. Радвам се, че доживях, за да ви го разкажа. Носеше душата на стария губернатор.

— Сериозно? — ококори очи Тора. — А той видя ли те?

— Как иначе? Бях се свил до задната врата и го гледах. Наместо очи имаше живи въглени и ме цапардоса с меча си. — Мишока се почеса по главата. — Ето, пипни, ако не вярваш. Следващото нещо, което помня, беше, че лежах вкочанен в снега под кухненския прозорец. Слугините и другите жени оплакваха вътре починалия господар. Казвам ви, оттогава не съм на себе си. — Ръката му протегна напред празната чаша.

Акитада скочи пъргаво и приближи стареца. Стисна кокалестата му китка и дръпна чашата.

— Събери си ума. Кога беше това?

Просякът изпищя от болка и страх. Акитада усети ръката на Аяко на рамото си.

— Плашиш го — кротко рече тя. И Акитада пусна ръката на стареца.

Мишока стрелна госта с поглед на обиден и разтри натъртеното.

— Спя в параклиса на старата лисица зад къщата на Тачибана. Много е тихо там. Само преди две вечери нещо ме събуди и излязох навън да пусна една вода. Валеше сняг и нищо друго не се виждаше, освен кацата за смет до вратата. Отидох да надникна вътре. И тогава се появиха ония светлини. — Човекът потрепери, а Тора затаи дъх от вълнение. — Дращене, свистене и съскане, като огън. Хууш! Хууш! Но без дим.

— И после? Какво стана после? — кокореше се Тора.

— Наведох се и надникнах през дупките в портата, за да разбера какво става, и тогава той отвори. Видях първо ботушите му и крайчеца на синята му дреха, а когато вдигнах очи, зърнах горящите въглени на лицето му, които се бяха впили в мен. Проснах се на земята и започнах да викам Буда на помощ, тогава той ме цапна с меча си. Още изпитвам изгаряща болка на мястото, където ме удари, а и оттогава не мога да сложа нищо в устата си. — Отправи пълен с копнеж поглед към печката и помръдна с нос. — Мисля, че едва тази вечер съм малко по-добре.

— Много странна история за духове — отбеляза Акитада и се върна на мястото си.

— Виното свърши своята работа — засмя се Хигекуро. — Дано да ни разкаже още някоя история. Аяко, Отоми! Супата готова ли е?

Супата наистина беше превъзходна. Аяко седеше мълчалива до Акитада, наливаше му вино и слагаше избрани парченца риба в купичката му. Мишока се хранеше с като по чудо възвърнатия му апетит. Когато привършиха и момичетата вдигнаха съдовете, той подхвана следваща история, почесвайки се по корема.

— Мой приятел е видял они^[1] на живо и добре че бяхме живи да се видим, та да ми разкаже. Било в града, където живее императорът. Приятелят ми казва, че палатите били със златни покриви, а благородните дами били толкова красиви, все едно виждаш феи от рая. Щял да остане там завинаги, ако не били демоните.

— Бас държа, че е треперил като мишка в котешка лапа.

— Аз пък се обзалагам, че приятелят на Мишока е опитал от онова силно вино, което се пиеше в столицата по мое време — намигна Хигекуро на Акитада.

Мишока го чу и закима енергично.

— Точно така. Било по време на Празника на хризантемите и приятелят ми участвал в тържествата, но когато видял каквото видял, бил напълно трезвен. Бил изхарчил всичките си пари и нямал с какво да си плати преспиването дори, така че намерил стар храм, където се подслонил. Подложил вързопа си под главата и се унесъл. Старите храмове обикновено са място за среща на зли духове, но той не знаел това. По едно време чул музика и песни на смеещи се хора и станал да види къде се веселят. — Мишока пресуши чашата си, огледа се и прошепна: — Това, което видял, не били празнуващи хора.

Тора беше ококорил очи от напрежение и дръпна ръкава на стареца, нетърпелив да чуе продължението. В резултат онзи се закашля отново и Отоми се впусна да долее чашата му. Той отпи, обърса устни с опакото на ръкава си и продължи:

— Гледката била страховита. Цяла тълпа они, всеки от които зъл като десет дяволи, минавали покрай него. Имало близо стотина они. Някои от тях били с едно око в средата на лицето, други били с рога или с щръкнали нагоре остри уши и дълги носове, косите на някои били дълги и червени и покривали почти целите им тела. Едни били тънки като клечки за хранене, други — топчести като кестени. Най-отпред вървял гигант с огнено лице и дълги нокти на ръцете. Онитата се събрали в двора на храма и наобиколили кладенеца.

Акитада и Аяко размениха усмивки. На него разказът му харесваше и бе започнал да изпитва дори симпатия към Мишока.

— Заради факлите и пълната луна било светло като ден и приятелят ми видял, че с тях има и млада жена. Красива като фея, с бижута в косата и плачела. Проклетите грозници само й се смеели и й се подигравали, теглели я ту насам, ту натам. Дърпали дрехата й, отскубвали украшенията от косата й, а тя паднала на земята в калта. Разказването на истории е изтощителна работа — погледна Мишока към Аяко. — Дали не остана малко супа?

Момичето напълни една купичка и му я поднесе. Той я надигна, изсърба шумно течността, премлясна и попита:

— Та докъде бях стигнал?

— Красивата жена лежала в калта чисто гола — нетърпеливо изломоти Тора.

— Не е била гола — възмути се Мишока. — Не съм казал такава дума. Много са ти мръсни мислите, Тора. Все още била по долната си риза. Но и това не траяло дълго.

— Знаех си — въздъхна Тора.

— Що не млъкнеш? Само ме прекъсваш. Така никога няма да стигна до края. Казах само, че не е траяло дълго, защото чудовището с червени очи и излитащи от лицето му пламъци се сбило с останалите за бижутата. Заревал страховито и другите, които били много бързи, побягнали. Чудовището поревало още малко и се надвесило над жената в калта. Тя запищяла, то я дърпало, тя се борила, но звярът извадил ножа си и го забил в нея, след което се строполил отгоре й…

Аяко извика тихо от ужас.

— В присъствието на дами не мога да си позволя да кажа какво станало по-нататък — тактично обясни Мишока. — Демоните, както знаете, са отвратителни създания. Когато приключил с нея, звярът я хвърлил в кладенеца и си отишъл. Приятелят ми, който бил примрял от страх, напуснал столицата още същата нощ.

От гърдите на Тора се откърти въздишка на облекчение.

— Трябваше да се сетя, че ще разкажеш някоя гнусотия — процеди Аяко към просяка. — Не вярвам и дума нито от приказките на приятеля ти, нито от твоите. Всичко си измисли, нали?

Мишока се засмя хрипливо.

— Видях те как внимателно слушаше. Жените се правят на благоприлични, но с приятелките си обикновено си говорят мръсотии.

— Абе ти… — скочи момичето сред всеобщия смях.

Акитада я дръпна да седне обратно до него и в същия миг срещна разбиращия поглед на Хигекуро.