Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (19)

Шестнайсета глава
Събуждане

Акитада беше болен три дни. През цялото време бе обиколен от грижите на Сеймей, Тора и Мотосуке. Слуги и лекари влизаха и излизаха. Прогнозите за здравето му се движеха от безнадеждни до изпълнени с надежда. Тримата му болногледачи обаче седяха неотлъчно до него и излизаха само за да се нахранят и ако е много необходимо.

Когато най-сетне Акитада дойде на себе си и осъзна къде се намира, по една случайност бе останал сам в стаята. Слънцето струеше между дървените летви на прозорците и квадрати светлина покриваха гърдите и завивките му. Нежен приятен аромат изпълваше въздуха, а в лъчите танцуваха леки прашинки.

Първото усещане на болния бе за лекота, все едно летеше. Изпита искрено удоволствие от приятната топлина на завивката и на слънцето. Беше се събудил от поредния си сън, в който се разхождаше с Аяко — първо по планинска ливада, а после в двора на храм. Ръцете им се докосваха, тя му се усмихваше.

Слънцето! Пропуснал е редовната им среща. Сигурно е към обяд.

Седна в леглото, но движението бе твърде рязко и всичко се завъртя пред очите му. Отпусна се назад със стон, спомнил си за неразположението си предишната вечер. Очевидно не беше във форма, за да се срещне с нея. Тора ще трябва да й занесе по-късно бележка.

Докато лежеше отпуснат, се запита къде ли може да са Сеймей и Тора. Огледа се и му направи впечатление, че всичко е много чисто. Спомни си, че бе повръщал. Дано Тора да е бил вече при Хигекуро, за да му каже, че е болен.

Тя щеше да се безпокои за него. Стана му приятно. Дали това, което изпитваше към Аяко, бе любов? С всеки следващ път страстта им един към друг нарастваше, все по-естествени ставаха отношенията им. Мисълта, че може да я загуби, го ужаси. В един миг на главозамайване дори му мина през ума, че може да се установи в този град, да стане съдия и да създаде семейство с нея.

Имаше задължения към майка си и сестрите си и не можеше да си позволи такова щастливо изгнание. Защото това щеше да е истинско изгнание — нито Аяко, нито децата им щяха да имат възможност да се върнат в столицата. Затвори очи и картини от последната им среща изплуваха в съзнанието му. Тя се бе навела над него, и двамата бяха голи, с влажна от парата и от преживяната страст кожа. Очите му бяха притворени и бе усетил как тя докосва с устни лицето му. Почувства по клепачите, носа и устните си целувките й, нежни като докосване на цветен листец. Сетне с върха на езика си бе проследила капките по веждите му, по ръба на косата, ушите и след това отново върху устните. Проникна между тях и движението напомни на собствените му движения от преди няколко минути, когато я любеше. Акитада никога не беше преживявал такова нещо с жена.

Вратата се отвори с леко свистене и Сеймей влезе вътре на пръсти с чайник в ръка.

— Къде са останалите?

Старецът едва не изпусна чайника. Набръчканото му лице изгря в широка усмивка.

— Буден сте! — възкликна той прегракнало. — Толкова се разтревожихме. Сигурно умирате от глад. Ще сложа този чайник и ще отида да ви приготвя една хубава оризова каша. Колко ще се радва само губернаторът. И Тора също. Тора направо си загуби ума от болестта ви, а и тази история с Хидесато… А пък губернаторът знае само да кърши пръсти. Много добросърдечен човек, независимо от това, което си мислите за него…

— Сеймей, успокой се, моля те!

Сеймей сложи чайника върху мангала. До него се виждаше странна кадилница, откъдето вероятно идваше този аромат в стаята. Бронзово кълбо с дупки и инкрустации на преплитащи се кръгове, листа на дървета и цветни листенца.

— Откъде взехте това? — попита Акитада.

— Кадилницата ли? — попита старецът, след като проследи погледа на Акитада. — Губернаторът я донесе от личната си библиотека, като видя, че нямате. Въздухът в стаята ставаше много тежък от болестта ви.

— Много мило от негова страна. Какво каза за Тора и Хидесато?

— Ех — приседна Сеймей. — Не помня по-отвратителен ден в живота си. Първо онази жена с щръкналите зъби от гостилницата, която ме постави в много неудобно положение, после намерихме уличния продавач и жена му в една колиба, пълна с парцали и мръсотия, после пък убийството… Кошмар! Наложи се да избързаме, за да скрием Хидесато у Хигекуро. Не стига това, ами се наложи да седим в префектурата с часове. И когато най-сетне се прибрахме, ви намерихме полумъртъв тук на пода.

— По-бавно, Сеймей! Карай едно по едно. Убийство ли каза?

Старецът разказа доста цветисто за убийството на Джасмин и останалите събития от този ден. Акитада го слушаше внимателно и на моменти ужасен.

— И всичко това е станало вчера? — попита той.

— Вчера ли? О, не! Преди четири дни. Бяхте много болен.

— Четири дни? — първата му мисъл беше за Аяко. Колко ли се е разтревожила? Сърцето му се изпълни с нежност и благодарност към нея. — Радвам се, че Хидесато е при тях. Ще може да ги брани от монасите. — Поколеба се миг-два и се усмихна. — Да се надяваме, че това няма да разтревожи Тора. Отоми е много хубаво момиче.

— Ами, Хидесато не се интересува от Отоми — изтърси Сеймей, но тутакси затвори уста и се съсредоточи в приготвянето на чая.

Поразвеселен, Акитада пое димящата чаша и се замисли за Джасмин.

— Наистина ли имаше толкова много кръв след убийството на момичето?

— Видях с очите си завесата. Дълга почти колкото онази врата и цялата напоена. Тора каза, че убиецът вероятно я е свалил, за да попие кръвта, и след това отново я е окачил. Представяте ли си?

— Наистина е странно — кимна Акитада. — Къде е Тора?

— Отскочи да се види с Хидесато, но скоро ще е тук. Да отида ли да ви сваря оризова каша?

Акитада кимна и Сеймей се отправи навън. Болният се излегна отново и впери очи в тавана. Възможно бе фрагментът от украшението да е свързан по някакъв начин със смъртта на Джасмин, но умът му не го побираше как точно евтина проститутка от Кадзуса ще е свързана с това изискано бижу.

Ожаднял, той се изправи и неуверено приближи до мангала, за да си налее нова чаша чай. Почувства се изненадващо слаб и за момент се подпря на писалището си. Кадилницата нямаше стойка и когато я докосна, тя се претърколи, но прикрепената към нея тежест я върна в изправено положение. Хитро измислено! Той отпи малко чай и се заигра с красивата вещ. Мотивите върху нея му се виждаха някак познати. Бронзови кръгове, цветя и листа, монтирани във формата на сфера. Между мотивите се образуваха отвори, през които излизаше димът. Докато се взираше в тях, в съзнанието му изникна друг мотив, който бе видял в складовете на храма — риба, устремила се към топка. Сърцето му заби учестено.

— Небеса! Защо си станал? — провикна се Мотосуке, който отвори вратата със замах. — Бързо в леглото, преди Сеймей да те е видял.

Акитада се засмя, остави кадилницата и се настани в леглото под завивките.

— Радвам се да те видя — рече той.

Мотосуке запретна дрехата си и коленичи до него. Кръглото му лице грееше.

— Слава богу, че се възстановяваш. Представа нямаш колко се разтревожихме. — В изблик на радост, той прегърна болния.

Трогнат, Акитада отвърна на прегръдката.

— Благодаря ти за грижите, братко — рече той. — Надявам се, напредвате с приготовленията за празника.

— О, да! — потри длани Мотосуке. — Сега вече и ти ще можеш да присъстваш. — Той изгледа Акитада загрижено. — Мислиш ли, че ще се възстановиш до вдругиден?

— Вдругиден ли ще бъде?

— Да не си забравил датата? Докато ти тук си лежеше през последните три дни, Акинобу, Юкинари и аз се съсипахме от работа по подготовката. И да ти кажа право — ухили се той, — може и да е нескромно, но съм чудесен организатор. С нетърпение чакам да ти разкажа подробностите.

— Много съжалявам. Съвсем забравих за празника.

— Нищо чудно. Халюцинираше през повечето време. Редувахме се да седим до леглото ти и да попиваме потта от челото ти.

— Безкрайно съм благодарен.

Лицето на Мотосуке стана сериозно.

— Сеймей каза ли ти, че жените от дома на Тачибана са мъртви?

— Какво?

— Двойно самоубийство в затвора — закима Мотосуке с глава.

— Не го вярвам — възкликна Акитада. — Икеда има пръст в това… Аз съм виновен.

— Не е възможно. Той е вън от града, а доколкото разбрахме, е заминал преди тяхната смърт.

На Акитада му се зави свят. Даде си сметка колко голяма грешка е направил, като позволи на Икеда да отведе жените в затвора. Наистина бе започнал да се разболява, но това не беше извинение за подобна небрежност. Образът на падналата в снега пеперуда премина през съзнанието му. Сънят му се бе оказал пророчески.

— Известни ли са подробности?

— Всички. Бях изпратил Акинобу да разследва. Стана ясно, че Икеда е заминал предишната нощ, скоро след като ти помогна жените да бъдат арестувани. Оставил е бележка на бюрото си, че е извикан по работа извън града. И до този момент не се е прибрал, така че наредих Акинобу да поеме временно задълженията му. Госпожа Тачибана поискала да говори с Икеда и когато й съобщили, че не е в града, изпаднала в истерия и изпратила да повикат Джото.

— Естествено — стисна юмруци Акитада. — Какъв глупак се оказах.

Мотосуке му отправи въпросителен поглед, но след като не получи отговор, продължи:

— Дежурният офицер решил, че тя иска да потърси подкрепа от духовника за обвиненията срещу нея, и разрешил визитата. Джото не се явил, а изпратил дякона Кукай с двама други монаси. По думите на пазачите те се молили с нея известно време и си тръгнали. Жената се приготвила тихо да си ляга. На сутринта пазачите я намерили обесена на една греда. Свалила една от копринените си дрехи, усукала я и я използвала като въже. В съседната килия дойката й също била намерена обесена на собствения й пояс.

— Убили са ги — заключи Акитада. — Жените знаеха твърде много.

Мотосуке поклати глава.

— Не мисля така. Но каквато и да е била причината, спестиха ни много неприятности.

Звучеше коравосърдечно, но Акитада знаеше, че съпруга, извършила прелюбодеяние и след това умъртвила мъжа си, не можеше да се надява на милост. Щяха да я подложат на тежко публично наказание, същото очакваше и слуга, дръзнал да вдигне ръка срещу господаря си. Така диктуваха обичаите. Сега обаче ставаше дума за госпожа Тачибана — събличането на това красиво почти дете в открит съдебен процес и бичуването на нежната й кожа, за да бъде постигнато бързо признание, щеше да разстрои и най-коравосърдечната тълпа. От гледна точка на Мотосуке изправянето на госпожа Тачибана и нейната дойка пред съда представляваше сериозен проблем. Със смъртта си те посрещаха необходимостта от справедливост. Възможно бе и те самите да са избрали по-лесния път. Въпреки това Акитада не споделяше мнението на Мотосуке.

— Аз съм виновен — повтори той. — Трябваше да се сетя, когато я чух да настоява да повикат Икеда, че именно той е нейният любовник.

— Икеда? Сигурен ли си? — изненадано възкликна Мотосуке.

— Нещата съвпадат. Обвиних я, че е виновна за убийството на съпруга й, и Икеда веднага се съгласи, въпреки намерението й да ме обвини в опит за изнасилване. Той нареди жените да бъдат арестувани и тя безропотно се остави да бъде отведена в затвора на префектурата. Нямаше да се държи така, ако не беше сигурна, че Икеда ще я измъкне оттам. А сега — погледна той Мотосуке — фактите говорят, че Джото е бил техен съучастник. Затова щом е разбрала, че Икеда е решил да избяга, е изпратила да повикат Джото. Трябваше да послушам Тора.

Сякаш по даден знак в този момент в стаята влезе самият Тора.

Несмущаван от присъствието на губернатора, той седна, но се усети и побърза да се поклони на Мотосуке с думите:

— Надявам се да сте добре, господине. — Сетне насочи вниманието си към Акитада. — Слава на боговете, че сте по-добре. Разказа ли ви Сеймей какво се случи с Джасмин?

— Да, но не се тревожи — отвърна Акитада. — Знам кой е убил приятелката на Хидесато.

— Онзи главорез Белязания. Отдавна пребива горкото момиче, но този път е решил направо да я заколи.

Забелязал изражението на слугата си, Акитада поклати глава.

— Тора, не може да не се досетиш. Помисли си за тази кръв. Ти беше този, който насочи вниманието ни към онзи кръвожаден идиот с ножа.

— Юши — ококори очи Тора и си пое дълбоко въздух.

— Точно така. Макар че положително и Белязания има пръст в тази работа. — Акитада се обърна към губернатора. — Това трябва да е банда от трима души — Белязания, чието лице е цялото нарязано, гигант на име Юши, а третият…

— Джубей — допълни Тора.

— … и Джубей събират пари от търговците на пазара и от проститутките, уж за да ги пазят. Тора ги спипа и ги предаде на префектурата, но Икеда ги пусна. Трябва да предупредим Акинобу. Може да се опита да прибере бандата задълго.

Мотосуке се изправи развълнувано.

— Толкова поразителни новини заваляха. Ужас! Ще трябва да ми разкажете по-подробно някой друг път. По-добре да отида да разкажа на Акинобу за убийството. Нуждаеш се още от повече почивка, по-големи братко. Ще намина по-късно, за да ти разкажа за празника.

Когато Мотосуке си тръгна, Акитада се обърна настрани и се подпря на лакът.

— Моите поздравления — усмихна се той на слугата си. — Оказа се напълно прав за това, че Икеда и Джото са съучастници.

Тора направи неуспешен опит да изглежда скромен.

— Как се разбира Хидесато с Хигекуро и момичетата?

Тора стана сериозен и се загледа настрани.

— Добре.

— Каза ли им, че съм болен?

— Да, изпращат ви благопожелания за по-бързо оздравяване.

Смутен от безразличието му, Акитада опита още веднъж.

— А Аяко какво каза?

Тора бутна кадилницата и започна да я търкаля напред-назад по писалището.

— Ами същото — сбърчи той чело. — Всички там са много заети, пък и имат гост вкъщи.

Акитада реши, че разбира каква е причината за лошото му настроение.

— Отоми е много красиво момиче — рече той предпазливо. — Нормално е Хидесато да е на същото мнение.

— Отоми ли? — извъртя рязко глава Тора и го погледна внимателно. — Хидесато не се интересува от нея. Не отлепя поглед от Аяко, проклет да е!

— Така ли? — примигна Акитада, след което се разсмя. — Ами естествено, и двамата са такива майстори на боя с тояги. Нормално е да намират общ език. Спокойно, Тора. Радвам се, че Хидесато е там. Сега, когато Джото е видял свитъка с морския ураган, Отоми е наистина в опасност. Убеден съм, че е изпратил хора да причинят смъртта на госпожа Тачибана и на дойката й и нищо няма да го спре да направи същото и с Отоми. Като видят, че Хидесато е там, може и да се замислят, преди да предприемат нещо.

— Хидесато не е там сега. Двамата с Аяко отидоха в обществената баня тази сутрин. — Едва изрекъл последните думи, целият пламна. — Искам да кажа, че той отиде в банята. Не знам тя къде отиде. — Слугата си пое дълбоко въздух. — Ако нямате нужда от мен, по-добре да отида там. — И Тора изтича навън.

Сякаш плътен облак покри слънцето. Акитада се отпусна назад. Известно време стоя така свит, само пръстите на ръцете му помръдваха. Какво беше казал Сеймей? Червената долна риза на жена е по-страшна и от тигър. Тогава той го бе предупредил да се пази от госпожа Тачибана. Аяко не беше от жените, които носят такива ризи. Не беше и някоя глезена парфюмирана съблазнителка. Тя бе чиста и естествена като самия живот. Но му беше изменила.

В първия миг болката бе така силна, сякаш някой заби меч в стомаха му. Младият мъж извика, сви се надве и се олюля.

— Господарю, господарю! Какво има?

Гласът на Сеймей стигна до съзнанието му, пробивайки мъглата от мъка и болка. Акитада отвори очи и се насили да се отпусне и да разгъне тялото и ръцете си.

— Нищо — хрипливо отвърна той. — Стомахът ме сви. Вероятно защото е празен.

Лицето на верния прислужник се отпусна.

— Това ли било? Тъкмо ви нося оризовата каша. Сварих я с билки. Затова се и забавих. — Той постави между пръстите на Акитада купичка и остана да види как ще изсърба съдържанието. Отвратително беше на вкус. — Не изглеждате добре — отбеляза загрижено Сеймей.

Акитада успя да преглътне с огромно усилие храната и за своя изненада се почувства малко по-добре. Легна си и затвори очи.

— Изморен съм, Сеймей — рече той апатично.

— Да, разбира се. Починете си. По-късно ще ви донеса още нещо за хапване, хранителна рибена чорба с нудли. — Прислужникът събра съдовете и напусна стаята на пръсти.

Болката се върна. Не беше така остра, но този път се просмукваше от стомаха нагоре към мозъка, все едно бе черно мастило, което попива постепенно в гъба. Успоредно с това го обземаше усещане за огромна загуба, сякаш самият той бе погълнат от черен порой.

Твърде много събития се бяха случили. Той вече не беше човекът, който се радваше, че е получил тази обречена на неуспех задача, с чието изпълнение щеше да докаже, че е верен поданик на императора и най-сетне щеше да осъществи очакванията на майка си. Този Акитада, когото познаваше, му се струваше глупав мечтател и нищо не беше такова, каквото си го бе представял.

Всичко това го изпълни с гняв. Гняв, който не беше насочен към Аяко или към якия сержант. Та кой мъж с ума си не би приел такъв дар? И защо Аяко, все едно по каква причина — съжаление, любопитство или физическо привличане, — да не се предложи на Хидесато със същата готовност и непосредственост, с които се бе предложила на него самия? Акитада положително бе предизвикал у нея подобно чувство на съжаление и любопитство. Сигурно й се е сторил жалък слабак, какъвто го бе видял и Тора по-рано. А и нищо чудно да го бе завела в обществената баня, за да види как се любят благородниците от столицата.

Аяко винаги бе живяла по собствени правила, пък и не бе давала никакви обещания. Той беше този, който в своето самодоволство си бе въобразил, че тя трябва да изпитва към него същото, което той изпитваше към нея, но и не ставаше дума само за чувства. Аяко не принадлежеше на никого, дори и на Хидесато.

От тази мисъл малко му олекна, но в следващия миг го връхлетя друга — на Хидесато точно тези отношения може би са му съвсем по вкуса. Ще получи удоволствието, което търси от Аяко, и след това ще си замине без угризения и с лекота, точно така, както и го бе получил. Представи си ги излегнали се един до друг на рогозката и го обзе безсилен гняв.

В този момент някой драсна с нокът на вратата.

— Буден ли си, скъпи ми Акитада? — питаше Мотосуке и надничаше през пролуката.

— Да — изправи се в леглото Акитада и прокара длани по лицето си. — Моля, заповядай.

— Доведох Акинобу и Юкинари. Нали нямаш нищо против?

— Не, не. Влизайте и сядайте.

Мъжете пристъпиха в стаята един по един, поклониха се почтително и изгледаха предпазливо болния. Превръзките на главата на Юкинари бяха изчезнали, но там, където започваше косата, и по челото се виждаше голямо мораво петно.

— Струва ми се, че има още чай на мангала — започна Акитада. — Или предпочитате вино?

И тримата отказаха каквото и да било. След като се настаниха, Юкинари и Акинобу попитаха деликатно как е със здравето и се смълчаха.

— Губернаторът сподели с мен, че заместваш Икеда — обърна се домакинът към Акинобу. Правеше всичко възможно да прогони картината на двамата върху рогозката. — Няма да е лесно да изпълняваш задълженията си и на двете служби, още повече, след като кражбата на данъците се оказва толкова заплетена и очевидно разследването ще отнеме много време.

— Имах късмет да открия в префектурата няколко извънредно умни служители, на които може да се разчита — отвърна Акинобу с поклон. — Щом веднъж редът се въдвори, лесно ще се поддържа по-нататък. Спокойно мога да оставям отговорностите на префектурата в ръцете на главния чиновник, когато задълженията на основната ми служба ме призоват. Сега например му възложих да се погрижи за лицата, които ваше превъзходителство бе споменал. Специална група стражи, запознати с престъпния свят в града, ги издирват и се надявам до довечера да ги заловят.

— Благодаря ви. Струва ми се — обърна се Акитада към останалите, — че арестуването на Джото и неговите хора по време на празника в храма ще е доста по-тежка задача. На всяка цена трябва да избегнем кръвопролитието. Нашият човек няколко пъти вече доказва, че е способен на бързи и решителни действия и че човешкият живот не значи нищо за него. Територията на храма ще се изпълни с граждани и богомолци, а монасите са опитни бойци, снабдени при това с голям запас от алебарди в един от техните складове. Сигурен съм, че имат струпано оръжие и на други места в храма. На наша страна е единствено изненадата.

— Какви са оръжията и в какви количества? — обади се Юкинари.

— Знам единствено за нагината, но в столицата се говори, че на изток пътуват кервани с оръжие. Докато идвахме насам, спряхме при бариерата в Хаконе. Там разбрах, че на изток се движат прекалено много товари с религиозни предмети. Твърде вероятно е те в повечето случаи да са оръжия, предназначени за храма на Четворната мъдрост. Човек като Джото едва ли би се смутил от кръвопролитие на територията на храма или от избухването на евентуална гражданска война, само и само да спаси кожата си.

Акитада огледа тримата мъже и в главата му възникна въпросът как ли тези тримата ще реагират в моментите на напрежение, които неминуемо щяха да възникнат в следващите няколко дни. Пестниците на Юкинари бяха стиснати. Той промърмори нещо под нос, но определено бе от хората с много смелост. При това би направил всичко, за да изкупи вината си заради връзката, която бе имал с госпожа Тачибана.

Мотосуке, който обикновено кипеше от добро настроение и оптимизъм, сега седеше сериозен и видимо угрижен. Акитада вече беше сигурен, че в негово лице има приятел и верен съмишленик. В случай че се провалят, Мотосуке щеше да загуби много, но успеят ли, щеше да спечели огромен престиж за това, че е предотвратил избухването на вълнения.

— Чувствам се виновен — промълви той, щом погледите им се срещнаха, — че съм допуснал нещата да се разраснат до такива размери, без да разбера.

— Няма как да си знаел, губернаторе — побърза да го успокои Акитада. — Будистките общности са затворени и защитени от проверките на официалните власти. Освен това очевидно Икеда е покривал всички незаконни деяния на Джото и монасите му.

Предаността на Акинобу към Мотосуке бе наистина впечатляваща. Само преди седмица той бе готов да продаде собственото си имущество, за да компенсира кражбите, за които не носеше никаква отговорност. Ако Мотосуке продължаваше да е заподозрян, възможно бе Акинобу също да е замесен, но подобна вероятност отдавна бе отхвърлена.

— Аз обаче знаех — обади се Юкинари. — Икеда е бил в играта много отдавна. Неслучайно не обръщаше внимание на всичките ми сигнали.

— Така е — въздъхна Акитада. — Надявам се да го пипнем жив.

— Трябва да съм много тъп — обади се с извинение в гласа Акинобу, — но може ли да попитам как ваше превъзходителство откри, че Джото и Икеда са съучастници?

Въпросът бе напълно логичен, особено за човек, който през целия си живот е бил изключително педантичен към задълженията си, което личеше от документите, които бе изготвял. Новият Акитада обаче бе станал нетърпелив към подробностите и му се наложи да отклони мислите си от проблемите, които го вълнуваха в този момент, за да обясни мотивите си.

— Започнах разследването си с търсене на отговори на обичайните въпроси. Когато някой внезапно придобие финансова мощ в резултат на грабеж, в местната икономика се появяват признаци. Тук забелязах доста от тях. Търговията на някои хора се разраства неимоверно, поне на един от тях със сигурност. На много места се забелязва бързо и мащабно строителство, по-точно на три определени места — в храма на Четворната мъдрост, в резиденцията на губернатора и в гарнизона.

— Вложих лични средства, за да укрепя гарнизона и резиденцията — обади се Мотосуке в своя защита. — Предположих, че активността на Джото е привлякла много дарители за храма.

— Видях счетоводните ви сметки — усмихна се Акитада. — Но в храма се наблюдава истински скок. Славата му не е стигнала до столицата, а и не мисля, че у местните хора има толкова много пари, за да се платят такива големи разходи. Двамата със Сеймей подробно разгледахме архивите при вас и в дома на Тачибана. Джото е започнал строителната си програма скоро след изчезването на първия конвой с данъци.

— Трябваше да направя тази връзка — отбеляза Юкинари, — но когато пристигнах, заварих всеобщ подем и подкрепа за храма.

— Точно така — кимна Акитада. — Защо да се разследва нечие благоденствие. Боя се, че на хората няма да им хареса това, което ще предприемем. Но притокът на богатство води със себе си и престъпност, насилие и корупция в този град. Където и да отидем с Тора, срещаме недоволство от местната администрация. Казват ни, че е безсмислено да бъдат викани стражите, защото чиновниците са подкупни. За мен това бе първият сигнал, че при Икеда нещата не са много чисти. Не заради некомпетентност или несериозно отношение към задължения бе настъпил разрив между службата му и гражданите. По-скоро заради алчността му. Слугата ми Тора пръв свърза Икеда с Джото. От първия миг той не хареса и двамата. А по-късно се оказа, че са и съвършените съюзници. Джото има хората и средствата да осъществява обирите си, а Икеда, като префект на провинцията, го снабдява с информация за времето, маршрута и военните отряди на всеки конвой.

Мотосуке и Акинобу се спогледаха.

— Не е възможно — възкликна Мотосуке. — Икеда не участваше в планирането на пътя и транспорта на данъците. Няма как да е знаел всичко това.

— Сигурен ли си? — повдигна вежди Акитада.

Мотосуке кимна енергично.

— Двамата с Акинобу винаги се срещахме с командира на гарнизона в моята библиотека. Само ние тримата знаехме обстоятелствата и подробностите на транспортите. Сами проверявахме стоките в склада на трибунала, ние брояхме слитъците злато и сребро, преди да ги опаковаме в кутиите и да ги запечатаме.

— Случайно да сте ги опаковали в близост до твоята елегантна кадилница?

— Да — зяпна Акинобу. — Как разбрахте, ваше превъзходителство? Последния път стана малък инцидент. Кадилницата се претърколи и се опря в една от кутиите и преди да разберем, прегори кожата.

— В склада на храма — усмихна се Акитада — открихме кутия, на която имаше прогорено място със странна форма.

— Кутията е в храма? — провикна се Мотосуке. — Това доказва, че монасите са взели златото. Възможно е да открием там и останалите стоки.

— Голяма част от ориза сигурно е продадена или разменена, но имам сериозни основания да смятам, че коприната е останала на склад в града, и то в дома на един определен търговец. Забогатял е сякаш за една нощ, вдигнал е висок зид около дома си и често монаси от храма го посещават. — Акитада изгледа Акинобу. — В деня на празника няма да е зле да изпратите ваши хора да направят сериозна проверка.

Акинобу се поклони.

Слънцето се бе преместило. Сега осветяваше чайника и мангала под него. На върха на човката му бе останала капка, която светеше с цветовете на дъгата. Мъката връхлетя отново Акитада. Точно така светеха капките влага по златистата кожа на Аяко в банята. Подобни капки, сякаш скъпоценни камъни, образуваха нанизи и по страните й.

— Но как е разбрал Джото за плановете ни? — попита Мотосуке.

С известно усилие на волята, Акитада върна мислите си към въпроса на губернатора.

— Ако Икеда е нямал никаква информация за конвоите, значи трябва да мислим за още един съучастник. Някой от вас обсъждал ли е пътуването на данъците с друг човек?

Юкинари и Акинобу поклатиха глави категорично.

— Изпращах конвоите и давах на лейтенантите си писмени нареждания в запечатани пликове, които трябваше да отворят едва след като пресекат границата.

Акитада обърна очи към Мотосуке, който целият пламна.

— Споделих само с Тачибана при подготовката на първия конвой — промълви той. — Той много се заинтересува и се загрижи след изчезването му. Не мога да допусна, че е бил замесен.

— Той не, но госпожа Тачибана — с положителност. — Неочаквано смъртта му придоби смисъл. Идеята, че Тачибана е умрял заради проявена ревност, никога не му бе звучала достатъчно убедително. — Тази информация му е коствала живота. Влязъл е в покоите на жена си, за да й съобщи, че ще сподели с мен възможността тя да е предала информация за пътя на конвоите. Заварва при нея Икеда. Представяте ли си какво е последвало? За мен няма съмнение, че Икеда го е убил.

— Сега разбирам как Икеда се вписва в цялата картина.

— Така е — уморено въздъхна Акитада.

През следващия час обсъдиха подробностите на своя план. Сеймей влезе веднъж, хвърли разтревожен поглед към господаря си, предложи чай на всички и отново се оттегли.

Почти бяха свършили, когато Мотосуке се надигна.

— Стига за днес. Отново изглеждаш много зле, по-големи братко. Не биваше да те тревожим с всичко това, преди да си се възстановил.

— Не ме тревожите — отвърна Акитада, който бе изпълнен с безразличие за своето състояние и дори за сложния план за залавянето на Джото.

Всички станаха. Още гледаха загрижено Акитада, когато в стаята връхлетя Тора. Беше като обезумял, по дрехите и ръцете му личаха следи от кръв.

— Съсекли са Хигекуро — останал без дъх изстреля той. — Тръгнали са по петите на момичетата. Трябва да повикаме войници. Побързайте, защото всеки миг ще ги уловят и ще ги убият.

— Кои са те? — попита Акитада и отметна завивките.

— Проклетите монаси. Съседите ги видели и някаква безмозъчна жена ги изпратила след Отоми и Аяко. — Тора сграбчи ръкава на Юкинари. — Повикайте войниците си. Бързо! Тръгнали са да обикалят града.

— Тора, не. Никакви войници или стражи. Ще ги намерим сами. — Акитада се изправи. — Подай ми дрехите и ботушите.