Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (25)

Двайсет и втора глава
Утринна красавица

В аскетично обзаведения кабинет на Службата за контрол двама мъже на средна възраст седяха от двете страни на малко писалище с няколко спретнато наредени свитъка. И писалището, и кабинетът бяха собственост на Минамото Ютака, председател на Службата за контрол на държавата. Постът беше толкова важен, че Председателя докладваше направо на Първия министър. Мъжът бе висок, мъртвешки блед, оскъдната му коса бе посребрена. Над вечно стиснатите тънки устни със закривени надолу крайчета се спускаше дълъг клюнообразен нос. Седеше с изправен като дъска гръб и длани, пъхнати в ръкавите на тъмнозелена брокатена дреха. Тесните очи зорко следяха седналия срещу него мъж.

Сога Йетада, който в момента изпълняваше длъжността министър на правосъдието, бе облякъл светлозелена дреха и физически бе пълна противоположност на Минамото — закръглен като топка, с гъста коса, рунтави вежди и обилно окосмени ръце. В момента бе ангажиран с ветрилото си в едната ръка и чашата чай — в другата.

— В двора има хора, които предричат друг изход на този въпрос — рече Сога и остави празната чаша. Обичайната му интонация бе с леки извивки и в първия миг човек имаше усещането, че се оплаква.

Ъглите на устните на Председателя увиснаха още по-надолу.

— Кланът Фудживара са благословени от Буда. Мотосуке излезе от тази неприятна история не само чист като сълза, но и като човек, разкрил опасен заговор.

Министърът размаха нервно ветрилото си.

— Трябваше да спрем Мото… — той прекъсна насред думата и забрави дори да затвори устата си.

Кокалестият мъж насреща му бе вдигнал рязко ръка.

— Нещо си се объркал, Сога. Естествено с голямо облекчение и задоволство научихме новините за завръщането на Мотосуке Фудживара от Кадзуса и за назначаването му за старши съветник във Великото събрание на държавата. Не по-малка е радостта ни от факта, че дъщеря му ще бъде нов член на императорското семейство.

Съвзел се, министърът додаде:

— Ако роди наследник, Мотосуке може да бъде и следващият Пръв министър.

— Напълно възможно — сви устни Председателя. — А след подходящ срок твоят младши чиновник Сугавара може да се озове на поста министър на правосъдието.

Сега вече министърът пребледня.

— Вижда ми се невъзможно. Сугавара е съвсем дребен чиновник, нищо че всички говорят за бляскавото му бъдеще. Най-лошото е, че се очаква от нас да подкрепяме фракцията от Фудживара, защото лично ви препоръчах Сугавара.

Председателя се усмихна неприятно.

— Ако си очаквал определен изход, трябвало е да избереш другиго. Дори е било необходимо да видиш възможностите на този човек. Прегледах родословното му дърво и прочетох докладите му. Завършил е блестящо университета със специалност Китай и право, завоевания, които би трябвало да му осигурят добър пост в администрацията. Наместо това е запратен в прашните ти архиви. Докладите му показват висока степен на интелигентност и голяма компетентност, които човек рядко очаква да срещне сред твоите чиновници. Такъв човек трябва да бъде следен по-отблизо.

— Нали точно това правех? — изви глас министърът. — Но той започна да се бърка в делата за убийство, създаваше напрежение по разни поводи и затова реших да го изпратя в провинцията. Ваше превъзходителство сам ми каза тогава, че когото и да изпратим, ще се провали. Един неуспех щеше да е повод да го изпратим завинаги в администрацията на някоя далечна провинция.

Председателя се наведе напред и впи студен поглед в министъра.

— Не смей да прехвърляш собствената си вина на друг. За съжаление сметките ти се оказаха грешни. Не прецени нещата както трябва. Нямам нищо общо с личното ти отмъщение, макар да съжалявам, че ти се доверих…

Министърът стана бял като платно.

— Аз… Нямах намерение да…

— Достатъчно — хладно го сряза Минамото. — Случаят е приключен.

Веднага щом посетителят напусна стаята след полагащите се поклони, Председателя плесна с ръце.

— Нека Сугавара влезе — нареди той.

Акитада се препъна в прага на вратата, залитна и веднага посегна към главата си, за да намести дворцовата шапка, докато несръчно коленичеше на входа. Близо час бе чакал отвън. В това време началникът му, неговият министър, пристигна, кимна му едва забележимо и влезе в кабинета, пред който той самият чакаше. Когато само преди миг излезе, като попиваше лицето си, той беше толкова видимо ядосан, че Акитада го изпрати със зяпнала уста.

И ето го сега, коленичил пред един от най-могъщите мъже в страната, за когото се говореше, че няма нито приятели, нито врагове, толкова много се плашат хората от него. Акитада целият се сви при мисълта какво го очаква.

— Приближете се — разнесе се гласът на домакина, леден почти колкото пода, на който бе коленичил.

Акитада се премести по-близо до писалището и погледна крадешком към великия мъж пред себе си. Това, което видя, никак не го окуражи. Леденият немигащ поглед удивително много наподобяваше този на змия, която оглежда мишка.

— Вие ли сте човекът, когото изпратихме в Кадзуса, за да провери делата на напускащия губернатор?

— Да, ваше превъзходителство.

— Четох доклада ви. В частта за данъците той показва изключителна небрежност при разследването, прибързаност в действията, граничеща с лудост, и отвратителна липса на внимание към елементарни правила на поведение. Успели сте в изпълнение на задачата единствено благодарение на невероятния си късмет и благоприятното стечение на обстоятелствата. Имате ли да кажете нещо?

— Безкрайно много съжалявам за глупавите си грешки и ще положа всички усилия, за да се поуча от тях.

Настъпи мълчание. Когато вдигна поглед, очите на Председателя гледаха някъде встрани, сякаш Акитада дори не заслужаваше да спре погледа си върху него.

— Ако искате да кажете — най-сетне продума Минамото с равен глас, — че очаквате следваща подобна задача или някакъв отговорен пост, значи, че сте по-слабо интелигентен, отколкото си представях. Не можем да си позволим да държим нескопосници.

Акитада изстина от злокобно предчувствие.

— Пишете ясно и се вижда, че проверката на сметките е извършена както трябва. Подобни умения са полезни за администрацията. Тъй като все пак има хора, които са далеч по-силно впечатлени от дейността ви в Кадзуса от мен, препоръчвам ви да се прехвърлите в Министерството по протокола. Мястото на старши регистратор е вакантно. Това означава повишение в длъжност с половин степен и увеличение на заплатата. По мое мнение не заслужавате повече.

Сърцето на Акитада се вледени. Министерство по протокола? Ще води регистрите на всички официални лица, техния ранг, длъжности, задачи и освобождаване. По време на дворцовите церемонии ще отговаря за програмата, забавленията, присъствието на гостите и протокола. Постът осигуряваше обществено положение и приход, без никакво предизвикателство или бъдеще.

Всичко в него се разбунтува. Той посрещна погледа на Председателя.

— С цялото ми уважение, ваше превъзходителство, подготовката и образованието ми по право не са свързани с протокола. Надявах се на задача или пост, които са свързани с правото. Ако това не е възможно, предпочитам да си остана чиновник в Министерството на правосъдието. — Едва довършил изречението си, разбра, че е направил нечувано нарушение на етикета. Обърка се и замълча виновно.

Известно време в стаята не се чуваше нищо друго, освен дишането на Председателя и почукването на върховете на пръстите му по масата пред него. И двете недвусмислено означаваха едва потискан гняв.

Когато Председателя отново заговори, Акитада имаше чувството, че от гласа му се ронят ледени висулки.

— Отказвате значи повишението? Очевидно не можете да осъзнаете грешките си — с преувеличена снизходителност констатира той. — Ще посоча само някои от тях. Бяхте изпратен да разследвате липси — чисто счетоводна задача. Наместо това сте се нагърбили да ангажирате войскови и граждански отряди, за да разкриете нередности в местния храм. В резултат сте оставили след себе си редица убити хора и купища писмена работа. Вижте само! — прогърмя гневният глас. Акитада подскочи. Председателя сочеше купчината свитъци на масата. — Тези документи тук са само малка част от онова, което посещението ви в Кадзуса е постигнало. Доклади от четири различни министерства, които успяхте да забъркате в това разследване. Протоколи за конфискувано имущество на храм, съпроводени от жалби на будисткото духовенство от Кадзуса и от столицата. Тук има и лични писма от хора, в част от които се настоява за забраняване на будизма, а в други за вашето изпращане в изгнание за подкопаване на истинската вяра. — Студените очи на Председателя се впиха в Акитада. — Не разбирате ли, че сте прехвърлили стократно пълномощията си? Какво бихте казали в своя защита?

Акитада преглътна мъчително. Чудесно си даваше сметка за направените пропуски, страдаше за смъртта на невинните хора и се чувстваше достатъчно виновен за това. Успокояваше го единствено мисълта, че се беше ръководил от чисти намерения.

— Прецених, че постъпките на монаха Джото са заплаха за правителството. И в резултат действията ми бяха ръководени единствено от клетвата, която положих при постъпването си на служба при Негово величество. Всичко друго би било неизпълнение на моите задължения.

— Позволявате си да се защитавате? — наведе се напред Председателя, а лицето му бе изкривено в присмехулна усмивка. — Не притежавате нито зрелостта, нито опита за подобно нещо. Това е направо нелепо! Няма монах от провинцията, който да застраши нашето правителство. Правилното действие е било да се обърнете към местния съд. Наместо това, очевидно в желанието да спечелите лична слава, сте изчакали и така престъпниците са имали време да убият още хора.

Това беше вярно. Хигекуро щеше да е още жив, ако Акитада бе действал по-експедитивно. Момченцето щеше да си играе с новогодишните подаръци, ако Акитада не го беше изложил на риск. Това много му тежеше и той се простря по лице пред високия сановник.

— Споменах преди, че успехът ви се дължи единствено на добрия шанс. Трябва ли да ви напомня, че е било чиста случайност да попаднете на рисунката на глухонямото момиче? Имахте невероятния късмет да разкриете кой е убиецът на господаря Тачибана благодарение на небрежността на извършителя. За ваше щастие началникът на гарнизона има алиби точно за тази нощ, иначе щяхте да го пратите на съд. Арестът на поддръжниците на Джото е станал възможен заради удобството точно в тези ден да се състои празникът на храма, така че сте успели да скриете цял гарнизон с войници сред тълпата. И пълен идиот би се справил при тези условия. А вие така сте объркали нещата, че онзи успява да убие едно дете и да ви нападне. Когато обезумялата от скръб жена убива този фалшив монах, за да ви запази, всъщност ни лишава от показанията на най-важния заподозрян.

Акитада за пореден път удари чело в рогозката на пода. Думите на Председателя бяха справедливи и той дълбоко се засрами от това, че по време на дългия път към столицата се бе надявал на признание. Трескаво търсеше в съзнанието си подходящи думи за извинение.

— След като настоявате, можете да се върнете на предишната си служба в Министерството на правосъдието. Естествено, тя не предполага издигане в йерархията. Можете да си вървите.

Акитада се надигна и след серия от дълбоки поклони отстъпи назад до вратата. Когато петите му докоснаха твърдата повърхност, той дръзна да се покашля. Високопоставеният мъж зад масата вдигна изненадано поглед от документите, в които се бе зачел.

— Моля ваше превъзходителство да ми прости дързостта — започна неспокойно Акитада, — но бих искал да разбера какво е състоянието на делото.

— Едва ли вече е ваша работа, но наредихме виновните монаси да бъдат отлъчени от духовенството и са осъдени на каторжен труд в северните райони. При добро поведение след време ще получат разрешение да се запишат в армията по границата. Предишното ръководство на храма е възстановено и е назначен нов префект на областта. — Забелязал недоумението на Акитада, Председателя уточни: — Високата оценка на губернатора Фудживара, дадена за двама от служителите му, доведе до тяхното издигане. Неговият секретар Акинобу ще стане помощник губернатор. Постът на губернатора ще бъде поет от брата на Негово величество, който ще остане в столицата. Другото повишение се отнася до командира на гарнизона Юкинари, който ще се включи в императорската гвардия. Мисля, че това е всичко.

Акитада се зарадва за Акинобу и Юкинари, но всъщност повече се вълнуваше от друг проблем.

— Доведох в столицата един затворник, ваше превъзходителство — дръзна да продължи той. — Обвинен е в друго престъпление във връзка с изчезването на госпожа…

— Мълчете! — изрева Председателя и скочи на крака. Той протегна кривия си показалец към Акитада. — Ще забравите този случай, за да не заминете в доживотно изгнание. Няма да задавате никакви въпроси, дори няма да споменавате за тази част от разследванията си, нито ще общувате с хора, които по някакъв, дори и най-малък повод са свързани с това дело. Разбрахте ли ме?

— Да. Простете ми.

— Напуснете.

Акитада буквално излетя навън от мрачните стаи и коридори на двора, където пое дълбоко студения въздух, почти претича под портата с малък покрив и излезе на улицата. Вдясно от него лежаха просторните сгради на Двореца на осемте министерства, откъдето императорът и неговата администрация управляваха народа. След него се издигаше Дворецът на празненствата. А по-нататък сред други по-малки дворци бе разположено Министерството на правосъдието. Негово задължение беше да отиде там и да докладва за току-що проведения разговор, но споменът за отвращението, изписано на лицето на Сога, още пареше съзнанието му и той зави в обратна посока към градската порта.

Ситният сняг бе покрил покривите и улиците. Украсени дървета напомняха за предстоящите новогодишни празници. Граждани, стъпили на високи дървени сандали, бързаха радостно развълнувани по улиците. На следващия ден се очакваше императорът да обяви новите назначения. По традиция тези, които биваха облагодетелствани от решенията на императора, даваха тържество за всички и най-вече за онези, които не бяха имали техния късмет. Акитада бе получил такава покана за голямото тържество, което Мотосуке даваше в дома на братовчед си Косехира. Беше отседнал там, докато новият му дом бъде ремонтиран и готов.

Акитада се отправи към дома и се замисли как да съобщи новината на майка си. Тя страшно щеше да се разсърди, че отново не е успял. Средствата им едва стигаха, за да преживяват, а той се бе върнал от пътуването си с още едно гърло. Реакцията й при вида на Тора бе смесена. Изказа недоволството си насаме пред Акитада, след което превърна Тора в свой личен помощник.

Мисълта за Тора разведри малко Акитада. Може пък да им потръгне. Ще подновят утринните си упражнения. Днес бяха решили Акитада да му покаже града. Добре че поне се отърва от Министерството на протокола.

 

 

На следващата вечер, твърде скоро след обиколката из града с Тора, Акитада наближаваше дома на своя приятел Косехира. Докато запознаваше „Тигъра на Токайдо“ със забавленията в столицата, като гостилниците съвсем не бяха на последно място, Акитада успя да прогони от съзнанието си поне временно змийските очи на председателя Минамото. Цената, която плащаше обаче сега, бе адско главоболие и пронизваща болка между очите.

Той бе може би единственият гост, който пристигаше пеш на тържеството, факли осветяваха цялата улица и двора, където поне петдесетина карети от всякакъв размер и тип седяха плътно една до друга, докато кочияшите бъбреха около малки огньове или хвърляха зарове.

Акитада добре познаваше къщата и лесно откри залата за приеми и прилежащите помещения. Слуги щъкаха навсякъде. Един пое обувките му, друг — връхната дреха, а трети притича с огледало, за да може да се огледа и да намести шапката си.

Разговори на висок глас и силен смях долитаха от стаите. Акитада започна да ги обикаля, за да намери кръглото добродушно лице на своя приятел. Поканените представляваха внушителна група. Виждаше се, че Мотосуке има приятели сред висшите кръгове — съдии, придворни, висши чиновници. Все още под влияние на разговора си с Минамото, Акитада сериозно обмисляше възможността да изпрати поздравленията си на Мотосуке и бързо да напусне тържеството.

За съжаление вече беше късно. Косехира го бе забелязал.

— Ето го и нашия герой! — провикна се той. — Акитада, ела! Всички те очакват с нетърпение.

Новодошлият се изчерви от неудобство. Огледа се смутено и видя сред гостите трима принцове, двама министри, няколко съветници на императора — бъдещи колеги на Мотосуке, — както и един от чичовците на суверена. Косехира го улови за ръкава и го повлече из стаята. Доброто настроение на приятеля му беше заразително. Акитада се запознаваше с усмихнати хора, задаваха му въпроси, на които се стараеше да отговаря кратко и предпазливо с надеждата, че не нарушава някои правила, за които дори не знаеше.

Главата още го болеше и от страх да не сбърка, отказа дори чашата вино, която му предложиха. Каква ирония само, мислеше си той. Толкова много хора с висок ранг очевидно се радваха на неговия успех, докато единствените двама души, които държаха бъдещето му в ръцете си, го смятаха за пълен глупак и неудачник.

Косехира го поведе към съседната стая. Там на почетно място седеше Мотосуке в разкошна пурпурночервена дреха, грейнал от изпитото вино и от щастие. Щом зърна Акитада, скочи, отиде да го прегърне и го настани на възглавницата до себе си.

— На този човек тук дължа късмета си — съобщи той на всеослушание. — Затънете ли в някоя бъркотия, повикайте го и той ще ви измъкне.

Репликата предизвика весел смях и нови въпроси. Тъй като Акитада продължаваше да е пестелив в думите си, Мотосуке се зае да разказва с цветисти подробности всичко, което се бе случило, като не спираше да сипе хвалебствия за способностите на Акитада. На него направо му идваше да потъне в земята.

Най-сетне Косехира се притече на помощ.

— Стига, братовчеде — без достатъчна почтителност прекъсна той Мотосуке. — Тук има един човек, който иска да се срещне с Акитада.

По една от покритите галерии стигнаха до павилионите, обитавани от Косехира. През цялото време той тайнствено избягваше да отговори на въпросите на Акитада с кого ще се среща. Постепенно смехът и разговорите заглъхнаха, клоните на дърветата скриха светлината на факлите и фенерите и те потънаха в тишината на зимната градина.

Акитада позна езерото, около което Косехира организира прощалното му тържество, преди да отпътува на изток.

— Колко различно изглежда всичко тук — отбеляза той с въздишка. — Наистина ли има някой, който чака, или просто искаше да си поговорим на спокойствие?

— Ще разбереш след малко. — Влязоха в полутъмен коридор, водещ до кабинета на Косехира. Пред вратата спря и сложи ръката си върху ръкава на Акитада.

— Вътре е. Ела при нас, когато можеш. — След това се върна при гостите.

Акитада дръпна вратата. Вътре нямаше осветление, единствено сиянието на луната и на падналия сняг в градината правеха възможно ориентирането. На верандата седеше неподвижната фигура на млад монах в черна роба. Беше с гръб към Акитада и пръстите му бавно отброяваха зърната на броеницата.

Станала бе някаква грешка. Каква работа би могъл да има той с монах? Тъкмо се канеше да се оттегли безмълвно, когато познат глас стигна до съзнанието му.

— Ти ли си, Акитада?

Сърцето на Акитада се сви болезнено.

— Да, Тасуку. Косехира ме доведе.

Монахът посочи възглавницата до себе си и Акитада приближи.

Сега, когато можеше да види лицето на приятеля си, беше поразен от промяната. Не само гъстата лъскава коса бе обръсната — на нейно място се виждаше голият череп, който сега лунната светлина правеше да изглежда неестествено синкаво сребрист. Красивото някога лице на Тасуку сега бе съвсем измършавяло. Нямаше и следа от младежката закръгленост на страните, брадичката и устните. Нищо не бе останало и от здравословния му цвят. Очите все още горяха, но устните бяха здраво стиснати. Акитада с тревога забеляза, че костите на приятеля му стърчат и някога мускулестите рамене са увиснали, сякаш тежката конопена дреха бе прекалено голямо бреме за крехката им структура.

— Да не си боледувал, Тасуку? — възкликна Акитада.

— Сега името ми е Геншин — с тъжна, едва забележима усмивка обяви той. — Ти как си? Разбрах, че си се върнал покрит с почести. Изглежда, всички сме грешали, опитвайки се да те отклоним от това пътуване.

Акитада отправи замислен поглед към езерото, около което преди много месеци бяха съчинявали стихове. Ако само бе знаел колко пъти щеше да се срещне с ужасяващите форми на смъртта в последно време, може би нямаше да се бунтува толкова много срещу условията, които съдбата му предлагаше тогава. Отново в съзнанието му изникнаха образът на прекършеното тяло на момченцето, разцепеният череп на Хигекуро и кръвопролитието, в което бе участвал, извиращата от устата на Джото кръв и крехкото тяло на Тачибана.

На просторната тераса в голямата къща гостите на Мотосуке излизаха, за да се насладят на обляната в лунна светлина градина. Някой се бе облегнал на перилата и съзерцаваше голите клони на дърветата. Точно така бе стояла и Аяко.

— Не — въздъхна той. — В крайна сметка се оказахте прави. Не съм имал по-сложни проблеми.

Приятелят му го изгледа, след което отново обърна лице към тъмното небе.

— Същата луна, а ние сме вече толкова различни.

В тези думи Акитада разпозна стария си приятел, който бе съчинил дълго стихотворение за загубеното щастие. Така беше, никой от двамата нямаше да е като преди.

— Не искаш ли да знаеш защо се оттеглих от светския живот?

— Не, Тасуку. Прощавай, Геншин. Това ме натъжава, но те разбирам.

Блестящите очи потърсиха неговите.

— Как така?

Наместо отговор, Акитада извади от пояса си синьото цвете и го подаде на приятеля си. Чу как дъхът му секна за миг, след което тънките пръсти се свиха около парченцето, останало от бижуто.

— Прости ми, ако ти причиних болка.

— Полагам много усилия за своето превъзпитание. Надявам се много скоро фактите от този свят да не ме докосват. Помолих за среща с теб, за да се сбогуваме и да оставя тези тревоги зад гърба си. Разбрах, че си довел нейния убиец в столицата.

Стомахът на Акитада се обърна при спомена за предупреждението на Председателя.

— Не бих искал да добавям факти, които да те разстроят — опита се да се измъкне той.

Бледият монах се усмихна. За първи път заприлича на предишния Тасуку.

— Свободата от болката идва единствено със забравянето — промълви той. — Само истината ще ми помогне да забравя.

— Вие бяхте любовници с госпожа Асагао, нали? — попита примирено Акитада.

Приятелят му кимна.

— Няма извинение за това, което направих, но ние израснахме заедно. Родителите ни бяха съседи. Обичах я още тогава, но я изпратиха в двора на новата императрица. Посещавах я от време на време, носех й писма от семейството й. Знаех, че е нещастна, но един ден тя сподели с мен, че императорът я удостоил… Оказал й внимание. — Той затвори очи, пое дълбоко въздух и постоя така няколко секунди. После продължи: — Изгарях от ревност и насочих гнева си към нея. Горкото момиче. Какво можеше да направи? — Очите му горяха. — Прелъстих я, Акитада. Срещахме се тайно в летния павилион на една полуразрушена къща в запустялата част на града. Тя вземаше паланкин от двореца, за да посети старата си дойка, където я посрещах и я отвеждах в нашето скривалище.

Мъжът замълча и се загледа в зимната градина пред тях. Акитада чакаше.

— Не я заслужавах. — Изпълнените с болка думи звучаха странно, изречени от устата на монах. — Рискът, който тя поемаше, беше огромен и това бе знак за голямата й любов. Рискуваше репутацията си, бъдещето на семейството си заради мен. Но все не ми стигаше. Исках я само за себе си. Настоявах да ми дава непрекъснати доказателства за своята любов, докато не се надух като паун от това, че любимката на императора предпочита мен. И все не ми стигаше. — Гласът му пресекна.

Акитада потрепери. Леденият вятър се промушваше през дебелите талпи на верандата. Щеше му се да се преместят вътре, но очевидно студът не тревожеше приятеля му въпреки тънката дреха.

— През онази последна нощ поисках от нея поредното доказателство. Знаех, че това ще доведе до разкриване на връзката ни. Разплакана, тя ме умоляваше на колене. Уверяваше ме, че собственият й живот е без значение, но не иска да нарани Негово величество, който бе проявил единствено доброта и внимание към нея. Бях непреклонен, но и тя също. Когато се приготви да си върви, ме помоли за ескорт. Отказах.

Настъпи дълго мълчание. Акитада отпусна длан върху ръкава на приятеля си.

Ръката под грубата материя му се стори тънка и крехка.

— Много съжалявам. Представям си какъв ужас си изживял — меко промълви той. — В нощта на прощалното ни тържество ти носеше нейното ветрило, нали?

Обръснатата глава висеше наведена.

— Беше го забравила. Това бе всичко, което ми остана от нея, защото никога повече не я видях. Минаваха седмици. Бях решил, че се е прибрала в двореца. После започнаха да се носят слухове, че е изчезнала. Губех се в догадки какво може да й се е случило. Точно тогава се видяхме с теб.

— Мислиш ли, че ще имаш сили да чуеш какво се е случило?

— Видях как умира нейният убиец.

— Моля?

— Отиде си в страшни мъки. Умря така, както аз трябваше да умра. Грехът бе мой. А избегнах смъртта. Въпреки че те са знаели. Избегнах я само защото бях станал вече монах. — Замълча и се загледа в обсипаното със звезди небе. — Не всичко ми беше спестено. Личният секретар на императора ме посети в манастира. Съобщи ми, че убиецът на госпожа Асагао е осъден и е поискал среща със свещеник преди екзекуцията. Поискал точно аз да бъда този духовник.

— Нищо не съм им казал за теб — обади се Акитада.

— Знам — усмихна се монахът. — Но те вече са знаели. Вероятно тя е запазила някои от стихотворенията ми. Освен това човекът, който държеше летния павилион, ме е познал. Опитах се да откажа под предлог, че нямам достатъчно опит, но секретарят ме увери, че човекът назовал моето име. И тогава си дадох сметка, че те знаят. Секретарят ми каза кога и къде е умряла Асагао и ме остави да се гърча в собствената си вина.

— Било е жестоко.

— Жестоко ли? Не. Казах ти, че трябваше да стоя там, докато нещастникът умираше. Трая страшно дълго. Никой не ме докосна с пръст.

— Може да не са те докоснали, но въпреки всичко преживяването е било страшно. Не си хаби съчувствието за онова животно. Закла две нещастни жени, след като ги бе използвал и малтретирал, и вероятно щеше да продължи с този кървав занаят, ако не се бях сетил, че е убиец на госпожа Асагао.

— Досетил си се? — проблеснаха очите на монаха.

— Според мен госпожа Асагао има пръст в тази работа — потръпна отново Акитада. — Синьото цвете случайно попадна у мен в Кадзуса.

Приятелят му отвори шепа и погледна ситния орнамент.

— Част е от бижу, което императорът й беше подарил.

— Убиецът го дал на първата от жените, които след това закла. Тя го продала на уличен търговец, от когото го купих аз. В града се разказваше необикновена история за духове и за демон с огнено лице, който убил благородна девица в изоставен храм край столицата. Задигнал бижуто й, след което й прерязал гърлото и я хвърлил в кладенец.

Тасуку потръпна.

— За мен е необяснимо как загадката по нейното изчезване и цветето се срещнаха в съзнанието ми и се преплетоха с тази история. Едва по-късно забелязах сходни факти в историята и този убиец. Докладвах подозренията си на императора и доведох убиеца тук. Нито за миг не съм намесвал твоето име. Много съжалявам. — Акитада се взря в лицето на приятеля си, за да намери потвърждение, че му е простил.

Треперенето на ръката под пръстите му бе спряло и на лицето на Тасуку изгря предишната му усмивка.

— Благодаря ти, скъпи мой Акитада. — Той пъхна ръце в ръкавите си, загледа се в луната над тях и промърмори: — Като снежинки, топящи се на лунна светлина, като затихващ вик на кукумявка преди изгрев, угасва сънят на нашия живот.

Изправи се, поклони се на приятеля си и безшумно напусна верандата.

Акитада остана още известно време неподвижен. Неволно Тасуку бе отворил отново раната му. Затвори очи и сцената в храма на богинята на милосърдието изникна в съзнанието му. Някъде далеч изкрещя кукумявка — звукът бе самотен и провлачен. Долу в градината женска фигура се сгуши в прегръдките на някакъв мъж. Нощта преминаваше в ден — сив, влажен ден, в който вятърът носи снежинките и те кацват по косата й. Миг по-късно се превръщат в кристални мъниста. Или капки роса.

— Ето те и теб! Сам-самичък в тъмното — ръката на Косехира се отпусна на рамото на Акитада. — Отиде ли си Тасуку? Горкият.

— Отиде си — въздъхна Акитада, неочаквано почувствал се много остарял. — Време е и аз да си вървя. Денят беше дълъг.

— Глупости, приятелю — възрази Косехира. — Не позволявай решението на Тасуку да те натъжи. Той се измори от светския живот и потърси утеха в друг. Докато пред теб има голямо бъдеще. Всички го казват. Някой ден ще извършиш големи подвизи. Чувствам го.

Той стисна китката на Акитада и го поведе към къщата, откъдето се носеха оживени гласове и смях, музика на цитри и флейти, там, където бе светът на живите хора.