Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (6)

Трета глава
Черната брада

Тора въздъхна с облекчение и радост, когато момичето с изпълващите го с копнеж бедра плати за репичките и се обърна. Лицето й бе много красиво, но… изплашено.

Пред погледа на Тора неочаквано изникнаха оранжевите гърбове на двама високи мъже. Монасите.

Замислен единствено за страха на момичето, Тора забрави напълно, че монасите дават обет за целомъдрие и кротост. Ако тя се страхуваше от тях, това за него бе напълно достатъчно да й се притече на помощ.

Ето защо се спусна по улицата след тях, налетя на волска кола, направи път на две възрастни жени, едва не настъпи случайно изпречило се бездомно куче и се стовари върху бамбукова клетка, пълна с пойни птици, привързана за гърба на уличен продавач. Птиците се разцвърчаха разгневени и около тях тутакси се събра тълпа. Хората не го пуснаха да си тръгне, докато не се увериха, че на птиците и на клетката им няма нищо.

Междувременно момичето и монасите вече бяха изчезнали от погледа му. Само продавачът на зеленчуци стоеше безмълвен, с поглед към най-близкия ъгъл.

— Накъде тръгнаха? — раздруса Тора раменете на човека, за да го чуе.

— От семейството ли сте? — попита онзи. — Много съжалявам за момичето. Братята й обясниха и я отведоха със себе си.

— Какво обясниха?

Оказа се, че е задал неподходящ въпрос. Търговецът мигом сбърчи чело и се дръпна.

— Кой сте вие? Какво ви засяга?

Тора изруга и се спусна към ъгъла на улицата. Оттам пред него се разкри съвсем тясна уличка, така претъпкана с кошници, щайги и купища смет от сергиите на пазара, че на практика бе непроходима. В ниските сгради от двете страни се гушеха магазинчета, виждаха се огради на дворове и рояци деца, които играеха сред боклуците, оттук минаваха и натоварени с пакети помощници в магазините, продавачки, помъкнали стоката си. Монасите и момичето не се виждаха никъде.

Тора реши да рискува и се спусна напред, избутвайки встрани всяка одушевена и неодушевена твар, която се изпречваше на пътя му. Спираше на пресечките само колкото да се огледа.

Едва на третата уличка щастието му се усмихна и той забеляза парче оранжев плат да се мярка сред минувачите. Спусна се натам и щом стигна ъгъла, ги видя. Крехкото момиче се опитваше да се отскубне от ръцете на гигантите. Единият от тях я зашлеви през лицето.

Тора извика гневно и се спусна напред. Сграбчи яките на двамата и дръпна рязко назад. Изненадани, те се стовариха на земята въпреки едрия си ръст. Единият крак на Тора се стрелна към ребрата на падналия вдясно, докато вдигаше другия от земята само за да забие юмрука си в лицето му. В резултат онзи се сгромоляса безмълвно. Тора се извърна, за да повтори процедурата и с другия, но видя, че той вече се е надигнал, запретва полите на оранжевата си туника и сандалите му шляпат на босите дълги крака.

Момичето се бе свило до стената наблизо и попиваше с края на широкия си ръкав разкървавената си устна.

— Как сте? — пристъпи към нея Тора.

Тя кимна бавно и вдигна широко отворени, налети със сълзи очи.

Наистина беше красива.

— Не се бой, мило мое момиче — с най-бащинския тон, на който бе способен, промълви Тора. — Ще се грижа за теб. Защо не се развика за помощ? Какво искаха от теб тия мръсници?

Тя само поклати глава, но очите й се отклониха за миг от лицето му и отново се разшириха изплашено. Тора се извърна рязко. Жестокият удар, който трябваше да се стовари в главата му, попадна върху рамото, но въпреки това го парализира за минута. Единият от монасите се бе съвзел и очевидно бе решил да използва като оръжие една от нахвърляните наблизо маси. Тора отскочи встрани, за да не са така близо до момичето. Там приклекна и изчака нападателя с дебелата летва да приближи. Оголи зъби и изрева предупредително, след това скочи напред. Монахът пусна сопата и си плю на петите, следвайки своя спътник.

Възмутен от подобна проява на малодушие, Тора тръсна глава и се озърна за момичето. То обаче бе изчезнало. Разочарованието му беше огромно. Изпитваше толкова силно желание да я обсипе с грижи и внимание! Разходи се напред-назад с надеждата да я зърне.

— Хей, момиче! — провикна се той за всеки случай. — Върни се. Всичко се размина.

Намираше се в очевидно беден работнически квартал с едноетажни къщи. Ниски бамбукови огради, отрупани с мокро пране, отделяха скромните складове за храни от улицата. Имаше десетки места, където тя би могла да се скрие, но пък не се виждаше и жива душа, която би го насочила в каква посока бе поела.

Разгневен от безсилието си, Тора изсипа поток от шумни ругатни и реши да се върне на пазара, когато зад него се разнесе слабо трополене и той видя как мършава ръка с дървена купичка се стрелва към него от пролука в порутена ограда.

Сепнат, Тора отстъпи, но после протегна врат, за да разгледа по-добре какво още има в тъмната дупка. Превит и мръсен, облечен в дрипи старец бе ококорил срещу него блеснали очи и му се хилеше с беззъбата си уста.

— Силни думи, страннико! — думите излизаха със същото свистене, с което излизаше и смехът му. — Ще ти струва пет гроша.

— Не бъди алчен — скастри го Тора и продължи по улицата.

— Искаш да откриеш фустата, нали? — догониха го думите на просяка.

Тора се върна.

— Първо ми кажи каквото знаеш. Не съм вчерашен.

— Така, така. Аз също.

Младежът отново го огледа. Просякът седеше върху кошница, единият му крак, който беше превързан, бе протегнат напред. Другият бе голо пънче с неприятен белег на мястото на коляното.

Тора замърмори сърдито, но бръкна в торбата си и измъкна пет гроша, които пусна в дървената купичка.

Просякът сръчно пъхна съда заедно с монетите в предната част на дрехата си и кратко нареди:

— Последвай ме. — Едва тогава се изправи.

Застаналият пред него Тора се стъписа. Оказа се, че просякът е с два съвършено здрави, макар тънки и криви като дъги крака. Човекът се наведе и вдигна дървеното трупче, което представляваше кракът с белега, и пое по улицата с леко олюляване.

— Хей! — викна след него Тора, който бързо се съвзе от изненадата и се спусна да догони стария мошеник. Мразеше да го баламосват.

Просякът се движеше с изумителна скорост, очевидно знаеше къде отиват. Прекосиха един безлюден двор, отминаха няколко склада и през ниска скърцаща врата излязоха на друга тясна уличка, от която вече се виждаше неголяма горичка, където се беше сгушил шинтоистки параклис. Покрай дърветата, параклиса и лакираните червени тори — врати, достигнаха безлюдна улица, осеяна със складове и скрити зад зидове дворове. Просякът най-сетне спря и изчака Тора.

— Закъде си се забързал? — Младият мъж едва си поемаше дъх.

Просякът посочи с пръст дълга едноетажна постройка, която отвън приличаше на склад.

— Върви там и кажи, че те праща Мишока.

Тора обаче издаде гърлен заплашителен звук и като го сграбчи за дрехата около врата, почти го вдигна от земята.

— Няма да стане. Ще вляза вътре и те ще ми прережат гърлото, а после ще разделиш с тях печалбата. Не съм толкова невеж, за да не знам игрите, които се играят с чужденците. — Той приближи лицето си до това на стареца. — Излъга ме веднъж с изкуствения си крак и получи петте гроша. Така че сега или ще доведеш тук момичето, или ще ми върнеш парите. Не го ли направиш, ще те превърна в честен просяк. — И така разтърси дрехите му, че дървеният крак, парите и купичката се разлетяха наоколо.

— Не! Не! — захленчи Мишока. — Нищо не си разбрал. Пусни ме, глупако! Тук е опасно да правим сцени. Онези монаси преследват момичето отдавна, и теб няма да те забравят лесно. Влез и им кажи какво е станало.

Тора го пусна на земята и освободи дрехата му.

— Видя ли какво се случи?

Мишока кимна.

— Държа я под око. А сега върви и не забравяй, че Мишока те изпрати там. — Наведе се и събра нападалите съкровища, след което бързо се изгуби от поглед.

Тора огледа сградата. Покривът беше сламен и доста стръмен, но никъде не се виждаха прозорци. В центъра на една от стените бе монтирана двойна врата, над нея беше закачена табела, на която имаше надпис с червени букви, който известяваше, че това е зала за тренировки по бойни изкуства.

Тора приближи и бутна вратата. Озова се в просторно задимено помещение. Няколко дебели рогозки лежаха на пода, покрай една от дългите стени се виждаха дъбови шкафове, а в ъгъла бяха изправени бамбукови тояги, от онези, които се използват при бой. На една от стените бяха окачени различни по големина мишени. На прости закачалки висяха лъкове и колчани със стрели. Не се виждаше жива душа.

В дъното на залата Тора забеляза друга, по-малка врата и когато мина през нея, се озова в мръсен вътрешен двор. И там нямаше никой, но ниска бамбукова ограда го отделяше от пространство, което можеше да мине за кухненския двор на съседната висока сграда. Той надникна отвъд оградата и видя момичето. С гръб към Тора, то разглеждаше кошница със зеле. Нашият човек не можеше да сбърка тези прелестни извивки. Докато се провикваше, за да я поздрави, той прескочи оградата и приближи.

Тя не му обърна никакво внимание и едва когато Тора неволно ритна изпречило се на пътя му ведро и водата потече към нея и докосна крака й, девойката се извърна и отправи към него широко отворени очи. Той поздрави отново. Очите й останаха все така разширени и красиви, но отговор не дойде. Едва тогава на Тора му хрумна, че вероятно момичето е умствено изостанало.

— Не се бой, малка сестрице — промълви отчетливо той, а лицето му се разтегна в сърдечна усмивка. — Казвам се Тора. Мишока ми каза къде живееш.

Момичето поклати глава и заотстъпва назад.

— Престани да бягаш — взе да губи търпение Тора. — Защо поне не ми отговориш? Или да кажеш едно благодаря например.

Тя очевидно се изплаши и понечи да влезе в къщата. Тора посегна към рамото й, за да я спре, но преди да я докосне, усети как дръпват рязко другата му ръка и загуби равновесие. Получи силен ритник в гърба, след което някой го вдигна рязко, завъртя го във въздуха и го запрати встрани. Приземи се залепен за ствола на някакво дърво. Инстинктивно се претърколи и се приготви да скочи върху нападателя си, чийто силует се бе отправил към него. Последва нов ритник, този път в гърдите. Петата на нападателя перна брадичката му и отскачайки, главата му се удари в дървото. Пред очите на Тора се спусна мрак.

Когато дойде на себе си, през мъглата и болката усети докосването на нечии нежни пръсти до лицето си. Някой попиваше устните му с мокра кърпа. Прокара език по тях и долови соления вкус на собствената си кръв.

Седеше опрял гръб в дървото, а над него се бе навело съвсем непознато момиче. Погледна встрани, за да намери нападателя си, но не видя никой.

— Много съжалявам — отчетливо и спокойно говореше момичето. — Мислех, че досаждате на сестра ми. Не я изпускам от поглед, защото тя не може да извика за помощ.

Тора си спомни колко неблагодарна се бе оказала неговата красавица.

— Как така не може да извика за помощ? Нямаше нужда да го прави. Няколко пъти й казах, че съм наблизо. Представих се. Тя ме позна. Да не говорим, че преди минути спасих тази глупачка от изнасилване. Защо да вика за помощ? Какво ви става на вас тук? — Тора избута момичето встрани и се изправи. — И кой ме срита така? В името на всички демони, не разбирам какво става тук!

Нямаше и следа от нападателя му, но за всеки случай той стисна първата попаднала му сопа.

— Вече ви се извиних — прехапа устни девойката. — Сестра ми Отоми е глухоняма. Не чува и не може да говори. Казвам се Аяко, а баща ни — Хигекуро. Той е преподавател по бойни изкуства и тук заради работата му се мотаят много съмнителни типове.

На Тора му направи впечатление, че тя е хубавка, но и сравнение не можеше да става със сестра й. В момента обаче беше толкова ядосан, че изобщо не му бе до това.

— Сега пък излиза, че съм съмнителен тип — кипеше Тора. — Много ви благодаря. Може да предадете на баща си, че обичаят изисква, когато нанасяш удари, да съобщаваш на противника си причината. Дори когато атакуваш в гръб! Нищо чудно, че тук се навъртат престъпници. Честният човек не се бие така. — Изведнъж се удари по челото. — С кой акъл последвах указанията на човек, когото наричат Мишока! — Пламнало от смущение, момичето се изправи. Отвори уста да каже нещо, но очевидно нищо вече не можеше да спре Тора. — Искам да ви кажа, че вие двамата ще защитите по-добре хляба си, ако сте по-внимателни с горкото момиче, наместо да го пускате само на пазара, откъдето някой грубиян може да я отвлече за удоволствие. Двама нахалници, облечени като монаси, я грабнаха от сергия за зеленчуци и я завлякоха в една странична уличка. Догоних ги тъкмо навреме. А можеше да са цяла банда изнасилвачи.

— Това не ви дава право да обиждате баща ми — изстреля момичето.

— В името на Буда, какво си въобразявате? — промърмори с отвращение Тора и захвърли бамбуковата пръчка. Завъртя се на пета и се отправи към вратата, през която бе дошъл.

— Чакайте! — провикна се сестрата на Отоми.

Той обаче не спря.

Вече в залата за тренировки, чу зад гърба си забързани тихи стъпки и миг след това някой дръпна ръкава му. Обърна се и видя обляното в сълзи лице на глухонямото момиче.

— Виж, Отоми — меко подхвана Тора, — не се тревожи. Но следващия път внимавай. — И той направи кратък поклон.

След минута до нея застана и сестра й, която коленичи с наведена глава.

— Едно невежо създание се опитва да ви се извини за думите и делата си. Те покриват със срам нашето семейство. Моля ви, заради сестра ми, да не си отивате, преди баща ни да е изразил своята благодарност и да е изпил с вас чаша вино.

Тора се колебаеше. Не гореше от желание да се запознава с това странно семейство, но пък беше любопитен да види мъжа, който го бе проснал с такава сръчност. Със сърдито кимване даде знак, че приема, и им позволи да го отведат в жилището на преподавателя по бойни изкуства Хигекуро.

Въведоха го в една стая, която очевидно служеше и за кухня, и за дневна, но вътре бе изключително чисто — виждаха се вградени места за сядане, кухненски съоръжения и няколко съвсем прости мебели. В далечния ъгъл на помещението подходящо подредени дървени сандъци оформяха стръмна стълба, водеща към отвор в тавана към подпокривното пространство.

На дървената пейка в поза, наподобяваща тази на Буда, се бе настанил мъж — истински гигант, с черна брада. Пръстите му бяха заети с плетене на слама за подметки на сандали. Разкошната черна брада оправдаваше името му: Хигекуро означаваше „черна брада“.

— Нов ученик ли водиш, дъще? — разнесе се боботещият глас на мъжа при вида на Тора.

— Не, татко — отвърна Аяко. — Приятел. Спасил Отоми днес от двама монаси. И Мишока го изпратил у нас.

Хигекуро пусна работата в скута си и се загледа с интерес в госта.

— Наистина ли? Много сме ви задължени, господине.

Без да го изпуска от очи, Тора пристъпи напред, поклони се и се представи. Очевидно този мъжага го беше тръшнал на земята, но не разбираше каква игра играе.

— Моля да ми направите компания за чаша вино — продължаваше Хигекуро и посочи мястото до себе си. — Двама монаси ли казахте? Небеса! Като си помисля, че можеха и да са повече. Лицето ви е пострадало. — Той даде знак на Отоми и посочи лицето на Тора. — Донеси мехлем, момичето ми, докато сестра ти налее вино.

Глухото момиче следеше всяко движение на устните му, кимна в знак, че е разбрало, и се завтече към таванското помещение.

Тора местеше очи от великолепната гъста брада към Аяко и все повече се объркваше. Нещо не беше наред в тази къща. Дали пък не бе попаднал сред лисичи духове?

Аяко забеляза, че лицето му се сгърчва в почуда, и цялата пламна.

— Грешката е моя, татко — промърмори тя и сведе надолу чело. — Много се срамувам. Мислех, че се опитва да сграбчи Отоми… и се страхувам, че… — тя не завърши.

— Искате да кажете, че бяхте вие? — зяпна Тора. — Как едно толкова дребно момиче ще успее да ме метне във въздуха? Не е възможно. Шегувате се, нали? Вие ме тръшнахте, нали, учителю Хигекуро?

Аяко се извърна.

— Много съжалявам — тъжно поклати глава баща й. — Представям си как се чувствате и това много ме натъжава. Момиче. Моля ви да й простите. Много е добра наистина. Сам съм я обучавал, преди да загубя краката си. Сега, когато те не ме държат, ми помага да тренирам учениците си. Тя води обучението с бамбукови тояги и демонстрира хватките при борбата. Сакат съм от кръста надолу и мога да се занимавам единствено с обучението по стрелба с лък и да давам само устни указания за останалите дисциплини.

Тора беше потресен от дън душа. Избягваше да поглежда към долните крайници на учителя до себе си и се стараеше да гледа към Аяко. Жена боец! Чувал бе за такива жени, но беше много против подобно поведение. Очакваше жените да са слаби и нежни създания, чиято единствена задача е да доставят удоволствие на мъжете си. В този случай вероятно имаше извинение. Човекът беше инвалид, а нямаше син, който да поеме занаята на баща си, но въпреки това за него тя не бе желаната жена.

Когато Отоми се върна с мехлема и се зае с разцепената устна на госта, нежните й очи го накараха да се чувства напълно оправдан в мнението за сестра й.

Аяко му подаде чаша с вино и тихо отбеляза:

— Баща ми е най-добрият стрелец с лък в тази провинция. Никой не може да го победи. Сигурно би могъл да ви покаже някоя от техниките си. Безплатно, естествено.

— Дъщеря ми преувеличава — скромно я прекъсна Хигекуро. — Позволете ми да ви засвидетелстваме нашата благодарност. Когато мускулите на краката спряха да ме слушат, насочих усилията си към заякване на горната част на тялото. Опъването на лъка и стрелянето в мишена са добро упражнение. Щом укрепнах достатъчно, започнах да приемам ученици. — Мъжът посочи надпис на стената. — Тези думи там ни ръководят.

Тора примигна и само поклати глава. Той не знаеше да чете.

— „Без работа няма храна“ — прочете Хигекуро. — Всеки от нас работи според силите и възможностите си. Дори и малката ми дъщеря. Рисува и е доста добра. Когато работата за деня приключи, момичетата си разделят домакинските задължения, а аз в това време плета сандали. Стига за нас. Кой знае какво ще си помислите за мен като домакин. Ще предложим ли нещо за ядене на госта ни, момичета?

Тора отказа любезно, но те настояха да остане. Докато дъщерите на дома се суетяха около масата, Хигекуро поиска да знае нещо повече за случката с монасите. Тора разказа накратко събитията.

— Не разбирам — клатеше глава Хигекуро. — Доскоро Отоми често ходеше до храмовете в околността, за да скицира елементи за своите рисунки. Вярно, че напоследък няма желание да ходи там. Мишока обикновено не я изпуска от очи. Ако не се бяхте появили вие, той едва ли щеше да успее да й помогне. Какво може да е накарало тези монаси да я нападнат?

— Много е красива — отбеляза Тора.

— Имаше оплаквания от монасите, които живеят в храма на Четворната мъдрост. Смятах, че това са младежки истории, но очевидно ще трябва да внимаваме повече за Отоми.

— Това да не е големият храм на хълма?

— Да. Дъщерите ми казват, че е много красив. Новият игумен е прочут учител. Много хора ходят там да слушат проповедите му. И губернаторът със семейството си, и повечето така наречени добри граждани.

Тора слушаше с половин ухо, тъй като очите му не слизаха от тялото на Отоми, която в този момент се навеждаше над огнището.

— Трябваше да пречукам онези копелета — промърмори той.

Хигекуро, който беше проследил погледа му, попита:

— Женен ли си, Тора?

— Не. Досега не можех да си позволя да имам жена. — Реши, че няма лошо да се поизфука малко. — На служба съм при господаря Сугавара от столицата. Току-що пристигнахме.

— Ъхъ — кимна само Хигекуро. — Господарят ти е изпратен тук, за да разследва липсващите данъци. Не се чуди, че знам. Всички тук недоумяваме какво става. Трети път изчезва цял един конвой — войници, носачи, товарни коне, чували и стоки. Без следа, ако вярваш на официалните съобщения.

Тора успя да откъсне най-сетне очи от Отоми и се извърна към Хигекуро.

— Възможно ли е наистина? Звучи ми като яка лъжа. Вие вярвате ли им?

— Какво да ти кажа — замислено отговори Хигекуро. — Администрацията, която управлява в момента, е добра в много отношения. Хората ще съжаляват искрено, ако господарят Фудживара си отиде. Предполагам, че някой, който пътува с конвоя, инструктиран от някой заинтересован, откарва стоките далеч на север. С носачите и войниците обикновено се разплащат предварително и сега те очевидно се страхуват да се върнат, за да не им търсят отговорност.

— Такива войници трябва да са истински страхливци или мошеници, за което носят отговорност и офицерите от гарнизона им. Няма да се изненадам, ако началникът на гарнизона стои зад това. Нищо чудно, че монаси грубияни правят каквото им хрумне на пазара.

— Имаме нов началник на гарнизона — поклати глава Хигекуро. — Млад е, но доколкото разбирам, е доста енергичен. Освен това очаква се полицията на префектурата да пази спокойствието в града. — Той тупна приятелски Тора по рамото. — Дано ти и твоят господар решите този проблем. Ето и храната.

Момичетата им поднесоха обикновени, но вкусно приготвени блюда, а и компанията беше приятна. Особено Отоми, чието мълчание се компенсираше от изразителните очи и нежните усмивки.

Когато най-после дойде време да се разделят, Тора енергично обеща не само да дойде още веднъж, но да ги посещава често. Отоми се изчерви, а Хигекуро се усмихна широко.