Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (26)

Исторически бележки

През периода Хейан (794–1185) японското правителство в много отношения наподобява централизираното управление по време на династията Танг в Китай. Япония се управлява от столицата Хейан Кио (Киото) от император и благородници в сложна бюрократична система. Управители на провинциите са губернатори, назначавани всеки четири години от столицата. Една от основните им задачи била да следят за спазването на законите и за събирането на данъци. В края на техния мандат бил изпращан инспектор кагеюши, който да провери счетоводните им книги. Разстоянията били големи, а транспортът — в началния етап на своето развитие. Разбойници и грабители се вихрели по пътищата и в морето. Земевладелците в провинцията, както и големите манастири, поддържали свои собствени въоръжени отряди, за да бранят имотите си. Към края на периода Хейан военната мощ на тези частни армии се превърнала в заплаха за губернаторите и империята.

Събитията в този роман са измислени, но са създадени на базата на политиката и културата на единайсети век. Акитада принадлежи на управляващата класа и е служител в онази част на държавната администрация, която постепенно губи власт. От добро семейство е, има университетско образование, говори свободно китайски, езика на правителството, проникнат е от идеалите на Конфуций и се стреми към издигане в йерархията, към повече власт и привилегии. За разлика от повечето равни нему, общува с обикновените хора, не го бива в поезията и не харесва будизма.

Ранната японска култура стъпва на древните китайски традиции. Например има дванайсет месеца и четири сезона, както в западния свят, но календарът започва един месец по-късно. През единайсети век работната седмица траела шест дни и един ден е почивен. Както и в китайската система, денят е разделен на дванайсет двучасови сегмента. Времето се измервало с воден часовник^[1] и часовете се съобщавали от глашатай и от камбаните на храм. Обикновено членовете на висшата класа и духовниците можели да четат и пишат. Правителствените чиновници пък трябвало да могат да четат и пишат, освен на японски, и на китайски. Жените с благороден произход умеели да четат и пишат на родния си японски език. Именно тези жени са създали богатата и красива литература на онова време. Госпожа Мурасаки, придворна дама на една от императриците, е автор и на първия роман в света — „Разказът на Генджи“.

През единайсети век в Япония се изповядвали две религии — шинтоизъм и будизъм. Те съществували успоредно и безконфликтно. Последователите на Шинто, традиционната религия, почитат ками, висши сили на природата, които покровителстват добрата реколта. Будизмът навлиза в Япония от Китай през Корея и става изключително популярен сред аристокрацията. В шинтоизма има множество забрани, а според будизма отвъдното се състои от ад и рай. Построени са и редица богати будистки храмове и манастири из цялата страна.

Животът на хората по онова време търпи ограниченията на безброй предразсъдъци, като се започне от вярата в духове и свръхестествени чудовища и се стигне до непосредствени забрани и насоки за определени дни в годината. Медицината в много отношения била примитивна и се практикувала както от подготвени в университетите лекари, така и от монаси — аптекари. Включвала лечение с билки, акупунктура, горене на билкови конусчета върху кожата, както и съобразяване с енергиите на ин-ян и шейсетгодишния цикъл^[2].

Будизмът държи на хранене без месо, което се състои предимно от ориз и всякакви други зърнени храни, зеленчуци и риба. Хората предпочитат оризовото вино пред чая. Мъжете по онова време не бръснат темето си и носят дълги коси, завързани на върха на главата във възел, а жените носят косите си дълги, понякога дори се влачат по земята или ги завързват с панделка. Жените от висшата класа боядисват зъбите си в черно. В зависимост от класовата принадлежност дрехите са от коприна или коноп. Хората от по-висшата класа обличали няколко пласта дрехи един върху друг над одеждите си, тип кимоно, докато селяните минавали с обикновен панталон и риза или дори само с препаска. Все още не било настъпило времето на самураите, но бойните изкуства вече придобивали значение. Благородниците умеели да яздят, да използват лък и меч, учели се на военна стратегия, но предпочитали да пишат стихове и да участват в дворцови церемонии. Боят с дървени мечове кендо бил доста популярен, но обикновените хора предпочитали боя с тояги или пръчки бо, тъй като оръжието за него е много по-евтино и е на практика на всяка крачка. Оттам и уменията на Тора да води бой с тояги бо-джутсу.

Ролята на жената в ранната японска култура е доста ограничена. Жените от по-висшите класи прекарвали времето си предимно у дома в жилището на родителите си или на съпрузите си, а бедните жени работели наравно с мъжете. Жените с благороден произход имали право на собственост, но под контрола на мъжете от семейството. Жените с по-низш произход имали повече свободи, но пък и по-малко време, за да им се насладят. Аяко не е типичната жена на своето време, но сексуалната свобода е нещо често срещано във всички класи и благородниците са не само полигамни, но и поддържат и дълготрайни връзки успоредно с брака си.

Проблемите на закона и реда са от първостепенно значение за всяка криминална история. В това отношение Япония на единайсети век е твърде близо до нашата съвременност. Тя разполага със своеобразна полиция, съдии, затвори и система от закони, свързани с престъпленията и тяхното санкциониране. Тъй като будизмът забранява убийството, най-лошото, което може да се случи на един убиец, е да бъде осъден на заточение и каторжен труд и собствеността и имотите му да бъдат конфискувани. Разрешавало се по време на разпит да се използват мъчения, тъй като, за да се произнесе присъда, били необходими признания. Обикновено затворите били препълнени, но периодично се обявявали амнистии. В резултат престъпността разцъфтявала, за огромна тревога на гражданите, които спазвали закона.

Провинцията Кадзуса била част от известната в наши дни префектура Чиба, а прочутият търговски път Токайдо, който свързвал източните провинции със столицата, съществува и до днес. Голяма част от подробностите за пътуването на Акитада и живота му в Кадзуса са измислени.

Част от сюжета на „Свитъкът на Дракона“ се основава на древни японски истории. Пиратството и изчезването на придворната дама са подсказани от епизоди в „Уджи Шуи Монгатари“, а източникът на историята с тримата монаси е в „Санин Хоши“.