Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (24)

Двайсет и първа глава
Снежинки

Оловни облаци тегнеха над сградите на трибунала. Вече няколко вихрушки се бяха извили и дразнеха разярените муцуни на керамичните дракони, украсяващи извитите стрехи на губернаторската резиденция. Вятърът гонеше снежинките около Акитада, който се промъкваше между носачите и товарните колички, в които слуги трупаха стоки и кутии. Семейството на Мотосуке се готвеше за пътуването си към столицата.

Вече навън от портата, Акитада зави наляво и се отправи към префектурата. Мислеше си колко различно се оказа неговото голямо приключение, което бе очаквал с такова нетърпение. Само преди няколко седмици се бе надявал да се срещне с различни хора, да научи нови неща и най-вече да постигне успех. Всичко това се бе случило, но цената беше висока — човешки живот. Освен със задоволство и удовлетворение, той завършваше задачата си разстроен и смутен. Беше загубил нещо много ценно — вярата в себе си. Беше му останало единствено чувството за дълг, което родители и учители бяха успели да му насадят. Дълг към императора и семейството, който доминираше над всички лични желания и сам по себе си бе достатъчно основание да продължи напред. За съжаление перспективата беше мрачна.

И пак дългът накара Акитада да излезе навън през този последен ден от престоя си тук. Префектурата, първата му спирка, бе много по-малка от седалището на администрацията на провинцията. Състоеше се от скромна зала, затвор и казарма за стражите. Завари Акинобу наведен над огромна купчина документи. Новият префект посрещна госта си с уморена усмивка.

— Много съжалявам, че не мога да предложа на негово превъзходителство чай — извини се той, — но се съмнявам, че бюджетът ни позволява такъв лукс. Може би чаша вино?

— Не, благодаря ти. Самият аз не съм свикнал много с лукса. Моята задача тук приключва едновременно с началото на твоята. Най-сърдечните ми поздравления за новата длъжност като префект.

— Да ви кажа правото — изкриви лице в неопределена гримаса Акинобу, — и тук съм най-обикновен чиновник и работата не се отличава много от предишната при губернатора. — Той посочи с глава към купчината документи, отрупала писалището му.

— Сигурен съм, че кризата, в която сте в момента, е изключение — въздъхна тежко Акитада и продължи с горчивина: — Имам усещането, че донесох в провинцията ви само тревоги.

— Не, ваше превъзходителство, нашите тревоги ви доведоха при нас. Много сме ви признателни за това, което направихте. Имах намерение да ви посетя утре сутрин, за да се сбогуваме официално, преди да отпътувате.

— Моля те, наричай ме Акитада. И не е нужно да ми правиш официална визита. Сигурно разбираш колко съм ти благодарен за безценната помощ. Имам много високо мнение за твоите способности. — Двамата мъже се усмихнаха един на друг и се поклониха. — Има още една причина за визитата ми. Искам да говоря с един от затворниците ви. Наричат го Белязания.

— Свързан ли е с делото с данъците? — вдигна вежди Акинобу.

— Не, случаят е съвсем друг. Задържан е при вас във връзка с убийството на една проститутка — Джасмин. Подозирам, че е убил още две жени — в столицата и във Фуджисава.

— Но… — Акинобу се поколеба, преди да продължи, но все пак попита: — Простете, но бихте ли ми казали защо едва сега споделяте тази информация?

— Самият аз не знаех до тази сутрин. И ако трябва да бъда точен, не разбирах онова, което ми бе известно. Продължавам да се губя в догадки за някои подробности. Трябва да говоря с човека, за да съм сигурен в подозренията си.

— Боя се, че не познавате достатъчно добре Белязания. Този човек упорито отказва да признае всички престъпления, в които го обвиняваме. Твърди, че убийството на Джасмин е дело на негов приятел — слабоумен дебил.

— Вярно е — съгласи се Акитада. — И мен ме заблуди така. Но като имам предвид убийството на проститутката във Фуджисава и мотива му в случая с Джасмин, вече съм убеден, че именно той е убил момичето тук. В деня на убийството тя му е съобщила, че го напуска заради друг мъж. Смятам, че той е разпрал гърлото й, след което е оставил тялото на слабоумния си приятел, за да се позабавлява. Той има страст към кръв и ножове и е опасен, ако го оставиш сам. Но не той е убил жената.

— Много е възможно — кимна Акинобу. — А кои са останалите убийства, които подозирате, че е извършил Белязания?

— Според мен в деня на Празника на хризантемата е убил млада жена от благороден произход в Хейан Кио заради украшението й за коса. — Акитада извади синьото цвете орнамент от пояса си и го постави на писалището на Акинобу. — Ето част от това украшение. Джасмин го продала на един уличен продавач от града, който на свой ред ми го предложи в първия ден на нашето пристигане.

— Изумително! — възкликна Акинобу и се наведе да разгледа бижуто. — Винаги съм смятал, че подобни украшения носят жените единствено от императорския двор. — Акитада предпочете да замълчи и протегна ръка. Акинобу му върна миниатюрното цвете и посегна към един от свитъците на масата си. — Напуснал е Хейан Кио на десетия ден от месеца на падащите листа и е прекарал следващите два месеца в обикаляне на изток, по протежението на главен път Токайдо.

— Датите съвпадат — кимна Акитада. — Вероятно е напуснал столицата веднага след убийството. Следващата жертва пак е проститутка, от Фуджисава, и нейното гърло е било прерязано. Минавахме през Фуджисава по същото време и по погрешка арестуваха Тора, тъй като по лицето му има белези.

— Гледай ти! Значи е имало свидетел?

— Да, и в двата случая. Във Фуджисава жените от бардака са го видели. А в столицата е бил видян от един скитник. И в двата случая са го описали като човек с много силно нарязано лице.

— Сигурно сте прав — надигна се Акинобу. — Но нека ви предупредя, че Белязания беше разпитван няколко пъти и не призна по нито едно от обвиненията към него.

Акитада знаеше какво означава това — изключително болезнена процедура на бой с пръчки, който рядко не дава искания резултат.

Прекосиха двора и се запътиха към малката сграда на затвора. Покривите наоколо вече бяха посипани с тънък слой сняг, а и тук-там по застланата с чакъл пътека се бяха образували ниски преспи.

В леденото преддверие седеше пазач и топлеше ръцете си над мангал. При кратката заповед на Акинобу се изправи, извади връзка ключове и отвори тежката врата. От другата страна ги посрещна тесен коридор, осветен от мъждивата светлина на газеничета по стените. Вдясно бяха вратите на килиите, а в дъното сякаш имаше фурна със запален огън. Когато приближиха, се оказа, че това всъщност е малка стая, в чийто център гореше открит огън и черният дим се издигаше нагоре към отвор в тавана, целият опушен от сажди. Покривните греди също бяха опушени, а по стените години наред се бяха напластявали мръсотията и потта на окървавените тела. Вътре едва се дишаше, беше задушно и задимено. В съзнанието на Акитада изникнаха живописните картини, които всеки може да види в будистките храмове — какво очаква грешниците в отвъдното.

Между решетките на две от килиите се подадоха глави. И двете напомняха за създания, излезли от преизподнята. Пазачът отвори трета врата.

— Излизай, гад! — подкани той обитателя. — Имаш посетители.

Създанието, което се подаде след шумното дрънкане на веригите, бе в пълен унисон с мястото. Лицето би предизвикало кошмари не само в сънищата на крехките духом. Акитада бе подготвен от описанието на Тора, но отстъпи крачка назад. Това не убягна от вниманието на затворника и той се ухили зловещо.

Играта на пламъците в огъня правеше лицето му още по-страшно. Червените белези разкривяваха чертите по особен начин. Налетите с кръв очи светеха със скрита възбуда, а подутите от побоя устни се кривяха и показваха криви жълти зъби. Мъжът се изправи пред тях — висок, широкоплещест, спокойно арогантен и ухилен, истински дявол с човешки облик.

Акитада отвърна на погледа му безмълвно и мислено се съгласи с описанието, което Мишока даде в абсурдната си история за демони. Онова убийство се бе случило преди три месеца в друг град и с друга жена, но и трите престъпления сега някак странно се събраха в поредица от съвпадения.

Въпреки жегата, която лъхаше от огъня в дъното, Акитада потрепери. Дланта му обгърна малкото цвете украшение. Кой знае как духовете на жертвите се бяха събрали, за да потърсят възмездие. Синьото цвете бе последвало убиеца до Кадзуса, свидетелят бе пътувал по същия път, а последната жертва — Джасмин, го бе предала нататък, докато то стигна до единствения човек, който по случайност можеше да свърже всичко в едно. Бе сънувал цвят на утринна красавица, по чиито листенца се стичаше кръв. Бе получил писмо от дома, че госпожа Асагао, любимката на императора, е изчезнала необяснимо. Асагао означава „утринна красавица“. В писмата му се съдържаше и друга информация: красивият приятел на Акитада, Тасуку, внезапно се бе отказал от светския живот и бе станал монах. Точно той, най-големият любител на жените, чиито любовни истории с дами от висшите кръгове бе постоянна тема на разговор в столицата. Вероятно щеше да разбере цялата истина, когато се прибере у дома.

— Добре ли сте, ваше превъзходителство? — докосна ръкава му Акинобу.

Акитада кимна.

— Как се казваш и къде си роден? — попита той след кратка борба със себе си.

— Наричат ме Року — поклони се леко мъжът, — кратко от Хейроку, от клана на Сано. На вашите услуги, господарю. — Гласът и маниерите му прозвучаха като на човек от семейство с добро възпитание. — Моля да извините външния ми вид. Тъпаците в тази провинция ме взеха за някакъв долен убиец. Може би ваше благородие ще е в състояние да изясни въпроса.

Този човек наистина се владееше. Изправен пред дълъг списък с обвинения, след толкова изтезания, той продължаваше да упорства.

Акитада реши да продължи играта му още известно време.

— По речта ти разбирам, че си израснал в столицата и си получил добро образование. Как стана така, че стигна дотук?

— Веднага си личи, когато си имаш работа с господин от вашето съсловие — отвърна онзи и на уродливото лице се изписа хитро изражение. — Както сам се досетихте, израснах в столицата, посещавах будистката академия край Рашомон. Родителите ми искаха да стана учител, но духът ми бе прекалено амбициозен за това. Залових се с меча и минах през няколко военни академии. Тъкмо започнах да добивам слава, и се забърках в неприятности. Уменията ми породили завист у враговете ми и когато един от моите съперници ме предизвика, сбихме се и нещата загрубяха неимоверно. Той ме обезобрази ето как — посочи към лицето си, — но аз го убих. Приятелите му ме обвиниха в убийство. Наложи се да си търся късмета по други места и ето ме тук. За съжаление почти веднага ме арестуваха за убийството на някаква уличница. Душевно болен човек признал, че той го е извършил, но властите не му вярват и се опитват да изтръгнат с бой признание от мен. — Очите на Белязания не слизаха от лицето на Акинобу, но пък той изобщо не се смути. Акитада мълчеше и затворникът се обърна с гръб към него. По бялата му риза личаха следи от засъхнала кръв. Той вдигна дрехата и разкри подути течащи рани от камшик. След това се наведе и показа глезените си. Те приличаха на маса окървавено месо.

На Акитада му се повдигна. Истинско чудо бе, че този човек можеше да стои на краката си. Побърза да си напомни, че злините, причинени от него, далеч надхвърлят понесените страдания.

— Тъй като се прибирам в столицата, ще ви взема с мен. Властите там бързо ще оправят нещата.

Мъжът рязко се извърна и отново застана с лице към посетителите.

— Излишно е да си правите този труд. А и това ще донесе срам за семейството ми. Само кажете няколко думи на тукашните власти.

— Глупости. Тук нищо не мога да направя, но много скоро ще тръгнем на път. Кланът Сано не е с такава известност, че постъпките на член от него да притеснят останалите. — След тези думи Акитада се завъртя на пета и се отправи към изхода.

Белязания започна да ругае на висок глас, но пазачът бързо го усмири с един удар на камшика.

— Не говорихте сериозно, нали? — попита Акинобу, когато се озоваха навън. — Той лъже.

— Знам — отвърна Акитада, докато жадно поемаше чистия въздух и оставяше снежинките да кацат на езика му. — Ще изпратя още днес доклад по куриер, който да пристигне преди нас.

— Ами престъплението му тук? А това във Фуджисава? Той е много опасен престъпник.

— Ще пътува с голям ескорт. — Изражението на Акитада бе строго и непроницаемо. — Престъплението, което е извършил в столицата, ще се разглежда по бърза процедура от специален закрит съд и ще се стигне до екзекуция. Тук без признанието му сте с вързани ръце.

 

 

Последната задача на Акитада бе и най-трудната. Много скоро стигна улицата, където бе домът на Хигекуро, и като видя къщата, неволно забави крачки. Снежинки докосваха лицето му като хладни милувки. Не си направи труда да извади ръце от ръкавите си, за да ги избърше. Когато минаваше покрай портата на търговеца на коприна, видя, че дървото носи следи от секирите на стражите, ключалката бе разбита и на нейно място стоеше само хартиена връзка с печата на местната администрация. Колко хаос и мъка видя тази малка улица през последните няколко дни. Той вдигна очи към тежките облаци. Снегът заглушаваше звуците и заглаждаше острите ръбове. Мир и спокойствие се бяха възцарили на тази улица, но за него този мир беше безрадостен.

Предната порта на школата бе широко отворена. Вътре видя, че Хидесато мете пътеката от сухите листа. Сержантът изсипа сметта в канавката отпред, вдигна глава и едва тогава забеляза Акитада. Изражението на щастие, което до този момент озаряваше лицето му, внезапно се замени от тревога и загриженост.

— Дойдох да се сбогувам — пръв заговори Акитада.

Облекчението на Хидесато бе очевидно. Той се огледа, но преди това остави метлата и лопатата до стената на сградата и се поклони.

— Надявам се ваше превъзходителство да се прибере жив и здрав у дома.

— Благодаря ти. Виждам, че помагаш.

— Момичетата имат нужда от това — изчерви се мъжът и добави: — Тора е вътре.

Подобна новина не можеше да изненада госта, но все пак го жегна. Беше очаквал, че Тора ще предпочете да остане при Отоми. Спомни си за първата им среща. Това, което изпитваше сега към грубия войник и син на селяни, тогава би му се сторило немислимо.

— Аз… такова… — пристъпваше от крак на крак Хидесато — много съм ви благодарен за помощта, господине. Разбрах, че благодарение на вас обвинението, че съм убил, е било свалено.

— Няма нищо. Рано или късно то щеше да падне и без моята намеса.

— Ако не бяхте вие с Тора — поклати той глава, — Аяко и аз нямаше да сме заедно сега. Не съм толкова млад и отдавна бях загубил надежда, че ще намеря дом и семейство, да не говорим пък за момиче като нея. Никога няма да забравя какво направихте за мен.

Потискайки болката и гнева си, Акитада се обърна с гръб към войника и влезе в тренировъчната зала.

Вратите в дъното бяха широко отворени. Заснежени купища рогозки и изпочупени капаци бяха струпани до оградата. Тора седеше на пода в жилищното помещение на семейството, недалеч от запаления мангал, и поправяше лъка на Хигекуро. Може би Хидесато скоро щеше да го използва. Откъм кухненския ъгъл се носеше аромат на нещо вкусно.

Тора посрещна Акитада с широка усмивка — още един щастлив мъж!

— Мястото изглежда доста по-различно от последния път, нали?

Новопристигналият гост се огледа и кимна. Нямаше ги окървавените рогозки, дъските на пода и колоните бяха измити и изстъргани до бяло. Оръжията бяха подредени в строен ред по стените или стояха прибрани зад решетките си.

— Добра работа сте свършили тук — отбеляза той и се огледа неспокойно.

Очакваше да види Аяко около печката, но зърна единствено Отоми. Беше се свила на земята над опъната между две пръчки коприна и рисуваше съсредоточено образа на богинята на милосърдието. Акитада обърна очи към ниския подиум под прозореца. С изключение на два недовършени сандала от плетена слама, там бе празно.

Неочаквано го връхлетя дълбока скръб по Хигекуро. Фактът, че толкова качествен човек трябваше да напусне света, докато оставаха да живеят хора с далеч по-малко достойнства, изведнъж му се видя абсурден. В някакъв смисъл неговата смърт беше почти толкова безсмислена, колкото и смъртта на едно дете, но поне не си бе отишъл напразно. Най-голямото му желание открай време беше да намери добри съпрузи за дъщерите си. Беше го постигнал. Тук животът щеше да продължи. Тора, Хидесато и Аяко щяха да продължат да работят в школата, Отоми щеше да рисува, а двете двойки да отглеждат деца. Много скоро щастието щеше да заличи спомените за пролятата по този под кръв.

— Къде е Аяко? — обърна се той към Тора.

— Нямам представа — опита се да се измъкне Тора, но като видя изражението на господаря си, побърза да извика: — Хидесато!

Сержантът тутакси пристигна, сякаш бе чакал отвън, нетърпелив да изпрати Акитада до изхода.

— Къде отиде Аяко?

Сержантът стрелна с поглед Акитада. Поколеба се миг-два, но най-накрая каза:

— В храма на Канон. Както всеки ден, откакто… Откакто умря баща й.

— Благодаря ти. Ще се видим ли довечера? — попита той Тора.

— Разбира се. — Този човек беше потискащо весел. — Всеки момент ще свършим. Кажете на Аяко, че вечерята е готова.

Сега, когато трябваше да измине разстоянието до храма пеша, то му се видя много по-голямо, но пък днес не бързаше. Колко различни са понякога едни и същи неща. Хората наоколо пак бяха със сламените си обувки, цветните шалове и жакети. Приглушени детски смехове се носеха от някои домове и само засилваха още повече потиснатостта му. Над комините се виеше дим и се смесваше с бялата пелена на падащия сняг. Стъпките му заглъхваха в мекия килим на снега под краката му и той имаше усещането, че се движи в облаци.

Представата за откъсване от реалността се засили още повече, когато стигна храма. Посрещна го пълна тишина. Сградите изглеждаха нереални, като дворец на феи, населен с небесни принцеси. Спомни си колко злокобни му се бяха видели високите кули с тъмни покриви и пагодата сред мрачните дървета в онази нощ. Сега сребристата пелена на снега покриваше извитите стрехи като с перушина и те напомняха криле на бели птици. Зад магическото място клоните на дърветата, мълчаливи стражи на храма, образуваха плетеница от бели и черни нишки. Акитада спря. Стори му се, че обикновен човек няма право да прекрачи прага на това неземно място, без да причини щета.

Той обаче имаше задължение. Прекоси бързо улицата, мина между лакираните с червен лак подпорни греди на портата и влезе в двора. Недокоснатият сняг бе нарушен от наниз малки самотни стъпки, които водеха към основната зала. Тръгна успоредно на тях, за да не наруши съвършенството им.

Не я завари вътре, макар че в подножието на картината с образа на богинята гореше свещ и във въздуха се виеше бяла струйка дим от пръчица тамян. Акитада прекоси залата и излезе на площадката отвън.

Облечена в тъмна подплатена дреха, Аяко се бе подпряла на една от колоните и съзерцаваше побелялата гора.

— Знаех, че рано или късно ще дойдеш тук — обади се тя, без да извръща глава.

— Бях много зает. — Дори не мислеше какво казва, толкова бе погълнат от спомена си за извивката на шията и бузата й, за гордия начин, по който държеше изправените си рамене. Мислено я съблече, загледа се в златистата й кожа, закръглените бедра, докосна ги, вдиша аромата й.

— Чакам те тук всеки ден — извърна се тя и го погледна с огромна нежност.

— Всичко се промени — издържа той на погледа й.

Тя кимна, след което най-неочаквано констатира:

— Все още ми се сърдиш, нали? И на мен, и на Хидесато.

— Така е. Съзнавайки, че нямам никакво право.

— Мислиш си, че съм го завела в банята, там, където прекарахме с теб толкова прекрасни часове.

Акитада се засрами от ревността си, но не можеше да я излъже.

— Да — плахо потвърди той.

— Грешиш — въздъхна тя. — Може би така ще се почувстваш по-добре. Не знам. Няма никакво значение, защото сме от два различни свята. Макар баща ми да е имал някога чин, станахме никои в тази държава. Нито благородници, нито обикновени. Баща ни се научи да живее с това и успя да ни внуши, че човешките отношения зависят от качества, които рядко се срещат в твоя свят. Вярваше в честта и по неговите стандарти дори Мишока има своето достойнство, понякога дори повече от това на много хора с благороден произход в столицата.

— Как смееш да ме обвиняваш в липса на чест! — вбеси се Акитада. — Ти, която се отдаде на обикновен сержант от улицата, който търсеше къде да се скрие от закона. Откъде знаеш, че той няма да те отхвърли, ако му се прииска да си тръгне? За такъв човек ти си просто удобно решение, уреждане на бита, жена в леглото нощем.

Аяко трепна от гневния му изблик.

— Прости ми — меко прошепна тя. — Нямах намерение да те засегна. — Гласът й бе натежал от сълзи и тя се загърна по-плътно с дрехата си, сякаш искаше да се предпази от студа на презрението му. — Чух за случката с детето и бих искала да мога да ти помогна.

— Аяко — тласкан от внезапен порив започна той, — не е късно. Ела с мен. — Замълча за миг. — Стани моя жена.

— Не. Твърде късно е — прошепна тя. — Беше късно още когато се срещнахме. Знаех го, но просто не можех да се удържа и точно за това те моля за прошка. Стана ли твоя жена, винаги ще се опитвам да те направя такъв, каквито сме ние. Затова трябваше да избера Хидесато.

— Не!

— Да. — Застанала бе с гръб към заснежената гора, черната й коса обрамчваше тясното лице, така че очите изпъкваха още по-ясно. Цялата бе напрегната, пръстите й стискаха толкова здраво лакираната дървена колона, че Акитада ясно различаваше костите под тънката кожа. Гласът й обаче отекваше чист и ясен в тишината. — Хидесато е мил човек с чувство за чест, далеч по-голямо, отколкото ти се иска да признаеш, защото до този момент не ме е докоснал нито веднъж. След твоето заминаване ще стана негова жена, такова щеше да е желанието на баща ми, такова е и моето. Заедно ще създадем дом за Отоми и за самите нас.

Акитада стоеше и я съзерцаваше. Леки снежинки падаха и оставаха в черната й коса, преди да се превърнат в искрящи капки кристал. Най-сетне кимна, капитулирал пред нейната категоричност и чувството й за дълг.

— Сега трябва да си вървиш — прошепна Аяко. — Моля те, Акитада, върви си! Бързо!

Той вдигна ръка, за да избърше стеклата се по бузата й сълза, обърна се и си тръгна.

 

 

През останалата част от този последен ден в града Акитада крачи по улиците. От храма на богинята на милосърдието отиде до обиталището на скитниците, след това зави на север до гарнизона, където постоя известно време и наблюдава занятията на група войници по строева подготовка. Капитанът ги готвеше за задача на следващия ден и той реши да не му се обажда.

Зави в квартала на заможните граждани и влезе в уличката, където се намираше жилището на Тачибана. Задната врата зееше широко отворена. Влезе и огледа градината. Кабинетът на господаря спеше дълбок сън, завит с бяла завивка. Акитада спря пред малкото езеро. Очевидно усетила присъствието му, от дълбините към повърхността изплува рибата на Тачибана в очакване да получи някоя и друга троха. Освен снежинки, нищо друго не падаше във водата и тя се върна отново на дъното. Следите, които оставяха ботушите му по бялата пътека, вероятно никога повече нямаше да бъдат пометени. Когато напусна двора, той залости вратата.

В припадащия мрак Акитада се движеше бавно към светлините и множеството на пазара. Краката му бяха станали безчувствени от студа, но не им обръщаше внимание. Тръгна по улицата на удоволствията, където напудрени лица му се усмихваха и го викаха, някои дори го дърпаха за ръкава. Чуваше звуците на цитра и лютня, примесени с пискливите гласове на жените и грубия смях на техните клиенти. Сви и по по-бедните улици, където двойки се криеха във входовете на затворените магазини. Имаше усещането, че е привидение, наблюдаващо отстрани света на живите.

Когато се върна в сградата на трибунала, премръзнал и изморен до смърт, вече бе настъпила дълбока нощ.

Тора и Сеймей прибираха багажа в кутии. Чайник вреше на мангала, а на писалището му бяха оставени няколко покрити купички с храна. Акитада изведнъж осъзна, че от сутринта не беше слагал нищо в уста.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Няма нищо. Сеймей ми разказва за майка ви и за сестрите ви.

Акитада се сепна. Онова, което го чакаше в столицата, бе всичко, от което се бе опитвал да избяга. Овдовялата му майка ръководеше живота на сестрите му и неговия с желязна ръка и хаплив език.

— Изглеждате ми изморен — отбеляза Сеймей. — Посещенията за сбогуване винаги са потискащи. Запазих ви вечерята, в случай че не са ви предложили храна.

— По-късно, Сеймей. Сега трябва да уредя нещата с Тора. — Той изгледа младия мъж с тъга. Стори му се по-хубав от преди. Направи му впечатление, че е облякъл синята дреха. — Не я ли размени?

— Реших да си я взема обратно. Мисля, че цветът ми отива. А и забелязах, че понякога е необходимо да направиш съответното впечатление — и намигна на Сеймей, който се изсмя тихичко.

— Ясно — въздъхна тежко Акитада. — Все едно какво правиш или в какво си облечен, ти ще се справиш, Тора. — Извърна се, за да прикрие надигналите се чувства. Вдигна капака на кутията за документи. — Тук е заплатата ти. Добавил съм малка сума заради усилията, които положи, и идеите, които имаше по повод издирването на конвоите с данъци. Има и подарък, за да можеш да разполагаш със средства за ново начало — и подаде на Тора малък пакет.

Мъжът гледаше изумен и изобщо не посегна да вземе парите.

— Не се ли нуждаете повече от мен? — попита той тихо.

— Преди време ти казах, че си свободен да си отидеш, когато поискаш. Тъй като приключих тук, не мога да те задържам повече.

— Какво като сте приключили тук? Сърдите се заради онова, което изтърсих по повод на чиновниците. А аз си мислех, че ще ми дадете още една възможност. — Той дръпна парите от ръцете на Акитада и отвори пакета. — Много щедро наистина. — Сетне, за изненада на господаря, захвърли в краката му златния слитък и сребърните монети. — Пази се, старче — рече той на Сеймей и се отправи към вратата.

— Какво? — зяпна Акитада. — Какво толкова казах?

— Надяваше се, че ще го вземете със себе си — обади се секретарят му и се отпусна тъжно на възглавниците. — Само за това говореше. Разпиташе за столицата, за семейството, за това каква е къщата, в която живеете, и каква работа би могъл да върши. Страхуваше се, че може да го освободите, а аз го уверявах, че това никога няма да се случи, че ще намерите начин да го задържите. Голяма грешка направих, като му давах надежда. — Сеймей обърса очи с ръкава на дрехата си. — Толкова малко бяхме заедно. Прави са хората, като казват, че всяка среща е начало на следваща раздяла. Ще ми липсва това момче.

Акитада разтърси глава. Изпуснал ли беше нещо? Обзет от надежда, той скочи и се спусна след Тора.

Настигна го след портата на трибунала. Завари го да се взира унило в табелата със съобщения. Очевидно се опитваше да разбере какво гласят надписите.

— Тора — рече задъхано Акитада. — Нямах представа, че искаш да дойдеш с нас.

Тора не се обърна.

— Не се тревожете. Виждам, че вече не ме търсят. Все ще си намеря някаква работа. Тук пада доста бой. Може да се върна отново в армията.

— Нали щеше да се жениш за Отоми?

— Аз ли? Да се женя? — изуми се Тора и се извърна.

Дотук с любовта! Огромно облекчение заля Акитада. Загубата на Отоми беше печалба за него.

— В такъв случай може би ще обмислиш възможността да ме придружиш до столицата. Боя се, че работата не е интересна и не мога да ти плащам много, но пък там има доста красиви момичета.