Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (16)

Тринайсета глава
Хидесато и проститутката

На следваща сутрин Акитада се опита да се срещне отново с губернатора, но му предадоха, че Мотосуке се е прибрал късно предишната нощ и все още спи. Смутен от избухването на господаря си миналата вечер, Тора не повдигна въпроса за обичайната им тренировка с бамбукови тояги и замълча тактично, когато Акитада съобщи, че отива в обществената баня. Със Сеймей обаче положението беше друго.

— Че какво не й е наред на банята в трибунала? — попита той.

— Нищо, но в обществената има… масажисти и тъй като раменете ме болят… — Акитада замълча, бързайки да привърши сутрешния си ориз.

Сеймей обаче имаше по-сериозна грижа от банята.

— Имате късмет, че се отървахте само с натъртени рамене. Дедите ви биха потръпнали от ужас от риска, на който сте изложили репутацията им на почтени хора. Да се промъквате тайно в храм с някакви хора с низш произход посред нощ! Представяте ли си скандала, който можеше да избухне, ако ви бяха заловили? Това щеше да е краят на кариерата ви.

— По-вероятно щеше да е краят на живота ми — усмихна се Акитада, чиито мисли бяха завладени от Аяко.

— Не е никак смешно — вече подвикваше Сеймей. — След всичките тези години на разочарования ви се отдаде възможност да си създадете име. Да станеш инспектор на императора преди двайсет и шестата си година и в същото време да направиш толкова безразсъдно нещо! Помните, нали, че пътят към успеха е дълъг и опасен, но обратно се пада бързо и лесно? — Гласът на Сеймей пресекна от вълнение.

— Съжалявам, че те разтревожих — опита се да замаже нещата Акитада, който изпита угризения към своя стар приятел. — Прав си, беше рисковано, но нямах друг избор. Приеми го, че е било част от трудния и дълъг път към успеха.

— Да не би да решихте случая? — грейна лицето на Сеймей.

— Не съвсем. Да речем, че съм близо до отговора. — Бутна празната купичка настрани и потегли към обществената баня.

Върна се едва към обяд. Взе свитъка с картината на Отоми и се отправи към резиденцията на губернатора. Акинобу го поздрави усмихнат и го поведе към библиотеката.

Завари Мотосуке любезен както винаги. Над зелените панталони бе облякъл къса синя дреха от коприна на красиви фигури. В момента пред него бяха наредени няколко блюда и той хапваше с огромен апетит.

— Негово превъзходителство е тук — съобщи Акинобу и се оттегли.

— Моят по-голям брат! — възкликна Мотосуке, който очевидно държеше на прозвището, което бе измислил на Акитада. Размахвайки пръчиците за хранене, продължи: — Заповядай! Заповядай! Прости ми, че не ставам, но снощи се прибрах страшно късно. И сега ям сутрешния си ориз. Срамота е наистина. — Посочи с пръчиците възглавниците до себе си. — Сядай, разполагай се. Малко риба? Или морски охлюви, може би? Мариновани репички? Нищо ли? Както искаш. Акинобу ми предаде, че вчера си ме търсил два пъти и днес сутринта също. Много съжалявам, че не съм бил тук. Какво се е случило?

— Дълга история. Нали ще ми позволиш? — Акитада се изправи и закачи свитъка на Отоми пред един параван.

Губернаторът се взря внимателно, след което плесна радостно с ръце.

— Глухонямото момиче! Открил си я значи. Много красива картина. И момичето ли е толкова красиво, колкото говорят?

— Много е красива. Но не затова ти донесох картината й.

— Радвам се да чуя, че си се срещнал с местна красавица. — Без да иска, Акитада се изчерви, което развесели още повече Мотосуке. — Ясно, разбирам. Аз пък те мислех за сух човек. Или, което е още по-зле, че предпочиташ момченца, като нашия игумен.

— Джото ли?

— Ъхъ!

Двамата вдигнаха очи и видяха, че на вратата на стаята отново се е появил Акинобу с невъзмутимо изражение. До него стоеше игуменът.

— Името си ли чух? — попита свещеникът и влезе при тях, като, за да си спести различни поклони за различните по ранг мъже пред него, мина с един общ към двамата. Без да чака покана, се настани и като огледа купите с храна пред губернатора, добави с усмивка: — Виждам, че съм закъснял за обедния ориз.

— Просто не те очаквахме — уточни Мотосуке спокойно и плесна с ръце. Акинобу надникна и губернаторът каза: — Игуменът е гладен. Нека донесат за него вегетариански блюда. Плодов сок или чай ще пиеш? — попита той Джото.

— Без храна, само чай, Акинобу. Извинявам се за малката шега, губернаторе. Рано е за единственото ни хранене за деня. Освен това съм дошъл по работа. — В този момент забеляза рисунката. — Нова ли е? Работа на някой местен художник? — попита.

— Мисля, че познавате автора — обади се Акитада, като внимателно следеше реакциите на игумена. — Млада глухоняма жена, която се специализира в будистки рисунки.

— Отоми! — сети се Джото и присви очи към рисунката. — Горкото момиче. Помагаме й, с каквото можем, даваме й достъп до оригиналите ни, представяме я на богатите ни богомолци.

Някой подраска от външната страна на вратата и на прага се появи прислужник, носещ мангал с висок чайник.

— Каза, че идваш по работа — подсети Мотосуке госта си, когато слугата затвори вратата след себе си. Акитада не можеше да не забележи очевидната грубост на губернатора. Само не разбираше дали домакинът искаше да се отърве час по-скоро от игумена, или имаше и друга причина.

Игуменът обаче се правеше, че не забелязва.

— Дойдох да отправя скромна покана — рече той. — Също и към негово превъзходителство — и той се поклони на Акитада. — Надяваме се, че ще бъдете наши почетни гости по време на церемонията по освещаването на новата ни зала. Присъствието на представители на нашия августейши император ще придаде особено значение на скромното ни тържество и ще изпълни местните хора с полагащото се почитание. Смея ли да се надявам, че ще кажеш няколко думи?

Мотосуке остави пръчиците си за хранене и обърса устни с мека салфетка от черничева дървесина, която извади от ръкава на дрехата си.

— Можеш да разчиташ на мен — благосклонно заяви той.

Акитада потвърди, че и той ще присъства, като тайно се надяваше, че от него няма да се иска да говори пред богомолците.

За тяхна изненада Джото не си тръгваше.

— Има още един, по-малко приятен въпрос, на който искам да обърна вниманието ти, губернаторе. Става дума за престъпление. Крадци безбожници са дръзнали да посегнат на самия Буда.

Акитада знаеше какво следва.

— Наистина ли? — попита Мотосуке. — Очаквах да кажеш, че са изнесли съкровищата. Какво са взели всъщност?

Джото прилепи длани една до друга и ги вдигна до устните си.

— Нищо, слава на Амида. Хората ни са си отваряли очите и ги изненадали. Престъпниците избягали, но едва ли ще имат този късмет следващия път.

— Много неприятно, наистина. Не каза ли, че нищо не е отнесено? Може би охраната просто е изненадала любопитни богомолци.

— Невъзможно! — строго го изгледа игуменът. — Научили сме се да сме предпазливи с онези, които се правят на религиозни, а всъщност са изпълнени със зли помисли. В храма не се допускат богомолци след настъпването на нощта, а тези, които остават да пренощуват, са заключени. Освен това моите монаси са видели ясно трима души, които са прескочили оградата. Облеклото и външният им вид са били на професионални крадци, каквито дръзко бродят по улиците и пътищата.

Акитада вдигна вежди.

— Доста странно поведение за разбойници, чиято специалност са пътищата — отбеляза той. — Ако ми позволите, ще спомена, че според мен истинският престъпник по-скоро би се предрешил като поклонник със сламена шапка и съответната туника или дори би обръснал главата си и би облякъл монашеска дреха, за да бъде по-убедителен. Ваше преподобие сигурен ли е, че всички монаси в храма са това, за което се представят?

— Не мога да приема теорията ви — светнаха гневно очите на Джото. — Това хвърля съмнения върху нашата общност и подкопава добрите ни намерения в тази провинция. Истината е, че такива слухове се разпространяват, и то не от вчера, но техният източник са враговете ни.

Враждебността стана открита, ето защо Акитада предпочете да успокои малко атмосферата.

— Само предполагам — със спокойно лице доуточни той. — Нищо чудно и да са били младежи, които търсят силни преживявания. Чувал съм, че в храма се появявали и духове.

— Не мога да си представя къде ваше превъзходителство е имал възможност да чуе слухове за духове. Подготвени сме да гоним зли духове, а не да ги привличаме в нашата обител.

— Съгласен съм — кимна Акитада. — Но не така просветени души сред местните хора често трудно различават светците от духовете. Не може да не признаете, че в сферата на духовното и на материалното, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Изпита истинско удоволствие от това, че стана свидетел на онемяването на Джото.

Тишината бе нарушена от покашлянето на Мотосуке.

— Докладвахте ли на Икеда? — попита той. — Това е човекът, с когото трябва да говорите. Много съжалявам, че в момента съм толкова зает с подготовката на пътуването си. Истината е, че двамата с господаря Сугавара го обсъждахме точно сега.

— В такъв случай моля да бъда извинен за нахлуването — поклони се сковано Джото и се изправи със стиснати устни.

— Няма защо — отвърна губернаторът, който също се изправи и тръгна заедно с Акитада да изпратят игумена.

По пътя към вратата Джото мина покрай закачената на паравана рисунка и за част от секундата спря, но след това бързо продължи напред.

— Уф! — изпъшка Мотосуке, когато се върнаха отново на местата си. — Мислех, че вече никога няма да си тръгне. Ама че глупава история. Крадци в храма! Какво всъщност дойде да ми кажеш?

— Че един от тези крадци бях аз.

Долната устна на Мотосуке увисна.

Акитада разказа подробно за среднощното си приключение и какво всъщност бяха открили там. С всяка изминала минута очите на губернатора се разширяваха все повече и повече, а иначе доброто му настроение постепенно преминаваше в откровен ужас.

— Небеса! — възкликна той, когато Акитада приключи. — Да не искаш да ми кажеш, че Джото е затворил под земята живи част от монасите? Но защо?

— Предполагам, са отказали да приемат неговите религиозни практики — спокойно отговори Акитада. — Името Генин говори ли ти нещо?

— Разбира се. Той беше игумен преди Джото. Известно ни е, че се е оттеглил заради влошаване на здравето му. Да не искаш да кажеш, че и той е там долу?

— Боя се, че да. И не е сам. Чухме гласове, които пееха. Кога най-скоро можем да отидем там със стража и да ги освободим?

— Не виждам как точно ще стане — тревожно заклати глава Мотосуке. — Щом имат такъв голям запас от нагината, ще ни е нужна цяла армия.

— Този човек е заплаха за националната сигурност. Истината е, че рисунката на Отоми — посочи той с ръка — ме накара да заподозра Джото и хората в храма. Войниците на този кораб до един са въоръжени с нагината, а монахът седи на място, което обикновено се заема от капитана или генерала в един плавателен съд.

Мотосуке приближи и се взря в свитъка.

— Много странно. Как глухонямото момиче е успяло да нарисува тази сцена?

— Според мен е станала неволен свидетел на засадата, устроена на конвоя с данъците, и без да знае е нарисувала престъпниците, извършили грабежа. Ако не греша, тези войници са всъщност монаси. Юкинари ми разказа днес за стълкновение на неговите отряди с малобройна банда въоръжени с нагината монаси. — Акитада замълча. — Освен това, според мен, току-що Джото осъзна какво е нарисувано на свитъка.

— Късоглед е. А освен това общото впечатление е като от всяка друга рисунка на морска буря. Намерихте ли в храма следи от стоките, включени в данъците?

— Не. Вероятно ги държат някъде другаде. Имам подозрения към един от местните търговци, но това може да почака. На първо място Генин и останалите братя трябва да бъдат освободени.

— Не мисля, че схващаш добре проблема, мой скъпи Акитада — въздъхна Мотосуке безпомощно. — Не можем да нахлуем на територията на храма просто така. Местните хора няма да го позволят. Ще се изправят срещу всеки, който напада благодетелите им.

Акитада мигом схвана положението, но това още повече го вбеси.

— В такъв случай ще трябва да им покажем, че не светци, а чудовища са тези, които ги подкрепят.

— Но как? — почти простена Мотосуке.

Безумна идея мина през ума на Акитада и той сграбчи ръкава на губернатора.

— Церемонията по освещаването! Тази, на която току-що те поканиха. Разбираш ли ме? Ще присъстват страшно много хора, какво по-добро извинение да присъстват и войници? Когато извадим на бял свят доказателството с пленения Генин, хората ще се убедят във вината на Джото.

— Велики Буда! Наистина ли го мислиш? Приятелю, съзнаваш ли колко големи са рисковете?

Акитада пусна ръката на Мотосуке, давайки си сметка, че нещата имат и друга страна. Ако будистката фракция в императорския двор разбере — което нямаше как да не се случи, — че Акитада и Мотосуке са инициатори на прекъсването на религиозна церемония с въоръжени хора и се е стигнало и до кръвопролитие, нещо неизбежно, кариерата на Мотосуке, а и бъдещето на дъщеря му като императрица се подлагаха на сериозен риск. Подобна перспектива би била прекалено голям залог срещу живота на неколцина възрастни монаси от далечна провинция.

Губернаторът обаче го изненада с решението си. Той изпъна рамене и надигна ниското си тумбесто тяло.

— Прекрасна идея, по-възрастен мой братко. Ще го направим. Остави на мен подробностите. Има само още нещо. Ще ни е нужна подкрепата на Юкинари.

— Имаме я. Както вече споменах, негов отряд е налетял на монасите на Джото. И двамата отдавна таят враждебност един към друг.

— Как разбра? — сбърчи чело Мотосуке.

— Вчера с Юкинари се е случило трудно обяснимо нещастие. Тежка бронзова камбана паднала от скелето, на което висяла, и едва не го убила. Такъв нещастен случай лесно може да бъде организиран. Няма да се изненадам, ако монасите имат съучастник в гарнизона.

— Май се тревожиш от твърде много неща. Но пък и още не знаем кой всъщност е убиецът на Тачибана. Ти смяташе, че е бил ликвидиран, защото е знаел някои факти около изчезването на конвоите. Подозираш ли, че Джото е на дъното и на това деяние?

Акитада мълчеше замислен. Толкова много събития се бяха струпали. Имаха реални основания да подозират монасите и техния игумен в отвличането на данъците, но това не означаваше, че са участвали и в убийството на бившия губернатор. Все още самоличността на загадъчния нощен посетител бе обвита в мъгла. Да не говорим за странния разказ на Мишока, че е видял Джикоку-тен, когото обикновено описват с военни одеяния, да излиза от задната врата. Акитада не вярваше в появяването на духове. Мишока не беше видял някой от великите генерали, а убиец, който бе посегнал на един стар просяк.

Мотосуке се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Прости ми, току-що си спомних една подробност. — Разказа за преживяванията на Мишока и добави: — Госпожа Тачибана вероятно е имала любовник.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Бракът им бе от ония на пролетта със зимата. Тачибана й даде дом след смъртта на баща й, който бе негов много близък приятел. Тя беше само дете и той можеше да е неин дядо. Честно казано, за мен бракът му с нея бе проява на старческо слабоумие. И произходът й не беше подходящ за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка й била куртизанка в столицата. Баща й се влюбил в нея при едно свое посещение в града, откупил я и я довел със себе си като конкубина. Родила му дете, но той пък загубил интерес към нея. Жената се върнала към предишния си живот, отвеждайки детето със себе си заедно с малко състояние в злато. Когато починала, детето било върнато обратно при баща му, който в началото бил като ударен от гръм, но постепенно се привързал и я разглезил неимоверно. Нищо не беше достатъчно хубаво за нея. Твърди се, че го е разорила, че се опитала да разори и Тачибана с луксозните предмети, които искала да й се купуват. — Докато говореше, по лицето на Мотосуке се бе изписало искрено отвращение. — Казват, че била много красива. Никога не съм се срещал с нея лично.

— Красива е наистина — рече Акитада, спомняйки си колко нежни чувства бе предизвикало у него вълшебното създание с бродираните копринени дрехи.

— Сигурно е и кокетка като майка си — подозрително го изгледа губернаторът.

— Много вероятно — кимна Акитада, който сега, когато знаеше историята на жената, бе сигурен в това. Призна си мислено, че ако не беше срещнал Аяко, щеше още да е в плен на детинската хубост на вдовицата. Престореният припадък, сълзите, малката ръка, която посегна към неговата — всичко това бе сред арсенала на истинска прелъстителка.

— Дали Юкинари е бил любовникът?

— Само за известно време. Истината е, че го подозирах като извършител на убийството. Отказът му да отиде да я посети ми се видя странен. Една от слугините ми спомена за тяхната връзка. Същата жена беше решила, че го е видяла да напуска къщата в нощта на убийството. Юкинари обаче е бил вън от града тази нощ и се кълне, че е скъсал с жената още миналото лято.

— Тогава се запозна с дъщеря ми.

— Разбрах. Много е разстроен.

— Голям глупак! И госпожа Тачибана си е взела друг любовник, така ли?

— Да, и е много вероятно също да е военен.

— Жените са много отмъстителни създания — сви устни Мотосуке. — Може и тя да е убила мъжа си. Един войник не би ли използвал меча си?

— Не ми се вижда вероятно въоръжен мъж да халоса с тежък предмет врага си. А Тачибана е ударен с нещо тежко по главата, от което в косата му са останали парченца. Открих ги близо до възела на темето му. Това предполага непреднамерено действие от невъоръжен човек.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Обещах на госпожа Тачибана помощ при уреждане на наследството — въздъхна Акитада. — Ще го използвам като претекст, за да подуша още малко там.

— Чудесно. Ще започна с организацията за тържеството в храма. И ще се свържа с теб веднага щом говоря с Юкинари.

Сега, когато нещата се задвижиха, Акитада се смути.

— Внимавай — рече той. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

 

 

Когато се върна в квартирата си, завари Сеймей да следи с поглед Тора, който неспокойно крачеше напред-назад.

— Ето ви и вас — възкликна Тора, когато Акитада отвори вратата. — Намерих човек, който знае къде се храни Хидесато, и му изпрати съобщение. Може ли да отидем веднага там? Става късно.

— По-полека, Тора — вдигна ръце Акитада. — Връщам се от среща с губернатора. Имаме и други важни дела.

— По-добре прочетете първо това — подаде Сеймей някакъв странен предмет от писалището на Акитада — голо клонче, около което с червена панделка беше прикрепено парче хартия от черничева дървесина. — Момчето, което го донесе, чака за отговор.

Акитада посегна към писмото, но още преди да го е докоснал, дръпна ръката си, все едно бе ухапан от змия. Знаеше кой е изпращачът. За съжаление не можеше да се измъкне. Дръпна неохотно края на връзката и я пусна на пода заедно с клончето. Видимо скъпата хартия бе напоена с тежък парфюм:

„Колко тъжна е сухата клонка, останала без цвят, щом приятелството охладня и леден студ попари напъпилата обич.“

Поетическите й усилия бяха с доста тъжен резултат — твърде бомбастични и лишени от деликатност и изисканост, но от друга страна, имаше право. Акитада не беше спазил обещанието си заради появата на Аяко. Той постоя замислен и обзет от нерешителност.

— Какво е „развратник“? — обади се Тора.

— Моля? — не чу добре Акитада.

Сеймей, който винаги реагираше светкавично, когато някой имаше нужда от неговите разяснения, обясни.

— Нещо бъркаш, старче — не се съгласяваше Тора. — Няма жени в храмовете. Дали пък старият монах не е изкукуригал?

Акитада започна да разбира за какво става дума. Докато той се рееше в света на нежните чувства, Тора и Сеймей бяха обсъждали случката в храма.

— Не си разбрал добре, Тора — реши да се намеси и той. — Много монаси се наслаждават на любовта на малки момченца.

— Свинщина! — поклати глава Тора. — Ще тръгваме ли, господарю?

Акитада пусна писмото на госпожа Тачибана на земята и вдигна решително глава.

— Да. Надявам се, знаеш къде отиваме.

 

 

Гостилницата „Осемте безсмъртни“ беше порутена двуетажна сграда в квартала на публичните домове. Осем ярко оцветени флага с изображения на мъдреци плющяха вяло, повдигани от време на време от студения вятър. Тора хвърли смутен поглед към господаря си.

— Хайде, влизаме — Акитада посочи входа, пред който се люлееха ивици мърлява кафеникава рогозка. Хората от неговото съсловие в столицата биха отминали такова място като развъдник на едра шарка и се попита какво ли би си казал Мотосуке, ако знаеше къде се готвеше да влезе неговият „по-голям брат“.

Вътре помещението бе голямо и още щом прекрачиха прага, бяха погълнати от шумната атмосфера, пропита от остра миризма на вкиснато. Четирима голи до кръста готвачи с обвити в кърпи глави се суетяха около големи мангали с високи казани, в които вреше храната за посетителите — бяха повече от петдесетина и активно се хранеха, пиеха и шумно разговаряха.

Акитада проследи с поглед подноса със скариди, който млад сервитьор бе понесъл към една от масите, като внимаваше да не удари някой от клиентите.

— Ето го! — възкликна Тора. — Хидесато!

Недалеч от казаните се надигна висок брадат мъж с изражението на човек, който би искал да е навсякъде другаде, но не и тук. Усмихна се малко криво на Тора и се поклони на Акитада.

Тора го прегърна сърдечно.

— Търсихме те навсякъде, Хито. Защо избяга така?

— По-късно, братко — рече мъжагата и отправи очи към Акитада.

Младият инспектор хареса откритото лице на сержанта и достойното му държане на войник, нищо че симпатиите му останаха несподелени. Хидесато се държеше открито враждебно. Сърцето на Акитада се сви, но реши, че ще се опита заради Тора да разтопи ледовете.

— Умирам от глад — рече той и тръгна към една свободна маса. — Да си поръчаме нещо.

— Тук — прокашля се Хидесато — сервират проста храна.

Акитада се направи, че не чува, и поръча три големи порции скариди и кана вино.

— Тора може да ти разкаже с какво се хранихме по време на пътуването си дотук — добави той. — Това си е направо пиршество.

— Ъхъ — промърмори само Хидесато, чийто поглед час по час се стрелкаше към входа.

— Чакаш ли някого? — попита Акитада.

— Не. Всъщност… Едни приятели казаха, че може да наминат.

Храната най-после дойде и пръв към своята купа посегна Акитада, който систематично започна да бели скаридите от черупките. Тора го последва и най-накрая се включи Хидесато. Храниха се мълчаливо, докато изпразниха съдовете пред тях. Тора отри пръсти в дрехата си, също и Хидесато и зачакаха да видят какво ще направи по-високопоставеният им сътрапезник.

— Много вкусно! — въздъхна той доволно и извади от ръкава на дрехата си тънка хартия, с която обърса пръстите си. — А сега да пийнем и вино — и наля в трите чаши. Направи му впечатление, че Тора стиска длани в скута си и не вдига поглед. — Защо не съобщиш на приятеля си добрата новина?

— Ами да — вдигна очи слугата. — Изглежда, пак ще се видиш в пари, Хито. От гарнизона те търсят. Трябвал им опитен сержант.

Лицето на Хидесато светна.

— Наистина ли? Бях загубил надежда. Трябваше да им се обадя, след като останах без квартира. — Погледът му се стрелна за пореден път към входа на гостилницата.

— Ами тогава да пием. Имаш повод за празнуване — рече Акитада и даде знак на прислугата на гостилницата да им донесат нова кана вино. — Между другото, много съм ти задължен. Тора ми преподава уроци по бой с тояги. Разбрах, че ти си го учил.

Хидесато ококори очи, след това ги обърна към Тора, който побърза да обясни:

— Стана много добър, Хито. Почти няма номер от моите, който да не съм му преподал. Ти ще го научиш на много повече неща.

— Не биваше да правиш това, Тора — стрелна строго с очи сержантът своя бивш войник. — Господарят ти не е един от нас. Защо един човек с благородно потекло ще има нужда от нашите прости умения? Боят с тояги е за хората, които нямат привилегията да носят меч.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Не бива да обвиняваш Тора — пръв наруши тишината Акитада. — Всеки би желал да има верен приятел, какъвто имаш в лицето на Тора. А и аз, както и ти, нямам вина за произхода си. Имам, макар и незначителни, основания да се смятам за по-голям късметлия от останалите. Държах да владея някои умения, защото може и да ми потрябват някога и защото вярвам, че всеки мъж трябва да научи колкото се може повече неща в живота си.

Лицето на Хидесато просветна, но той запази мълчание.

— Съжалявам, че не ме приемаш — продължи Акитада с видимо огорчение. — Тора поиска да напусне службата си при мен, когато разбра как си приел този факт, но няма да го освободя, преди да поговоря първо с теб. Поел е един ангажимент на честта, когато се запознахме. Казвам го само защото искам да знаеш, че заслужава приятелството ти. Той вече е свободен. Няма да заставам между вас. — След тези думи Акитада се изправи и извади наниз грошове от пояса си. — Денят беше дълъг и бих искал да се прибера. Платете сметката ни с тези грошове, Тора.

— И аз съм изморен — стана Тора и пусна парите на масата. — Да си вървим. Късмет, Хидесато.

Акитада се спря изненадан. Не бе възнамерявал да изправя Тора пред избор. Преди да успее да каже нещо, Хидесато го спря.

— Седни, братко, и вие, господине, ако нямате нищо против, разбира се. Малко ми е трудно да повярвам, че сте напълно доволен от Тора, но щом казвате, нямам право да се съмнявам. — Той протегна ръка и доля чашите на всички. — Сега, когато отново ще имам работа, искам да се отблагодаря за почерпката.

Акитада и Тора седнаха обратно на местата си леко объркани. Хидесато се усмихна и кимна:

— Не съм много силен в приказките, но за мен преценката на Тора е достатъчна. Не съм склонен да общувам с хора с благородно потекло, но за вас ще направя изключение, щом нямате нищо против компанията на един груб войник. — Той вдигна чашата си към Акитада и отпи.

Не беше кой знае какъв пробив, но Акитада бе доволен и на това.

— За мен е чест да те познавам и искрено се радвам, че се срещнахме.

След като ледът вече беше разтопен, разказаха на Хидесато за своите подвизи, а той разпита за монасите и за Хигекуро и неговите дъщери и накрая предложи помощта си, стига задълженията му в гарнизона да му позволят. Спокойният и все по-приятен разговор обаче беше прекъснат от едната от прислужничките в гостилницата, която прошепна нещо на Хидесато. Той се изправи и погледна към входа.

— Извинете ме, но приятелят, когото очаквах, е отвън.

— Покани го да се присъедини към нас — предложи Акитада, обзет от прилив на добронамереност.

Лицето на сержанта пламна.

— Тя няма да иска — рече той.

— Жена ли? Настоявам — продължи Акитада и се огледа. — Виж, тук има и други жени, които се хранят.

— Щом държите, господине — сковано промърмори Хидесато.

След малко се върна, придружен от млада жена, плътно загърната с жакет, който закриваше отчасти възмръсна ярка дреха. Лицето й бе покрито с тежък грим на проститутка.

— Това е Джасмин — сковано я представи Хидесато.

Жената кимна плахо.

— Хайде, седни — подкани я сержантът. — Сигурно си измръзнала и си гладна. — Помогна й да свали жакета, докато Тора поръчваше още храна и вино.

Без подплатения жакет Джасмин изглеждаше покъртително слаба. Акитада предположи, че е твърде млада и вероятно красива под пластовете бяла пудра. В момента обаче имаше вид на нездрав и много тъжен човек. Вятърът бе разрошил косата й, пръстите на ръцете бяха мръсни и с изпочупени нокти. Хидесато се суетеше около нея така, както само предан син или любовник би го направил. Акитада и Тора се спогледаха.

— Животът на мъжете е хиляда пъти по-лесен от този на жените — с дрезгав глас се обади момичето и погледна Хидесато. — Седиш си тука с приятелите на топло и си пълниш стомаха, а аз печеля, зъзнейки на улицата, докато пръстите на краката ми се вледенят. Пък и в този студ няма клиенти. Само бедняци, които гледат да минат безплатно. На всичкото отгоре не искаха да ме пуснат вътре, докато ти не дойде да ме вземеш. О, храна — възкликна радостно и посегна жадно към купичката със скариди. Поглъщаше ги с такова настървение, че нямаше време дори да ги почисти.

Хидесато я наблюдаваше с огромно умиление и току побутваше чашата с вино към нея. Тя отпиваше и бърбореше междувременно.

— Мм, страшно е вкусно… Много лоша вечер… само един старчок, дърводелец от бордеите. Ама стиснат, стиснат… Налей ми още една чаша. Хито, мили, знаеш ли колко ми плати мръсникът? Десет гроша. И никаква стая, нищо. Направо на улицата, прави. Десет гроша! Року ми прибра скритите пари през деня.

Изведнъж се отпусна изморено. Разтри бузата си с мазен пръст и изпод разместените пластове пудра се показа грозна синина.

— Копелето те е било отново — гневно измърмори Хидесато. — Казах ти да ми позволиш да му дам един урок. Слушай, Джасмин. Получих работа. В гарнизона. Ще бъда отново сержант. Парите са добри. Ще можеш да се разделиш с този живот и да се спасиш от онова животно. Ще се преместиш при мен, за да се грижа за теб.

— Не мога, Хито — поклати глава тя. — Знаеш защо. И не бива да го пипваш с пръст. Обещаваш ли? Нали си мой приятел? — тя го погледна с очи, пълни с молба.

Хидесато разпери безпомощно длани, след което ги прибра. Отново побутна чашата към нея.

— Добре. Само се нахрани. Още си измръзнала. Имам малко пари, а ще дойдат и още. Така че не се тревожи. — Измъкна от ръкава на дрехата си шепа грошове и ги натика в дланта й.

Тора се размърда гневно на мястото си и Акитада реши, че е време да си вървят. Хидесато им се усмихна разсеяно и отново насочи вниманието си към момичето.

Акитада плати цялата сметка и догони Тора на улицата.

— Познаваш ли момичето? — попита той.

Тора вече ругаеше без никакви задръжки.

— Мислех, че се е отървал. От неговото село е. Дъщеря на братовчед или нещо такова. От години се грижи за нея. Глупава жена. Не иска да има нищо общо с почтен мъж като Хидесато. Виж докъде е стигнала. Басирам се, че е загубил жилището си, защото й е дал всичките си пари, за да не я бие сегашният й приятел. Тази история ще го свърши.

Извратеността в отношенията между някои хора винаги разстройваше Акитада. Жените създаваха истински хаос в живота на мъжете, чиито сърца притежаваха. Якият сержант обичаше тази проститутка, която обсъждаше с него клиентите си и любовника си. Юкинари два пъти бе затъвал заради жени и сега бе съсипан мъж заради това, че бе имал нещастието да се влюби в дъщерята на Мотосуке. Госпожа Тачибана също като майка си преди нея бе манипулирала мъжете, оставяйки ги разорени или мъртви. Ярките пеперуди носеха гибел. Защо ли в желанието, което изпитваха към дадена жена, мъжете съсипваха живота си, губеха всякакво чувство за мярка и приличие?

Прибраха се в жилището си, потънали в мълчание.