Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (7)

Четвърта глава
Гостите на губернатора

— Как си позволява този човек да ми предлага подкуп в мига, в който пристигам? — възмущаваше се Акитада, докато крачеше гневно напред-назад из стаята.

Коленичил върху рогозката, Сеймей вдигна глава.

— Трябва да е станало недоразумение — мрачно отбеляза той, но гласът му не звучеше много убедително.

В този миг вратата се отвори широко и на прага застана широко ухиленият Тора.

— Ето ме и мен. — Младежът бързо схвана настроението на двамата си спътници и додаде: — Случило ли се е нещо?

— Къде се загуби? — стъписан от нахалството му попита Сеймей. — И имаш наглостта да се явяваш тук, сякаш нищо не се е случило. Да ти има на теб човек доверие е все едно да разчита на светлината на звездите в дъждовна нощ.

Тора сбърчи чело в усилие да проумее посланието.

Акитада спря насред стаята.

— Сеймей се тревожеше за теб, и с пълно право. Защо побягна, без да дадеш никакво обяснение?

— За това ли? Всичко ще ви разкажа — отвърна младежът и докато се настаняваше, огледа стаята.

— Слугите не сядат в присъствие на господаря си — изсъска Сеймей. — Застани веднага на колене.

Тора го послуша и отново се усмихна.

— И двамата ще се гордеете с мен, като ви разкажа какво ми се случи. Спасих едно момиче от двама насилници — монаси, и събрах много важна информация. Има ли нещо за ядене? — попита той. — Или малко вино? Трудно ми е да говоря на празен стомах.

— Няма — отсече Сеймей.

— Кажи какво стана — приближи Акитада и седна до него.

Тора подробно разказа какво му се беше случило и завърши:

— Прекарах нощта при войниците от охраната и ето ме при вас преди сутрешния си ориз, за да ви докладвам. Сега, ако не възразявате, ще отида в столовата на трибунала, за да хапна нещо.

— Наричаш това доклад? — възмути се Сеймей. — Всичко е измислица. Просто си тичал след жени според мен.

— Няма значение — намеси се Акитада. — Важното е, че ни донесе много ценна информация. А най-важното е, че се е сприятелил със семейство от местните жители. — Той подръпна крайчеца на ухото си и си помисли: „Странно е масираното присъствие на будисти тук. Какво ли трябва да значи това? А и монасите се държат доста необичайно.“

— Дали да не се върна в дома на Хигекуро — ухили се Тора към Сеймей — и да му задам още няколко въпроса? Ако имам достатъчно време, може и да разбера кой е бил натоварен със задачата да транспортира налозите.

— По-скоро друго те интересува в онази къща. Не забравяй, че в дома на бореца има само две момичета. Няма друга по-възрастна жена. Известно е, че край училищата за бойни изкуства се навъртат всякакви престъпници, а и проститутки. По-добре си отваряй очите. Грешките на един мъж се измерват с хората, с които се събира.

— Какво разбираш ти, стар глупако? — не издържаха нервите на Тора. — Дори не си видял онези хора. Те са много по-добри от теб. Всеки ден се трудят за своята порция ориз, не живеят като теб от парите на благородниците. Не струваш повече от кърлеж, впит в куче.

Сеймей зяпна. Акитада едва успя да сдържи смеха си от това, че го сравниха с куче, но знаеше, че за Сеймей изказването е скандално, и побърза да каже:

— Тора, това, което каза, беше доста грубо. Извини се. Сеймей е припрян, защото много се тревожи за теб. Щом искаш, върни се при Хигекуро, но внимавай какво говориш, докато не разберем какво се случва в този град — усмихна се той. — Нека, преди да тръгнеш, да направим една партия с тояги. Тъкмо ще се поупражниш, за да направиш впечатление на дъщерята на инструктора.

 

 

През останалите няколко дни Тора прекарваше в града далеч повече време, отколкото в съда, но тъй като всяка сутрин се явяваше, за да разкаже какво е научил и да проведе кратка тренировка със своя господар, Акитада не се сърдеше.

Императорският пратеник напредваше твърде бавно в разкриването на тайнственото изчезване на данъците и, честно казано, разследването не бе помръднало кой знае колко от момента на пристигането му. Кутията със златните слитъци доказваше виновността на губернатора, но Акитада бе решил да не се конфронтира открито и без никакъв коментар върна кутията. Последва период на неудобство, в който никой не говореше за опита за подкуп, всички се ограничаваха в разговорите си единствено около документите.

Сеймей и Акитада прекарваха по цял ден в архивите на администрацията и проверяваха сметките, водени по време на мандата на Мотосуке. Акитада бе с твърде кратка практика, но университетската му подготовка и времето, прекарано в архивите на Министерството на правосъдието, го правеха напълно способен да проверява, разбира и оценява всяка финансова операция, като се започне от най-ниската глоба и се стигне до конфискация на земя и собственост. Сеймей пишеше старателно и водеше бележки за всичко, в което му помагаше секретарят на губернатора — симпатичен и много интелигентен мъж.

Настъпи денят, в който затвориха и последната кутия с документи, а Сеймей направи последните сборове. Така и не срещнаха нищо съмнително, всички сметки бяха точни и подробни.

— Какво ще правим сега? — попита Сеймей.

— Официално, задачата ми е изпълнена — прехапа устни Акитада. — Подготви окончателния доклад, ще го подпиша и подпечатам и името на Мотосуке ще бъде вече чисто.

— Все пак нещо се е случило с данъците.

— Ще трябва да призная, че не съм се справил със задачата. Освен ако… — Акитада смръщи чело. — Освен ако не сме получили личните сметки на Мотосуке.

— Охо!

— Известно ми е, че самото поставяне на този въпрос е достатъчна обида.

Двамата потънаха в мълчание. Раменете на Сеймей увиснаха отчаяно, от гърдите му се откърти тежка въздишка.

— Няма как — промълви след малко Акитада. — Повикай Акинобу.

Когато секретарят на губернатора се появи и направи лек поклон, Акитада доста рязко съобщи:

— Приключихме с проверката на документите на провинцията и сме готови да започнем със сметките от личния архив на губернатора. Моля ви, донесете ги тук.

Акинобу пребледня. Известно време не можеше да откъсне поглед от пратеника на императора, след това го премести въпросително към Сеймей. Най-сетне преглътна мъчително и едва чуто промълви:

— Ще предам желанието на ваше превъзходителство на губернатора.

— Не си спомням да съм изпадал в по-неудобно положение — сподели Акитада с помощника си, когато вратата се затвори след секретаря. — Видя ли лицето му? Личеше колко е потресен.

— Акинобу е много лоялен служител и високо образован при това. Не ми се вярва да продължава да служи на господар, който е отявлен мошеник.

Акитада предпочете да замълчи. Много скоро секретарят се върна, остави две обемисти кутии пред Акитада и се поклони.

— Господарят ми помоли да ви предам неговата благодарност за това, че си давате толкова труд. — Замълча за миг и продължи, като се стараеше да не гледа към Акитада. — Трябва да заявя и личната си благодарност, че се трудите така усърдно да освободите господаря ми, а и мен като негов служител, от подозрения. Моля, кажете, ако мога по някакъв начин да бъда от полза.

— Благодаря — отвърна Акитада. — Ще ви повикам, щом възникнат въпроси.

Когато Акинобу напусна помещението, двамата се спогледаха.

— Сериозен жест от страна на губернатора — отбеляза пръв Сеймей.

— И означава, че нищо няма да намерим в документите — въздъхна Акитада.

Така се и оказа. Въпреки щателната проверка на приходите, разходите и собствеността на Мотосуке и най-близките му роднини, те не откриха абсолютно нищо. Сметките бяха безупречни и в чудесен ред. Оказваше се, че губернаторът не само не беше харчил от парите на провинцията, но и бе вложил сериозни суми от своите средства, за да подобри и ремонтира административните сгради и резиденцията на губернатора.

— Поне ще можете да се приберете в столицата, без да сте арестували братовчеда на своя приятел за измама и предателство към императора.

— Имам усещането, че Мотосуке ни се присмива. Знае, че нищо не можем да открием. Всеки друг на негово място би побеснял от това, че искаме да проверим личните му сметки. Мисля, че стоките и златото са скрити някъде и непременно има и съучастник. Убеден съм в това. Мотосуке е твърде чист, за да е вярно.

— Няма смисъл да продължавате, господарю — помоли Сеймей. — Може само да навредите на себе си, а и на невинен човек.

— Нали не си забравил за подкупа?

— Ако човек е наистина виновен, действията му ще се стоварят след време на собствения му гръб.

Акитада поклати глава и лицето му се изкриви в неуверена усмивка.

— Имаш поговорка за всяка ситуация, но все пак трябва да разберем как и къде са изчезнали данъците.

— Какво ще кажете за местните благородници? Всеки от големите земевладелци поддържа по една малка армия, за да брани собствеността си. Случва се тези войници да се превърнат след време в разбойници, които грабят по пътищата.

Акитада кимна в знак на съгласие и изпрати слугата да повика Акинобу.

— Приключихме и с тези две кутии — съобщи той на секретаря. — Вероятно можете да ни кажете имената на едри земевладелци, които поддържат въоръжени отряди.

— Тук има пет такива фамилии — без да се замисли започна Акинобу. — Те всички са напълно лоялни. Губернаторът ги посети лично след изчезването на първия конвой, за да се увери в тяхната невинност. Четирима от господарите бяха изпратили наемниците си на север в провинция Хитачи, за да помогнат при потушаването на бунт, а в къщата на петото семейство всички бяха болни от дребна шарка. Много хора починаха тогава там, включително самият господар и синът му. Вдовицата му се оттегли в манастир, а цялото имение премина в ръцете на негов братовчед.

Излизаше, че всички в провинция Кадзуса бяха с безупречна репутация.

— Как мислите — попита Акитада, — има ли тук някой, който крие по-значителни количества злато и ценности? Или и вие смятате, че виновникът е някой анонимен разбойник от друга провинция?

— Не, ваше превъзходителство — изчерви се Акинобу. — Според мен нещо пропускаме. Губернаторът е много разстроен и искрено се надява, че ще успеете там, където ние не успяваме. — Забелязал, че Акитада не вярва на думите му, той се хвърли на колене на земята. — За мен е изключителен срам, че някой не вярва на моя господар и аз нося вината за това недоверие. Давам си сметка, че съм недостоен и виновен и ще уведомя властите за това. Разбира се, нищожната ми собственост не може да покрие толкова голяма сума, но започвам да продавам земите си и докато дойде време да си тръгнете, сделката ще е приключила. Ще ви предоставя всичко, което притежавам.

Преди Акитада да се възстанови от изненадата, човекът се поклони, изправи се и напусна стаята.

— След него, Сеймей — провикна се императорският пратеник. — Кажи му да спре продажбата. Ще се мъчим да намерим виновника. И още… Знаеш какво още да му кажеш.

 

 

Седмицата след приключване на проверката Акитада прекара в посещения при по-нискостоящи чиновници. Първо отиде при капитан Юкинари, новия началник на гарнизона. Той му направи добро впечатление. Младият мъж незабавно извади дневниците на своята служба, в който бе отразено черно на бяло, че конвоите са напуснали провинцията в определеното време от годината, придружени от съответната охрана. Предшественикът на Юкинари се бе самоубил след втория инцидент и чак през лятото на негово място бил назначен Юкинари. Късното му назначение и усилията, които бе положил, за да разкрие мистериозното изчезване, го освобождаваха от подозрение.

Следващият в списъка му беше Икеда, префект на областта. Длъжността му бе важна в администрацията и той докладваше направо на губернатора, но пък се разпореждаше със следователите в столицата на провинцията. Икеда беше на средна възраст, доста неспокоен тип, имащ навика да цитира непрестанно закони и правилници, за да оправдава с тях действията си. От първия миг отрече яростно да знае каквото и да е за изчезналите данъци. Не било в неговата сфера на контрол. Протестира и срещу въпросите дали няма криминални елементи в града или околността, които биха могли да бъдат замесени. След като беше притиснат да изкаже някакви, каквито и да било предположения, най-сетне измънка, че по пътищата на съседната провинция Шимоса се срещали разбойници. За Акитада той бе истински образец на бюрократ, на когото липсваше не само смелост, но и въображение, за да планира и осъществи престъпление от такъв мащаб.

Към края на седмицата Акитада и Сеймей направиха тъжно обобщение на фактите.

— Възможно е конвоят да е бил нападнат на територията на Шимоса, господарю — предположи Сеймей. — Така вероятно може да се обясни това, че от тях няма никаква следа от столицата до провинция Сагами. Така нашите проблеми ще бъдат решени, а и губернаторът ще бъде оневинен.

— Нещо, на което всички се надяват — процеди Акитада сърдито. — Командирът на гарнизона изобщо не е глупак и лично е присъствал на проверката на пътя до Шимоса, като не открил абсолютно никакви следи от стоките или разбойниците. Юкинари е млад, но съвестен служител и от всички местни администратори, той няма как да е замесен. Няма как да има мотив да прикрива и е напълно освободен от подозрения. Стоки, коне, коняри, носачи и военна охрана изчезват от лицето на земята без никаква следа, не може да бъде открита нито обувка, нито дори подкова. — Акитада поклати замислено глава. — И тъй като е напълно неразбираемо, трябва да приемем, че съществува конспирация, и то тук, в града. Който и да стои зад всичко това, е много умен човек, добре информиран за дати и детайли, разполагащ с огромна организация.

— Губернаторът — промърмори Сеймей.

В този момент някой почука леко на вратата и с подходящ поклон в стаята при тях влезе Акинобу. Той подаде няколко писма на Акитада, донесени от куриер на губернатора от Хейан Кио. Сетне секретарят се поклони отново и напусна.

Акитада хвърли бърз поглед на първите две, пристигнали от дома, но в третото се загледа по-дълго и възкликна удивен.

— Какво има? — вдигна очи Сеймей.

— Покана за вечеря от губернатора. Игуменът на голям будистки манастир е на посещение в града и Мотосуке иска да ме представи. Поканил е и бившия губернатор. — Акитада погледна в листа пред себе си и уточни: — Господарят Тачибана. Досега никой не ни е споменавал за него, въпреки че очевидно е останал в града след оттеглянето си от поста. Странното е, че Юкинари и префектът Икеда също ще присъстват. — Младият мъж се изправи енергично и размаха писмото. — Изумително съвпадение наистина. Помисли си само, всеки един от тези мъже заема пост, изключително важен за контролирането на местното управление. Може би един от тях е нашият човек. Тази вечер ще имам възможност да се видя с всички накуп. Струва ми се, че имам добра преценка за хората.

— Дано само не се разочаровате — отбеляза скептично Сеймей. — Известно е, че който гони два заека едновременно, обикновено остава с празни ръце.

— Благодаря ти за доверието — процеди Акитада. — Сега ми приготви дворцовия костюм. Каквото и да е мнението ти, ще открия виновника. Набележим ли го, остава само да открием и свидетели.

Очевидно обзет от съмнения, Сеймей се изправи и се зае с подготовката на своя господар. Докато му подаваше шапката, си позволи да попита:

— Какви са новините от дома ви, господарю?

— Нищо особено. Косехира пише, че се надява разследването да върви добре. Другото писмо е от малката ми сестра. Всички били здрави. Момичетата се вълнуват от новината, че една от любимите съпруги на императора избягала с любовника си. Спомням си, че се носеше слух за изчезването на госпожа Асагао още преди да тръгнем. Изглежда, господарят Накамура е решил да се прибере в собствената си провинция по същото време и така подозренията паднали върху него.

— Виждате ли — въздъхна Сеймей, — дори Негово величество не е застрахован от подобни неприятни случки. Истината е, че идва момент, в който и най-пълната луна започва постепенно да намалява. Имате ли вести от уважаваната ви майка?

— Нищо ново. Все така ми напомня да не забравям дълга си към семейството.

 

 

Вечерята се проведе в частната резиденция на губернатора в малка зала, украсена с елегантни пейзажи. Под резбованите и след това боядисани дървени греди на тавана бе поставен невисок подиум, застлан с дебели рогозки, обточени с черна и бяла коприна, и отделен от останалата част на залата с бродирани с брокат паравани върху стойки от лакирано червено дърво. Петимата мъже седяха в светлината на висок свещник и разговаряха оживено, докато отпиваха от виното си.

При появата на Акитада всички млъкнаха.

Мотосуке, в бледочервена лъскава официална туника върху подаваща се отдолу допълнителна роба с цвят от златна мед до прасковено розово, се надигна широко усмихнат от мястото си и представи гостите.

— Това е негово превъзходителство предишният губернатор на провинцията Тачибана Масане — каза губернаторът и посочи мършав възрастен мъж. Той бе с уморени очи и рядка бяла брада.

— Много съжалявам, че не съм разбрал, че сте в града, ваше превъзходителство — поклони се ниско Акитада, — защото с радост бих ви посетил, за да ви поднеса почитанията си.

Старецът отговори на поклона с разсеяна усмивка, но не каза нищо.

— Негово превъзходителство ни удостои с честта да остане в нашата провинция след оттеглянето си от поста — неспокойно продължи Мотосуке. — Той е голям учен и се занимава с писането на история на областта.

— С нетърпение очаквам да ми предадете част от своя опит — промърмори Акитада, като си мислеше, че подобно съществуване би било чудесно прикритие за ръководителя на една престъпна организация.

Тачибана отново се усмихна, без да отговори. Изкривените от артрит пръсти поглаждаха само шевовете на орнаментите върху тъмносинята му туника.

— Това тук е преподобният господар Джото, игумен на храма на Четворната мъдрост — продължаваше Мотосуке, притеснен от очевидното безразличие на бившия губернатор към присъствието на императорски пратеник.

На игумена бе предоставено второто почетно място на масата — от лявата страна на домакина. Джото бе относително млад за високата си длъжност — видимо нямаше още четирийсет. Вероятно по-младият син на високопоставено семейство, помисли си Акитада. Или поредният член на семейство Фудживара. Поредна възможност за конспирация. Животът, отдаден на религията, налагаше да се скъсат семейните връзки и да се приеме друго име, трудно щеше да открие кое семейство стои зад този духовник. Акитада не изпитваше кой знае какво уважение към повечето служители на Буда, които познаваше, и с известна циничност отбеляза, че както своите монаси, които можеха да бъдат срещнати в града, и игуменът имаше вид на здрав и добре хранен мъж. Очевидно не беше привърженик на аскетичния живот. Кожата на гладко избръснатите глава и лице беше зачервена от всекидневните усилия да бъде почистена от гъстата растителност. Пълните, почти женски устни бяха червени и влажни. На врата му върху одеждите от скъпа бяла коприна, обточена с черна ивица, висеше отрупан с бродерии дълъг шал. На китката на едната му ръка висеше броеница от розов кристал.

Когато откъсна очи от луксозното облекло на игумена и ги насочи към лицето му, Акитада срещна зоркия строг поглед на големи тъмни очи, който го следеше внимателно. За да прикрие смущението си, младият мъж побърза да отбележи:

— Високата образованост на ваше преподобие е привлякла внушителна група последователи тук в Кадзуса. Имам невероятния късмет да се запозная с толкова вдъхновен проповедник на будизма.

— Светската суета е като мъглата, която обгръща планинските склонове сутрин преди зазоряване — огласи помещението красивият глас на Джото. Вибриращите тонове придадоха религиозна страст на думите му.

Погледите им се срещнаха и известно време никой не отместваше очи. Акитада разбра, че му се подиграват. В следващия миг Джото сведе поглед.

— Познавате се с капитана и с Икеда. — Мотосуке посочи с ръка останалите двама гости и спести на Акитада усилието да отговори. Пратеникът на императора кимна на хубавия офицер, облечен тази вечер в цивилни дрехи, и на префекта, който бе избрал скромна туника от тъмносиня коприна. Икеда, за когото се твърдеше, че е прехвърлил четирийсетте, му се стори някак напрегнат и остарял.

Храната, която прислужничките сервираха на масичките от лакирано червено дърво, беше невероятна. Дори в столицата на Акитада много рядко бе поднасяна толкова изискана храна. Риба, скариди и морски охлюви във вид на супа, задушени или пържени и сурови се появяваха пред гостите. Редувани с пресни, осолени или мариновани зеленчуци и всякакви разновидности на ориз: горещ, студен, сух, мокър, във вид на каша, на сладкиши или кифлички, или сварен под формата на галушки. Поливаха храната с превъзходно топло оризово вино.

На Джото, заради религиозния му обет сервираха плодов сок и вегетарианска храна.

Акитада гледаше да не прекалява нито с яденето, нито с виното. Наблюдаваше гостите и когато реши, че кръвта им се е стоплила, подхвана най-общ разговор с Юкинари за скорошното му преместване в Кадзуса.

— Мисля, че провинцията е добра, а и имам много какво да науча — отговори капитанът. — Сигурен съм, че всички бихме искали да разберем какво става в столицата.

Акитада задоволи любопитството им за нови назначения в администрацията, за издигане в кариерата на някои известни личности, за сключени наскоро бракове и накрая добави за последния слух за изчезването на една от дамите в императорския двор.

Мотосуке неясно защо се смути.

— Естествено, в сравнение с великолепието на столицата Кисарадзу е твърде скромен град, но може би нашият гост ще оцени провинцията ни, като посети храма на Четворната мъдрост. Той може да се мери с великия храм на Чистата вода в столицата.

— Така чух и аз — отговори Акитада и се обърна към Джото. — А е и съвсем нов. Без съмнение благодарение на блестящите ви способности като негов игумен.

— Не, няма такова нещо — скромно вдигна ръка Джото. — Храмът ни е започнат още по времето на великия ни император Шому, за да пази провинцията, но междувременно настъпили и тежки времена. Малко от последвалите го императори са били толкова свети хора като него. Едва по-късно с любезната подкрепа на губернатора Фудживара имах привилегията да вдъхна нов живот на този забележителен храм.

— Скъпи мой Джото — намеси се Мотосуке, на когото очевидно му стана много приятно, — не бъди толкова скромен. Тълпите богомолци, които прииждат да чуят думите ти и твоите мъдри проповеди, са причина този храм да се превърне в толкова известно място. А ако не привличаш толкова млади послушници, които искат да бъдат твои ученици, храмът ще се изпразни. Благодарение на теб стана привлекателно място за богомолци от близо и далеч.

Джото само се усмихна.

Акитада забеляза връзката между Джото и Мотосуке и реши, че непременно трябва да провери произхода на средствата за разширение на храма.

— Колко монаси живеят сега в храма? — попита той игумена.

Странните зорки очи се впиха в лицето му.

— Около двеста души. Ваше превъзходителство интересува ли се от нашата вяра?

— Изумен съм от успехите ви, толкова далеч от столицата — искрено отвърна Акитада. — Разбрах, че много от учениците ви са млади хора, сигурна гаранция за вашите способности на преподавател. Кажете ми, вие последовател на философията на Тен-дай ли сте или на Шингон^[1]?

За части от секундата красивите черти на Джото се изкривиха от раздразнение.

— Светът е изтъкан от твърде много разногласия — процеди той. — Пътят към Буда не е един, но всички пътеки водят към него. Не следвам един-единствен път, а всички възможни.

В стаята се възцари почтително мълчание, което съзнанието на Акитада регистрира веднага. Хитър отговор, реши той. Ако мъжът отхвърлеше Шингон заради принципите на аскетизъм, имаше опасност да обиди императорския двор. В същото време практиките на Тен-дай бяха твърде много насочени към духа.

— В най-скоро време ще посетя храма — обяви на глас той. — Истината е, че Кисарадзу съвсем не ми се вижда скучен град. Според мен е пълен с живот. Пазарът пращи от хора и стока. Несъмнено многото посетители създават проблеми за сигурността и положително престъпността е по-висока.

След бърз поглед към Икеда Юкинари някак припряно отбеляза:

— Гарнизонът е готов да брани спокойствието на гражданите и местното управление, независимо от…

— Какво се случи всъщност с човека, който оглавяваше доскоро гарнизона? — неочаквано за всички се обади господарят Тачибана.

Настъпи неловко мълчание.

— Струва ми се, от вас научих — обади се Акитада, обръщайки се към Юкинари, — че човекът се самоубил след изчезването на поредния конвой с данъците.

Юкинари пламна и хвърляйки смутен поглед към Мотосуке, промърмори:

— Така е, ваше превъзходителство.

Префектът Икеда се наведе към дясната ръка на Акитада.

— Паметта му изневерява напоследък — с достатъчно висок глас сподели той с госта. — Не се тревожете, не ме чува. Знаете как става с годините. — Забелязал обаче изумлението на Акитада, той добави: — Случва се мъжете да загубят жизнените си сили.

Акитада се отдръпна отвратен, но очевидно под влияние на изпитото вино Икеда не се смути ни най-малко. Стисна свойски ръката на своя съсед по маса и продължи:

— Тачибана има млада жена. Много млада и много красива. — Облиза устни, намигна и докосна носа си с пръст. — Дойде му в повече. На практика е вече оглупял. Жалко наистина.

Акитада рязко дръпна ръката си. Искрено бе възмутен от думите и начина, по който бяха произнесени, но пък беше благодарен за информацията. Ако Тачибана наистина страдаше от старческо оглупяване, отпадаше от списъка със заподозрени. Потисна чувството на отвращение и се опита да открие за себе си поне извинение на държането му, за да може да продължи да работи с него и занапред.

Юкинари, който седеше от другата страна на префекта, му спести усилието.

— Икеда — процеди той, — несъмнено негово превъзходителство си дава сметка, че зад обидната ти забележка се крие нисък произход.

Префектът пребледня от ярост. Джото се изкашля предупредително и ги изгледа укорително.

В този момент Мотосуке се изправи и плесна с длани, за да привлече вниманието на присъстващите.

— Позволете ми да направя съобщение — започна той и всички вдигнаха изненадани погледи. — Знаете, че краят на моя мандат наближава и преди да настъпи новата година, ще се върна в столицата. — Разнесоха се любезни забележки на съжаление. — Тъкмо затова имаме и удоволствието сред нас да е господарят Сугавара, чиято проверка ще потвърди, че не оставям дългове след себе си. — Мъжът се засмя малко пресилено и обърна очи към Акитада. — Но има и една друга, по-приятна причина за моето завръщане в двора на императора. — Очите на присъстващите отново се насочиха към него. — Бях удостоен наскоро с висока чест от нашия августейши император. Дъщеря ми, която прекара последните четири години в това селско обкръжение, ще бъде приета в императорския двор. Веднага щом пристигнем в столицата, ще имам безкрайната радост да я представя на Негово величество.

Помещението се огласи от силен трясък. Юкинари бе станал рязко от мястото си и гледаше втренчено масата, която бе обърнал неволно, и разпилените по пода блюда. Вино и сосове се стичаха надолу върху дебелите рогозки.

Тутакси в залата дотичаха прислужници, които започнаха да почистват, докато гостите се опитваха да замажат положението, все едно нищо не се беше случило. Капитанът се отпусна на мястото си, но бе като вцепенен, в това време Мотосуке приемаше поздравленията на останалите гости.

Докато любезно поднасяше пожеланията си, Акитада беше искрено отчаян. Бе пропуснал златния си шанс… Всъщност такъв май нямаше. Не можеше да открие виновника и така да се прослави. Дъщерята на Мотосуке се готвеше да влезе в императорския двор като нова съпруга на владетеля и може би един ден щеше да стане императрица. Никакъв закон не можеше вече да достигне нейния баща, независимо от престъплението, което бе извършил. Докладът на Акитада би трябвало да освободи от каквото и да било подозрение бъдещия тъст на императора. Стоя неподвижно по време на дългата молитва на Джото за щастие и късмет на младото момиче.

Скоро след това гостите се надигнаха да си вървят. По време на сбогуванията пред вратата, господарят Тачибана се препъна и се подпря на ръката на Акитада. Докато му помагаше да запази равновесие, младият мъж се засрами от глупавото си подозрение, което бе изпитал преди малко към възрастния мъж. За негова изненада до слуха му достигна енергичният шепот на Тачибана. Старецът се дръпна бързо и куцукайки се отдалечи.

Акитада стоеше изненадан, изпълнен със съмнения дали правилно беше чул:

— Трябва да говоря с вас. Елате утре, но не казвайте на никого.