Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (18)

Петнайсета глава
Кървавочервената завеса

Дебелата келнерка веднага позна Сеймей. Сипаничавото й лице се разтегна в широка усмивка, показвайки ред криви жълти зъби.

— Господарю Сеймей! — провикна се тя възторжено и с такава сила тресна каната с вино пред клиентите, които я бяха поръчали, че половината от съдържанието се изплиска. — Господарю Сеймей! — повтори тя и се забърза към тях с развети ръкави.

— Не можем да останем тук, Тора — притеснено шепнеше Сеймей зад гърба на спътника си. Няколко души в помещението се разсмяха високо.

— Влезте! Влезте! — провикна се жената, докато заобикаляше Тора и дръпна ръкава на Сеймей. — Вън е студено, ще ви настаня на чудесни места тук до огъня. Ще хапнете ли? Имаме прясна риба, задушена в соев сос. Осолени гъби и мариновани патладжани. Имаме и варени сладки картофи. Мога да ви ги намачкам с малко мед, ако ви се хапва нещо сладко.

— Не, не — задъха се тревожно Сеймей, докато се теглеше настрани. — Много бързаме. Нали, Тора? Само се отбихме да те питаме нещо.

— Няма нужда да питаш — не пускаше тя ръкава му и игриво го бодна в гърдите с дебелия си показалец. — Свободна съм след час. — Лицето на Сеймей остана равно и безразлично. Тя нацупи устни разочаровано. — Добре де, поне влезте и седнете за малко, за да си починете. Днес не ми се виждаш толкова млад, колкото първия път. — Тя вдигна очи към Тора. — Трябва да полагаш повече грижи за чичо си. За мъж на неговите години е трудно да се грижи за себе си, особено когато няма до него жена, която да следи за удобствата му.

— Никак не съм изморен — светна лицето на Сеймей. — А и не е много любезно да наричаш хората „стари“.

— О, има още много живот в теб — потупа го тя по бузата. — Точно такива мъже харесвам.

Сеймей отстъпи зад гърба на Тора отново, за голяма радост на слушателите наоколо.

— Ти й кажи, Тора! — запелтечи той.

Младият мъж стана сериозен и лицето му придоби дори сърдито изражение.

— Внимавай, жено! — предупреди я той с гръмовен глас. — Тук сме по официална работа.

— Добре де, питай!

— Имаше един уличен продавач на дребни предмети, когато дойдохме тук за първи път. Бутнаха го и стоката му се посипа на улицата, помниш ли?

— Дали помня ли? — с овлажнели от умиление очи попита тя. — Бяхте толкова мил, господарю Сеймей. Подарихте ми всичките му неща. Виждате ли тук? — И тя потупа главата си отстрани. — Този красив гребен ми е оттогава. Нося го всеки ден и си мисля за вас.

Някой от насядалите посетители изръкопляска и подхвърли похотлива забележка.

Сеймей се сви и впи пръсти в ръкава на Тора.

— Остави това сега — рече той. — Къде можем да го намерим?

— Ще ви кажа, ако господарят Сеймей обещае да се върне пак — лукаво постави тя своето условие.

Тора смушка спътника си в ребрата и той послушно отговори с прегракнал глас.

— Да, при първа възможност.

— Джисай не е идвал, откакто господарят ти му плати онази стока, но може да питаш за него приятеля му.

Този приятел се оказа Мишока, който спокойно пиеше виното си.

— Пиян ли си вече? — приближи към него Тора.

— Просто гоня студа — изхриптя Мишока. — Кой е дядката с теб? — и хвърли поглед към Сеймей.

— Ще чакам отвън — процеди Сеймей, който и без това вече беше тръгнал да си върви.

Тора обаче го улови за ръкава и го спря.

— Всички тръгваме. Мишока ще ни покаже къде живее Джисай.

— Джисай ли? — заинтересува се просякът. — Какво е направил?

— Ще му зададем само няколко въпроса. Тръгваш ли, или не?

— Важно ли ти е?

— Ще ти платя сметката тук, ако си достатъчно бърз.

Мишока мигновено грабна патерицата си и закуцука навън.

Келнерката с щръкналите зъби се ухили широко.

— Три кани от най-доброто и порция мариновани сливи — съобщи тя на Тора.

Тора прошепна на ухото й:

— Твоят приятел тук държи парите, но е много стиснат, така че трябва да си мила с него. — Сетне високо каза на Сеймей: — Плати й. Обещанието си е обещание, а и знаеш, че господарят бърза.

Възрастният мъж изгледа жената накриво, но извади наниз грошове.

— Този човек е жив пример за това, че пиенето е най-краткият път до бедността — дълбокомислено съобщи той. — Колко ти дължа?

— Четирийсет и пет гроша.

— Четирийсет и пет гроша? — Сеймей пребледня и притисна парите до гърдите си.

— Но за теб, скъпи мой, ще направя отстъпка — потупа го нежно тя по бузата.

Сеймей не откъсваше поглед от зъбите й, сякаш бе давещ се плувец пред устата на акула.

— Нека бъдат десет, миличък — загука жената. — Останалите ще изхарчим двамата.

Шумни ръкопляскания и одобрителни подвиквания огласиха помещението.

Сеймей отброи десет медни гроша с разтреперани ръце и почти избяга навън.

— Не забравяй какво ми обеща! — извика жената след него.

— Само десет гроша за всичкото това вино! — Тора тупна одобрително Сеймей по гърба. — Ще трябва да ми кажеш как го правиш това с жените, старче.

Мишока вървеше след тях, като не спираше да се оплаква от студеното време, от дългия път, от разклатеното си здраве. Преведе ги през мръсни, разкаляни пътеки, през изоставено гробище, минаха и през разградени дворове на бедняшки жилища, където замръзналото пране бе изпопадало на земята, а жените изхвърляха мръсната вода направо на двора. Най-накрая, изморен, той свали фалшивия си крак и заедно с патерицата ги остави в хралупата на едно дърво. Сеймей наблюдаваше действията му с неодобрително мълчание.

Измръзнали и доста изнервени, най-сетне стигнаха открито пространство, в чийто отдалечен край се забелязваха гредите на южната стена на града. Между редките дървета се виждаха колиби на скитници, повечето от които наместо с покриви бяха покрити със слама. Тук-там бяха запалени огньове, чийто черен дим се виеше нагоре към притъмняващия небосклон. Жени и деца в дрипи се суетяха около приготвянето на оскъдната си вечеря, докато мъжете се гушеха край огъня, пиеха и хвърляха зарове.

Мишока поздравяваше хората, покрай които минаваха, заобиколи прането, проснато на въже между две дървета, и спря пред особено мизерна купчина, която трябваше да е жилище.

Прокъсана рогозка покриваше входа, а наоколо се търкаляха изпочупени кухненски принадлежности. Без много да се церемони, Мишока дръпна рогозката и се вмъкна, последван от Тора. Сбърчил нос от неприятната воня, която го лъхна, Сеймей остана отвън. Чуваше как вътре разговарят оживено.

Група мръсни дечица се скупчиха около него и жално се замолиха:

— Дай ми петак.

— Само един петак за топла супа, господине.

Бутаха се в него, опипваха плата на дрехата му, сочеха черната му шапка, бъркаха по пояса и в ръкавите му. Сеймей пляскаше, когото успееше и се провикна:

— Хайде, Тора, побързай.

Вместо отговор, Тора подаде ръка и го дръпна вътре. Сеймей се задави. В първия миг нищо не виждаше в сумрака. Имаше усещането, че е погълнат от огромна паст, воняща отвратително. Първото, което успя да различи, бе нечие тяло, свито под купчина прокъсани одеяла на ниска платформа. Одеялата отдавна бяха придобили сивкавокафявия оттенък на калта отвън. И човекът, който бе завит с тях, бе със същия цвят. Тънка и рядка прошарена коса покриваше като паяжина белезникавия череп. Хлътнали черни очи следяха движенията на Сеймей с лениво любопитство.

Той реши, че са дошли не където трябва, и заотстъпва към изхода. Едва тогава схвана, че човекът, който лежи в дъното, е жена, а уличният продавач Джисай седи на земята до нея. Беше със същите дрехи, с които го бе видял при първата им среща, със същата кал, която бе полепнала по тях. Между двамата бе поставен мангал, който много повече пушеше, отколкото топлеше.

Сеймей покри устата и носа си с ръкава на дрехата си и рече на Тора:

— Това е човекът. Питай го и да си вървим.

— Какво стана с добрите ти обноски, дядка? — ухили се Мишока, настанил се на пода до продавача. — Току-що дойдохме. Седни и се дръж като възпитан човек.

Сеймей хвърли на Тора поглед, пълен с молба, но той се направи, че не забелязва, и седна на земята. След кратко колебание Сеймей запретна високо синята си дреха и също приседна.

За огромно притеснение на твърде придирчивия Сеймей последва спокоен и муден разговор за времето, за трудния живот на скитниците. След това симптом по симптом бе разгледано лошото здраве на съпругата на Джисай. Питаха непрестанно Сеймей за мнението му и той взе да се отпуска. Накараха го да премери пулса на старицата, да погледне очите й. Лечебни чайове, мехлеми и всякакви видове лапи бяха обсъдени с подробни коментари за действието им. Разказаха се анекдоти и за местните церове като жабешка кожа, пърлено месо от къртица и разпрашена суха хлебарка.

ОТ време на време болната простенваше, съпругът й правеше коментари с писклив гласец, прекъсван от плътния тембър на Тора и хрипливите забележки на Мишока, но за целта на тяхното посещение така и не ставаше дума.

Когато запасът от съвети на Сеймей се изчерпа, а и оплакванията на жената бяха изредени, разговорът започна да затихва. Тора се попротегна и спокойно отбеляза:

— Винаги е приятно да се видиш отново със стари приятели. Господарят ни изпрати да се убедим, че ония копелета, които са те бутнали тогава, не са ти причинили трайни наранявания.

Забележката му беше прибързана. Уличният продавач и жена му подхванаха нова серия от оплаквания за физическите проблеми на Джисай, появили се вероятно в резултат на инцидента. Болки в гърба, изметната става на единия крак, коляното му необяснимо защо не се сгъва, както и ужасно главоболие с пристъпи на световъртеж. С две думи — пълен инвалид, не може да работи, не спи добре и е с непрестанни болки. Едва ли ще е в състояние да работи пак. А и парите за лекари въобще не достигали, особено когато и двамата вкъщи са болни. От дни нямали какво да ядат.

Сеймей изсумтя и вдигна капака на тенджерата, която висеше на нестабилна бамбукова стойка над мангала.

— Супа от фасул ли е това? — сбърчи нос той.

— Един добър съсед я донесе — обясни продавачът. — Напразно си е правил труда. Жената е твърде болна, за да я яде студена, а пък аз нямам сили да наклада огън да я стоплим. Дори да имах дърва.

Сеймей изсумтя недоволно.

Тора обаче предпочиташе друга тактика.

— Нашият господар е изключително добър човек и ни поръча да ви оставим малко пари — и протегна ръка към Сеймей.

Старецът замърмори под нос недоволно и започна да брои грошовете, докато най-накрая Тора дръпна парите от ръката му и ги остави пред старицата.

Тя разтегна лице в беззъба усмивка и рече:

— Велик човек е този ваш господар. Благословени сте, че работите за такъв светец.

— Много мъдра жена сте, лельо — отбеляза Тора. — Време е да си вървим — изправи се той. Сеймей го изгледа възмутено и се готвеше да възрази, но Тора се направи, че не забелязва. — Между другото, в ония неща, които господарят ми купи от теб, имаше малко синьо цвете. Спомняш ли си го?

Джисай закима енергично.

— Много красив предмет. Чисто злато — хрипливо рече той. — Струва цял наниз грошове.

Тора се направи, че не е чул.

— Не помниш ли откъде го имаш?

Продавачът присви очи.

— Много ще ми е трудно да се сетя. Нещо специално ли има в него?

— Не. Господарят се готвеше да го хвърли и аз го взех за моето момиче. Но тя пък иска още такива неща.

— Би ли дал за това повече пари? Да речем сребърна плочка? — попита търговецът.

— Толкова много? Майтапиш се. Е, жалко. Момичето ще е разочаровано — въздъхна Тора и се наведе, за да прибере монетите, които беше оставил пред болната жена. — Време е да тръгваме. Господарят ще се радва да чуе, че се възстановяваш и че търговията върви.

— Чакай! Чакай! — извика след него продавачът и се изправи със завидна пъргавина. — Ей сега си спомних. Взех го от една от проститутките. Трябваха й пари, за да купи пиячка на нейния човек. Не знам откъде го имаше. Обикновено не задавам въпроси.

— Как се казва и къде живее? — продължи да настоява Тора и монетите подръннаха в дланта му.

— Джасмин. Живее до пазара, доколкото знам.

Изненадващо, Мишока се намеси:

— Това е уличницата на Белязания.

Тора зяпна и хвърли монетите на продавача.

— Ето, дръж, разбойнико. Най-добре ги вложи в стока, защото много скоро и твоите, и на госпожата кости ще се подадат през пъповете ви.

Вече навън, Тора стисна кокалестото рамо на Мишока.

— Каква е тази история с Джасмин и Белязания?

Мишока се опита да се измъкне и захленчи:

— Такава ли ти е благодарността? Задето ви помагам да намерите това, което търсите?

— Извинявай — рече Тора и го пусна.

— Отново ми е студено — изхленчи Мишока. — И ожаднях.

— Никакво вино повече — предупреди Сеймей.

Тора го улови за лакътя и го отведе малко настрани.

— Слушай, този човек има нужда от пиене, за да продължи да живее. Ти имаш работа, прилични дрехи и шапка, имаш и своите лекове, имаш своя господар и мен, за да ти досаждам. Той няма нищо. Виното е единственото, за което живее. Не всеки има нашия късмет.

— Но виното го съсипва — примигна Сеймей. — Ще го убие. Погледни го само колко е жалък. Освен това ме нарича „дядка“.

— Умирането е лесно — въздъхна Тора. — Трудно е да се живее. Виното му помага да забрави.

Сеймей обърна очи към Мишока и го гледа известно време.

— На колко години си? — извика той.

— На петдесет и две — гордо вдигна глава просякът. — А ти?

— Скоро ще навърша шейсет — още по-гордо съобщи Сеймей и изпъна рамене. — Изглеждаш доста изнемощял. Да отидем някъде на топло, където ще си починеш, преди да се разделим.

Мишока знаеше всички кръчми в околността и ги заведе в една, където бе сигурен, че ще им позволят да стоплят гърбовете си на кухненската печка, а и сервираха греяно вино.

— Хайде — нетърпеливо го подкани Тора, — разказвай.

Мишока отпи няколко големи глътки, за да събере мислите си.

— Доколкото знам, Белязания се появил в града преди няколко седмици и започнал да обработва момичетата, които работят на улицата. След това взел да събира пари и от уличните търговци. Говори се, че събирал доста пари, но ги проигравал после на зарове. Джасмин, тая тъпа фуста, си загубила ума по него. — Мишока отпи нови няколко глътки и завъртя глава. — Толкова е грозен, че и привидение би изплашил, на всичкото отгоре я пребива.

— Виждал съм го — кимна Тора. — Води със себе си още двама кретени — един идиот, на когото му текат лигите, и един дребосък — същинска невестулка.

— Юши и Джубей. По-добре се пази от тях. Носят ножове и първо удрят, после питат.

На Сеймей това никак не му хареса.

— Коя е тази Джасмин? — попита той тревожно.

— Приятелка на един приятел — отвърна Тора. — Най-добре да отидем да я питаме за цветето. Получи достатъчно вино за днес, Мишок. Да вървим.

Навън нощта вече бе настъпила. Остър вятър свиреше из тесните улици и вдигаше парчета боклуци и сухи листа. Минаваха по алеи, в които пред краката им притичваха плъхове, а в ъглите се бяха свили скитници и просяци. Постепенно все повече светлини осветяваха покривите.

— Пазарът — съобщи Тора.

Сеймей потръпваше, по-скоро от страх, отколкото от студ, тъй като под дрехата си носеше ватирано сетре. Не беше свикнал да среща толкова много мизерия и мръсотия за един ден, а и доста се боеше от срещата си с Белязания и приятелите му. За него пазарът бе в центъра на техните неприятности. Бяха започнали злощастното си посещение точно от това място и събитията неизменно ги връщаха тук. С всеки следващ път неприятностите ставаха по-големи. Сякаш бе попаднал в лабиринт, чийто изход никога нямаше да намери.

В този момент до ушите им стигна звук от тичащи крака и Сеймей се обърна рязко, за да види какво става. Покрай тях претичаха няколко момчета, които викаха нещо тревожно.

— Нещо се е случило — сподели Тора с него. — Изпратили са ги да доведат префекта.

— Значи е убийство — възкликна Мишока и заподскача развълнувано, подкрепяйки се с патерицата си. — Никой не вика префекта заради сбиване или скандал. Да идем да видим — и той свърна зад първия ъгъл. Тора го следваше по петите.

Сеймей, който никак не беше съгласен, ги последва неохотно. Денят му и без това бе достатъчно неприятен. В дъното на улицата видя тълпа, която се трупаше пред проход между две стари сгради. Вятърът подмяташе фенерите и светлината им играеше по напуканата боя на стените и покритите с прогнила слама покриви. Тора и Мишока си пробиваха път в тълпата и скоро изчезнаха в тъмния проход.

Паника обзе възрастния човек. Изоставиха го сред проститутки, крадци и убийци на място, където не си правят труда да викат стражите, преди да е станало твърде късно. Имаше убиец на свобода и сигурно не беше далеч, а Сеймей нямаше представа как може да се добере до трибунала.

Той пристъпи до хората по края на тълпата. Неугледна млада жена с ревящо бебе разговаряше със стара вещица.

— Получи си го — коравосърдечно нареждаше тя. — Но предполагам, че това е някой от гадните й номера. Мръсни уличници. Жените като нея тичат след всеки мъж, когото могат да докопат, дори да е извратен.

— Казаха, че гърлото й е разпрано от ухо до ухо.

Сеймей потрепери. Доста долна история. Но нямаше избор. Трябваше да открие Тора. Той се изкашля неспокойно.

Жената с детето се извърна и видя синята му дреха и черната шапка.

— Префектът е тук — провикна се тя. — Направете му път!

Тълпата се раздели и Сеймей мина бързо между хората с колкото се може по-важен вид. Хлътна в тъмния проход и се озова в осветен от факли вътрешен двор.

Тук беше по-тихо. Много фенери бяха запалени и хвърляха мътна светлина над вратите не само на горните етажи, но и по-долу. Любопитни висяха по перилата или седяха по паянтовите стълби. Огледаха Сеймей, но бързо загубиха интерес. Дворът бе покрит със смет, парцаливо пране висеше по перилата. Въздухът беше задимен и наситен с миризми на гозби.

В средата на двора малобройна група хора гледаха нагоре към врата на втория етаж. Някой бе закачил до нея фенер, който осветяваше яркочервена завеса.

Нямаше и следа от Тора, но Мишока се бе подпрял на една от опорните греди. Сеймей се приближи до него.

— Какво е станало? — попита той. — Къде е Тора?

Мишока гледаше необичайно мрачно.

— Качи се горе — хрипливо рече той и кимна към алената завеса. — Изглежда, някой е видял сметката на нещастната женска.

Дебела жена в черна копринена дреха седеше на стъпалата наблизо и се бореше за всяка глътка въздух. От време на време простенваше. Други две жени я подкрепяха отстрани, вееха й с ветрило и шепнеха нещо в ухото й.

— И тази жена ли е била нападната? — полюбопитства Сеймей.

— Не, това е хазяйката. Прибрала се преди малко и забелязала червената завеса. Качила се да види. Едва ли се е изненадала много, дъртата хитруша.

— Тя ли е намерила убитата?

— Да. Разбрала също и защо завесата е станала червена.

Сеймей погледна нагоре и преглътна мъчително. Мократа материя плющеше развята от ледения вятър, залепяше се на стените и всеки път оставяше ярки следи по мазилката.

Тора се появи на стълбите и стъпките на тежките му ботуши отекнаха в двора. Отиде да говори със собственичката на сградата.

На Сеймей му беше дошло до гуша от тази задача, която се превръщаше в ужасяващ кошмар. Тора ги забъркваше сега и в убийство. Той се насочи към слугата, улови ръкава му и се опита да го дръпне настрани.

— Хайде, Тора — строго рече старецът. — Нямаме време за губене по всякакви престъпления, които не ни влизат в работата. Тръгваме си веднага!

Тора гледаше през него.

— Чакай малко! — Обърна се към дебеланата на стълбите. — Ти каза на съседната широка улица, но през една пресечка, нали?

— Тора! — тропна с крак Сеймей и извиси глас: — Забравяш кой си. Нямаме работа с тези хора. Очевидно тук убийствата са нещо обикновено. Известно е, че лошата миризма привлича мухи. Да приключваме със задачата и да се връщаме в трибунала, където господарят ни чака. Крака не ми останаха да обикалям из бордеите.

Тора се извърна светкавично. Сграбчи раменете на Сеймей и го повдигна нагоре, така че стъпалата му се отлепиха от земята. Очите на стареца се ококориха от изненада от яростта, изписала се на лицето на мъжа пред него.

— Ти, стари глупако! — изсъска Тора. — Ти, нищо и никакъв чиновник и слуга на нищо незначещи чиновници! Какво ме интересува, че си изморен или че се имаш за прекалено високопоставен, за да се омесваш с обикновените хора? Убитата жена горе е приятелката на Хидесато, Джасмин. Ще го арестуват за това, че я е убил, в мига, в който говорят с хазяйката. Трябва да го предупредя. Сега разбра ли?

Сеймей кимна няколко пъти и Тора го пусна.

— Върви в скъпия си трибунал. Не ме интересуваш — подхвърли Тора през рамо и напусна вътрешния двор.

Сеймей се огледа и срещна само враждебни погледи, които чакаха да видят какво ще направи. Мишока му обърна гръб. Очевидно бе решил да остане.

— Чакай ме! — извика Сеймей след Тора. — Идвам с теб.

Наложи се да потича известно време, за да го настигне. След няколко минути попита с кротък глас:

— Какво се е случило с момичето?

— Заклана е — дрезгаво отвърна Тора, без да забавя крачка. — Разпорили са гърлото й от ухо до ухо. И не само това… — Той погледна Сеймей и продължи: — И цялата бе надупчена. Мръсникът я е вързал, натъпкал е пояса в устата й, за да не вика, докато се е забавлявал. Вътре имаше страшно много кръв. Направо локви. Всички стени бяха изпомазани, а завесата бе подгизнала почти цялата. Мушкал е в нея ножа си, докато изтече кръвта й, и едва тогава е прерязал гърлото.

— Какъв ужас! — прошепна Сеймей. — Но защо казват, че твоят приятел го е извършил?

— Защото хазяйката е видяла Хидесато с Джасмин. Чула ги е да се карат и последното, което Хидесато казал на момичето, било: „По-добре да беше умряла.“

— Хората често говорят такива неща, без да ги мислят — отбеляза Сеймей.

— Иди го кажи на стражите и на префекта. Чиновниците не си губят времето с убити уличници и обикновени войници. — Бяха стигнали една тиха улица и Тора спря пред някаква жилищна сграда. — Мисля, че стигнахме. Хазяйката каза, че Хидесато е платил наема на Джасмин, защото щяла да се мести тук, за да живее с него.

Откриха сержанта да мете празна стая. До вратата бе оставена навита рогозка, а сандъкът с дрехите му бе избутан до отсрещната стена и върху него се виждаха ризницата и мечът му. Чисто нови завивки и постелки бяха навити на руло в другия ъгъл.

— Тора! — Хидесато захвърли метлата и отиде да прегърне приятеля си. Кимна усмихнато към Сеймей. — Влизайте. Как ме намерихте? — Сержантът разви рогозката, за да седнат. — Съжалявам, но не мога да ви предложа нищо. Зает бях да приготвя мястото за Джасмин. — На лицето му грееше щастлива усмивка. — Можеш ли да познаеш, Тора? Сега, когато имам заплата на сержант, тя най-сетне се предаде. Ще бъда женен мъж.

Тора огледа голата стая и прехапа устни.

— Собственичката на сградата твърди, че сте се скарали. Казвал ли си нещо като „по-добре да беше умряла“?

— Значи пак ни е подслушвала, старата сврака. Нали ги знаеш жените! Джасмин е много упорита. Май се бях поядосал. Но накрая тя се съгласи.

— Хидесато, Джасмин няма да дойде — промълви Тора с наведени очи.

— Шегуваш се — угасна лицето на Хидесато, — но да знаеш, никак не е смешно. Шегуваш се, нали?

Тора завъртя мълчаливо глава, като не смееше да вдигне поглед. Сержантът обърна очи към Сеймей, който в този момент се примъкваше към вратата.

— Какво се е случило?

— Съжалявам, Хито, бих искал да не съм аз този, който ще ти го каже.

— Онзи изрод пак я е бил, нали? — пребледня Хидесато.

— Мъртва е, Хито.

— Как така? Джасмин мъртва? Не е възможно. Говорих с нея преди няколко часа.

— Някой е бил при нея след това. Пронизал я е с ножа си и е избягал — обясни Тора. — Хазяйката смята, че си бил ти.

— Как така я е пронизал? — скочи Хидесато. — Трябва да отида при нея. Може би е само ранена.

— Не е. Видях я — улови ръцете му Тора.

Хидесато го отблъсна от себе си, с див поглед скочи на крака и се отправи към вратата. Тора успя да го хване и двамата се изтърколиха на земята.

— Мъртва е, Хидесато! — повтаряше Тора. — Не можеш да се върнеш там. Повикали са префекта и ще те арестуват.

След кратка борба Хидесато се предаде и легнал по корем, се разрида и заудря с юмруци по пода.

Гледаха го мълчаливо известно време. След малко Тора отпусна ръка върху рамото на приятеля си.

— Не можеш да останеш и тук. Старата сврака знае адреса ти. Ще те заведа у Хигекуро за няколко дни, докато всичко се изясни. Нали си спомняш, говорих ти вече за бореца инвалид.

Хидесато седна. Беше замаян, лицето му бе мокро от сълзи.

— Събери си малко неща — подкани го Тора.

— Защо, братко? — поклати глава сержантът. — По-добре да ме арестуват. Всичко, до което се докосна, се сгромолясва. Само ще навлечеш неприятности на приятеля си и на себе си.

— Млъкни и тръгвай! — категорично нареди Тора.

Хидесато се изправи несигурно и загледа с празен поглед. Тора изруга, ритна капака на сандъка, който се отвори шумно, измъкна голяма кърпа и започна да мята в нея дрехи. Когато реши, че са достатъчно, сви всичко на вързоп и го тикна в ръцете на приятеля си.

— Иди да огледаш навън, Сеймей, и ако е чисто, дай знак.

Старецът се спусна навън послушно. Нощта беше настъпила, но на улицата нямаше никой. Подаде сигнал, че е безопасно да излязат.

По пътя Тора спря да купи два евтини фенера и се отправиха към северната част на града. Подбираха странични и тесни улици, никой нямаше желание да говори.

Стигнаха пред школата по борба и неочаквано Хидесато спря.

— Ще убия това копеле. Дори това да е последното нещо, което ще сторя на тази земя.

— Не, брате! — стисна го за ръката Тора. — Това не е пътят. Аз и моят господар ще открием кой го е извършил. Защо да плащаш с живота си?

След миг-два размисъл Хидесато кимна и се остави да го въведат в къщата.

За огромно облекчение на Сеймей не останаха по-дълго от обяснението кой е гостът и защо го водят. Запозна се със собственика на школата и дъщерите му и си помисли, че едва ли има по-подходящо място за укриване на сержанта от този необикновен дом. Самият той не искаше нищо повече от това да се прибере в удобната квартира в трибунала.

Тъкмо стигнаха до външната ограда и старецът с тревога забеляза, че Тора отминава вратата.

— Къде отиваш? — провикна се Сеймей.

— Отивам да говоря с префекта.

— Така ли? Не сега, Тора. Тревожа се за господаря. Или поне… Не може ли да отидеш без мен?

— Не — категоричен беше Тора. — Идваш с мен. Твоята дреха и шапката ти ще направят минаването ни покрай стражите по-лесно.

— Сигурен съм, че префектът още не се е прибрал. — Тора мълчеше и следвайки го, Сеймей само въздъхна. — Поне веднъж да признаеш, че подходящите дрехи имат значение.

Само дето чиновниците и стражите в префектурата бяха прекалено заети, за да обърнат внимание на облеклото на Сеймей. Те тичаха напред-назад и препращаха двамата от един човек на друг. Най-накрая един слаб и блед мъж с изнурена физиономия спря пред тях.

— Каква вечер само! Първо някакъв откачен се развихрил в квартала на проститутките, после случаят Тачибана. Опасявам се, че префектът няма да го има тук още известно време. Мога ли аз да ви услужа?

Тора разказа подробно за срещата си с Белязания, после предаде и онова, което бе чул от Мишока как Белязания пребивал Джасмин.

Мъжът слушаше внимателно и от време на време присвиваше очи.

— Вашата информация ми се струва доста важна. Добре сте направили, че сте дошли право тук. Моля, седнете там и щом негово благородие се появи, ще му предам.

Сеймей и Тора седнаха. И зачакаха. Чакаха толкова дълго, че задрямаха. По едно време мъжът, който ги бе изслушал, приближи Сеймей и раздруса рамото му.

— Префектът се е прибрал направо у дома си. Сигурен съм, че ще иска да говори с вас, но мисля, че е по-добре да се приберете и да си починете няколко часа, а на сутринта елате отново.

Замаян от умора, Тора скочи на крака.

— Хиляди демони… — започна той разярен.

Младият чиновник заотстъпва назад и двама стражи бързо приближиха, посягайки към веригите си.

— Тора, недей! — обади се Сеймей. — Сам каза на Хидесато, че господарят ще се погрижи.

Слугата продължи да ругае под нос всички мързеливи подкупни чиновници, но се подчини и двамата си тръгнаха.

Пред вратата на квартирата Сеймей изхлузи обувките си и тихо отвори вратата, засланяйки с ръка светлината на фенера си.

Тора още се събуваше отвън, когато чу тревожния вик на Сеймей.

— Господарят! Тора, бързо ела! Нещо се е случило с господаря.