Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (20)

Седемнайсета глава
Храмът на милосърдната богиня

Слънцето беше залязло, когато скочиха от конете пред школата на Хигекуро. В сянката на отсрещната страна на улицата група любопитни съседи надничаха уплашени. Акитада трепереше от нерви и от слабост, но и от студ. Прекоси платното, застана пред малобройната тълпа и с изпълнен със заплаха глас попита:

— Кой от вас видя момичетата да излизат?

Ниска възрастна жена излезе плахо напред. Той позна жената, с която Аяко бе разговаряла пред входа при последното му идване тук. По кръглото й лице личаха следи от сълзи.

— Кажи ми какво знаеш — кимна той отривисто. — Те са в голяма опасност.

— Преди около два часа — започна жената, — монасите от храма тъкмо бяха ударили камбаната за Часа на петела^[1], излязох, за да викна сина си за вечеря, и видях, че Отоми и Аяко вървят натам. Като стигнаха ъгъла, завиха на юг.

— Знаеш ли къде отидоха?

— Не. Но Отоми държеше принадлежностите си за рисуване.

— Има ли някакви храмове в тази посока?

— Само храмът на Слънчевия лотос все още работи. Откакто господарят Джото е тук, всички ходят в храма в планината. Останалите храмове един по един бяха затворени. Дори този на богинята Канон.

— Казаха ми, че някакви мъже тръгнали след момичетата. Ти видя ли ги?

Жената поклати енергично глава.

— Не бях аз. Никога не бих ги изпратила след Отоми. Ей тази глупачка беше. — Тя се обърна и измъкна от тълпата пребледняла като платно млада жена. — Кажи на негово благородие какво направи.

Младата жена се разплака горчиво.

— Колко мъже бяха? — попита Акитада.

— Не помня — трепереше жената.

— Каза, че били десетина, глупачке — раздруса я старата.

— Това беше преди. Само пет спряха да питат. Много съжалявам — зави тя. — Излязоха от школата и мислех, че мога да им кажа. Смятах, че са ученици на господаря Хигекуро.

Акитада я гледа известно време, сетне се завъртя на пета и се върна при вратата на школата.

— Да влезем вътре — рече той на слугата, който държеше конете. — Може да открием нещо, което да ни подскаже къде са отишли.

Отвориха тежката врата и пристъпиха в тъмното помещение на залата за тренировки. Лъхна ги тежка миризма — топла, сладникава и с метален привкус. След това чуха и звук от капки. Въпреки мрака успяха да различат очертанията на нападали по пода предмети.

Кръв. Носеше се миризма на прясна кръв — очевидно тук от нея имаше много. Акитада пристъпи вътре, Тора го следваше по петите.

— Затвори вратата и светни с огнивото си — рече Акитада, който се сети, че жените отвън може да се разстроят. Не можеше да определи дали му се гади от тежката миризма или заради болестта, която още не беше отминала, но повърна.

Тора дръпна вратата и зарови в дрехите си, за да намери нещо, с което да светне.

— Хигекуро лежи до опорната греда.

Колко ли трупа имаше тук, сви се сърцето на Акитада. Може жените отвън да грешаха. Ами ако Аяко също лежеше тук някъде, загинала, опитвайки се да защити баща си и сестра си? При следващата крачка се подхлъзна и се стовари в целия си ръст.

— Господарю? — искра светна и изгасна. — Добре ли сте? Целият под е в кръв — тревожно се обади Тора.

— Добре съм — отвърна Акитада, който също бе на колене. Виеше му се свят, тялото му се тресеше от студ и слабост. — Тук няма ли нещо, с което да осветим? — Изправи се и отри влажните си длани в панталоните.

Тора очевидно се бореше мъжки с огнивото и търсеше лампа, падаха предмети, мъжът ругаеше, но най-сетне едно от газеничетата на стената беше запалено. После още едно.

Акитада се обърна бавно и се огледа. Първото му впечатление бе, че е попаднал на бойно поле, превърнало се в истинска касапница. Тъмна червена гъста кръв се виждаше навсякъде. На места по голия под имаше дори локви от нея. Рогозките бяха подгизнали, а и отнякъде като бавен пулс продължаваха да падат тежки капки. Акитада преброи шест тела, заедно с това на Хигекуро. Нямаше женско тяло.

Учителят по борба лежеше до опорната греда, едната му ръка още стискаше къс окървавен меч, а в другата бе големият му лък. Празният му поглед се взираше в тавана или по-скоро в онова, което бе разцепило главата му почти до носа. Още една цепнатина зееше до лявото му слепоочие и мозъкът му дори се виждаше. От ужасните рани продължаваше да капе кръв. Тя бе наквасила обилно великолепната черна брада, стичаше се по едното му рамо и оттам тежките капки падаха една по една в празния колчан.

Акитада потисна надигащите се позиви за повръщане и приближи, за да провери бузата на мъжа. Беше съвсем студена. Докосна и кръвта, която му се стори гъста и лепкава.

— Станало е малко преди ти да дойдеш — заключи той гласно.

— Тогава Хигекуро беше още топъл — отбеляза Тора. — Обиколих тичешком къщата, за да търся момичетата, и след това се спуснах обратно към трибунала. — Той се огледа и заключи: — Отвел е със себе си в отвъдното още петима.

— Така е. Жената на улицата спомена, че в началото били десет души, а после — пет. Според мен първо ги е видяла да влизат в школата и след като Хигекуро се е справил с петима, останалите са тръгнали да търсят сестрите.

Той запристъпя между труповете. Лицата му бяха напълно непознати, мускулести, с тъмни памучни облекла и кърпи на главите — също като онези, които носят продавачите на пазара и занаятчиите. Акитада свали кърпата на единия и видя, че главата му е обръсната.

— Монаси са — въздъхна той без следа от изненада.

Скъпо бяха платили. В телата на всички имаше забити по една или две стрели, а този най-близо до Хигекуро бе умрял в големи мъки и от забития в корема му меч. Последен жест на умиращия от раните си борец.

Влязоха в жилището на семейството и видяха, че сандъците и кутиите бяха изтърбушени, съдържанието им се валяше по пода, завесите, параваните бяха разсечени и свалени от прозорците. Отвън в малкия заден двор някой бе палил огън във варела за събиране на дъждовна вода. Тора разбърка тлеещото съдържание и видя вътре късове хартия и коприна, някои от които полепнали по тънки летви.

— Горили са картините й — отбеляза Акитада. — Да вървим, нищо, което може да ни помогне, не е останало. Губим време.

Преди да излезе, Тора свали от стената с оръжията една от тежките тояги. На улицата съседите се бяха разотишли, но в отсрещния край с подсвиркване към къщата приближаваше някакъв висок човек. Като го видя, Тора тихо изруга.

Разтревожен за беззащитната Аяко, на която й предстоеше да се справи с петима здравеняци, Акитада се занимаваше с коня си и едва когато стъпваше на стремето, видя свирчото.

Хидесато.

В следващия миг бе отново на земята. За части от секундата стигна до сержанта и го сграбчи за дрехата. Почти го хвърли към стобора на богатия съсед и го стисна за гърлото. Започна да блъска главата му в зида и с всеки удар произнасяше по едно обвинение.

— Мизерно псе! — ръмжеше пратеникът на императора. — Къде беше, когато хората имаха нужда от теб? Така ли се отблагодаряваш за сторената добрина? — Акитада се задави от гняв, припомняйки си, че тази добрина включва и използването на тялото на Аяко. — Що за низко животно трябва да си, за да й причиниш това? — От гняв и усилие пред очите му притъмня.

Тора го отскубна назад. Господарят му опря гръб в стената, за да си поеме въздух и да успокои треперенето на крайниците си.

— Какво му става на този? — прегракнало попита Хидесато, опипвайки натъртената си глава. — Полудя ли, що ли?

— Докато си се наслаждавал на банята, онези монаси са се върнали. И благодарение на теб сестрите може би вече са мъртви.

Хидесато отпусна безпомощно ръце. Местеше поглед от единия на другия, видя кръвта по дрехите им и се спусна презглава към школата. Отвори вратата и изчезна вътре.

Акитада се отправи с несигурни крачки към коня си, покатери се мъчително на седлото и срита животното напред. Тора го следваше, останал глух за виковете на Хидесато.

Търсеха с поглед над ниските сгради и боровите дървета покриви на пагоди. Бързо откриха първия храм. Обезцветен от дъжда и вятъра надпис на входа гласеше, че това е храмът на Слънчевия лотос. Яркочервените някога букви сега бяха светлокафяви. Стар немощен монах метеше нападалите сухи листа от стъпалата.

— Хей ти, да си виждал две млади жени? — провикна се Акитада.

Старецът вдигна глава и присви късогледите си очи, след което се поклони.

— Добре дошли — с хриплив глас поздрави той и остави метлата. — Желаят ли техни благородия да си купят тамян, който да запалят пред Буда?

Акитада приближи коня и повтори по-силно въпроса си.

Мила усмивка разтегна лицето на стареца.

— Имате предвид Отоми и сестра й ли? Минаха оттук. Тръгнаха си и скоро след това някакви млади мъже питаха за тях. Много хубаво момиче! — усмихна се още по-широко той.

— Какво им казахте?

— Че всички сме добре и благодарих на момичетата за загрижеността им.

Акитада скръцна със зъби от безсилие, но Тора изрева с пълен глас:

— Какво казахте на мъжете?

— На тях ли? Че момичетата са си тръгнали, естествено.

— Накъде тръгнаха? — простена Акитада от загубата на време и стисна юмруци.

— Не изглеждате добре, господине — отбеляза старецът, който загрижено се взираше в лицето на Акитада. — Окажете чест на бедния ни храм за кратка почивка. Ако искате, Кашин, нашият билкар, ще ви свари един от неговите целебни чайове.

Акитада пое дълбоко въздух и този път успя да каже по-спокойно:

— Благодаря. Някой друг път. Сега много бързаме. Мъжете, които сте изпратили след Отоми и сестра й, не им мислят доброто. Накъде тръгнаха момичетата?

— Така ли? — натъжи се човекът. — Дано да грешите, господине. Отоми спомена, че иска да рисува богинята Канон, и затова казах на мъжете да отидат в стария храм в югозападната част на града. Там в основната зала има чудесна рисунка на богинята на милосърдието, седнала в цвят на лотос. Храмът е затворен, но ако минат през задната врата…

Акитада и Тора вече препускаха надолу по тясната уличка.

Копитата на конете им чаткаха из притихналите квартали и само любопитни лица надничаха тук-там от осветените врати. Денят преваляше, а и облаци като мрачни завеси започнаха да покриват небосклона, осветен до преди малко от последните лъчи на слънцето.

— Скоро съвсем ще мръкне — извика Тора към своя спътник. — А нямаме и фенери.

— Тихо! — отговори Акитада, който бе забелязал отпред тъмния силует на извития покрив на храм и дърпаше юздите на коня си да спре. Триетажната пагода се издигаше като мълчалив часовой до квадратните очертания на основната зала. Зидовете около храма, заобиколени от гъсти храсти и дървета, също бяха покрити с керемиди.

Акитада скочи от коня и завърза юздите му за една върба в ъгъла на улицата. Тръпнещ от вечерния хлад, той изчака и Тора да направи същото.

— Видяхте ли някой? — прошепна слугата.

— Шшт! — поклати глава Акитада.

Вятърът шушнеше в сухите листа, голите още клони се триеха един в друг. Някъде в далечината бухаше кукумявка.

— Стори ми се, че чувам гласове. Да вървим. Трябва да намерим проход, през който да влезем вътре. Главният вход сигурно е закован. Бъди тих.

Тора стисна здраво тоягата си.

— С нетърпение чакам да зърна някой от тези касапи.

Прекосиха улицата и поеха в сянката на зида, за да открият пробив в него или поне пукнатина. В един миг от другата страна на стената доловиха леко свистене. Нашите герои замръзнаха. Нищо друго не последва. Тъкмо се канеха да тръгнат отново, когато се разнесе тиха ругатня и пукот на счупени клони. Приглушен мъжки глас заповяда нещо и пукотът спря.

— Тук са — тихо рече Тора.

— Изглежда, и те търсят — кимна Акитада с глава. — Значи не сме закъснели.

Продължиха да опипват и разглеждат зида, който бе в потискащо добро състояние. Най-многото, което видяха, бе дупка от паднала тухла, колкото да закачиш пръстите на крака си. Акитада не беше готов да предложи на Тора да стъпи на раменете му, за да се покачи на стената. В настоящото си физическо състояние нямаше да издържи и малко дете, камо ли мъжага като него.

— Да пробваме главния вход — предложи той най-сетне.

В същия миг женски писък разцепи мрака.

— Намерили са момичетата — извика Тора и заоглежда трескаво ръба на стената.

— Това сигурно е Аяко. — Акитада вече тичаше презглава към арката над централния вход. И двете крила на портата зееха широко отворени.

Вътре ги посрещна необикновена злокобна тишина. Вдясно пагодата бе разперила крилата си над тях. Вляво се виждаше малка мощехранителница, а отпред се издигаше внушителната сграда на основната зала, чийто огромен извит покрив бяха видели от пътя. Вратите зееха широко отворени, подобно на огромната паст на смъртта.

— Викът дойде от дъното на залата — отбеляза Акитада. — Най-бързият начин да стигнем там е да влезем направо.

Изтичаха нагоре по стъпалата и видяха, че някой преди тях бе счупил официалните печати. В преддверието влизаше оскъдна светлина отвън. Вдясно се намираше стаичката на пазача, монах, който обикновено събира даренията на богомолците и им подава пръчици от ароматно дърво или тамян. Пред тях зееше тъмната паст на основната зала. Спряха и се ослушаха. Нищо.

— Да вървим — подкани Акитада. — Те са в градината отзад.

— Нищо няма да видим без фенер — промърмори Тора. — Ще потърся в стаичката на пазача.

— Не — възрази Акитада. — Нямаме време, а и ставаме лесна мишена, ако носим светлина.

Тръгнаха с протегнати напред ръце, като опипваха внимателно с крак къде стъпват. Акитада трескаво се мъчеше да си спомни как изглежда вътрешността на класическия храм и как да се движи, за да стигне до стената в дъното. Нещо изтрополи на пода.

— Какво стана? — попита той.

— Кракът ми се заплете и изпуснах тоягата — отвърна Тора.

Господарят му чу как той шари с ръце по дъските.

— Остави я — каза Акитада и продължи напред.

Тора го послуша и го последва. Най-сетне пръстите на Акитада опряха в отсрещната стена. В същия миг Тора изруга и се чу глух удар.

— Сега какво има?

Никакъв отговор. Единствено звук от приплъзване, който наближаваше. Преди да размисли дали е разумно, Акитада тръгна към него. Нещо се оплете около коленете му, дръпна го рязко и той се строполи на земята. Случи се толкова неочаквано и внезапно, че забрави да вдигне главата си, за да предпази черепа си от удар. Усети, че не му стига въздух.

Нападателят му вече беше отгоре му и търсеше опипом ръцете му, за да ги заклещи, а в същото време се опитваше да го хване за гърлото. Сред тренираните борци движението беше стандартно. Акитада бе в много лоша физическа форма, но все пак имаше известна техника. Реагира инстинктивно с правилното ответно движение. Само дето нападателят, макар и слаб, беше по-бърз и по-агресивен. Претърколиха се по грубите дъски и започнаха отчаяна борба на живот и смърт.

За щастие и отсрещният не виждаше нищо. Невинаги успяваше да направи подходящия захват и така Акитада успяваше да се извие и да се измъкне. Най-сетне ритна в правилната посока и очевидно на правилното място, защото тялото на отсрещния отлетя от него и по звука на удара стана ясно, че се е блъснал в една от подпорните колони. Акитада повика Тора. Никакъв отговор. Взе да опипва наоколо и накрая като по чудо попадна на безжизненото му тяло. Разтърси го здравата и очевидно успя да го извади от унеса, защото, щом седна, слугата замахна и тутакси просна господаря си на пода.

— Ох! Това бях аз.

— Ами? Извинявам се. Някой ме улови за крака. — Сетне побеснял започна да вика: — Къде са тия? Ще им отпоря главите и ще ги ритам дълго из тази адска тъмница.

Акитада разтри раменете си и въпреки опасността го напуши смях.

— Успокой се. Засега е само един. И с мен направи същото, но имах късмет да го сритам и го елиминирах. Остават ни още четирима, които вероятно са отвън. Ще трябва да вържем този и да му запушим устата. Дай ми колана си.

Когато стигнаха опипом до подпората, където очакваха да лежи нападателят им, него го нямаше. Започнаха да търсят наоколо и по едно време Акитада улови ръкава на Тора и го накара да спре за малко. Ослушаха се. Тихи стъпки се отдалечаваха от тях по посока на изхода. Акитада заслони очите си към идващата отвън мъждива светлина, ориентира се и се спусна напред. Обгърна с ръце тялото, което догони, и го дръпна рязко назад. Двамата се строполиха.

Викът на болка, изтръгнал се от другия, беше на жена. Акитада можеше да го потвърди, тъй като ръцете му обгръщаха тялото. Изви се настрани и едва тогава се сети. Аяко!

Разтреперан от облекчение, че е жива и здрава, понечи да извика името й, но гласът му спря в гърлото от мощен удар отстрани на главата. Пред очите му заиграха светли кръгове, след което вече нищо не помнеше.

Тора, който бе чул вика на Аяко и падането на Акитада, се спусна в тази посока, но се блъсна в нечие туловище. Изруга и отстъпи назад със стиснати юмруци, готов за нападение.

— Тора? Ти ли си? — чу той познат глас.

— Хидесато! Какво правиш тук?

— Последвах ви пеша. И успях. Мисля, че едно от ония копелета току-що улови Аяко. Аяко? Къде си? Проклета тъмнина. Нищо не се вижда. Не знаеш какво правиш.

Тора светна огнивото си. В кратката искра видя, че Хидесато държи дълга бамбукова тояга, а Аяко се е навела над простряния на пода Акитада. Отново настъпи мрак.

— Глупак! — обади се от тъмнината момичето. — Удари Акитада и може би си го убил.

Тора ги остави и се отправи към изхода. След малко се върна с допотопен фенер, който бе успял да запали и сега пръскаше пукаща светлина.

— Как е той? — попита слугата.

— Диша — отвърна тя и вдигна към очите си омазаните си с кръв пръсти.

— Къде е Отоми? — огледа се Тора.

— Накарах я да се скрие. Тук има много кръв.

Тора коленичи и започна да отпаря ивици плат от ризата си, за да направят превръзка.

— Не биваше да идва — гледаше той разтревожен пребледнелия Акитада, чиято глава лежеше в скута на Аяко.

— Нямаше как да знам — жално се обади Хидесато.

— Тъп грубиян! — изсъска към него Аяко. — Нищо не можеш да направиш както трябва.

Хидесато се стовари на пода и стисна глава между дланите си. Другите двама не му обърнаха никакво внимание. Високи колони се извисяваха около тях, а някъде отзад се виждаше огромна рисунка на богинята на милосърдието, която сякаш се носеше в пространството, а дрехата й в червени, розови и кафяви цветове се движеше и потрепваше на колебливия пламък на фенера, докато златото от бижутата, с които беше украсена, и лъчите около главата й святкаха като огън в мрака.

— Ако ти останеш с него тук, ние с Хидесато ще отидем да потърсим проклетите монаси, преди да са открили Отоми — рече Тора, когато приключиха с превръзката.

Очакваше възражения, но Аяко само кимна в знак на съгласие.

— Много съжалявам — промърмори Хидесато и обърса лицето си. — Не исках да стане така. Тъмно беше. Знам, че за нищо не ме бива. Кълна се, че ще се поправя.

Тора забеляза на пода загубената си тояга, вдигна я и последва сержанта навън. Момичето ги изпрати с поглед и обърна отново лице към загубилия съзнание Акитада, чиято глава почиваше между дланите й.

 

 

Навън тъмнината не бе така плътна. От отдалечения край на градината се чуваше пукот на клони и нечии ругатни.

— Слава богу, още не са я открили — обади се Тора и опря тоягата си в парапета. — Твърде много дървета има наоколо, за да ми е нужна. Ще се наложи да използваме само силата на ръцете си.

И Хидесато пусна своята.

Враговете им вдигаха толкова много шум, че не се налагаше да са предпазливи. Монасите се бяха разделили, за да покрият по-голям периметър, така че Тора и Хидесато успяха да изненадат първите двама. Тора цапардоса онзи, когото си избра с парче счупена керемида, а Хидесато измъкна сръчно верига от ръкава си и я уви светкавично около главата на втория. След това я дръпна рязко и пукотът на вратните прешлени ознаменува поредната им победа.

— Господарят ти няма да успее да говори с този — съобщи той на Тора. — Как е при теб положението?

— Ударих прекалено силно.

И двамата мъртви бяха с обръснати глави, и двамата носеха къси мечове. Тора и Хидесато си ги прибраха.

Бързо откриха следващата си жертва, тъй като човекът се бе оплел в обсипани с тръни пълзящи растения. Когато Тора изникна пред него с изваден меч, той онемя. Очите му за малко да изскочат от орбитите си.

— Дайши — извикаха го приятелите му. — Какво става? Намери ли я?

Тора опря върха на оръжието си в гърлото на монаха и отговори:

— Не! Изкълчих си глезена. Кой е с теб?

— Хотан. Другите къде са?

— Идваме — отвърна Тора и се ухили широко, след което цапардоса пленника си.

Хидесато наближи.

— Остават само двама, нали?

— Казах им, че ще отидем при тях.

Изтичаха по покритата със сухи треви пътека и се озоваха лице в лице с двама здравеняци, със същите тъмни дрехи и кърпи на главите. Те обаче мигом извадиха мечовете си и нападнаха.

Тора никога не беше боравил с меч и успя да оцелее след атаката само защото отскачаше като маймуна и размахваше оръжието във всички посоки. Хидесато пък бе запознат в основни линии с правилата на боя с мечове, но нямаше никаква техника. По едно време го хвърли настрани и извади веригата, с която бе ненадминат. Много скоро улови с нея ръката на противника си, която държеше меча, и го дръпна към себе си. След това не беше никакъв проблем да го обезвреди. Тора успя да се справи със своя човек едва след като го срита в слабините и онзи се преви надве. После се хвърли отгоре му.

Вързаха здраво двамата и когато се върнаха при онзи с тръните, за да вържат и него, се оказа, че е избягал. Огледаха се бързо и откриха малка отворена вратичка в зида. Изскочиха на улицата, но се оказа пуста.

— По дяволите! Отишъл е да предупреди Джото — ядоса се Тора.

Вдигнаха пленниците си и се отправиха към главната зала.

— Аяко, вече всичко е наред — провикна се Тора.

Момичето излезе на площадката и огледа храсталаците.

— Къде е Отоми? — попита Тора. — Тя не може да ни чуе.

Момичето се спусна надолу по стълбите, очите й не слизаха от Хидесато.

— Ранен си.

Мъжагата се огледа. Тъмно петно пълзеше по гърдите му.

— Нищо ми няма — рече той.

— Седни да видя — нареди тя.

Изпод стъпалата, водещи до площадката, се чу лек шум. Тора посегна към дръжката на меча си, но отдолу изпълзя Отоми с широко отворени от страх очи на фона на изпоцапаното лице и дрехи, покрити с паяжини, сухи листа и клечки. Лицето на Тора се разтегна в щастлива усмивка. Той пусна оръжието и отиде да я прегърне.

Аяко намери повърхностна рана на тялото на Хидесато и направи превръзка с парче от пояса си.

— Моля те да ми простиш — заизвинява се той, докато се изправяше.

— Няма за какво — омекна лицето й. — И аз се извинявам, че те обвиних така. Нямаше как да видиш в тъмното. Аз самата направих същата грешка.

— Не искам да си мислиш лоши неща за мен — несръчно започна той. — Не познавам човек като теб и по-скоро бих умрял, отколкото… — гласът му пресекна.

Аяко се усмихна и улови ръката му.

— Знам — рече тихо тя.

 

 

Акитада с несигурни крачки излезе на площадката, за да стане свидетел на тази нежна сцена. Лицето му се изпъна.

— Тора — извика той рязко.

Младият мъж се сепна.

Всички отправиха очи към Акитада, който се държеше за перилата с лице, бяло почти колкото превръзката на главата му.

— Виждам, че се справяш добре. Съобщи ли на младите жени за… За онова, което се случи?

— Младите жени ли? — попита Аяко и пристъпи напред. Очите й се срещнаха с тези на ранения горе, но той бързо отклони поглед. — За какво говориш? Какво се е случило?

Тора и Хидесато се спогледаха стъписани. Акитада се спусна бавно по стълбите, опирайки се на перилата, кимна безразлично към Аяко и рече сковано:

— Боя се, че на мен се падна неприятната задача да ви съобщя, че баща ви е починал днес следобед.

Аяко притихна. Очите й не слизаха от устните му.

— Бил е убит от мъжете, които нападнаха днес теб и сестра ти — продължи Акитада със същия равен тон. — Бил се е смело и е убил петима души, преди да падне поразен от меча на последния. Много съжалявам, че трябва да ви съобщя тази трагична новина.

— Много съм задължена на ваше превъзходителство — опъна рамене Аяко. — Аз и сестра ми ще сме ви вечно задължени, че ни се притекохте на помощ. — Тя се поклони дълбоко, обърна му гръб и отиде до Хидесато.

Сърцето на Акитада се сви болезнено. Усети как сълзи опарват очите му. С огромно усилие изкатери отново стълбите и потъна в мрака на основната зала на храма.