Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (13)

Десета глава
Храмът на Четворната мъдрост

Облечен с тъмнокафявите си дрехи за лов, Акитада се срещна с Тора в двора пред конюшните. Слугата му, нахлузил някаква подплатена памучна дреха, която беше толкова мръсна, че изобщо не можеше да се каже зелена ли е или черна, бе довел коне от конюшнята на губернатора. Краищата на прокъсаните и закърпени тук-там панталони бяха натъпкани в ботушите.

— Да не заварим някой оголял просяк навън? — попита Акитада, като го огледа.

— Какво ми е на дрехите? Тъмни са — докачи се Тора. — А и платих на коняря десет медни гроша за тях, освен че му дадох и синята си туника.

Конярят, който бе оседлал трите коня и се въртеше наоколо, се прозя широко и побърза да изчезне.

— Дал си му новата си туника? Платих трийсет наниза медни грошове за нея.

— Измамили са ви. Пък и не топлеше колкото тези дрехи — и потупа с обич новата си придобивка. Улови юздите на два от конете, като остави Акитада да поведе третия.

Аяко с открито неодобрение изгледа животното, което бе за нея.

— Хайде — подкани я Тора. — Няма да те ухапе.

Тя смръщи чело и се покатери доста несръчно на гърба на коня. Улови юздите и с лекота го изведе на пътя.

— Следвайте ме — рече през рамо на спътниците си. — Не бива да минаваме през Голямата северна порта. Там стражите ще ни разпитват.

Поеха в галоп по опустелите улици северно от трибунала и свиха по късата алея, завършваща в оградата, опасваща града. Някой бе избил няколко дъски и отворът бе достатъчно широк, за да мине кон със своя ездач. Добре утъпканата пътека пресичаше широк плитък дол и се изкачваше по отсрещния склон. Очевидно не бяха единствените, които искаха да избегнат контрола на Голямата северна порта. Веднъж напуснали рамките на града, те ускориха ход по междуселските пътища. Голите клони на черничевите горички запречваха като черна дантела звездното небе. Подобно на призрак, почти пълната луна се движеше успоредно с тях.

От устата на конете излизаше бяла пара при всяко изпръхтяване. Ездачите се движеха един след друг, като Аяко водеше, а Тора бе най-отзад. Очите на Акитада не се отделяха от равния изпънат гръб на младата жена пред него. Питаше се дали не е измръзнала с тази тънка памучна блуза и само по панталони. Едва по-късно се сети, че вероятно, тъй като няма много опит с ездата, е разчитала да язди след някого от тях.

Изчака пътеката да се разшири и се изравни с Аяко.

— Студено ли ти е?

— Не — кратко отвърна тя. — Просто не обичам коне.

— Съжалявам, че не попитах по-рано. Не искаш ли да се качиш на моя кон?

За миг тя се поколеба, но сетне поклати отрицателно глава.

— Защо предложи да дойдеш с нас? Можеше просто да ни нарисуваш карта.

— Исках да дойда. Освен това имате нужда от мен — добави тя нацупено. — Знам как да вляза вътре. Когато нападнаха сестра ми, започнах да се съмнявам в монасите и отидох да огледам храма.

— И?

— През деня внимателно следят посетителите. Ето защо реших да дойда през нощта. Първия път едва не ме заловиха. Но последния път открих нещо… доста необичайно.

— Какво?

— Почакайте и ще видите. — Тя смушка коня си в хълбоците и се понесе в тръс. Акитада изостана.

Черничевата гора се разреди и леденостуденият вятър се впи в дрехите им. Тясната пътека се вля в по-широка, която вървеше нагоре по склона на планината. Акитада хвърли поглед назад. Зад тях се бе ширнала равнината, стигаща чак до брега и залива — тънка сребриста ивица на границата между сушата и тъмното небе. Между тях и морето, като аморфна маса от побелели от сняг покриви, борови горички и пагоди, се простираше градът.

Свит в подплатената си къса дреха, Тора бе впил поглед напред.

— Струва ми се тъмно там в горите.

Планинските склонове се извисяваха заплашително пред тях, виещите се като плетеница посребрени от луната пътища до един водеха натам. Много скоро боровата гора щеше да ги погълне.

Между дърветата бяха защитени от поривите на ледения вятър, но пък дребните животни плашеха час по час конете — множество блестящи очи се мяркаха и изчезваха. Акитада чу как Тора изруга няколко пъти, а когато се извърна, забеляза, че слугата стиска амулета си, закачен на връв около врата. Страхът на Тора от суеверията по никакъв начин не се връзваше с неговата смелост, когато се изправеше пред противник от човешкия род.

Пътят пълзеше нагоре по склона, като само тук-там извиваше покрай скалисти образувания. Иначе бе гладък и в чудесно състояние, очевидно резултат от популярността на манастира.

Не след дълго Аяко спря коня си и ги изчака да приближат.

— Ето там! — посочи тя. Дърветата пред тях се разреждаха и над върховете им забелязаха върха на висока пагода, извитите стрехи на покрива се очертаваха на фона на звездното небе, с покрити със сняг крайни керемиди и позлатени орнаменти, звънчетата на фенерите проблясваха, осветени от луната. — Налага се да свием тук — обясни момичето. — Портите се охраняват денем и нощем. Ще скрием конете в гората и ще продължим пеша.

Тя очевидно познаваше пътя, защото не мина много и Акитада напълно се обърка. Спряха на малко сечище, слязоха от конете и ги завързаха.

— Къде сме, по дяволите? — възкликна Тора.

— Съвсем близо до западната стена на храма. Щом наближим, никакво говорене и гледайте да сте съвсем безшумни. Имат патрули през нощта, освен това минаваме покрай конюшните и животните може да ни издадат.

Дребна животинка изскочи изпод близкия храсталак и конят на Тора изскимтя едва чуто. Слугата подскочи уплашено и едва не разкъса яката на дрехата си, за да стигне колкото се може по-бързо до амулета.

— Спокойно — рече Акитада. — Това беше лисица или язовец.

— Откъде знаете? — огледа се боязливо слугата. — Тия гори са пълни с онги и тенгу^[1]. Очите им святкат от всички страни. Ето! И там има един. Да се махаме оттук. — Той тревожно започна да усуква юздите на своя кон.

— Престани, глупако — скастри го момичето. — Знаех си, че не трябва да те вземаме. Мислех, че само децата се боят от тъмното и от духове.

— Стига! — нареди Акитада. — Нямам намерение да стоя тук на студа и цяла нощ да слушам детинското ви заяждане.

— Извинете! — промърмори Аяко и отпраши напред с такава крачка, че двамата й спътници трябваше да подтичват. Тя стъпваше изумително гъвкаво и безшумно въпреки камъните и нападалите дървета, нещо непостижимо за Тора и Акитада, които се препъваха подире й.

Щом излязоха от гората, се озоваха в подножието на скала. В горната си част тя се изравняваше с върха на оградата. Огряна от луната, скалата изглеждаше непреодолима.

— Знаех си — промърмори Тора. — Загубихме се. Защо ли ни трябваше да слушаме една глупава жена!

— Млъквай — изсъска Аяко.

— Нали не си мислиш, че можем да се покатерим по тази стена? — прошепна Акитада. — Толкова е стръмна, че очевидно монасите не се боят, че крадци може да влязат оттук.

— Ще се изненадаш, когато разбереш от какво всъщност се боят — мрачно отбеляза Аяко. — Следвайте ме. Знам пътя.

Тя се шмугна в храстите под скалата, последвана от Акитада. Отзад имаше пукнатина и той забеляза, че момичето пъха крак в нея и като маймуна се залавя и набира нагоре. Здравият разум му диктуваше да стои далеч от тази работа, но не му се искаше Аяко да му се присмее, че му липсва смелост или умение. Освен това тя можеше да се нарани. Не искаше да се изправи нито пред едното, нито пред другото.

Катеренето се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Стига да не гледаше надолу и да не даваше ухо на ругатните и проклятията, на пъшкането и охкането, които слугата му сипеше.

Озовал се на върха до Аяко, Акитада се почувства неподозирано горд. Само дето пред тях се извисяваше стена, висока колкото двама едри мъже, изградена от плъзгави гледжосани тухли. Съвсем наблизо растяха няколко високи бора, но някой бе подрязал грижливо клоните, по които човек би могъл да се добере до върха на оградата.

Аяко приближи едното от дърветата. Не беше достатъчно близо, но пък един счупен клон стигаше на около метър от керемидите върху стената. Без да му мисли много, тя се покатери на дървото, мина по клона и след скок, от който сърцата на двамата мъже спряха, кацна на върха на стената като коте на четирите си крака. Постоя така за части от секундата и погледна надолу.

— Няма страшно — тихо рече тя. Свали сръчно черния шал, с който бе увита главата й, и спусна единия му край надолу към Акитада. — Улови се за него и стъпвай нагоре по стената. Ще те изтегля.

Тора изсумтя презрително.

— Твърде тежък съм — възрази Акитада и добави не много убедено: — Дървото е единственият ми шанс.

— Клонът няма да те издържи.

— Оставете — намеси се Тора. — Имам по-добър план, но… — и той погледна господаря си колебливо.

— Какъв? Говори де.

— Ще трябва да се кача пръв.

— Нямаме време за придържане към етикета. Казвай.

— Ще се наложи да стъпя на раменете ви.

Акитада едва сдържа напушилия го смях. С всяка изминала минута среднощното им приключение напомняше на момчешка пакост.

— Къде искаш да застана?

Тора му показа как да опре гръб в стената с леко разкрачени крака и ръце на хълбоците. Сетне стъпи първо на бедрата му, оттам коленичи на раменете, а после намести едно по едно стъпалата си и се надигна на пръсти. Маневрата беше твърде болезнена, тъй като Тора беше по-тежък от господаря си, който стенеше и едва удържаше дъха си в нетърпеливо очакване подкованите ботуши да се отделят от вече натъртените му рамене.

Този момент така и не настъпваше. Чуваше само ругатни, онези двамата си разменяха реплики, които не разбираше. Акитада скърцаше със зъби и правеше усилие да не позволи на краката си да се огънат.

— Махни се от мен, жено — долови той по едно време, че казва Тора. — Господарю, много се извинявам, но пак не стигам. Ще се наложи да подскоча.

Акитада мълчеше.

В следващия миг слугата се оттласна от него и силна болка проряза гръбнака на Акитада. Свлече се надолу и коленичи безпомощно. Ушите му пищяха, а очите му се наляха със сълзи от болка. За щастие тежестта вече я нямаше.

— Шшт! — предупреди отгоре Тора. — Много съжалявам. Уловете сега това и ще ви изтегля горе.

Акитада се изправи на треперещите си крака и видя, че над него се вее краят на памучния шал на Аяко. Съмняваше се, че ще го издържи, но гордостта не му позволяваше да направи какъвто и да било коментар. Вратът и раменете му горяха, но той все пак вдигна ръце, стисна плата, уви го около китките си и започна да се катери. Вече горе, установи, че плочите, с които е покрита оградата, са много плъзгави, и едва се крепеше, но се огледа, докато разкършваше ставите и врата си, с надеждата, че няма нищо счупено.

Сградите на храма бяха притихнали, но луната осветяваше добре територията наоколо. Виждаха се поредица от квадратни и правоъгълни постройки, някои продължаваха с навеси или покрити галерии — конюшни, кухни, жилищата на монасите, складове. Покривите на големите зали бяха покрити със същите керемиди, които се виждаха върху пагодата. Стопанските сгради бяха със сламени покриви и се отличаваха като сиви петна на фона на белите пътеки. Не се виждаше жива душа.

— Ето там долу са кухните — прошепна Аяко и посочи една продълговата постройка. — Зад нея са конюшните и спалните за посетители. Ще се спуснем долу и през малката порта ще минем в задния двор, където са складовете.

Тя се изправи и се затича по тесния ръб, докато стигна висока каца, опряна от вътрешната страна на стената. Тора и Акитада я следваха по-бавно, тъй като не бяха свикнали да се движат по толкова тясна ивица. Малко преди да започнат да се спускат по стената на кацата, чуха нечии тихи стъпки. Някой се движеше по посипаната със ситни камъчета пътека.

— Долу! — шепнешком нареди Аяко и се просна по корем на тясната ограда.

Те последваха примера й и проследиха само с очи как от една стена наблизо се отделиха две фигури и се насочиха към кухнята. Изчезнаха вътре, след което се появиха отново и се насочиха към двора пред складовете.

— Какво ще правим сега? — попита Тора.

— Ще чакаме. След малко ще тръгнем и ние. Наблюдавала съм ги и знам, че ще мине около час, преди да тръгнат на нова обиколка.

Щом тя даде сигнал, и тримата се спуснаха по стената на кацата и тръгнаха към междинната врата, която водеше към съседния двор. Спряха пред портата на първия склад. Не само беше затворена, но и здраво заключена.

— Разбираш ли за какво ти говорех? — обърна се Аяко към Акитада.

Той само кимна. Заключването на вратата на един склад в охраняемата територия на храма можеше да означава или че вътре се пази нещо изключително ценно, или че то е контрабанда.

— Жалко, че нямаме ключ — въздъхна тя. — Единствено тази сграда е заключена и съм сигурна, че стоките от конвоя са тук.

Акитада отстъпи назад и огледа размерите на сградата. Беше достатъчно голяма, за да побере поне двайсет конвоя със стоки.

— Оставете ме да опитам — обади се Тора и за тяхна изненада извади от вътрешността на дрехата си някакъв предмет от тънък метал. Огледа дупката във вратата, пъхна острия предмет вътре, повъртя го известно време и след малко тежката врата се отвори. Тримата пристъпиха в тъмното помещение.

Постояха миг-два, след което двамата мъже драснаха всеки своето огниво. Късите пламъчета осветиха за кратко огромното помещение, в което се виждаха купчини стоки. Тора заопипва нещо по пода.

— Чакайте малко — промърмори той. Последва ново просветване и този път държеше газена лампа, която очевидно бе намерил до вратата.

Сега вече можеха да се огледат по-спокойно. Светлината бе слаба и очертанията на денковете и чувалите придобиваха гротескни размери. Въздухът беше прашен и сух, носеше се миризма на рогозки, на старо дърво и подправки.

Докато се движеха по тесните пътеки, долавяха шум от малки крачета — мишки или плъхове притичваха, разтревожени от посетителите. Акитада вдигна капака на едно буре и видя, че е пълно с фасул. Тора спря пред дълга редица от глинени делви. Черпак с дълга дръжка бе закачен за края на първата от тях. Надникна вътре и долови миризма на плодове.

— Какво знаем ние? — тихичко се изкикоти младежът. — Плешивците разбират от хубаво вино, също като нас грешниците. — Той топна черпака и отпи една глътка. — Бива си го.

Акитада, когото болката не го бе оставила на мира, се бе покачил на камара кутии и оттам наблюдаваше редицата от делви.

— Не разбирам — мърмореше той. — Фасулът е нещо нормално за будистките храмове, но виното е напълно забранено.

— Същото важи и за насилването на момичета — процеди Аяко и в яда си срита голямо руло рогозка. — Ох — отскочи тя. Наведе се и побутна с ръка рулото, от чиято вътрешност се разнесе необяснимо подрънкване.

— Тора, престани да се наливаш с вино — изкомандва Акитада — и виж какво има в денковете.

Когато най-сетне рулото с рогозката бе развързано и разпънато, отвътре се показаха чисто нови алебарди с добре наточени остриета.

— Всемогъщи Буда! — възкликна Тора. — Нагината! Сигурно се готвят за нападение. Не се учудвам, че охраняват мястото, все едно е крепост пред обсада.

— Чакайте да видя — приближи се и Акитада и вдигна високо фенера. Едно до друго покрай стената бяха наредени още много навити рогозки. Преброи алебардите и видя, че във всяко руло има по двайсет. По груба сметка рулата бяха към стотина. — Тук е складирано оръжие за цяла армия. — Спомни си, че войниците от картината на Отоми също бяха въоръжени с нагината. Обзе го много неприятно предчувствие. Достатъчно лошо бе да знае, че монаси се наливат с вино и се отдават на плътски наслади с момичета, но същите тези монаси и здравата се въоръжаваха. Срещу кого? Освен срещу местното управление? Или срещу императора? Нищо чудно, че монасите при траура на Тачибана му се видяха съвсем неопитни в пеенето и богослуженията. Спомни си също така грубите черти на тримата монаси на пазара в първия ден на тяхното пристигане.

— Върни ги обратно там, където ги намерихме, Тора — рече той навъсено.

Аяко гледаше с мрачно задоволство.

— Казах ви. Обзалагам се, че липсващите данъци са прибрани тук някъде.

Тя започна да отваря сандъци и бъчви, докато Акитада вървеше след нея и осветяваше съдържанието с фенера. На тази светлина виждаше и златистите проблясъци по кожата на момичето, дребните й бели зъби, линията на тънката шия, където няколко кичура коса се бяха измъкнали изпод черния шал. Следеше елегантните тънки пръсти, които сръчно шареха по предметите, бъчвите, кошниците и чувалите. Така и не намериха друго.

Бяха стигнали отсрещния край на склада, когато Акитада забеляза, че Тора не е край тях.

— Изглежда, останахме сами — продума тихо.

Тя извърна очи към него.

Мъжът усети, че изведнъж дишането му е затруднено.

— Какво ли стана с Тора? — глуповато се усмихна той след продължително мълчание.

— Тук съм — изпелтечи слугата, от когото се носеше силна миризма на оризово вино. — Бях се замислил. Онези кутии отзад, дето ги гледахте, не ви ли напомнят нещо?

— Не те разбирам.

— У вас е светлината, така че не мога да отида да проверя пак, но имам спомен, че в такава кутия държахте сребро или злато, не знам.

Акитада бързо се върна на въпросното място и огледа кутиите. Сърцето му заби ускорено. Пред него бе камара безразборно нахвърляни дървени кутии, всяка от които облицована допълнително с кожа, а ръбовете — подсилени с метални плочки. Дръжките и бравите бяха солидни.

— Прав си — рече той. — Такива кутии използват търговците и правителствените служители, за да пренасят монети и слитъци злато или сребро.

С радостни възклицания момичето и слугата се спуснаха натам. Но кутиите се оказаха празни и вероятно бяха оставени тук, за да ги използват при нужда. И да носеха печати и знаци на правителството, то те бяха много стари. На светлината на газеничето огледаха всяка от тях, но единственото, което успяха да забележат, бяха драскотини от дългата употреба и само по кожата на една се виждаше следа от прегорено с формата на риба, която скача към нещо като топка.

— Сигурно са пренасяли с тях ценни предмети, нужни за религиозни ритуали — въздъхна тежко Акитада. — Тук не открихме нищо друго, което да е подозрително — кадилници, звънци, церемониални облекла. — Огледа се тъжно. Вино и алебарди. Нещо не се връзваше. Дали пък не бяха оставени тук временно от някой богат човек? Макар че местните феодали нямаха основание да са така войнствени и не можеше да си представи кому са нужни близо две хиляди алебарди.

— Ще отидем ли да видим какво има в другите складове? — обади се Аяко.

Акитада кимна уморено.

— Изгаси светлината, Тора, но не заключвай. Не ме напуска усещането, че нещо сме пропуснали.

Обиколиха останалите сгради, никоя от тях не беше заключена, но пък и нищо не откриха. Вътре видяха само качета с пюре от фасул и туршия, торби с ориз, овес, просо, фасул, стъкленици с растителна мазнина, кутии свещи, топове коприна и коноп. По рафтовете бяха наредени керамични съдове, храмови орнаменти, повредени фигури. С две думи, всичко и нищо, което да не е на място в такъв склад.

— Става късно — подкани ги Аяко. — А има още нещо, което бих искала да видите. Един звук, който ме преследва, откакто го чух за първи път.

— Тук наблизо ли? — полюбопитства Акитада.

— Да. От външната страна на тази стена.

Навън ги посрещна пълната тишина на пустия двор. Звездите все така примигваха на небосклона, но луната се бе придвижила на запад. На изток хоризонтът бе започнал да изсветлява едва забележимо.

Минаха покрай задния ъгъл на сградата и стигнаха до пътека между стената и някаква покрита галерия.

— Какво има там? — попита Акитада и посочи покритите с плочки покриви в съседния двор.

— Резиденцията на игумена и администрацията на храма — обясни Аяко, която се ослушваше напрегнато. — Елате тук — махна им по едно време тя.

Акитада наостри слух. Долови едва чуто жужене.

— Това е вятърът — заключи той.

— Не. Той стихна напълно. Освен това е някак ритмично. Все едно група хора пеят.

— Права си, но защо идва откъм земята? — Акитада приклекна. Наистина някакви хора пееха. Звукът удивително напомняше пеенето по време на погребението на Тачибана, но тук от време на време се отделяше и нечий самостоятелен глас. — Това е пеене на монаси — изправи се той смръщен.

— И идва от земята? — удиви се Тора, а гласът му недвусмислено показваше, че отново е на ръба на паниката. — Да си вървим — предложи той. — Сигурно тук някъде монасите погребват своите мъртъвци.

— Тихо — изсъска господарят му. — Искам да разбера откъде идва звукът — и запристъпва бавно встрани, докато почти се долепи до стената на склада, който току-що бяха напуснали.

В най-плътната сянка до сградата откри съвсем малка дървена решетка, с формата на квадрат със стена, не по-голяма от човешка стъпка. Очевидно това бе отдушник на някакво подземие, откъдето идваше вече много по-ясното пеене, наподобяващо мрънкане. Космите на главата му се изправиха.

Той приближи ухо и отвътре го лъхна тежка миризма на застоял въздух и гнилоч. Бързо се изправи и едва се сдържа да не повърне. Спомни си думите на Тора: тук монасите погребват своите мъртъвци.

— Какво има? — плахо попита слугата, който стоеше на безопасно разстояние.

— Не знам точно. Прилича ми на отдушник към подземно помещение. — Гласът на Акитада бе равен и напрегнат.

Аяко пристъпи до него.

— Прав си — втренчи тя очи надолу към отвора в земята. — Не ми харесва тази работа. Тръпки ме полазиха — и пристъпи към него, сякаш търсеше защита.

— Някой идва — изсъска Тора. — Мисля, че е нощната охрана.

— Да вървим — прошепна Акитада.

С бързи, но безшумни стъпки започнаха да се оттеглят. Дворът все още беше пуст, но когато стигнаха мястото, откъдето вече виждаха кацата за събиране на дъждовна вода, чуха за първи път гласове. Прислониха се в сянката на близката стена и зачакаха.

Двамата охранители и възрастен монах, който едва се държеше на краката си, минаха през ниската врата между двата двора. Отправиха се към първата постройка.

— Ужас, забравихме да заключим — възкликна съвсем тихо Акитада. Бяха изпаднали в доста неприятно положение. До този момент нито магията на нощта, нито близостта на красивото момиче бяха успели да заглушат болката. Всеки момент можеха да ги открият. Не биваше да допуска да бъде обвинен в незаконно нахълтване в чужда собственост. Рангът му на императорски инспектор, а и позицията му на скромен чиновник в Министерството на правосъдието не го позволяваха. А и какво ли можеше да направи, ако повдигнеше обвинения срещу Джото? Нищо, само щеше без време да приключи кариерата си. Какво си въобразяваше? Просто нямаше да му позволят да напусне провинцията. В този миг се сети за отдушника в двора със складовете.

Тримата наблюдаваха безпомощно как охраната бутва вратата и чуха възгласите на изненада, последвани от гневни обвинения срещу стареца.

— Оглупяло копеле! — крещеше единият от мъжагите. — Отново си забравил да заключиш вратата. Този път негово преподобие ще научи и това ще ти е краят.

Започнаха да ритат и да налагат монаха. Човекът извика от болка и се спусна да бяга. Избра за укритие мястото, където бяха Акитада и спътниците му, но не успя да се добере дотам. Мъчителите му го стигнаха с два скока, тръшнаха го на земята и започнаха да го налагат с юмруци.

Тора процеди няколко ругатни през зъби, а Акитада, който в началото въздъхна от облекчение, че не са разкрити, потреперваше при всеки следващ удар върху нещастника. Тежко се обвиняваше, че човекът страда заради неговата небрежност.

— Престани да хленчиш — ядоса се единият от здравеняците, — защото ще те хвърля в помийната яма при стария Генин.

— Вие сте истински дяволи! — събра смелост да извика старецът. — А ти си обида за Буда, господарят ти се търкаля в греховете на плътта и покварата. Убийци и измамници, ще се пържите в ада вечно, където демоните ще… Оох!

Мощен юмрук го цапардоса в устата и заглуши вика му. Акитада не можеше да търпи повече и пристъпи напред, но Аяко го сграбчи за рамото и го дръпна рязко назад. Той се сви от болка.

Единият от охранителите вдигна глава и погледна към тях. Погледът му се задържа към укритието им и тримата решиха, че са загубени.

— Чу ли нещо? — попита единият патрул.

Другият се извърна раздразнено от гърчещия се в ръцете му старец.

— Какво да съм чул? Нищо няма. Помогни ми да се справим с този тук.

— Нещо мръдна в тъмното. Май там има някой.

— Сигурно е котка.

Монасите повлякоха стареца със себе си и влязоха в склада, вероятно искаха да проверят дали нещо не липсва. След миг вътре се появи светлина.

— Бързо — прошепна Аяко. — Ще забележат, че фенерът е още топъл, и само след минути тук ще гъмжи от народ.

Не беше довършила още, когато от вътрешността на склада се разнесоха викове:

— Крадци! Помощ! Крадци!

Тримата се спуснаха през портата към кацата за дъждовна вода и оттам — по стената. Тора и Акитада бяха напред и изтеглиха Аяко нагоре. В бързината неволно изрита кацата и макар че я събори, се озова върху оградата. Тримата се затичаха по тясната ивица към боровете. Тора и Акитада скочиха първи и едва се удържаха да не се претърколят надолу по скалата.

В тревогата си да изчезнат час по-скоро, Акитада сякаш забрави за натъртените си рамене, но вече озовал се от другата страна на оградата, бе прорязан отново от силна болка. Толкова силна, че потърси опора в стената.

Откъм храма долитаха викове, някой заудря звънец за тревога. Аяко бе все още горе на ръба и се готвеше да скочи. Само след миг се оттласна и се приземи, но това бе придружено от вик на болка. Акитада посегна да й помогне и тя се вкопчи в ръката му.

— Какво има? — попита той.

— Глезенът ми. — Отдалечи се от него, пристъпи, но се олюля. — Изкълчих го — обясни задъхано. — Ще се оправя много скоро. Тръгвайте! Бързо.

Гласовете от другата страна на стената приближаваха. Някой бе забелязал обърнатата каца.

— Опасно е да се спускаш сама по скалата. Ще се движим заедно, така че ако се подхлъзнеш, да мога да те уловя.

Шумът зад стената нарастваше. Нечия глава надникна над ръба. Аяко се поколеба, но го послуша.

Спускаха се потискащо бавно по пукнатината в камъка. Акитада не познаваше терена и слизаше почти на сляпо. Освен това основната му грижа бе да подкрепя Аяко. Това неизбежно налагаше да са близо един до друг, той долавяше аромата на косите й, докосваше тънкото й тяло. Усещаше приливи на желание да я брани, а и нещо повече. Щом стъпиха на твърда почва, тя се облегна на него за един кратък момент, след което се отдръпна рязко и куцукайки, се затича към прикритието на гората.

Бързо стигнаха конете си, яхнаха ги и се понесоха по пътя. В храма зад тях звънецът бе замлъкнал и гласовете утихнаха.

Стигнаха покрайнините на града без инциденти и забелязаха, че слънцето вече се издига над хълмистите склонове на изток. Акитада смяташе да оставят Аяко пред дома на баща й и тогава да се приберат в квартирата си в трибунала за няколко часа сън. Когато минаваха покрай банята, чиито собственици току-що я бяха отворили, момичето, със зачервени от ездата и вълнението страни, спря.

— У дома едва ли ще има топла вода — обърна се тя към Акитада, — а трябва да накисна глезена си. — След това някак припряно добави: — Защо не пуснеш Тора да прибере конете и не ме придружиш? Предполагам, раменете ти са вече схванати.

Погледите им се срещнаха. Аяко се усмихна неспокойно. Акитада си даде сметка, че тя през цялото време е знаела за болките му, и искрено се трогна. Стори му се естествено да приеме поканата й.

— Върни конете, Тора — нареди той, докато слизаше от седлото. — Ще се прибера пеша.