Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (5)

Втора глава
Улични продавачи, монаси и Фудживара

Цели два дни Сеймей лежа, разтърсван от треска и болезнена раздираща кашлица. Акитада седеше край постелята му, обзет от горчиви самообвинения: не си бе дал навреме сметка колко е тежко състоянието на верния му служител, изложил го бе на това дълго пътуване, за което всички приятели го бяха предупреждавали, че ще е тежко. Изтръпваше при мисълта, че може да загуби Сеймей в този непознат град, далеч от семейството, че ще остане без своя предан приятел, служил му вярно откакто се помнеше.

От време на време Тора седеше при болния. Проявяваше грижовност и нежност, които никой не би предположил, че този груб на пръв поглед мъж притежава. Поне в това отношение Акитада не съжаляваше, че се е поддал на импулса си и спести на младия мъж жестокостта на войниците. Като изключим темата за истинската му самоличност, Тора разговаряше без никакво притеснение за премеждията, през които беше минал. Бил син на селяни, но загубил родителите си по време на гранични сблъсъци и се принудил да постъпи в армията. Дезертирал, след като набил лейтенанта си, който изнасилил едно селско момиче.

На третия ден след като припадна, Сеймей отвори очи и помоли да му донесат нещо за пиене. Тора изтича навън и бързо се върна с чаша вино. Болният я отблъсна възмутен.

— Не знаеш ли, че виното сгрява кръвта, глупако? Да ме убиеш ли искаш? Чай. Искам чай от предварително накиснати плодове на хвойна, от листа на синап и корени на бял равнец. Сигурно очакваш да стана и да си ги намеря сам.

— Извинявай, старче — отвърна Тора разнежен. — Ще ти донеса каквито поискаш клечки и зеленчуци, само кажи откъде да ги взема.

— Успокой се, Тора — прекъсна го Акитада, който вече бе сложил ръка на челото на своя верен приятел. Уверил се, че е сухо и хладно, продължи: — Местният билкар ще ти ги даде. Вземи малко пари от чантата и купи каквото е необходимо. Много се радвам, че си по-добре, приятелю — обърна се той към Сеймей. — Здравата ни изплаши. Тора неуморно седеше край теб, следеше да не се развиеш, сменяше студените компреси на челото ти.

По лицето на Сеймей се изписа виновна усмивка.

— Така ли? От колко време съм на легло?

— Цели два дни и три нощи.

— Сериозно? — опита се той да стане. — Забавихме се. Трябва да тръгваме. Щом изпия чая си, много бързо ще се оправя.

Акитада го побутна внимателно назад.

— Не бързай толкова. Когато пристигнем в Кадзуса, ще имам нужда от уменията ти. Ето защо те искам здрав и отпочинал. Оставаме тук в тази удобна странноприемница, докато напълно възвърнеш силите си. Тора ще се грижи за теб, а аз ще се постарая да науча колкото е възможно повече за проблема в Кадзуса, може и да предложа услугите си на местните стражи. Струва ми се, че не са в състояние да се справят със случая с убийството на проститутката.

Останаха във Фуджисава още два дни. Сеймей се подобряваше бързо, а нетърпението си изкарваше, като наставляваше и кореше горкия Тора. Акитада отиде няколко пъти в участъка, но така и не успя да получи повече информация, а и никой не искаше да отговори на въпросите му, свързани с убийството. Лейтенантът се държеше изключително любезно и го увери, че всички обвинения на слугата му са свалени. Съдържателят на вертепа бе побързал да оттегли показанията си, особено след като момичетата до едно се заклеха, че никога не са виждали Тора. Негово превъзходителство бил свободен да продължи.

На петата сутрин времето беше омекнало значително, Сеймей бе почти напълно възстановен и те се качиха на първия кораб, който щеше да прекоси залива Сагами по посока провинция Кисарадзу. Пътуването по море при лошо време бе опасно, но пък им спестяваше цяла седмица изморително яздене.

Наместо да отиде първо в сградата на съда, Акитада предпочете да наеме стаи в малка странноприемница, недалеч от пазара. Щеше му се да огледа града и хората и едва тогава да обяви официално своето присъствие.

Двамата с Тора оставиха Сеймей да си почива и излязоха навън да проверят обстановката.

В града кипеше оживление. Акитада предположи, че тук живеят не по-малко от десет хиляди души, но очевидно всеки ден прииждаха и хора от околността. Странноприемницата им бе пълна с пътуващи, а на пазара човек едва се разминаваше с десетките търговци, купувачи и хора, излезли да се порадват на рядкото за сезона топло слънце. Портите, зад които се намираше градската администрация, им се сториха внушителни, дори елегантни. Излизаше, че Кадзуса е добро място, дори за губернатор на Фудживара. Длъжността му очевидно се бе оказала доходна, като се имаше предвид, че очевидно три години бе присвоявал данъци, предназначени за столицата.

Наближаваше часът за вечерния ориз и те се върнаха в странноприемницата. Настаниха се на масите отпред и Сеймей се присъедини към тях. Поръчаха на една дебела келнерка на средна възраст с очебийна обратна захапка да им донесе нещо по-обикновено от менюто за деня. Тора мигом извърна очи от нея и насочи поглед към минувачите.

— Мога да се обзаложа, че онзи висок мъж е загубил ухото си в схватка с верига с гюле накрая — кимна той към група будистки монаси, които минаваха покрай тях.

Акитада проследи погледа му. Познаваше това жестоко оръжие — веригата с гюле накрая, използвано от много банди. Този мускулест монах никак не приличаше на онези, които Акитада бе срещал в столицата — с бледи лица и нежна физика, — общото бе единствено оранжевата роба и обръснатата глава. Висок, червендалест и як, този монах пристъпваше с леко полюшване, а лицето му беше на същински главорез. Монахът до него по нищо не му отстъпваше. Минаваха през тълпата с видимо презрение към заобикалящите ги, с никого не разговаряха, а очите им шареха и оглеждаха минувачите. Всички бързаха да се отдръпнат от пътя им.

— Странно — промърмори Акитада под нос, — ако човекът е имал бурно минало, да се надяваме, че е осъзнал грешките си и е избрал да потърси мир за душата си.

Сеймей, като всеки добър последовател на Конфуций, какъвто беше и господарят му, нямаше много доверие на будистите. Изпрати с поглед монасите и само поклати глава.

— Цяла година да миеш една врана, няма да стане бяла птица.

Сервитьорката, която в момента оставяше пред тях поръчаната храна, избухна във весел смях и го посочи с лакът. Сеймей я изгледа изненадано.

— Същото казваше и за мен, старче — обади се Тора.

— Вярно е — усмихна се Акитада. — А виж се сега. — След като купиха облекло за новия му слуга, дрипите бяха заменени с памучна дреха в синьо и черен пояс. Дългата му коса бе прибрана назад в стегнат възел, закрепен с черна връвчица. С изключение на тънките мустаци, лицето му беше избръснато и светеше. Белегът бе избледнял и Тора привличаше възхитените погледи на минаващите млади жени.

— Може да съм допуснал грешка — призна Сеймей, който замислено предъвкваше храната. — Ще видим. Нека не забравяме какво ни учи учителят Кунг Фу — добре е човек да се тревожи за собствените си недостатъци, а не за това, че околните не забелязват добродетелите му.

— Много мъдра приказка — рече Тора и посегна към купата зеленчуци с ориз. — Няма да е лошо да ми разкажеш нещо повече за този учител.

Лицето на Сеймей се разведри от доволство. Акитада искрено се надяваше, че верният му приятел ще продължи да се държи с бащинска грижа към Тора. Голямо облекчение щеше да е, да има подръка още някого, когото да наставлява и критикува.

Хранеха се, отпиваха от питиетата си и наблюдаваха спокойно тълпата на пазара.

— Това място ми се струва здравословно и проспериращо — сподели Сеймей с Акитада, през чиято глава също бе минала подобна мисъл. — Оризовите полета и черничевите градини, покрай които минахме, ми се видяха добре гледани, а и на пазара прелива от стока.

— Така е — закима Акитада, който също бе забелязал, че селяните нямат вид на гладуващи. Знаеше, че корумпираната администрация задоволява лакомията си с прекомерни данъци и нехае за поддържането на пътищата и укрепленията.

— Тук нещо не е наред — включи се и Тора в разговора. — Усещам такива неща. Онези копелета управниците няма нужда да вдигат данъците, щом ги прибират за себе си. Домът на губернатора е покрит със зелени керемиди и е украсен с позлатени дракони, все едно е храм. Откъде има пари за всичко това?

— Малко трудно ми е да свържа такова крадене на данъци с иначе добра администрация.

Тора неочаквано подсвирна.

— Какво има? — обади се Сеймей и вдигна очи от празната кана за вино.

— Виж онова момиче — посочи Тора. — Истинска красавица. Каква шия само! Ами ханшът и бедрата?

От другата страна на улицата, точно срещу тяхната странноприемница, продавач на зеленчуци бе отворил кошницата си с репи, билки, сладки картофи, кестени и репички. Красиво момиче, с привързана по маниера на жените от по-низшата класа коса, чиято тъничка фигура бе плътно обгърната от обикновена памучна дреха на райета, се пазареше за цената на голяма връзка репички.

— Не зяпай така, Тора — направи му забележка Сеймей. — Жените не бива да бъдат забелязвани, нито чувани. — Възрастният мъж повика келнерката, която с радост взе допълнителната им поръчка за още вино и туршия. — Да не си посмяла да запишеш в сметката тази туршия — предупреди той. — Тя върви с виното.

Жената вирна глава и му се усмихна широко с беззъбата си уста. Сеймей сбърчи сърдито чело и замърмори:

— Не може да се вярва на жените. Положително взема отделно пари за туршията и после си ги прибира. — Сетне се извърна към Тора: — Един съвет от мен — стой далеч от жените. Младеж в твоето положение най-добре да пази ума си бистър, за да не те съсипе някоя жена с флиртовете си.

Но вече беше късно. С решително изражение на лицето, Тора бе на крак и се отдалечаваше с бързи стъпки. Минути по-късно се загуби в тълпата купувачи.

Настъпи някакво вълнение, хората се извръщаха, любопитни да видят какво става. Едва когато някои от тях си тръгнаха, стана ясно, че нито от момичето, нито от Тора има следа.

— Видяхте ли това? — избухна Сеймей. — Възмутително! Спусна се след първата фуста, която му хареса. И какво ще правим сега?

— Нищо. Ето я келнерката. Да изпием виното си и да хапнем от превъзходната им туршия. Ако Тора не се появи, докато свършим, ще отидем да си лягаме. Ще можеш да му кажеш какво мислиш за държанието му утре.

— Всеки път, когато се опитам да говоря с него, имам чувството, че съм като камшик между рогата на млад бик.

Загледаха се разсеяно към отсрещния край на покритата тераса пред гостилницата и не след дълго забелязаха уличен продавач да приближава към една от масите. Това бе първият бедняк, когото виждаха в този град.

Много възрастен и прегърбен, той бе слаб като скелет и едва успяваше да крепи таблата със стоката си, закачена с ремък на мършавия му врат и слабите рамене. Докато, куцукайки, минаваше от маса на маса, той подпираше таблата при първа възможност. През дупките в дрехата му прозираше тънката му кожа. Краката му бяха голи много над коленете.

Повечето посетители бяха търговци, които се хранеха и се опитваха да го прогонят със сърдити жестове и ругатни. Той или не чуваше, или отчаяно искаше да продаде нещо, защото упорито тикаше стоката си в лицата на хората. Най-сетне нервите на един от тях не издържаха и той срита здраво натрапника. Старецът се просна по очи на улицата, предметите от таблата му се разпиляха в калта. Търговците избухнаха в смях, докато няколко улични хлапета се спуснаха да грабнат каквото могат.

Акитада скочи от мястото си и за секунди се озова до човека на земята. Разгони хлапетата и му помогна да се изправи.

— Много съжалявам за отношението, което трябваше да изтърпиш, старче — рече той, когато го настани на пейката до тяхната маса. — Пийни малко вино. Ще те стопли и ще ти даде сили.

Уличният продавач стенеше и хленчеше, но напитката даде резултат и постепенно воплите му преминаха в смислени думи. Съдейки по тях, ставаше ясно, че е много по-загрижен за стоката си, отколкото за раните.

Акитада го изгледа и се изпълни с удивление към тревогата на този човек, за когото страхът от глада беше далеч по-голям от страха от ударите или дори от счупени кости.

— Сеймей, виж дали можеш да намериш нещо от предметите му и донеси каквото е останало.

С опънато от възмущение лице, възрастният мъж събра изкаляните дреболии и ги остави на масата до парцаливия продавач. Измъкна внимателно парче тънка хартия от пояса си, раздели я на две и с едната половина избърса ръцете си. Другата прибра обратно.

Като видя колко малко от „съкровищата“ му са останали, уличният продавач отново заскимтя. Акитада спонтанно предложи да ги купи. Човекът изтърси една абсурдно висока сума и Акитада плати. Без дори да благодари, онзи изсипа съдържанието на таблата, преметна ремъка й около врата си и с бодра стъпка изчезна в тълпата.

— Мошеник, преструвал се е през цялото време — възкликна възмутеният Сеймей. — Какво ще правим с боклуците му? — посочи той с бастунчето си евтините гребенчета и игли. — Не струват и два петака, а вие му дадохте двайсет. На всичкото отгоре са все женски украшения. А и са целите в кал. И двамата ще се разболеем от това, че докоснахме онова създание и парчетиите му.

— Подари ги на нашата келнерка — предложи Акитада. — Тя май те хареса.

Сеймей зяпна. Канеше се да изсипе нещата в празната чиния от туршията, когато Акитада посегна, взе малък предмет от купчината и се залови да го чисти.

— Ако не се лъжа, това е украшение с китайски емайл. Струва ми се твърде необичайно да е сред боклуците на уличен продавач. Представлява цвете, от онези, които цъфват с пукването на зората. Красива изработка. Всяко от сините листенца и зелените листчета наоколо са обточени със златиста нишка. Как толкова изискано украшение се е озовало в нашия познайник? — Акитада напразно оглеждаше тълпата пред тях с надеждата да зърне продавача.

— Съвсем дребно е — взря се и Сеймей в малкото цвете. — Дали струва двайсет петака?

— Не и в това състояние. Някога е било част от дамско украшение за коса и е струвало стотици пъти повече. Малко жени вече, дори и такива с най-благороден произход, украсяват косите си. Странно. — Акитада сбърчи замислено чело и поклати глава. — Възможно е да е стигнало до него след обир на храм. Древните статуи на богини често имат подобни орнаменти. Ще го запазя за спомен. Остави другите предмети на келнерката и да си лягаме.

 

 

Тора не се прибра до сутринта на следващия ден. Акитада се разкъсваше от разочарование, че младият му слуга изчезна в мига, в който вече нямаше нужда от защита, и от страх, че се е забъркал в поредната неприятност. Каквото и да се бе случило, нищо не можеше да направи, докато не се срещне с губернатора.

Когато видя, че господарят му е облякъл всекидневната си дреха за лов и е с обикновени, макар и чисти памучни панталони, прибрани прилежно в ботушите, Сеймей се размърмори. Настоя Акитада да си облече официалното облекло, което случаят изискваше. Младият мъж се въздържа да се развика само защото Сеймей едва се бе възстановил от болестта. Сърдит, седна на леглото и зачака прислужникът да разопакова и проветри копринената му дреха, белите копринени панталони и официалната шапка от колосан черен газ, като придружаваше приготовленията със сърдити реплики по адрес на Тора. Обличането на неудобния костюм с нищо не допринесе за разведряване на настроението на Акитада, който и без това беше притеснен от предстоящата среща.

В съседство с обгърнатото с висок зид жилище на губернатора, сградите на местната администрация изглеждаха като малки колиби. Акитада и Сеймей минаха през порта, заслонена от тесен покрив, стъпил на яки, покрити с червен лак колони. Двамата стройни войници от двете страни на входа с вдигнати нагоре алебарди не ги спряха, но ги изгледаха с любопитство.

Посетителите пристъпиха в просторен павиран с едри камъни двор, а до самия вход на главната сграда водеше дълга близо петдесет метра пътека, покрита с равни плочи. Зад покрива с червени керемиди се виждаха и други, някои покрити със слама, други — с керемиди, но това бяха канцелариите, затворът, домът на охраната, складове, както и частната резиденция на губернатора и домовете за гости.

Много скоро стана ясно защо двамата войници пред вратата се държаха така спокойно. Множество стражи щъкаха напред-назад, а чиновник в строга тъмна туника се отдели и приближи новодошлите.

— Бих могъл да ви упътя — поклони се той ниско, давайки си сметка, че копринената туника и колосаната черна шапка са сигурен знак за високия ранг на посетителя.

— Казвам се Сугавара Акитада, инспектор, току-що пристигнах от столицата на императора. — В този момент изпита искрена благодарност към Сеймей, че настоя да се облече официално. — Заведете ме при вашия губернатор.

Човекът отсреща се сепна и силно пребледня, след което падна на колене с наведена глава.

— Недостойният човек пред вас се казва Акинобу, секретар на губернатора. Очакват ваше превъзходителство, но си мислехме, че… Обикновено официален кортеж пристига доста преди някой сановник. Хиляди извинения, че не сме готови да ви посрещнем с подобаващи почести, ваше превъзходителство. Надявам се, не сте имали проблеми по пътя.

Акитада добре виждаше колко нервен е човекът и изпита тайно задоволство от необичайния начин, по който пристигнаха.

— Никакви — небрежно подхвърли той. — Пътувах на кон, придружен от секретаря ми Сеймей и още един слуга, който ще пристигне по-късно. Моля, станете.

Акинобу се изправи, на лицето му едно след друго се изписваха изражения на страх и объркване, но той се поклони безмълвно и поведе гостите към главната зала — просторно помещение с излъскан черен под и красиво изрисувани дървени колони, които стигаха до тавана. Акитада знаеше, че подобна зала е предназначена за официални посещения и големи събирания. Оттам продължиха напред през друг голям двор и влязоха във втора, по-малка зала, разделена от два паравана в отделни канцеларии, в които, свели глави, множество служители пишеха усърдно, попълваха документи и дневници.

— Библиотеката на губернатора — съобщи Акинобу и ги въведе в елегантна стая, по чиито стени се виждаха рафтове, запълнени с направени от кожа кутии за документи, с красиви лакирани писалища и картини. Дървеният под бе постлан с дебели рогозки и няколко копринени възглавници. — Моля седнете. Негово превъзходителство ще дойде всеки момент.

Когато Акинобу се оттегли и те се настаниха на възглавниците, Сеймей прошепна:

— Кой да предположи, че в провинцията може да има толкова елегантна обстановка.

Акитада мълчеше. Беше се загледал в няколко красиви рисунки на четирите годишни сезона върху паната на параван. Губернаторът очевидно бе не само богат човек, но и човек с вкус.

Не чакаха дълго, Фудживара Мотосуке влезе със забързани стъпки, широка усмивка и развълнувано размахани ръце.

— Добре дошли! Добре дошли! — почти викаше той. — Много се радвам да ви видя, скъпи Сугавара. Жив и здрав сте, нали? Какъв късмет! — Мъжът разпери ръце, за да прегърне своя гост.

Акитада се стъписа не само от сърдечното посрещане, но и от поразителната прилика на Мотосуке с братовчед му Косехира. Макар губернаторът да бе около двайсет години по-възрастен от приятеля на Акитада, той имаше същата ниска тантуреста фигура и същото непоклатимо добро разположение на духа. В добре вчесаната му и обилно намаслена черна коса се забелязваха сребристи нишки. Беше си оставил и дълги мустаци, стигащи почти до брадичката, и Акитада бе обзет от странното чувство, че пред себе си вижда един по-възрастен Косехира.

Сеймей коленичи и допря чело до рогозката на пода в знак на пълно преклонение, за разлика от Акитада, който не помръдна от мястото си и само кимна с глава, без дори да се усмихне. Даваше си сметка, че се държи нелюбезно, но не можеше да позволи на човек, заподозрян, че е отклонил три поредни години данъците на провинцията към собствения си джоб, да го прегърне, сякаш са братя, които отдавна не са се виждали.

Губернаторът примигна. При обичайни обстоятелства и рангът му, и възрастта биха го поставили в по-висшестояща позиция, ала Акитада твърдо бе решил да заяви своя статут на кагеюши, императорски инспектор, натоварен със задължението да провери щателно документите на един губернатор.

Мотосуке отпусна протегнатите си ръце и се настани срещу госта, а неспокойният поток от поздравления и загриженост за това как е минало пътуването им и дали не са твърде изморени не спираше.

— И така, губернаторе — прекъсна го Акитада, — задължен съм ви за приветствията, но не съм тук по личен проблем или за размяна на любезности. Да бъдем делови. Тук с мен е довереният ми секретар Сеймей, който ще ви предаде акредитивните ми писма.

Мотосуке изглеждаше изненадан, но прие свитъците с подобаващо уважение, опря печатите на императора до челото си и се поклони дълбоко, преди да развърже копринените шнурове.

Въздъхна тежко, след като прочете документите и като ги нави внимателно, ги върна на Акитада.

— Голям срам е за мен, че тези позорни събития се случват по време на моя мандат. — Замълча и отправи плах поглед към Акитада. — Братовчед ми ми писа, че сте много опитен в разгадаването на заплетени случаи. Искрено се надявам, че безценните ви умения ще бъдат от полза, за да открием престъпниците и името ми да бъде изчистено, преди да напусна своя пост.

Акитада сбърчи чело. Колкото и да не му харесваше ролята, която бе принуден да играе, нямаше намерение да се превърне от официален разследващ в личен съветник на Мотосуке.

— Необходимо е да получа незабавен достъп до всичките ви документи — започна той. — Разчитам да уведомите чиновниците си за това. Секретарят ми ще ви държи в течение и дали е необходимо да изслушаме и вас.

Мотосуке пребледня и също се надигна от мястото си.

— Разбира се. Ще дам необходимите нареждания — с готовност прие губернаторът и додаде плахо: — Вие… сигурно ще искате да си починете. В моята резиденция има помещения, отделени за вас. Може да ви заведа там още сега. Само кажете на прислугата от какво имате нужда. Каквото и да е.

— Благодаря — сухо отговори Акитада. — Предпочитам да остана в квартирата в сградата на съда. Не се съмнявам, че имате място за официални гости.

Капчици пот покриваха челото на Мотосуке, който кършеше пръсти.

— Да, разбира се — запелтечи той. — Колко глупаво от моя страна. Но там не е достатъчно удобно, а и времето застудява. Зимата е неприятна при нас. Да бяхте пристигнали по-рано, можехме да ви заведем на лов или на риба. Надявам се, ще ми разрешите да ви представя на някои от уважаваните ни граждани. Храната в съда няма да ви хареса. Предназначена е само за войниците от охраната и затворниците. Личната ми кухня, слугите и конюшнята ми са изцяло на ваше разположение.

Човекът бе очевидно много разстроен, което му пречеше да говори гладко. На Акитада му дожаля.

— Благодаря ви — рече той и се поклони учтиво. — Много сте любезен. С радост ще се запозная с изтъкнатите граждани. А сега, ако обичате, покажете ни архивите си. Двамата със секретаря ми бихме искали да се запознаем с чиновниците.

Останалата част от деня двамата прекараха в разговори с чиновниците и внимателна проверка на документи. На Акитада му направи впечатление колко старателни и изпълнителни са хората на служба при губернатора и бе очевидно, че бяха водили добре документацията. Избягваше да ги пита за липсващите конвои с данъци. След като реши, че е проверил достатъчно документи, един прислужник ги отведе до тяхната квартира. Вечерта настъпваше и студен вятър духаше в двора на съда. Павилионът за гости с покрита веранда отпред се оказа просторен дом с ограден със зид свой двор. Сеймей огледа бързо жилището и попита слугата кой е най-прекият път до банята.

— Рано е още — възпротиви се Акитада. — Искам да огледам първо съда.

— Забравихте ли колко прашни бяха документите? — напомни Сеймей. — Освен това може губернаторът да се отбие, за да се увери, че сме се настанили добре. Направи ми впечатление на много любезен мъж.

Акитада не можеше да не се съгласи, но му се искаше домакинът им да не беше толкова симпатичен.

Банята на съда бе просторна и като се изключи едрият полугол слуга, чието задължение бе да поддържа огъня и да помага на посетителите, вътре нямаше никой. Акитада позволи да го изтъркат здраво от главата до краката и завърши с продължително накисване в кедровата вана с гореща вода. Естествено не можеха да коментират губернатора пред слугата и той се отпусна спокойно, за да прочисти мислите си от всички съмнения и тревоги.

Когато се върнаха в стаята си, там ги чакаха писма от столицата и съд с ароматен чай, както и бележка от Мотосуке. Написана с красив почерк на плътна черничева хартия, в нея се казваше, че чаят не само освежава душата и успокоява гърлото, но предпазва от болести и повдига духа.

Сеймей беше във възторг. Виното беше тяхна обичайна напитка, но той бе опитвал няколко пъти китайски чай и вярваше в неговите лечебни свойства. Наля в две чашки от фин порцелан и подаде едната на Акитада.

— Не биваше да говорите така грубо на губернатора — отбеляза той. — Очевидно си имаме работа с изискан мъж, не само по ранг, но и по възпитание. Бях доста изненадан.

Акитада беше смутен от държанието си и предпочете да замълчи.

— Охо! — възкликна Сеймей. — Горчив е. Много е горчив. Пийнете. Спомняте ли си уличния продавач? Такива мръсни хора разнасят какви ли не зарази.

— Губернаторът се държи доста мъдро — отбеляза Акитада и остави чашката с въздишка. — Можех да не съм толкова рязък. Човекът ни посрещна любезно и ни предложи гостоприемството си, а аз се държах студено и прекалено официално, все едно е доказан престъпник. Какво да правя, като от мен се очаква или да изчистя името му, или да го арестувам. Как си представяш, че аз, младши чиновник на най-ниското стъпало в йерархическата стълбица, ще арестувам един Фудживара, който е не само по-възрастен, но и с далеч по-висок ранг от мен?

— Пратеник сте на императора и това ви дава правото да действате от негово име. Губернаторът ми се видя достатъчно смирен, а пък и много ви бива в решаването на загадки. Не се съмнявам, че ще намерите виновника и ще помогнете на негово превъзходителство да изчисти името си.

— В столицата се говори, че изпращат младши инспектори на това място, за да не се разкрие престъплението. Капитанът в Хаконе си мислеше същото. Положително ще бъда обвинен за несправяне, ако се проваля, но не знам дали това няма да е по-благоприятното решение — въздъхна Акитада и насочи вниманието си към писмата.

Едното беше от майка му и той го остави настрани, за да го чете по-късно, а другото бе от негов бивш преподавател.

— Божичко, Тасуку е приел монашеството.

— Тасуку ли? Това не беше ли един мил младеж, който все рецитираше?

— Именно. И то любовни стихотворения. Много популярен беше сред дамите. Тъкмо затова съм толкова изненадан. Професорът няма представа каква е причината. Очевидно всичко е станало внезапно и в голяма тайна.

Акитада за последен път бе видял Тасуку на прощалното събиране, където красивият му приятел наистина пи много, после вдигна скандал, счупи елегантното си ветрило и изчезна. Поведението му изненада всички, но тогава никой не подозираше, че ще стигне толкова далеч.

Натъжен, Акитада посегна към писмото на майка си и едва тогава забеляза кожената кутия, оставена до приборите за чай.

— Предполагам, чаят е трябвало да ни ободри, за да четем на свежа глава сметките, които ни е изпратил — промърмори той.

— Не и тази вечер — категорично отряза Сеймей. — И най-якият вол има нужда от почивка след дълъг път.

Акитада вече беше вдигнал капака на кутията и в първия миг остана като втрещен. В следващия лицето му помръкна от гняв.

— Какво има? — не се сдържа Сеймей.

— Десет слитъка злато — промълви господарят му едва чуто.