Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (22)

Деветнайсета глава
Молитвената броеница

Малката група от официални гости последва Акитада и Мотосуке по време на инспекцията в дворовете на храма и галериите. Обиколиха склада, надникнаха в подземния затвор. Навсякъде срещаха войници, които отдаваха чест.

Юкинари и Тора стояха пред жилището на игумена. Акитада изостана от групата и ги попита:

— Джото появявал ли се е?

— Не още — прехапа устни капитанът. — Няма да си простя, ваше превъзходителство. Ако го бях държал под око, това нямаше да се случи. Стражите, които отговаряха за него, трябвало да отблъснат група граждани. По време на стълкновението стълбите на платформата останали без охрана.

— Не се тревожи. Едва ли е отишъл далеч. Някакви други новини?

— Нали разбрахте за Икеда? — попита Тора и се ухили широко. — Да не му се надяваш на стария Сеймей. Окото му не мигна. Прасна го направо по главата — разсмя се той високо. — Успяхме да заловим и онзи разбойник с деформираното ухо. Оказа се, че той е, който избяга през стената в храма на Канон. Значи е един от убийците на Хигекуро. Тук системата е доста сериозна. Сигурно знае къде е Джото.

— Видях ги да си говорят двамата по време на церемонията — смръщи вежди Акитада. — Как са старият игумен и останалите?

Веселата физиономия угасна от лицето на Тора.

— Нещастните старци. Да можех да пипна този самодоволен дявол Джото. Едва са живи. Някои от тях от години не са виждали слънце. Толкова са слепи, че се наложи да ги водим за ръка. Някои изобщо не могат да ходят. И това са късметлиите. Мястото е пълно с гробове, които останалите живи са копали с голи ръце. Старият игумен е в много лошо състояние, твърде слаб е да говори дори. Останалите са малко, но съвсем малко по-добре. Намерих трима, които ще успеят да ви разкажат историята си.

Мотосуке се беше присъединил към тях и слушаше мълчаливо.

— Какъв ужас — въздъхна той накрая. — Като си помисля само, че никой от нас не е знаел нищо.

— Ще се видим с тях по-късно — отбеляза загрижено Акитада. — Какво стана с децата?

— С малките красиви момченца на Джото ли? — Тора завъртя отвратен очи и посочи с глава сградата пред тях. — Предполагам, че си играят в дома на игумена.

— Сигурно родителите им се тревожат за тях — рече Мотосуке.

— Малко късно — горчиво поклати глава Акитада. — Трябвало е да помислят, преди да им ги поверят. — Забелязал изненадата на Мотосуке, добави: — Знам, че това е обичайна практика, но все пак на тези години… Нямаше да е зле да прекарат малко повече време сред топлината на семейството. — Той замлъкна. Не можеше да се похвали, че собственото му детство е минало в топлината на семейството. А и публичното изявяване на несъгласие с будизма не беше мъдро от политическа гледна точка.

— Горе главата! — тупна го Тора по гърба. — Скоро ще си отидат вкъщи, а ние ще пием за тяхно здраве.

Мотосуке дръпна Акитада настрани.

— По-стари братко, известно ми е, че Тора е незаменим, но маниерите му са доста необичайни. Сигурен съм, че хората, които ги виждат, са шокирани. Няма коленичене, най-много по някое свеждане на глава, този човек няма никаква представа как да се обръща към теб и към останалите високостоящи. Не си ли говорил с него за това?

— Съмнявам се, че бих могъл да променя Тора — развесели се Акитада. — А и протоколът е истинска загуба на време.

В този момент при Юкинари дотича един от войниците. След кратък оживен разговор капитанът дойде при тях.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но, изглежда, има проблем с освобождаването на децата.

— Какво имаш предвид? — попита Мотосуке.

— Заключени са и никой няма ключ за помещението. Родителите са гневни и заплашват да разбият вратата.

— Как така заключени? — попита Акитада и неприятно предчувствие сви болезнено стомаха му. — Кога за последен път някой е бил при тях?

— Не знам, ваше превъзходителство. Наредих на един от войниците си да ги открие и изведе, веднага щом обградихме монасите.

Тора пристъпи при тях и двамата с Акитада размениха погледи.

— Небеса! Дано да греша. Да вървим, Тора.

Двамата се спуснаха към покритата галерия, водеща към жилището на игумена. Пред вратата се бе събрала малобройна тълпа от родители, които викаха, блъскаха и драскаха по дървените плоскости.

Когато видяха Акитада и Тора, се отдръпнаха, по лицата им личеше колко са разтревожени.

— Ще отворим вратата и ще оставим децата ви да дойдат при вас, но, моля ви, отдръпнете се и идете навън.

— Не мърдам оттук — излезе напред млад мъж с гневни очи. — Искам си сина или ще убия всеки гологлав идиот, който го докосне.

Някои от жените завиха тъжно.

— Е, добре — въздъхна Акитада. — Но поне мълчете. Тора, можеш ли да отвориш ключалката?

Тора кимна и измъкна приспособлението си от пояса.

— Като си помисля, че за малко да го оставя днес у дома. Не се връзва с официалните ми дрехи.

Само след минута вратата беше отворена.

Пред очите им се разкри необикновена гледка. Джото, все още с пурпурната си копринена дреха и бродирания епитрахил, седеше на стола на игумена, поставен върху дървена платформа. Около обутите му в чехли крака се бяха струпали децата, които вдигнаха изплашени очи. В скута на монаха седеше най-малкото момче, онова, което поднесе на Акитада сок по време на празника. Броеницата му — кръгли мъниста от розов планински кварц — бе увита около врата на хлапето.

Преди някой да успее да проговори, ядосаният баща разбута Акитада и Тора и се спусна към Джото.

— Ти, дявол такъв, сега ще те науча…

Акитада и Тора бързо го уловиха и го задържаха. Останалите родители вече се тълпяха зад тях. Акитада горчиво съжали, че се бе съгласил да останат.

— Много разумно, че схващаш ситуацията — долетя необичайно равният глас на фалшивия игумен. Джото бе изправил детето пред себе си и розовите топчета вече се бяха впили в кожата на шията. Момченцето проплака уплашено. — Ще убия това дете, ако направи още една крачка напред.

Хората зад Акитада и Тора възкликнаха изненадани. Бащата, когото държаха за ръцете, се извиваше.

— Тосуке — провикна се той, — ела тук.

Едно момче се изправи плахо, след което изтича при баща си. Впи пръсти в крачола му и избухна в сълзи.

— Искам да си отида вкъщи — изви то.

В следващия миг останалите деца, с изключение само на това, което бе в ръцете на Джото, вече тичаха към родителите си. Игуменът се изправи, притисна мятащия се хлапак до гърдите си и отстъпи назад.

Акитада пусна бащата, когото все още задържаше, човекът грабна момчето си и се затича с него навън.

Спокойствието бе напуснало Джото. Лицето му гореше, а свободната му ръка бе на тила на детето.

— Ще го убия — изрева той, успявайки да надвика плача на децата и тревожната гюрултия, която родителите вдигаха.

— Изведи всички навън — обърна се Акитада към слугата си. — Затвори вратата и пази никой да не влиза.

Тора побърза да изпълни нарежданията. Подбра деца и родители и ги изтика навън от стаята. Останаха единствено Джото, момченцето и Акитада. Игуменът се върна на стола си.

— Пусни детето — каза Акитада. Лицето на хлапето се зачервяваше с всяка изминала минута. Джото извиваше броеницата, така че мънистата се впиваха все повече и повече в нежната кожа. — Не е виновно за положението, в което се намираш.

— И след това ще ме задържиш, нали? — присви очи Джото.

— Налага се да отговаряш по някои обвинения.

— Нямам никакво намерение да те улеснявам. — Той отпусна за малко ръката си и детето успя да поеме въздух, закашля се и проплака. Изведнъж изпищя така сърцераздирателно, че Акитада го полазиха тръпки.

— Мълчи, животно! — Джото зашлеви момчето със свободната си ръка. Момчето зяпна от изненада и млъкна с широко отворени очи. Пръстите на игумена оставиха белези по обляната в сълзи буза.

— По-противен си от кръвожаден звяр — стисна пестници Акитада.

— Да речем, че слагам моя и неговия живот на кантар — хладно го осведоми Джото и отново посегна към броеницата. — Смятам, че моят е с по-висока стойност от неговия. Какво може да предложи той на човечеството с неговите седем години? След няколко години няма и да е така красив. — Той извърна малкото лице към себе си. — Кожата му ще загрубее, а тези нежни страни няма да са така пухкави. Алените устни няма да предлагат обич, нежният глас ще подрезгавее. Ще е напълно ненужен. Докато аз бих оставил следа в тази нация. Ако, разбира се, не беше твоята намеса. Щях да съм по пътя към властта, защото мога да стана духовен водач на народа.

— Негово величество не допуска монасите да носят оръжие, да грабят и да убиват поданиците му.

— Както вече отбелязах, ако не беше се набъркал, нямаше да съм в това положение. Пожертвахме само няколко носачи и войници — незначителна загуба на фона на далеч по-мащабните ни планове. И точно тогава се появи ти и Тачибана започна да ни създава проблеми. Ако Икеда беше по-внимателен и не бе убил Тачибана, щяхме да се справим с жените. — Джото замълча, но след малко продължи: — И всичко това не е толкова сериозно. Имам приятели навсякъде. Временно ще напусна Кадзуса, а след няколко години обикаляне и медитация… Кой знае?

— Не ставай смешен. Никой няма да ти позволи да си тръгнеш просто ей така.

— Ти май много харесваш деца — усмихна се мръснишки Джото. — Да вземем този приятел тук. Докато стояхме скрити тук с момчетата, той ми довери, че си му се усмихнал. Нали, Тацуо? Харесваш господина, нали?

Момченцето преглътна мъчително. Огромните му очи се наляха със сълзи и то промълви едва чуто:

— Моля да ме вземете, господине. Ще бъда послушен.

— Пусни го! — изсъска Акитада. — Ще направя каквото мога за теб.

— А, не! Ще ме пуснеш да си вървя. Дори ще ми осигуриш възможност да напусна провинцията безпрепятствено.

— Това не зависи от мен.

— Тогава ще умре. — Броеницата се стегна и устата на момченцето се отвори широко. То размаха безпомощно ръце.

— Не! — изкрещя Акитада и пристъпи напред. Даде си сметка, че няма да успее да стигне навреме.

Джото отпусна леко примката. Хлапето успя да си поеме малко въздух, пръстите му се впиха в мънистата.

— Защо продължаваш тази агония? — засмя се снизходително Джото.

Акитада трескаво се мъчеше да измисли някакво решение, но нищо не му хрумваше.

— Добре — капитулира той. — Приемам. Пусни го.

— Нали не ме мислиш за толкова глупав? Няма да се разделя с него, докато не съм в безопасност.

— Пусни детето. Болно е. Вземи мен за заложник.

Джото завъртя глава отрицателно.

Отчаян, Акитада се обърна, за да даде необходимите нареждания, като не искаше да мисли дори за онова, което щеше да обяснява после в докладите си. Тъкмо посягаше да отвори вратата, когато тя се отвори със замах и на прага застана млада жена с безумен поглед. Лицето й бе бяло като платно.

— Тацуо! — възкликна тя.

— Мамо! — изхленчи детето.

Всичко се разви с мълниеносна бързина. Жената профуча покрай Акитада и се спусна напред. В това време Джото скочи от мястото си и столът му се преобърна назад.

— Не се приближавай! — изкрещя игуменът. Протегнатата му за отбрана ръка успя да улови ръкава й, но тя се дръпна толкова рязко, че материята се разпра. Джото отстъпваше назад, докато опря гръб в стената. — Стой далеч, иначе ще умре! — изръмжа той.

Жената очевидно не го чуваше. В мига, в който майката докосна сина си, Акитада видя как ръката на Джото трепна. Макар и далеч, Акитада ясно чу изпукване и мънистата изтрополиха на пода като градушка върху сламен покрив. Отпуснатото тяло на детето се озова в ръцете на майката. Тя го притисна и му зашепна нежни слова.

В първия миг Акитада въздъхна с облекчение и благодарност към съдбата за това, че конецът се скъса тъкмо навреме. После обаче си даде сметка колко безжизнено е отпусната назад главата на момченцето, колко неподвижни са обърнатите нагоре очи и освирепя. Не се усети как стигна до игумена и впи пръсти в шията му.

Джото се задави. Очите им се срещнаха и сякаш мина цяла вечност, преди Акитада да реши какво да прави. Знаеше, че не може да убие този човек, и разбра, че онзи също го знае.

— Защо? — откърти се ридание от гърдите на пратеника на императора, докато разтърсваше тялото на игумена. — Щях да те пусна. — Онзи мълчеше. Акитада го оттласна отвратен от себе си и отстъпи.

Майката все така люлееше момченцето си, тананикаше някаква мелодия, притиснала главата му до гърдите си. По едно време сбърчи чело.

— Тацуо? — прошепна тя. — Не заспивай. Кажи ми нещо, врабченце. Кажи нещо на мама.

Небеса, помисли си Акитада с ужас. Какво направих? И той се спусна към вратата за помощ.

Отвън завари малка група. Останалите родители бяха отвели децата си, но Тора, Мотосуке и още неколцина от официалните лица стояха там и когато видяха изражението на Акитада, отново се разтревожиха.

— Той уби момчето — изхриптя Акитада.

Първи реагира Тора. Измъкна меча на един от войниците и преди да се втурне в стаята, извика през рамо:

— Ще ни трябва верига.

В този миг се чу воят на майката. Един-единствен, но Акитада знаеше, че до края на дните си няма да забрави този звук. Тя остави нежно тялото на земята и с несигурни стъпки се отправи към Джото и Тора, който вече стоеше до игумена. След няколко крачки се олюля и Тора протегна ръце, за да я задържи. Тя обаче се изви, измъкна меча от ръката му, стисна го с двете си ръце и го вдигна високо. Докато Тора се усети, жената се хвърли към Джото, който бе вдигнал ръце към лицето си. Острието се удари в едната и се изметна към главата му. Кръв шурна във всички посоки. Игуменът изпищя от болка. Следващият удар жената нанесе право в гърдите му. Очите на жертвата се отвориха широко, от гърлото му излезе зловещо хърхорене и облеченото в пурпурна коприна тяло се свлече на земята. От устата избликна кръв, очите се изцъклиха безжизнено.

Преди Тора да успее да я спре, майката измъкна меча и го заби отново в трупа.

 

 

Тора откри Акитада пред статуята на Буда в сумрака на голямата зала. Господарят му съзерцаваше неподвижно гладкото златисто лице.

— Господарю?

Никакъв знак, че го е чул.

Слугата пристъпи от крак на крак и след малко подхвана отново:

— Някой си лейтенант Накано иска да говори с вас.

— Кажи му да си върви.

— Познал е един от монасите.

— Тора, искам да остана сам.

Човекът поседя така миг-два, но накрая не издържа и бързо-бързо заговори, сякаш се страхуваше да не го прекъснат:

— Човекът, когото разпозна, бил преди лейтенант в гарнизона. Казвал се Оно. Предвождал е първите два конвоя. Казал му, че едва се отървал жив, когато охранявал първия конвой. След изчезването на втория не се върнал и се смятало, че е загинал. И сега се оказа в бандата на Джото.

Акитада извърна бавно лице и срещна разтревожения поглед на слугата си.

— Кажи го на губернатора — промълви той с безжизнен глас. — Но в името на Буда и на паметта на родителите ти, остави ме сам!

Сетне извърна отново лице към статуята. Чу как стъпките на Тора се отдалечават към изхода. В мрака на залата отново се възцари тишина.

Устните на божеството бяха пълни и красиво очертани, също като тези на момченцето. Но Буда не се усмихваше, не му липсваше и преден зъб. Погледът му бе сведен надолу към Акитада, но бе някак разсеян.

Мъждивата светлина на свещите и газеничетата създаваше илюзията, че Буда диша.

— Амида? — прошепна мъжът. — Защо детето? Защо отне живота на семето, преди растението да е пораснало и да е дало плод?

Никакъв отговор. Някои хора вярват, че Буда е навсякъде — във всички същества, дори и в човека. Други назовават името му с надеждата, че ще им се яви. Или ще им запази място в рая. Детето бе пяло дни наред. Дали сега беше в рая? А нима Джото не бе пял? И какво беше това място, този ад, където хората се борят и се обичат така яростно и така болезнено, в който се молят на изтъкани от безразличие богове за по-добър живот?

Заблуден молец се появи отнякъде и прелетя през пламъка на свещ, запалена пред статуята. Чу се лек пукот и овъглените крилца литнаха встрани, а от хвъркатото създание остана само тънка черна струя дим.

Щяха да изправят нещастната жена на съд за убийството на Джото. Вероятно в скръбта си на нея й е беше все едно. Но Акитада си мислеше за обляния в сълзи съпруг, който не откъсваше очи от трупа на сина си. Бе обгърнал раменете й, а на лицето му нямаше нищо друго, освен отчаяние и любов. Шепнеше й мили думи, молеше я да помисли и за другите деца, за него, за старите им родители.

Тя обаче мълчеше като вкаменена, дори когато войниците я поведоха навън.

Жените понякога се държаха много странно. Очевидно живееха ръководени от собствената си логика, която оставаше непонятна за мъжете. За тях имаше прости закони. Следваха собствените си амбиции, собствените си задължения, така както ги виждаха, приемаха, че правото да вземат решения вместо другите им се полага по рождение. Ами ако жените и децата понасяха страдания заради погрешно взети от мъжете решения?

Акитада откъсна очи от овъглената мушица и отново ги насочи към позлатеното лице. Всички изображения на Буда бяха от мъжки пол. Имаха големи уши, символизиращи способността му да чува всички молитви, и закръглена издатина на върха на главата, символизираща неговото всезнание. Възможно бе Амида да е прочел мислите му.

Повей раздвижи пламъка на свещите и сенките заиграха по лицето на божеството. Изглеждаше така, сякаш покритите с тежки клепачи очи се взират в Акитада и Буда накланя глава.

— Господарю… — Тора отново беше влязъл на пръсти. — Паланкинът чака. Време е да се прибираме.

Акитада въздъхна дълбоко и извърна лице от статуята.

— Да — съгласи се той. — Трябва да се връщам. Горката жена. Ще им кажем, че Джото ме е нападнал и тя е измъкнала от ръцете ти меча, за да ме защити.

Слугата зяпна, но след миг затвори уста и само кимна.

 

 

По обратния път към града малко по малко тъгата напусна Мотосуке. Поглеждаше от време на време пребледнялото лице на спътника си, докато не издържа и рече:

— Представям си как се чувстваш след онова, което се случи с горкото дете. Нямаше как да го предвидиш. Мисли за добрите неща, които произлязоха от този ден. Мисли и за бъдещето. Брилянтно проведе цялото това разследване. Ще се погрижа лично да разкажа на императора. Убеден съм, че ще отидеш далеч в службата си на този народ.

Акитада дръпна завесата. Вече навлизаха в града. Хората отстрани на пътя навеждаха почтително глави пред представителите на властта. Тази власт, която имаше прекалено висока цена.

Мотосуке го изгледа загрижено.

— Да ти кажа право, общо взето, извадихме голям късмет — с изкуствена приповдигнатост продължаваше той. — Ония престъпни жени се обесиха, твоят достоен за възхищение Сеймей видя сметката на Икеда, а обезумялото създание уби Джото. Кой знае колко неприятности можеха да причинят тези убийци, ако продължаваха да ходят по земята.

Акитада мълчеше. Ръката му се плъзна в пояса и той докосна гладката повърхност на сгушените там малки мъниста. Топчета от прохладен розов кварц. Зрънца от броеница.