Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (23)

Двайсета глава
Процесът

На следващия ден се събраха в резиденцията на губернатора за неофициално предварително изслушване.

Акитада и Мотосуке седяха на подиума в залата за приеми, от двете им страни се бяха наредили други официални лица. Началникът на местната стража, един старши съдия, кметът на града, човекът, който оглавяваше сдружението на гилдиите. Сеймей и двама чиновници от службите на губернатора се бяха настанили зад ниски масички пред подиума, заедно с принадлежностите си за писане. Щяха да изслушат свидетелите по делото срещу монасите.

Акитада не успя да мигне през цялата нощ. Беше започнал да се страхува, че никога няма да намери покой за душата си. Със зачервени очи и изнурено от умора лице, той бе твърдо решен да довърши започнатото. Помоли съдията да изслуша обвиненията срещу Джото и неговите привърженици.

Старшият съдия, едър мъж с гъста черна брада, се сепна.

— Ваше превъзходителство навярно знае, че игуменът има много влиятелни приятели в Кадзуса — изтъкна той. — Известно ми е също така, че будистите са със сериозна подкрепа в столицата. Някои от принцовете дори са игумени. Какво ни гарантира, че няма да ни призоват да отговаряме за това дело.

— Джото е мъртъв — отбеляза Акитада — и ако имате търпение, ще чуете колко сериозни са обвиненията срещу него и последователите му. Престъпленията им са толкова тежки, че никой в столицата няма да дръзне да възрази, дори и обществото на будистите.

— Надявам се ваше превъзходителство правилно да ме разбере, но в момента имаме твърде много затворници, а съдът ми е ангажиран и с още две дела за убийство. Не би ли било по-разумно да изпратим някого в столицата с молба за още съдии и чиновници?

Акитада се помъчи да намери извинения, с които да обясни държането на човека. Току-що пред него се постави задачата да се заеме с опасен от политическа гледна точка проблем и той естествено се страхуваше да не сбърка в бюрократичната процедура, а и обемът на работата бе голям. Само че не можеше да му помогне, а и нямаше желание да търси основания да го успокоява.

— Не разполагаме с време — сухо рече той. — Хората на губернатора ще ви помогнат. Голяма част от писмената работа е свършена, а и свидетелите са ни подръка. Обвиненията към повечето участници са много сходни.

Съдията се поклони безмълвно.

Появата на първите трима монаси предизвика развълнуван шепот на съчувствие. Двама от тях очевидно бяха сериозно болни. Възрастните мъже пристъпваха несигурно, очите им течаха и те примигваха безпомощно от светлината. Бяха измити, с обръснати глави и лица, носеха чисти дрехи, но очевидно изглеждаха объркани от официалните личности, пред които трябваше да говорят. Третият беше монахът, който Акитада помнеше от среднощното си посещение в храма. Той бе в по-добро състояние, но носеше белези на тежък побой. Мотосуке се изсекна и обърса сълзите с ръкава на дрехата си.

— Моля ви, седнете и се настанете удобно — обърна се Акитада към монасите. — Разбирам, че имате обвинения срещу монаха Джото.

— Ваш покорен слуга, Шинсей — представи се човекът от склада. — Много сме задължени на ваше превъзходителство за това, че ни спасихте от онзи гроб, за да изразим обвиненията си срещу чудовището, което ни зарови живи. Бях дякон на този храм по времето на игумена Генин. Тогава Джото бе един от монасите, постъпили в манастира наскоро. Когато е взел властта, аз бях на посещение в друг храм, но приятелят ми Тосай ме предупреди с писмо какво се е случило. Върнах се и се представих за готвач. Надявах се по този начин да мога да се движа безпрепятствено и ако имам възможност, да бъда полезен на негово преподобие Генин и другите си братя с по-висок сан, хвърлени вече в подземните килии на затвора. — Старецът въздъхна тежко и след малко продължи: — За съжаление, не можех да направя нищо повече от това да открадвам по малко храна и лекарства за тях. Онези дяволи ме следяха отблизо. Негово преподобие беше тежко болен. Естествено, останалите монаси ме познаваха, но ни бяха верни и запазиха тайната ми, въпреки че се правеха, че се подчиняват на Джото. Докато една вечер в гнева си се изказах по-остро и също попаднах в затвора.

— Но как успя Джото да се провъзгласи за игумен? — попита Мотосуке.

— Допуснахме го, ваше превъзходителство. Той се отличаваше от останалите с талантите и обноските си и преди всичко с познанията си. Стори ни се, че превъзхожда всички нас. Особено силно впечатление бе направил на Кукай. По негов съвет игуменът Генин направи Джото лектор. Хората прииждаха да го слушат и ние бяхме толкова щастливи, че окуражихме Генин да го назначи за първи проповедник. Почти веднага след това аз заминах.

— Надявам се негово преподобие Генин да се възстанови и да ни обясни по-подробно как точно е станал изборът за игумен на Джото — обади се Акитада. — Сега не бихте ли ни разказали за някои конкретни престъпления, извършени от този човек и приближените му.

— Престъпления ли? — провикна се Шинсей. — Няма закон на Буда, който те да не са нарушили. Изопачиха учението, насочваха в грешна посока богомолците, които идваха за съвет, а децата, които им бяха поверени като послушници, поквариха с гнусната си похот. Вие вероятно искате да знаете за прегрешенията им в светските работи. Мисля, че можете да ги обвините в кражба, защото оплячкосаха съкровищата на храма; в отвличане и нападение, което извършиха към нашия игумен и верните му монаси; също и в убийство, защото деветима умряха от глад и липса на медицинска помощ, докато бяха заключени в подземията. А един от нас — Кукай — се присъедини към тях.

Официалните лица от двете страни на Мотосуке и Акитада един през друг започнаха да се надвикват и да задават въпроси.

Акитада изчака малко, но накрая вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Господа — рече той високо, — онова, което току-що чухте, е гнусно престъпление и заслужава да бъде наказано с цялата строгост на закона, но съвсем не е всичко, което Джото е извършил.

— Ами да — потвърди Мотосуке. — Да минем към кражбата на конвоите с данъци.

Шинсей и монасите с него не знаеха нищо по този въпрос, затова ги освободиха.

След малко вратата отново се отвори и в залата на съда влезе Тора с кутия в ръце.

— Точно така — потвърди губернаторът. — Това е кутията и тук е белегът, който остана. — Той посочи прогореното място от едната страна и обясни как се е случило.

— Тора, разкажи ни къде намери тази кутия — обърна се Акитада към слугата.

— В един от складовете на храма. Същият, в който бяха скрити алебардите. Във всички бурета с фасул имаше мечове. Цял арсенал.

Трябваше да се сетят, че в този склад няма място за бурета с фасул, помисли си Акитада, но това не беше единственият им пропуск.

Официалните представители си подаваха един на друг кутията и мърмореха дълбокомислено.

— Какво е станало със златото? — попита съдията. — И как монасите са стигнали до него?

— Най-вероятно са го изхарчили за сградите на храма и други разходи. Разполагаме със свидетел на последното нападение. Сеймей?

Сеймей излезе напред, разгърна свитъка с рисунката на Отоми и я закачи на един пирон. След това отиде до вратата и въведе Аяко и сестра й. Облечени в най-хубавите си дрехи, те коленичиха пред подиума.

Тънката фигура на Аяко и бледото й лице с големите привлекателни очи натъжиха Акитада. Той сви пръсти и се обърна към мъжете до него.

— Това са дъщерите на Хигекуро, известен инструктор по борба в този град. По-младата се казва Отоми. Художничка е и е нарисувала картината, която виждате пред себе си. Сестра й Аяко ще ни превежда показанията й с езика на жестовете.

След това внимателно разпита двете момичета. И двете потвърдиха, че това е картината на Отоми, рисувана от нея по време на посещението й в храм в провинция Шинано. Аяко предаде разказа на Отоми за нападението на конвоя и последвалото клане и овластените мъже доста се развълнуваха.

Съдията се наведе към тях и прошепна:

— Възможно е роднините на убитите да потърсят справедливост.

— Положително ще потърсят, уважаеми — уморено потвърди Акитада. — Ваш дълг ще бъде да я раздадете.

— Не ме разбрахте, ваше превъзходителство — отговори човекът. — Става дума за граждански вълнения. За бунтове. За нападение върху гражданската власт, която се опитва да охранява затворниците.

— Страховете ви са преждевременни — отсече Акитада. — Вярвайте в сигурността на гарнизона. Капитан Юкинари вече доказа своите чудесни умения.

Съдията се изчерви и утихна.

Акитада се засрами от това, че изпусна нервите си. Присъствието на Аяко го разстройваше. Когато стана дума за убийството на Хигекуро и преследването на момичетата, усети, че говори прекалено остро и сухо, дори бездушно, но бързаше, за да приключи час по-скоро.

Най-тежката част предстоеше. Трябваше да докаже, че двете момичета са надеждни свидетелки, и да подложи и без това достатъчно бледата и разстроена Отоми на още по-сериозно изпитание.

— Бих искал вие двете да идентифицирате един човек. Ще можете ли?

— Ще се опитаме — тутакси отвърна Аяко.

Какво самообладание имаше тази жена! От мига, в който прекрачи прага на стаята, тя се държеше с достойнство, каквото рядко се очакваше от жена с нейния скромен произход.

— В нощта, когато двете със сестра ви сте били нападнати, единият от нападателите е избягал. В момента е задържан и сега ще бъде доведен.

Очите на Аяко се разшириха за част от секундата.

— Ако това е човек с осакатено ухо, Отоми ще ви каже, че той е монахът, предвождал нападението на конвоя. — Тя пристъпи до свитъка с картината и посочи седналия монах. — Ако се приближите, ще видите, че част от ухото му липсва.

Момичето улесни задачата му неимоверно.

— Надявам се да го разпознае, но дали изпитанието няма да е прекалено тежко за нея?

— Сестра ми ще изпълни дълга си — отвърна спокойно Аяко.

Двама войници довлякоха окован във вериги монах с окървавена оранжева дреха и го хвърлиха пред подиума. Той бавно се изправи и подпирайки се на мускулестите си ръце, коленичи.

— Обърни се — заповяда Акитада.

Човекът извърна лице към сестрите и от гърдите на Отоми се изтръгна уплашено ридание. С разтреперана ръка посочи затворника, а сетне и свитъка на стената. След това загуби съзнание.

Докато я поемаше в прегръдките си, Аяко заяви:

— Отоми разпозна в лицето на този човек онзи, който е водил нападението на конвоя с данъците. — След това се наведе и се опита да я свести.

— Не чух да казва нищо — скочи затворникът.

— Застани отново на колене и се представи — изсъска заплашително Акитада.

— Дайши — изстреля с дрезгав глас мъжът. — Не че е ваша работа. Нямате право да задържате ученици на светия Джото.

Единият от войниците, който го доведе, го натисна надолу и докато измъкваше кожен камшик от пояса си, погледна към Акитада с надежда и очакване.

— Нито ти, нито Джото сте законни членове на братството на този храм — уточни Акитада. — Искам да знам истинското ти име.

— Дайши — упорстваше онзи и изгледа предизвикателно групата на подиума.

Войникът вдигна камшика.

— Добре, добре. В момента това не е толкова важно. Ти и твоите приятели сте арестувани по обвинение в измяна и убийство. Много скоро всеки от вас ще бъде подробно разпитан, за да ви бъдат взети пълни показания. Вярвам, че знаеш как се прави това.

— Нямате право на такова нещо — рече мъжът, но тънка струйка пот вече се стичаше от челото му.

— Сигурно ще издържиш да бъдеш бит с камшици много пъти, но те уверявам, че останалите заговорници ще са по-склонни да ти прехвърлят вината. Техните признания ще съвпаднат с данните от другите доказателства, каквато е и тази картина тук. Момичето, което я е рисувало, е било свидетел на нападението. Ако се вгледаш по-добре, ще видиш, че човекът, седнал на издигнатата платформа, е с половин ухо.

Мъжът изви глава и едва тогава видя свитъка на стената. Дясната му ръка неволно се вдигна към ухото му. Долната част липсваше и на нейно място се виждаше червен белег. Очевидно смутен, той извика:

— Това е лъжа! Тя не беше там. Тук е нарисуван морски ураган. Тогава нямаше буря… Искам да кажа по това време на годината.

Мотосуке изсумтя презрително.

— Вижте го само. Прилича на котка, сърдита, че я обвиняват в кражба на риба, докато опашката на рибата се подава от устата й.

— Освен че си предвождал групата за нападение на конвоя с данъците, си водил и групата убийци на инструктора по борба Хигекуро, както и тези, които са преследвали след това дъщерите му.

— Помниш ли ме, копеле? — провикна се Тора. — Видяхме те в градината на храма. Същата нощ заловихме двама от твоите разбойници.

— Така е. Аз също го видях там — обади се Аяко с кристален глас.

— Още доказателства ли искаш, за да ти докажа, че нямаш шанс? — попита Акитада.

Представящият се за монах мъж се огледа като уловено животно. Когато зърна Отоми, внезапно се изправи на крака и се впусна към нея.

Аяко придържаше разплаканата си сестра, когато онзи връхлетя върху тях с вой и ругатни, веригите дрънкаха и се удряха в краката му, а ръцете му бяха протегнати напред, свити като нокти на граблива птица.

Тора мигновено дръпна малката маса за писане пред Сеймей и я запокити през стаята. Масата се блъсна в краката на затворника. Той се строполи и я премаза с тялото си. С известно закъснение и пазачите се хвърлиха отгоре му.

За първи път в живота си Сеймей изруга звучно.

Акитада се обърна изумен към своя порядъчен секретар и видя как човекът възмутено оглежда разпилените си принадлежности и хартии, а пръстите му все още стискаха четчицата за писане. Излитайки от масата, мастилницата се бе разляла и сега дрехата му и върхът на носа му бяха омазани в черно.

Разгневен, той вдигна очи към Акитада и само попита:

— Дали има някъде още една маса? Защото… Ако искате да продължите с този доста… как да кажа… необикновен разпит, ще ми е необходима. — Успокоен, че вината е прехвърлена на Акитада, той извади мека хартия и попи мастилото от лицето си.

— Не се тревожи. И без това приключихме — успокои го Акитада и като се обърна към охраната на затворника, нареди кратко: — Отведете го.

Аяко помогна на сестра си да се изправи и след кратък поклон се обърна към седналите там.

— Ако нямате повече нужда от нас, ще си вървим. Сестра ми не е много издръжлива.

Акитада още търсеше подходящи думи, когато Мотосуке го изпревари:

— И двете направихте голяма услуга на тази провинция и на своя народ. Никога няма да забравим колко сме ви задължени.

Аяко наведе леко глава встрани и каза:

— Благодаря ви, ваше превъзходителство. Нашето семейство винаги е държало на задълженията си към своята страна. — Без дори да поглежда към Акитада, тя поведе сестра си навън.

Акитада остана безмълвен и нещастен.

Мотосуке се покашля леко.

— Е? — попита той след малко. — Има ли още нещо?

— Не, това беше всичко.