Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (14)

Единайсета глава
Свят от ситни капки

Жената, която прибра таксата, ги отведе в малка стая с голяма, покрита с дървен капак вана. Ниско столче служеше едновременно като стъпало за влизане във водата и за почивка. В каменния под се виждаше дупка за оттичане на водата, до нея бяха оставени две малки ведра и малки торби с трици. Единственото друго удобство бе ниска платформа, покрита с рогозка. Две вехти памучни кимона висяха на кука в стената, вътре бе влажно и топло и миришеше на мокра дървесина и трева.

Жената избута тежкия капак и гъстата пара се издигна и скри от поглед слънчевите лъчи, които проникваха през малкото прозорче. За миг посетителите имаха впечатлението, че пристъпват в облак втечнена светлина. Акитада чу Аяко да мърмори нещо на прислужничката, но бе твърде изморен, за да обърне внимание. Не беше спал от предишната нощ. Започна механично да сваля дрехите си и ги пускаше на рогозката. Гребна вода с едно от ведрата, приклекна до отвора в камъните и се опита да се разтрие с торбата с трици. С периферното си зрение долавяше, че и Аяко прави същото. Силна болка преряза рамото му.

Когато посегна и взе триците от пръстите му, за да му помогне, той вече нямаше сили да протестира.

— Влез във водата — посъветва го тя. — Ще се почувстваш много по-добре.

— Благодаря — промърмори Акитада, почти заспал, отпуснат напълно в топлото влажно помещение. През спуснатите клепки забеляза, че кожата й грее през парата — все едно бе създание от друг свят. — Какво стана с твоя глезен? — попита той.

— Не се тревожи — закуцука тя край ваната, стъпи на столчето и се потопи в топлата вода с грациозността и лекотата, с които само преди час се бе катерила по стръмните скали и зида.

Акитада я последва далеч по-несръчно — водата шумно се разплиска около него. Горещината бързо прогони от съзнанието му часовете, прекарани под поривите на вятъра в студената нощ. Потъна почти до брадичката, като се стараеше дългите му крака да са малко встрани и да оставят място и за нея. Горещата вода проникваше постепенно в порите му и той затвори очи.

Умората му обаче изчезна за миг и се почувства напълно буден. Никога досега не беше споделял вана с жена, макар това да бе честа практика в семействата и в обществените бани бе прието непознати мъже и жени да се къпят в обща вана. Няма нищо необичайно, напомни си той.

Но в този случай не беше точно така. Абсурдно бе да се прави, че прекарването им в момента е обикновен завършек на общото им приключение. Желаеше Аяко от първия миг, в който тя се съблече до кръста в тренировъчната зала. От този миг не можеше да свали очи от нея, не бе спрял да следи движенията на тялото й. Ако случайно го докоснеше, той целият пламваше. Искрено засрамен, все пак я наблюдаваше през облаците пара и само се питаше дали щеше да е отвратена или вбесена от чувствата, които предизвиква в него. Или, което би било най-ужасно, щеше да му се присмее.

Тя обаче лежеше във водата със затворени очи и само ситни капки влага покриваха като перли кожата на лицето й, носа, устните, върховете на миглите. Кичури от мократа й коса бяха полепнали по тънката шия и меките закръглени рамене. Друг един кичур се спускаше под водата между гърдите й. Много беше красива. Устата на Акитада пресъхна. Искаше му се да отклони очи, а не можеше. Мъничка капка на горната й устна отразяваше утринните лъчи на слънцето. Той отново стисна клепки.

Събуди се от докосването й. Коленичила между краката му, тя масажираше раменете му.

— Така по-добре ли е? — усмихна му се. Дъхът й почти докосваше устните му.

Акитада искрено се паникьоса от тази близост и се дръпна назад.

— Не бива да правиш това — с пресъхнало гърло промълви той, с тайната надежда, че тя няма да го послуша.

— Разтриването на мускулите помага да се излекуват.

— Някой може да влезе — запротестира той.

— Няма. Предупредих жената да не ни безпокоят.

Акитада нямаше голям опит с обществените бани, но и през ум не му беше минавало, че може да са места за срещи. Тя като нищо може да е водила тук и други мъже, мисъл, от която стомахът му се сви болезнено.

Аяко продължаваше да разтрива раменете му. Докосването беше едновременно приятно, но и притеснително. Болката и удоволствието в еднаква степен стимулират плътските желания.

— Аяко, не бива да го правиш — прошепна той.

— Не ме ли искаш? — плъзна се тя по-близо и го докосна с тялото си. Гърдите й се допряха до неговите и той притвори клепачи, за да изживее докрай изключителното преживяване. Гладко бедро се притисна в слабините му. Устните й докоснаха неговите и дъхът на двамата се сля.

— Повече отколкото можеш да си представиш — промърмори той и протегна ръце.

Тя го остави да я прегърне, но в следващия миг се изправи и дръпна ръката му. Слепи за всичко наоколо, излязоха от ваната, загърнаха се с кимоната, за да се изсушат, след което се отпуснаха на рогозката.

Оказа се, че Аяко има опит в изкуството на любовта. Дори в този момент на свръхвъзбуда Акитада го регистрира, и то по-скоро с благодарност. Собственият му опит бе твърде ограничен. Един или два пъти се бе любил с жени от тяхното съсловие, но преживяването бе по-скоро разочароващо. Партньорките му бяха настояли на пълна тъмнина и на това да не свалят дрехите си. Женските дрехи, под които обикновено има няколко допълнителни роби и туники, пристегнати с пояс, се оказват доста сериозно препятствие, особено когато ти предстои да се справиш и със собствените си копринени панталони. И двете жени бяха запазили пълно мълчание, бяха са държали като неопитни девойчета.

В сексуалния му живот бе имало и една-две проститутки. Бяха по-отзивчиви и разговорливи, но движенията им бяха някак механични и отработени и според него го правеха насила. Аяко не приличаше на никоя от тях. Държеше се като партньор в състезание за умения, посрещаше несръчната му нетърпеливост с умело отдръпване, след което търсеше чувствителните точки по тялото му, докато той схвана колко по-приятно е да доставяш удоволствие, отколкото само да получаваш. Тя не само участваше, но беше и своеобразен учител, отдаваше се със страстта, с която участваше и в дуела с бамбукови тояги.

Когато в крайна сметка с леко скимтене му се отдаде, усети, че и той й се отдава. Отметнала глава назад със затворени очи, тя извика победоносно.

Абсурдното му сравнение между бойните изкуства и любовната игра го накара да се усмихне. Усмивката още не бе слязла от устните му, когато Аяко се отдръпна назад.

— Харесвам те, Акитада — сякаш изненадана от този факт промълви тя.

— Аз също — щастливо се усмихна Акитада.

— Усетих, че ме желаеш от момента, в който зяпаше гърдите ми снощи — някак делово продължи Аяко. — И тъй като аз също те желая, те доведох тук. Много мъже са ме гледали така като теб, някои дори съм водила тук, но нито един от тях не съм харесвала истински.

Небрежното признание му подейства все едно бяха изсипали отгоре му ледена вода. Седна, засегнат, че е бил използван за посрещане на чисто физическа нужда.

— Предполагам, не са отговорили на очакванията ти — рече той с лекота. След това се изчерви, усетил, че думите му може да се изтълкуват като самохвалство.

— Така е. — Тя се изправи. — Да вървим, защото сигурно нови клиенти вече чакат.

Акитада проследи как тя напълни отново ведрото и изми от тялото си следите от любовта им без никакво притеснение. Същото това тяло, което той толкова харесваше преди, сега усети, че му е станало и скъпо, и тази мисъл го изплаши. Изпитваше ревност, но нямаше претенции към нея. С положителност не можеше да й предложи брак, дори тя да приемеше.

— Ще се наложи да се върнем пеша — обади се той. — Как е кракът ти?

Аяко се изправи и огледа подутия си глезен. Акитада го улови и леко раздвижи ставата.

— Ще можеш ли да се движиш?

— Напълно — рече тя и се завъртя, хвърляйки му поглед през рамо.

Той плъзна очи от усмихнатите й устни към правите рамене, надолу по дългия златист гръб, добре оформените бедра и дълги крака с тънки глезени и тесни стъпала. Водата във ваната бе изстинала и вече не излизаше толкова много пара, но капки влага все още стояха по тила и плешките й. Поиска му се да ги попие с устни.

— Не съм виждал по-красива жена — отбеляза той.

— Не ми се вярва. Много съм висока и прекалено слаба. Приличам на дръгливо момче. Отоми е красива. Всеки мъж я предпочита пред мен.

— Не и аз.

Настъпи мълчание. Тя пълнеше ново ведро.

— Ела, ще ти помогна — предложи Аяко.

Този път отказа предложението й. Раменете му се чувстваха далеч по-добре.

— Ще те изпратя до дома ти — заяви Акитада, като нямаше представа как ще погледне Хигекуро в очите.

— По-добре недей. Трябва да свърша преди това една работа — спокойно отвърна тя.

Стъписа се от внезапното й отдръпване, но замълча. Излязоха в коридора и през тънките стени се чуваше, че в другите помещения вече има посетители. Жената, която обслужваше, надникна през една врата и се ухили широко. Аяко ускори стъпки.

— Какво ще правиш със заровените монаси? — попита тя едва чуто.

Грозната действителност ги очакваше.

Акитада задържа завесата пред входа, за да мине първа, и двамата се озоваха на обляната от слънце улица.

— Нямам и най-малка представа — въздъхна Акитада. — Предполагам, че това е нещо, с което единствено губернаторът може да се справи. Имам намерение да се срещна с него веднага щом се прибера в трибунала. — След кратък размисъл продължи: — Какви бяха онези думи, които сестра ти написа снощи? Говоря за онези, свързани с конвоите.

— „Друг живот“ — отговори Аяко, като гледаше встрани. — Пише го вече няколко пъти. Не е много ясно, защото тя е много разстроена. Не знам какво означава.

Акитада сви устни.

— Трябва да умрем, за да започнем нов живот. Мисля, че не е зле да внимаваш за сестра си в бъдеще.

Тя се взря в него тревожно.

Акитада я улови за ръката и я погледна в лицето. Беше висока почти колкото него.

— А за това, което стана между нас… — започна той смутен, с надеждата, че ще долови някаква проява на чувства, но не видя нищо такова. Отпусна ръката си. — Така и не ти благодарих, че ми показа тайните на храма. Беше много смело от твоя страна.

Странен гневен пламък проблесна в очите й.

— Да, знам — за едно момиче. — Отдръпна се леко назад и се отдалечи.

 

 

Когато Акитада съобщи, че иска да се срещне с Мотосуке, му казаха, че рано същата сутрин губернаторът е напуснал града, за да купува коне за пътуването до столицата. С въздишка Акитада се прибра в квартирата си, хапна малко оризова каша и поспа няколко часа.

Събуди го звукът от чесането на Тора.

— Изхвърли тези мръсни парцали и се изкъпи — промърмори той сънливо.

— По-късно — ухили се Тора насреща му. — Обещахте да ми помогнете да намеря Хидесато.

— Добре — изпъшка Акитада. — Но отиди да си намериш някакви дрехи.

Скоро след това с чисти, но напълно обикновени дрехи напуснаха трибунала и поеха в южна посока. Беше почти пладне, слънцето огряваше улиците и въздухът искреше от свежест. Акитада мълчеше, замислен за Аяко.

Стигнаха пазара и Тора спря един уличен хлапак, за да попита откъде може да си купи сладкиши от пържен ориз. Момчето протегна мръсната си ръка и когато Тора пусна в нея един меден грош, то драсна и се скри в тълпата, последвано от ругатните на слугата.

— Да не би стомахът ти да е по-важен от приятеля ти? — нетърпеливо попита Акитада, който бе започнал да съжалява за даденото обещание.

— Търся продавача на сладкиши, господарю. Парите му са още у мен. Стори ми се изгладнял и много беден. Тези пари ще му свършат работа.

— Прав си — засрами се малко Акитада от мислите си. — Може пък да излиза само вечер.

Оказа се, че греши. Само след няколко минути носът на Тора му подсказа, че продавачът е някъде наблизо, и с потрепващи ноздри се спусна по посока на аромата. Акитада го последва и съвсем скоро завари Тора да разговаря с мършав младеж в оръфани дрехи, втренчен изумен в среброто, което Тора му подаваше.

— Заловихме онези мошеници — обясняваше Тора, — така че няма да плащаш повече. Следващия път, когато имаш неприятности, трябва да се обадиш на стражите.

Младият мъж се засмя горчиво и прибра среброто.

— Много благодаря за съвета. Твърдиш, че са прибрани на топло, но не е вярно. Те са отново на улицата. За кого мислиш, че работят стражите? Всеки по веригата получава своя дял.

— Какво искаш да кажеш? — не се сдържа Акитада.

Продавачът се сепна и само промърмори:

— Нищо, нищо, господине. — Грабна кутиите си със сладкиши, закачи ги на пръчката и побягна.

— Какви мошеници са тия чиновници — процеди Тора. — Оказах се прав. Ония убийци са отново на свобода — и той се изплю с отвращение в праха.

— Не ми се вярва. Икеда има вид на сериозен човек, а и губернаторът сякаш няма проблеми с него. Това трябва да са махленски клюки. Близо ли е кръчмата, където се срещна с Хидесато? Да идем да видим дали не се е отбивал там.

— Това място не е за вас, господарю. Само бедни боклуци като мен ходят там.

— Докато работиш за мен — спря Акитада, за да придаде по-голяма тежест на думите си, — няма да говориш така за себе си.

— Прощавайте, господарю — ухили се Тора извинително.

Дебелият съдържател на „Небесен дом“ посрещна радостно Тора като стар приятел, а Акитада удостои с хладно кимване. Вътре нямаше никакви посетители, с изключение на един задрямал старец.

— Вярно ли е, че ония престъпници са пуснати? — попита Тора.

Дебелият съдържател завъртя драматично очи.

— Копелета! Следващия път, когато припарят до прага ми, ще им накълцам коремите. Приготвил съм си и един остър нож под тезгяха.

— Онази вечер не те видях да правиш опит за подобно нещо.

— Двамата с приятеля ти се справихте и без мен.

Изведнъж изкривеният почти на две старец извика с креслив глас:

— Буда Амида е велик! Амида е спасител!

Изгледаха го и продължиха разговора си.

— Загубих дирите на приятеля си — въздъхна Тора. — Да е идвал оттогава?

— Не — отвърна съдържателят, но като видя разочарованието на Тора, тутакси предложи: — Ако се появи, непременно ще му предам, че си го търсил.

— Благодаря — кимна Тора и тръгна да си върви.

Вече навън, на Акитада му дожаля за младежа и някак между другото попита:

— Защо не опитаме в гарнизона? Нали Хидесато е сержант? Може да е бил там, за да предложи услугите си.

— Прав сте — светна лицето на Тора.

Гарнизонът, който се намираше недалеч от Западната порта, бе обиколен от висока палисада, цветни знамена се вееха на високите пилони от двете страни на централната порта.

Акитада съобщи името си на дежурния при входа и попита дали може да се срещне с командващия офицер. Стражът изгледа подозрително обикновените му дрехи, но изпрати един войник да докладва.

След малко човекът се върна с по-възрастен мъж с тъмно, доста начумерено лице, обиколено от посивяла брада. Носеше къси широки панталони, плътно прилепнали чорапи до коленете и полуризница върху памучната риза.

— Лейтенант Накано — представи се той, след като Акитада отново повтори цялото си име и ранга. — Капитанът е в кабинета си.

Гарнизонът бе построен на доста обширна площ и се състоеше от няколко ниски дълги сгради — спални помещения за войниците, конюшни, и друга, по-просторна — за администрацията. В единия край на открития плац група войници имаха занятия с алебарди и високи щитове, а малко по-нататък — кавалеристи обикаляха в галоп мишени и ги целеха със стрели.

— Видяхте ли ги? — възкликна възторжено Тора. — Не съм виждал толкова добри стрелци. Бива си го този капитан.

Акитада остави Тора да чака отвън и последва лейтенант Накано в сградата на администрацията. Вътре кипеше усилена дейност. В дъното спряха пред врата, която лейтенантът отвори и съобщи:

— Господарят Сугавара.

Акитада спря на прага и с изненада видя, че капитан Юкинари, който бе командващ на гарнизона, е с бинтована глава и по превръзката му бе избила кръв. Капитанът стана, но докато правеше необходимия поклон, видимо се олюля.

— Това е всичко, лейтенант — рече той.

Вратата се затвори.

— Какво се е случило с вас? — попита гостът.

— Нищо особено. Глупав инцидент. Моля ви, седнете.

На Акитада му направи впечатление, че Юкинари притиска лявата си ръка до тялото.

— Изглежда, сериозно сте пострадали. Нападна ли ви някой? — не се сдържа и продължи да разпитва Акитада.

— Не, не. Глупава история. Всяка сутрин, преди войниците да се събудят, правя гимнастика. Щом свърша, удрям една голяма бронзова камбана в двора за тренировки. Така ги събуждам, за да излязат всички навън. Тази сутрин още с първия удар на въжето камбаната се строполи на земята. За щастие само охлузи главата и лявото ми рамо, иначе щеше да ме убие. По всяка вероятност една от дървените греди, на които е закачена, е изгнила и се е прекършила.

— Ясно. Радвам се, че ви се е разминало. Ще бъда кратък. Бихте ли ми разказали по-подробно какво направихте, за да проследите последния конвой с данъци?

Юкинари кимна.

— Първите два са изчезнали преди моето назначение тук. Така че за тях не мога да съм полезен, но след като знаех съдбата им, подготвих нещата много внимателно. Стоките трябваше да се движат по суша, докато стигнат Големия източен път. Замених обичайните носачи в кервана с войници. Нещо повече, групата се предвождаше от отряд от двайсет воини на коне и още толкова я следваха. Мъжете бяха подбрани един по един — чудесно боравеха с лък и меч едновременно. — Младият капитан въздъхна. — Лейтенант Оно ръководеше цялата група — опитен воин, който е бил помощник на моя предшественик. Доброволно поиска да участва в групата. Много смел мъж.

Акитада запомни думата „доброволно“, но на глас каза единствено:

— Не се съмнявам в това.

— Две седмици по-късно изпратих разузнавач с лодка през залива. Когато се върна, съобщи, че керванът и охраната му не са стигнали Фуджисава. Веднага тръгнах натам с малък отряд и изминах пътя, по който трябваше да мине лейтенант Оно. В провинция Шимоса напълно загубихме следите им. Сякаш се бяха изпарили. В деня, след като наближили границата с провинция Мусанги, бяха изчезнали яко дим. Охраната при граничната бариера не ги беше виждала.

— А властите в провинция Шимоса?

— Не оказаха никакво съдействие.

— Имате ли съмнение, че охраната на бариерата или властите в провинцията са замесени в кражбата?

— Не. Повдигнахме въпроса за разбойнически групи и те се обидиха. Решиха, че искаме да ги обвиним в неспазване на закона и реда в собствената им провинция. Не се съмнявам, че са докладвали за моята грубост пред военните в столицата. — Той смръщи чело. — Честно казано, с нетърпение очаквам да ме изпратят на фронта, където се водят открити бойни действия.

Тонът му бе мрачен и Акитада не можеше да разбере каква е причината. Бледността на капитана вероятно се дължеше на инцидента от сутринта… или на нещо друго? Юкинари имаше вид на дълбоко нещастен човек. Акитада се изкашля извинително.

— Има и още нещо, с което бихте могли да ми помогнете, то няма нищо общо с нашите проблеми. Слугата ми Тора срещнал преди две вечери в града свой стар приятел — сержант Хидесато. Загубили се още същата вечер, та си помислих дали този сержант не се е явил тук в гарнизона да предложи услугите си. Доколкото разбрах, търсел си работа.

Веждите на Юкинари се вдигнаха в знак на изненада от това, че императорски пратеник идва да го пита за приятел на неговия слуга, но не си позволи да каже каквото и да било. Плесна силно с длани и когато лейтенант Накано се появи, му предаде въпроса на госта им. Той козирува мълчаливо и отиде да направи проверката.

Акитада тъкмо се чудеше как да подхване отново проблема Тачибана, когато капитанът го освободи от притеснението.

Местейки безцелно принадлежностите си за писане, капитанът попита, без да вдига очи от писалището:

— Получихте ли някаква нова информация във връзка със смъртта на господаря Тачибана?

— Не, но направих посещение на вдовицата, за да изразя съболезнованията си, и я заварих много разстроена. Очевидно е била изоставена от всички.

Върховете на ушите на Юкинари пламнаха.

— Трудно е да се каже какво трябва да се направи — неопределено отбеляза той.

— Мислех си, че приятелството ви и с двамата ви дава право, а и ми се вижда подходящо да й предложите услугите си.

Юкинари го погледна отчаяно и само попи влагата, избила по челото му.

— Няма как да знаете… — заекна той. — Но тя и не очаква да се появя там.

— Какви са всъщност отношенията ви с госпожа Тачибана? — направо попита Акитада.

— Може ли да попитам защо се интересувате? — почервенял от смущение поиска да знае капитанът.

Юкинари нямаше вид на убиец, но любовта върши какво ли не с хората. Ето защо Акитада избра тактиката на изненадата.

— Господарят Тачибана е убит, а са ви видели да минавате през двора на дома му същата нощ.

— О, богове! — простена младият мъж и отпусна лице между дланите си.

— Признавате ли, че сте извършили убийството?

— Не, разбира се, че не! — енергично заклати глава капитанът. — Уважавах този човек като баща.

— Тогава какво има?

— Не знам — пламна отново лицето на военния. — Чувствам се отговорен. Може би трябваше да му кажа.

— Какво да му кажете?

— Ами не знам… — Юкинари вече беше наистина много тъжен. — Тя е… Видя ми се съкрушена. Тъкмо затова и станахме любовници. Срамувах се да му кажа. Не исках да го нараня. Нито пък нея.

— Присъствието в дома на Тачибана в нощта на убийството ви прави заподозрян, а това, което току-що признахте, означава, че имате и мотив.

Юкинари поклати глава и примигна, докосвайки със здравата си ръка превръзката на главата си.

— Не съм аз. Бях вън от града тази нощ и се върнах малко преди изгрев. Веднага научих за нещастието. Освен това връзката ни беше много кратка и приключи миналото лято. — Забелязал недоверието, изписало се по лицето на Акитада, той продължи по-пламенно: — Повярвайте ми. Дълбоко съжалявам за това, което направих. За мен господарят Тачибана беше бащата, който никога не съм имал, и изпитвах към него дълбоко уважение. Беше изключително добър с мен. Не очаквам да разберете, но разликата във възрастта правеше брака им много различен. Тя бе за него по-скоро осиновена дъщеря, отколкото съпруга. Тя беше дори… Те изобщо не… Понякога дори си мислех, че той би одобрил подобно нещо.

Акитада се стегна. Разсъжденията на Юкинари никак, ама никак не му допадаха.

— Дамата ли поиска да скъсате?

— Не, инициаторът бях аз. Тя много се разсърди, но тогава имах други причини, за да се оттегля.

Акитада си спомни за онова прилично на дете момиче и сълзите му.

— Как пък го измислихте? — процеди той. — Какви други причини може да сте имали?

— Просто… — заекна капитанът. — Имаше друга жена. Едва ли има значение вече. Поетът Нарихира твърди, че любовта е краткотрайна и измамна като росата. И е прав. — Военният отпусна лице в дланите си.

Поетичният образ на росата върна в съзнанието на Акитада образа на капките влага върху златистата кожа на Аяко. Не сваляше очи от капитана и се чудеше какво да каже, когато лейтенант Накано се върна да докладва, че сержант Хидесато се е явил в гарнизона миналата седмица, за да кандидатства за работа. Бил одобрен, но се оказало, че напуснал адреса, който дал. Бил изхвърлен за неплащане на наем и сега никой нямал координатите му.

— Благодаря, лейтенант — кимна кратко Юкинари. — А сега, ако обичаш, докладвай на негово превъзходителство за случая в село Ханифу.

Накано се изпъна и започна:

— Привечер преди два дни ни съобщиха, че наш патрул е попаднал на засада. Капитанът тръгна натам, придружен от четирима конни войници. Прибраха се с нашите хора след сутрешния ориз на следващия ден. Четирима от войниците бяха ранени по време на схватка с група престъпници, скрили лицата си в качулки, но били въоръжени с мечове и алебарди. Побягнали, но знаем, че единият от тях бил монах.

Забелязал изненадата по лицето на Акитада, човекът обясни:

— По време на битката качулката му се свлякла.

— Благодаря ви, лейтенант — каза Акитада и се обърна към Юкинари. — Имате ли проблеми с обитателите на храма на Четворната мъдрост?

— Дали имаме ли? — Лицето на капитана пламна отново, този път от гняв. — Тези разбойници непрестанно създават поводи за конфликт с войниците ми. Става дума за последния инцидент, но този път те бяха и въоръжени. Всеки път, когато моите хора се сблъскат с гологлавците, се връщат с рани. В началото наказвахме войниците си строго, въпреки протестите им, че са били предизвикани да извадят оръжие. По-късно станах свидетел на поведението на тези монаси с местен търговец. Многократно подавам оплакване до Икеда, последното бе онази сутрин… Сутринта на убийството. Никакъв резултат. По мое мнение, префектът е некомпетентен. — Юкинари замълча, преглътна и добави, вече по-спокойно: — Единственото, което мога да сторя, е да заповядам на войниците си да стоят далеч от монасите.

— Благодаря ви — кимна Акитада. — Напълно потвърдихте подозренията ми. Мисля, че все пак можете да направите и още нещо, но затова ще говорим по-късно.

Юкинари се изправи и се поклони, след това отправи празен поглед към госта си.

— Що се отнася до другия случай, ако мога да ви помогна с нещо, ще бъда благодарен за такава възможност, ваше превъзходителство.

Навън Акитада завари Тора да забавлява група войници със спомени за военните си подвизи на север. Слушателите му се разделиха с него с видима неохота.

— Бяхте прав, господарю — въздъхна Тора развълнувано. — Хидесато е бил тук. Подал е молба да постъпи в гарнизона и си тръгнал.

— И аз разбрах същото. Бил е приет, но когато се опитали да го намерят, за да му съобщят, бил напуснал квартирата си.

— Разбирам — натъжи се отново слугата. — Единият от войниците го срещнал една вечер на улицата с публичните домове. Ще се опитам да разпитам и там.

— Добре. Да вървим. Нали знаеш пътя?

— И вие ли ще дойдете? На улицата с бардаците? По-добре да отида сам.

— Отиваме заедно — отсече категорично Акитада.