Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (4)

Първа глава
Случка във Фуджисава по пътя Токайдо, в месеца без богове (ноември), същата година

Един от големите пътища в империята Токайдо, който водеше към източните провинции, беше не само натоварен с движение, но и много опасен. Правителството бе организирало контролни пунктове и бариери, военна охрана спираше пътниците, проверяваше документите и охраняваше района наоколо. За съжаление тези пунктове бяха малко на брой, а и на голямо разстояние един от друг. Така разбойничеството бе станало средство за препитание на множество отчаяни мъже.

Двамата пътници, тръгнали от столицата, бяха стигнали доста далеч с пощенските си коне. Високият млад мъж в избеляла дреха за лов и прости подплатени панталони носеше меч, което го определяше като човек с благородно потекло. Прислужникът му, сух по-възрастен мъж с обикновена тъмна туника, го следваше на товарен кон.

Младият благородник на име Акитада беше наследник на прочутия клан Сугавара, загубил по нещастно стечение на обстоятелствата своите земи и богатства. Акитада бе едва двайсет и пет годишен и работеше като младши чиновник в Министерството на правосъдието на Негово величество императора. Длъжността получи единствено благодарение на отличните си оценки от изпитите в университета. Сега бе изпратен със задачата да разследва къде изчезват данъците, събрани в провинция Кадзуса. Поръчението го изпълваше с вълнение не само защото за първи път напускаше столицата, но и защото по този начин му се оказваше чест, за която не бе дръзвал дори и да мечтае.

Сеймей, който откакто се помнеше служеше в семейството на Акитада, бе убеден, че господарят му заслужава всякакви почести, но не обичаше да говори за това. Занимаваше се със сметките, познаваше множество лековити билки и с гордост демонстрираше познанията си, почерпени от книгите на Конфуций, когото често цитираше бащински пред Акитада, в ролята си на негов скромен съветник.

Увереността му в бъдещето на младия Акитада тепърва щеше да бъде подложена на сериозна проверка.

Съзерцавайки далечните склонове на планината, по лицето на Акитада от време на време пробягваше замечтана усмивка. Представяше си почестите, които го очакваха след успешното изпълнение на задачата, с която бе натоварен. Изневиделица тежък камък удари задницата на коня му. Животното изцвили от болка и хвърли ездача си на пътя, след което се понесе подплашено напред. Младежът се стовари на твърдата земя, почти загубил съзнание от силния удар.

В същия миг двама мускулести брадати мъже, въоръжени с дебели сопи, изскочиха от близките храсталаци, уловиха юздите на коня на Сеймей и му заповядаха да слезе. Разтреперан от изненада и безпомощен гняв, човекът се подчини, докато господарят му вече сядаше и стискайки главата си с ръце, премерваше разстоянието до седлото, където беше завързан мечът му. Другият нападател се отправи с вдигната сопа към Акитада. Сеймей изкрещя предупредително и ритна своя бандит между краката. Онзи се прегъна на две и изви от болка.

Все още замаян, Акитада приклекна и се приготви за защита с голи ръце. Едва избегна първия удар на тоягата, ужасен от перспективата да намери безславна смърт в крайпътната канавка, без да е имал възможност да докаже способностите си на пратеник на императора.

В момента, в който другият бандит се посъвзе и посегна към сопата си, за да халоса Сеймей, на сцената се появи още един мъж, облечен в окъсани дрехи. Той се включи без колебание в събитията. Вдигна от земята откършен клон и удари вдигнатата ръка на бандита с такава сила, че я пречупи. Сръчно пое падащата тояга на нападателя на Сеймей и се втурна към човека, който се опитваше да обере Акитада.

Той се бе извърнал да помогне на пострадалия си приятел, но новодошлият вече бе с подходящо оръжие и посрещна летящия прът със сръчност, от която на Акитада му секна дъхът. Не беше виждал досега бой с тояги и макар тези да не бяха нито с подходяща дължина, нито леки като обичайните бамбукови тояги, и двамата мъже, разменящи си удари пред него, бяха очевидно умели бойци. Новодошлият обаче бе по-добър. Можеше да посрещне и най-бързите удари, скачаше с пъргавината на скакалец, заблуждаваше умело и много скоро откри пролука в отбраната на противника си. В резултат с добре премерен заден удар го просна на земята в безсъзнание. Другият нападател побърза да си плюе на петите, докато мъжът с одърпаните дрехи свали въжето от кръста на поваления и го стегна здраво около ръцете и краката му.

— Чудесна работа свършихте — провикна се Акитада и с бързи стъпки се отправи към неочаквания си защитник. — Дължим ви живота си.

Когато човекът се изправи, младият мъж занемя. По лицето на непознатия се стичаше широка струя кръв.

— Сеймей, донеси бързо кутията с мехлеми — провикна се Акитада.

Човекът, който се оказа доста млад, се усмихна, разкривайки два реда здрави бели зъби, и с рязко движение обърса кръвта от бузата си.

— Не се тревожете. Дреболия. Сега ще доведа коня ви, господине. — Не мина много и младежът се върна с животното на Акитада. — Ще си позволя да ви дам един съвет. Следващия път дръжте меча си подръка. Може другите разбойници, като го видят, да се замислят, преди да ви нападнат.

Лицето на Акитада пламна. Този човек бе твърде дързък за обикновен скитник. Но беше прав и той преглътна яда си.

— Съгласен съм. Отново ви благодаря. Проявих небрежност. Нека Сеймей се погрижи за раната ви. — По лицето на непознатия личаха следи от стари рани, но беше, общо взето, с хубави черти. Императорският служител се питаше дали битките по пътя не бяха нещо обичайно за него.

Странникът поклати глава в категоричен отказ и се отдръпна назад, когато Сеймей се опита да го доближи със своята кутия.

— Не се тревожете, той е внимателен — побърза да обясни Акитада.

Непознатият го стрелна с поглед и накрая прие.

— Вероятно живеете в околността. Как се казвате? — продължи Акитада, докато наблюдаваше действията на своя прислужник.

— Не съм тукашен. Търся си работа в някое стопанство и случайно минавах оттук. Наричайте ме Тора.

— Жътвата приключи — замислено отбеляза Акитада. — Но може и да е за добро. Задължени сме ви, а аз си търся още един прислужник. Силно впечатление ми направи умението ви да боравите с тояга. Не бихте ли дошли с нас до провинция Кадзуса?

Изненадан, Сеймей зяпна и изпусна бурканчето с лековит мехлем. Младежът се замисли миг-два, но накрая кимна в знак на съгласие.

— Защо не. Да пробваме. Вие двамата очевидно имате нужда от закрила, а и Кадзуса е толкова подходящо място за мен, колкото и всяко друго. — Лицето му се озари от усмивка.

— Господарю, да не искате да вземем с нас този човек? — намеси се Сеймей.

— Говориш за този тук, нали, старче? — направи се, че не разбира Тора, и посочи овързания бандит. — Не се тревожи. Няма да мръдне. Ще съобщим за него на стражите, щом стигнем съседното селище. Те с радост ще приберат парите, определени за главата му.

На Акитада сделката му се видя изгодна. Печелеха нещо като охрана срещу малко храна и няколко гроша. Нямаха кон за човека, но можеше да тича покрай техните и едва ли щеше да ги забави кой знае колко.

Прекосиха залива Наруми с ферибот и преди спускането на нощта стигнаха град Футакава, където спряха пред голям будистки храм, с параклис в чест на Инари, божеството лисица, закрилящо производителите на ориз. До самия вход бе поставена дъска за съобщения.

— Вижте — засмя се Акитада и посочи единия от надписите на дъската. — „Издирва се жив или мъртъв Планинският тигър, обвинен в ограбване и убийство. Бандитът е около метър и осемдесет, грозен, обилно окосмен и е със силата на дракон.“ Очевидно в околностите върлува банда разбойници.

— Звучи ласкателно: „със силата на дракон“ — засмя се Тора и разигра мускулите си.

Акитада се извърна изненадан.

— Ти си май този Планински тигър. Името Тора означава тигър, нали?

— Може да се каже — изчерви се едва забележимо младежът. — Но не съм аз.

— Какво? — не се сдържа Сеймей. — На всичкото отгоре и го издирват? Разбойник и убиец, нищо че не е достатъчно окосмен и не е толкова висок. Вадете меча, господарю! Ще го предадем на властите.

— Все едно кой е този човек — възрази Акитада. — Той ни спаси живота. Член ли си на бандата „Планински тигри“?

— Не. — Младежът издържа спокойно погледа на Акитада. — Не сте длъжни да ми вярвате, но една нощ ме заловиха в една пещера с тях. Войникът скъса документите ми, заявявайки, че са откраднати. Преди да разбера какво става, оковаха всички присъстващи и ни поведоха към мястото, където трябваше да ни отсекат главите. Успях да открадна меча на един от офицерите и избягах.

Човекът не сваляше очи от лицето на Акитада, който попита на свой ред:

— Уби ли някого по време на бягството си?

— Не. Като видяха, че държа меч, никой не посмя да ме доближи. Спуснах се да бягам по склона на планината и оставих меча, подпрян на стената на къщата, в която се помещаваха войниците.

— Вярвам ти — въздъхна Акитада. — Но по-добре да ти извадим някакви документи, преди да стигнем следващия пропускателен пункт.

Лицето на Тора се стегна упорито.

— Кракът ми няма да стъпи в съд.

— Глупости — промърмори императорският чиновник. — Прие да ми служиш, а аз не мога да пътувам с човек, издирван от властта.

— Ще съжалявате, господарю — промърмори Сеймей мрачно. — Ами ако всичко това са лъжи? Ястребът не може да се превърне в славей, а служител на императора няма право да наема разбойници.

Акитада се направи, че не чува.

Ваденето на нови документи се оказа изненадващо лесно. Длъжността на Акитада и задачата, с която бе изпратен в източните провинции, направи силно впечатление на местния съдия и той не подложи на никакво съмнение необходимостта чиновникът на императора да наеме допълнителен слуга с изненадващото име Тора и вид на главорез.

Благодарен за безценната услуга, Тора започна своята отплата веднага и с олекнало сърце. За да помогне на изтощения от пътя Сеймей, той се разтича и бързо намери място, където да прекарат нощта, при това на много ниска цена. Последното бе от особено значение, защото, макар и на императорска служба, Акитада разполагаше с твърде ограничени средства и не можеше да си позволи подобаващ въоръжен ескорт, ето защо се налагаше да се задоволи с това да носи малко сребро и няколко торби ориз, за да се прехранва или да го разменя в случай на нужда.

Сред всички резултати от последната му сделка на Акитада му се струваше най-изгоден фактът, че всяка вечер вземаше от Тора няколко урока по бой с тояги. Убеждаваше се в добрия характер на новия си прислужник с всеки изминал ден.

Сеймей беше скандализиран от тези уроци, протестираше, че не подобава на потомък на благороден род да се бие с такова оръжие. Тъй като никой не обръщаше внимание на възраженията му, използваше всяка възможност да мърмори и критикува постъпките на Тора и липсата му на уважение.

Когато за първи път видяха върха на планината Фуджи, Акитада спря коня си и се загледа възхитен. Обвит в мъгла и някак недействителен, покритият със сняг връх постепенно се скри зад облаците. Сърцето на младежа се изпълни със страхопочитание и изпита такава гордост от земята, в която се бе родил, че дори не можеше да я изрази с думи.

Сеймей само отбеляза, че му се сторило, че от върха излиза дим.

— Ха! — възкликна Тора. — Да видиш само какво става, когато вулканът започне да изригва нощем. Все едно е огнедишащ дракон.

— Огън и сняг — въздъхна Акитада с овлажнели от умиление очи. — Сигурно е много висок.

— Стига до самото небе — отбеляза Тора и вдигна ръка, за да бъде по-убедителен. — Който се е качил догоре, никога не е видян повече. Отишъл е направо на небето.

— Не знам да има лекарство против глупостта — процеди Сеймей, вече вбесен от многознайничеството на новия им спътник и от липсата на почит към господаря му. — По-добре си дръж езика зад зъбите, докато не научиш кой е умният тук.

Тора очевидно се засегна.

— Не вярваш ли в боговете, популярни във вашата столица?

Възрастният мъж дори не си направи труда да отговори.

След Мишима те започнаха дългото изкачване към Хаконе. Този преход беше най-продължителният и най-стръмният по целия път Токайдо. Облаци покриха небето над главите им, тежка тишина изпълзя измежду боровете и кипарисите наоколо и изпълни въздуха около тях.

Правителството бе издигнало бариера между стръмните планински склонове и езерото Хаконе — изолиран водоем, в чиято гладка повърхност се отразяваха и небето, и околните върхове. Тук, за първи път откакто напуснаха столицата и цивилизацията, се срещнаха лице в лице с доказателства за суровото погранично правосъдие. До самата бариера на нивото на очите на пътниците бяха наредени една до друга набитите на кол глави на заловените разбойници. Под всяка от тях за назидание на всички висеше дъсчица с описание на извършените престъпления.

На Акитада му се повдигаше от гледката, но направи усилие, приближи се и изчете близо двайсетте надписа. Убийства, изнасилвания, обири, фалшификация и един случай на измяна. Властите в източните провинции се отнасяха сериозно към проверката на пътниците.

Той се върна при своите придружители, сериозно загрижен за съдбата на Тора, в случай че при проверката някой решеше да оспори неговите документи. Нямаше гаранция, че собственото му положение беше достатъчно авторитетно, за да спаси главата на новия му прислужник, ако някой решеше да го арестува в подозрение за убийство.

Преброи двайсетина души, които чакаха пред тях на опашката, за да бъдат проверени. Придвижването напред ставаше бавно. Никой не можеше да премине бариерата Хаконе без щателна проверка.

Един от войниците приближи тяхната група и поиска документите им. Огледа ги, махна с ръка да минат пред всички и да влязат в помещението за проверка.

Мушнаха се под завесата пред входа и се озоваха в просторно помещение, върху чийто утъпкан глинен под бе поставен дървен подиум, а пред него — ниска пейка. Тора и Сеймей се отправиха към нея и коленичиха отгоре. Акитада остана прав.

На подиума седеше униформен капитан с агресивно вирнати мустаци и трима служители с цивилно облекло зад него. До ниска масичка седеше писарят.

Войникът подаде документите на пътниците на своя началник и прошепна нещо в ухото му. Капитанът вдигна строгите си черни очи и огледа първо Акитада, после Сеймей и Тора. Едва тогава насочи вниманието си към документите. Някои от тях прочете по два пъти.

Младият чиновник на императора усети ситни капчици пот да покриват горната му устна и дланите. Посрещането тук нямаше нищо общо с онова, което бе очаквал на пропускателните пунктове. Замисли се и поканата на капитана, която проехтя като кратко излайване, го накара да подскочи.

— Приближете се, господине.

Постът на Акитада предполагаше той да е този, който дава заповеди, а не околните, но тъй като нямаше никакво желание да се набива на очи заради документите на Тора, се подчини без възражения.

— От документите ви разбирам, че идвате от столицата със специална задача за провинция Кадзуса.

Акитада кимна.

— Мъжете с вас са слуги и вие гарантирате за тях, нали? — Тесните очи на капитана се насочиха точно към Тора и останаха там подозрително дълго.

— Така е — отвърна Акитада колкото може по-небрежно, опитвайки се да заглуши силните удари на сърцето си. — По-възрастният се казва Сеймей, а другият — Тора.

— Разбирам. Защо сте вадили документи на Тора във Футакава?

— Ами… — лицето на Акитада пламна. — Пътуването се оказа по-трудно от очакваното и… Тъй като Сеймей не е свикнал с дълги пътешествия, реших, че няма да е зле да наема още един човек.

Капитанът го изгледа продължително.

— Трудно ли казахте? — По лицето му пробяга гримаса, която наподобяваше ирония. — Очевидно не сте пътували много. Доста далеч сте стигнали за човек, който пътува без ескорт. Виждал съм доста млади господа, тръгнали от столицата, които си плюят на петите към дома много преди да стигнат Хаконе.

Акитада пламна отново, но този път от гняв, прехапа устни и предпочете да премълчи.

— По каква работа пътувате към Кадзуса?

— Имам поръчение от императора, както сам можете да се уверите от документите, капитан…

— Сайто. Името ми е Сайто. Да не би случайно да се интересувате от изчезналите конвои с данъци от провинция Кадзуса?

Инструкциите бяха да спазва максимална дискретност, но имаше вероятност този човек да разполага с ценна информация, ето защо Акитада призна:

— Да, така е. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Единственото, което знам, е, че от години през този пункт стоки от Кадзуса не са минавали. По посока на провинцията — да. Будистки ръкописи и статуи, пратки за губернатора, но не и конвои с данъците на Кадзуса за императора. — Капитанът се обърна към един от подчинените си. — Донеси дневниците от последните две години и копията от кореспонденцията за данъците от Кадзуса.

Той взе голяма отворена книга и разгърна няколко страници, за да намери онова, което търсеше, след което побутна книгата към Акитада.

— Вижте сам. Когато и тази година не се появиха в определеното време, докладвах в столицата. Отново.

Отново? Императорският чиновник се наведе и зачете.

В това време служителят, изпратен да донесе дневниците, се върна с голяма кутия с документи. Капитанът извади още два дневника.

— Миналата година — нищо. Ето, вижте и тук. — Вадеше един след друг дневници и посочваше чисто изписаните с четчица редове. — Това тук са копия от писмата, с които сигнализирам в столицата.

Акитада местеше поглед от документ на документ и не вярваше на очите си.

— Излиза, че от три и повече години изобщо не е имало конвой с данъци от провинция Кадзуса — заключи той изумен. Не беше за вярване. Но още по-необикновено беше, че до този момент очевидно никой не си бе направил труда да разследва причините.

— Точно три години — поправи го капитанът. — Преди това пратките вървяха по график, както отлитането на гъските на юг.

— Имате ли обяснение?

— Никакво. — Капитанът изгледа преценяващо младия чиновник и продължи: — Просто си върша работата. Наредил съм на моите хора да разпитват всеки, който идва от изток, за някакви инциденти по пътищата. Не сме чули досега и най-лек намек за наличие на банди или пирати. Ще е необходима малка армия да се пребори с въоръжения конвой на данъците. Според мен — уточнявам, че това е само мнение — стоките никога не са тръгвали от Кадзуса. Кхм — прочисти той гърлото си и отново изгледа Акитада с пореден непочтителен поглед, сякаш искаше да намекне, че императорските пратеници както винаги само им губят времето. — До този момент — додаде той с подчертан сарказъм.

Акитада почувства, че се изчервява. Знаеше какво си мисли капитанът. С изпращането на младши чиновник без почти никакъв опит да разследва толкова важен проблем правителството даваше да се разбере, че предпочита тази работа да се забрави. И каква би могла да бъде причината, освен да бъде предпазен губернаторът на провинцията, член на фамилията Фудживара и далечен роднина на министъра на правосъдието? На всичкото отгоре той беше и братовчед на най-добрия приятел на Акитада — Косехира. Бяха състуденти и се сближиха заради това, че и двамата нямаха среда — Акитада беше беден, а Косехира — нисък и дебел.

Подразнен от държането на капитана, Акитада процеди:

— Благодаря ви. Трябва да тръгвам. Ако сте приключили с нас…?

— Разбира се — ухили се капитанът. — Няма да ви задържам повече. Желая ви късмет — и той се поклони подигравателно.

— Сеймей, транспортните жетони!

Един от войниците пое жетоните за размяна на конете с отпочинали и бързо излезе.

Обърнаха се да си вървят и пред самия вход гласът на капитана ги настигна:

— Времето се влошава и няма да е зле да прекарате нощта при нас.

Акитада се извърна.

— Благодаря ви, но предпочитам да побързаме.

 

 

Продължиха нататък, но много скоро заваля и не след дълго бариерата край езерото остана зад гърба им. Въпреки обгърналите ги студ и влага, те тръгнаха надолу по склона. Плътните пориви на дъжда скриваха прекрасната гледка, ледените капки се просмукваха през дрехите и кожата им настръхна. Подгизнали, замръзнали и изтощени, спряха в Одавара, в подножието на планината, и прекараха нощта в странноприемница, пренаселена с плъхове, върху мухлясала воняща слама. Завиха се единствено с мокрите си дрехи.

Когато на следващия ден се събудиха, видяха, че облаците продължават да се трупат и дъждът се е засилил, но това не ги спря. Поеха по пътя с увиснали от водата сламени шапки и наметала. Пътят извиваше между хълмовете, като от време на време приближаваше брега. Студеният вятър довяваше аромат и солен вкус на море много преди да го видят.

Напуснаха и последния предпазващ ги от поривите на дъжда горист пояс и се изправиха пред безбрежния океан. Мигом потънаха във вихрите на пронизващата костите мъгла. Над главите на пътниците бурните въздушни течения гонеха и преобръщаха облаците с цвят на гъст дим, докато пред тях потъмнелите до черно талази на вълните бушуваха и огласяха околностите с мощния си рев, бълвайки мръсна жълтеникава пяна, която, едва докоснала брега, се дръпваше стремително към морските дълбини. Всичко се въртеше и разнасяше ситни капки — морето, неспирният дъжд, подгизналите сламени покривала и шапки. От гърдите на Сеймей час по час се откъртваше неприятна кашлица.

След Оисо пътят напусна брега и навлезе в обширна равнина, която през по-голямата част от годината бе покрита със сочната зеленина на оризови насаждения, източник на ориз за страната. Сега в този късен сезон полето между ниските диги приличаше на почерняло блато и само тук-там се белееха като кръпки схлупените къщи на селяните, обработващи земята. Пътят Токайдо прекосяваше ниската равнина по нещо като дига, от двете страни на която се издигаха високи борове с увиснали до земята клони, огънати от тежестта на дъжда.

Едва привечер на този изтощителен за пътниците ден дъждът отслабна и премина в тихо ръмене. С последни сили те се добраха до залива Сагами и пристанищния град Фуджисава. Акитада вече бе решил, че оттам ще наемат лодка и ще прекосят залива, за да стигнат след два дни столицата на провинция Кадзуса. Надяваше се да спестят по този начин поне шест дни път по суша.

Фуджисава бе пренаселен голям град със собствена пощенска станция и малък полицейски участък. Имаше и просторно пристанище за плавателни съдове, с които можеше да се прекоси заливът Сагами, а на близкия до брега остров Еношима бе построен прочут параклис.

С влизането им в града Тора се запъти да търси стая в някоя странноприемница, а Акитада и Сеймей тръгнаха към пощенската станция, за да върнат конете. Напредваха бавно по претъпканите с хора тесни улици. Заради дъжда минувачите носеха чадъри от намаслена хартия. Конете се плашеха, хората ругаеха и крещяха.

Откриха пощенската станция до входа на пристанището, където бе закована и голяма дъска за съобщения с покрив над нея. Акитада се зачете в пространна прокламация, която, за разлика от другите съобщения, които вече бяха срещали по пътя, бе пожълтяла и накъсана. Мастилото на думите на места се губеше, но червената следа на губернаторския печат личеше и тъкмо той бе привлякъл вниманието на младия чиновник. От това, което успя да различи, ставаше ясно, че се търси информация, свързана с кражбите на пратките за правителството, и се предлага сериозна награда. До печата се виждаше и подписът на губернатора на Кадзуса. Очевидно никой не бе потърсил обявената награда, а и властите не си бяха направили труда да подменят предложението.

— Стара обява за изчезналите данъци — обърна се Акитада към възрастния прислужник. — Губернаторът дори не си е направил труда да разследва. Което говори доста лошо за него. Как ще приемем гостоприемството му, след като той е нашият главен заподозрян?

— Не зная, господине — промърмори Сеймей след здрава кихавица. Човекът трепереше от главата до краката.

Акитада се вгледа в лицето му. Стори му се неестествено червено, а Сеймей седеше странно свит на седлото.

— Как се чувстваш, приятелю? — разтревожи се той.

— Малко ми е студено — тракаха зъбите на прислужника. — Ще се оправя, щом сляза от коня и опъна краката си.

Смушкаха животните по посока на прислужниците на пощенската станция, оставиха багажа в помещенията, но не и преди да приберат ценностите си.

Дъждът бе спрял, но притисната от свъсеното небе, вечерта бързо настъпваше, фенери и свещи светваха един след друг от най-различни ъгли, там, където се готвеше храна, лумваха огньове. Апетитни аромати се гонеха по тесните улици. Акитада и Сеймей си пробиваха път в тълпата, като спираха пред всяка странноприемница, за да попитат за Тора.

Ала от него нямаше и следа, сякаш дъждът го бе погълнал.

В един видимо западнал и почти пуст квартал Акитада си даде сметка, че Сеймей стъпва все по-бавно.

— Виж какво — започна той, след като изчака възрастния мъж да приближи. — Вече близо час обикаляме, затова е най-добре да влезем в първата странноприемница, да си наемем стая и да си починем. Имаш нужда от гореща баня, топло вино и суха постеля.

— Моля ви, господине — възрази за негова изненада Сеймей, чиито зъби тракаха все така неудържимо. — Не може ли да продължим още малко? Тревожа се за Тора. Не е характерно за него да изчезва по този начин.

— Глупости. Млад е и е силен. Няма да се изненадам, ако се е отегчил от нашата компания и просто е решил да изчезне.

— Дано не сте прав — закърши ръце Сеймей. — Дано. Мисля, че аз съм виновен.

— Не разбирам защо да си виновен.

— Знае се, че „може да издържиш на студено време и на студен ориз, но не и на студен поглед и хладни слова“. — Главата на стареца клюмна. — Държах се лошо с това момче.

— Глупости! — някак разсеяно повтори Акитада. В този момент погледът му се бе зареял към дъното на тясната уличка, където просветваха факли и долитаха развълнувани гласове. — Нещо става там.

— Ако има хора, може да попитаме още един път.

— Добре, но след това ще отседнем някъде.

Щом стигнаха до мястото, където горяха факлите, завариха група любопитни, събрани пред порутена двуетажна сграда заради някакво престъпление. Над входа висеше килнат на една страна надпис: „Ароматна беседка на красотата“. Облечен в червена униформа страж пазеше пред вратата и наблюдаваше хладнокръвно неколцина дрипльовци, скупчени пред него.

Акитада разбута зяпачите и попита:

— Какво става тук?

В този момент вратата се отвори и се появиха още двама полицаи, стиснали носилка с тяло върху нея. То беше покрито с окървавена женска дреха.

Първият полицай, като видя високия непознат с началнически маниер пред себе си, реши да си придаде важност и заяви високо:

— Скитник прерязал гърлото на една проститутка. — След това се ухили широко и разкри два реда пожълтели зъби. — Но не успя да избяга далеч. Вътре има предостатъчно жени, господине, така че заповядайте. — Човекът намигна и последва колегите си.

Сеймей се спусна след него.

— Почакайте! — с прегракнал глас се провикна той, но кашлицата го задави. Полицаят не го чу и Сеймей улови ръкава на господаря си. Лицето му се зачерви още повече. — Вървете след него, господине. Това е убийство. Разбирате от убийства, а имам предчувствие, че това тук по някакъв начин е свързано с Тора.

— Глупости. Болен си, изтощен си и не мога да се занимавам с разследване на убийство точно сега. Задачата ми е да стигна Кадзуса.

— Моля ви. Поне ще можете да попитате за него в участъка. Много ще се успокоя.

Акитада се предаде с въздишка. Участъкът бе съвсем наблизо до центъра на Фуджисава. Пред вратата висеше фенер с надпис „Стражи“. Вътре завариха един лейтенант и още двама служители, които разпитваха някакъв дебелак с дълга до земята омазнена синя дреха.

— Признавам, че сбърках цвета на палтото му, офицер — размахваше късите си ръце дебелакът. — Но с този негов белег не можеш да сбъркаш лицето му. Кълна се, че това беше мъжът. Горката Виолета! Тъкмо бе започнала да набира клиентела. Голяма загуба, да ви кажа! Кой ще ми заплати щетите сега? Платих шест рула от най-хубавата коприна преди четири години. Храних я, обучавах я. Тъкмо бях започнал да възвръщам малко по малко вложените пари и… — Той разпери ръце, сякаш искаше да покаже, че усилията му са излетели във въздуха и са безвъзвратно загубени. В този момент очите му се спряха на изтощените от пътя фигури на Акитада и Сеймей. — Много отрепки започнаха да се движат свободно по пътищата в последно време. Няма сигурност и спокойствие за честния търговец в този град.

— Какво искате? — попита ядосан лейтенантът, който също бе забелязал новодошлите. — Не виждате ли, че съм зает? Ако сте дошли за пътни разрешителни или за да питате нещо, трябва да дойдете утре сутринта.

Акитада бе изморен и достатъчно разтревожен от състоянието на Сеймей, за да иска да губи още време.

— Подай документите ми на човека, Сеймей — нареди той остро и зачака лейтенантът да развие рулата и да прочете императорската заповед, че на приносителя трябва да се окаже необходимото съдействие. Щом видя подписа и печата, служителят докосна почтително документа до челото си и коленичи в знак на извинение.

— Станете! — нареди Акитада. — Изпратихме нашия прислужник Тора да търси място, където да прекараме нощта. Но неясно защо той изчезна. Искам да го намерите незабавно.

Лейтенантът скочи на крака и поиска да знае подробности. Докато Акитада описваше Тора, лицето на полицая започна да се издължава. Дебелакът извика изумено, а останалите чиновници зяпаха с широко отворени очи.

— Преди малко задържахме точно такъв човек — започна лейтенантът, — заподозрян в убийство на проститутка. Беше арестуван недалеч от мястото на престъплението, а имаме и свидетел — и той посочи дебелака, който вече се въртеше неспокойно на мястото си.

— Ами… — взе да мънка онзи. — Стъмваше се, но добре видях белега на лицето му близо до количката, на която се продават нудли. Може тези господа да не са знаели какъв злосторник са наели.

— Защо не доведете задържания? — попита Акитада.

— Веднага, ваше превъзходителство! — Лейтенантът плесна с ръце.

Минути по-късно, окървавен, с насинено лице и окован във вериги, пред тях застана Тора. От двете му страни стоеше по един мускулест стражар.

— Господине — провикна се затворникът и пристъпи към Акитада. Единият стражар го върна на мястото му с рязко дръпване на веригата.

— Станала е грешка — заяви Акитада. — Това е моят прислужник. Веднага свалете веригите.

— Но, ваше превъзходителство… Разпознат е от уважаван наш съгражданин и се боя, че…

Акитада отвори широко очи, изумен от дързостта на този обикновен чиновник.

— Казах да махнете оковите.

Свалиха веригите на Тора и той пристъпи към господаря си, като мълвеше благодарности и разтриваше китки.

— Надявам се да не ти се превръща в навик. От часове те търсим и ако Сеймей не беше настоял да продължим, щеше да си изгниеш в този затвор. — Видя, че очите на Тора плувнаха в сълзи на благодарност, и смекчи малко тона. — Какво се случи?

— Получих си заслуженото. Бях много гладен и умирах от студ — започна мъжът. — Реших, че ще се забавите много в пощенската станция, и спрях да си купя купичка нудли и гореща супа. Тъкмо ги довършвах, когато самият ад се изсипа върху мен. Изведнъж се оказах на земята, а четирима стражи ме ритаха и налагаха.

— Кога е станало престъплението? — обърна се Акитада към полицая.

Дебелакът и запитаният отвърнаха в един глас:

— Преди четири часа.

— Как разбрахте?

Лейтенантът насочи строг поглед към свидетеля, който се сви на стола.

— Беше все още топла, когато влязохме в стаята. А това беше преди два часа. Работодателят й Тояма, когото виждате тук, пристигна при нас веднага след като намерил тялото.

— Преди четири часа съвсем не беше тъмно — отбеляза Акитада и изгледа подозрително дебелия мъж. Въпреки умората и най-добрите си намерения да си вървят интересът му към случая се бе събудил. Изпитваше желание да огледа тялото на убитата и да разпита приятелите й. — По кое време този мъж е видял убиеца?

— Забелязах го до количката за нудли на връщане от полицейския участък. Веднага разбрах, че той е убиецът. Момичетата бяха описали вече посетителя на Виолета. Издаде го тъкмо белегът на лицето му. А пък дрехите… Вече споменах, че човек може да се обърка за цвета. Така или иначе, щом го видях там при количката да яде, все едно нищо не се е случило, се развиках и го показах на стражите.

— Всичко това е нелепо — отбеляза Акитада. — Ако убийството е станало преди четири часа, слугата ми беше заедно с мен и секретаря ми на няколко мили преди Фуджисава. Предлагам ви да доведете вашите свидетели, но не този тук, и нека те да потвърдят дали Тора е бил посетителят на момичето. След това се надявам да освободите слугата ми и да му се извините. Тора, ще дойдеш при нас в странноприемницата.

— Най-добре да пренощувате във „Феникс“, господарю. Всички, с които говорих, ми казаха, че тя е най-добрата тук — услужливо докладва Тора.

Акитада обаче не се канеше да си тръгва. Тъкмо отвори уста, за да даде следващия си съвет на видимо объркания стражар, когато Тора извика уплашен и се разнесе тупване на нещо тежко. Зад гърба на императорския чиновник Сеймей лежеше в безсъзнание на студения мръсен под.