Джеф Абът
Адреналин (9)

9

Огъст Холдуайн допи уискито си, остави чашата върху салфетката на дъбовия бар и се втренчи в мен.

— Не съм дошъл да те шпионирам — заяви той. — В случай че трябва да заявя очевидното.

— Знам — отвърнах. — Хауъл е изпратил хора да ме следят и да се уверят, че се оглеждам в двете посоки, преди да пресека улицата. Имат микробус и мисля, че по три пъти на ден се обаждат на майките си. Искаш ли още едно?

— Не. Утре съм на работа — отговори той, но не стана да си тръгне. Беше едър мъж, метър деветдесет и пет, бивш спортист в колежа. Мускулите му все още не се бяха видоизменили в тлъстини, но обмисляха тази вероятност. Огъст имаше руса коса, червени като ябълки бузи и яки гърди. — О, може би не трябва да говоря за работа.

— Не ме притеснява, че ти все още си на работа, а аз сервирам питиета. Барманството е почтена професия.

— Предпочитам да сервирам напитки. Стресът е по-малък.

— Искаш ли да се разменим?

С него се бяхме подготвяли заедно във Фирмата. Аз дойдох от Харвард, а той — от Университета на Минесота. Огъст беше пълна моя противоположност — фермерско момче, прекарало по-голямата част от живота си на едно място, на земята, която семейството му притежаваше от седем поколения. Не можех да си представя такава стабилност. Той имаше широко, открито, честно лице, на каквото хората имат доверие, и нисък баритонов глас. Работеше за правителството в сателитен офис в Манхатън. Огъст ми намери работа като барман в „При Оли“. Бях му благодарен. Никой от другите ми приятели във Фирмата не си направи труда да ми се обади и да ми изкаже съболезнования. Бях дамгосан. Както каза Хауъл, общоприетият разум твърди, че брачният партньор винаги знае, че живее под един покрив с предател. Бях безнадежден, както се изрази той, заподозрян, безвъзвратно повредена стока. Освен за Огъст. Това обаче беше хубаво, защото той беше идеалният приятел, с когото да седиш в бара. Можех да споделя най-съкровената си тайна и знаех, че няма да ме съди, или просто да мълчим и да гледаме мач. Всичко беше страхотно с Огъст.

Исках да му се доверя, но не можех. Той може би се подчиняваше на заповедите на Хауъл и ако разбереше нещо, щеше да си навлече неприятности, след като задействах плана си.

— Е, утре ще ставам рано — каза той. — Трябва да тръгвам.

— Кравите ли ще доиш? — Обичах да го дразня за миналото му във фермата.

Огъст не стана от бара.

— Искаш ли още едно питие? — попитах.

Той ме погледна с воднистосините си очи.

— Какви ги вършиш, Сам?

— Предимно наливам бира. — Огледах заведението. Нямаше други клиенти. Беше понеделник вечер, когато по традиция в „При Оли“ беше празно. Това беше странно, защото понеделниците са отвратителни и човек би си помислил, че хората ще искат да пийнат нещо, за да забравят мисълта за началото на седмицата.

— Много си мълчалив.

— Нямам какво толкова да кажа, Огъст.

— Не знам какво са ти казали, но не всички във Фирмата вярват, че си станал предател. Повечето ти приятели са ти приятели.

— Повечето? Сгряваш сърцето ми.

Той повдигна рамене. Намеренията му бяха добри, но предполагам, че не знаеше какво да ми каже. Във Фирмата работят хиляди хора, но предателите в историята й са малцина и с право не им прощават.

И въпреки многото ми приятели тази вечер тук няма тълпа — отбелязах и избърсах вече чистия бар.

Огъст взе чашата си, но после си спомни, че е празна, и я остави.

— Смелост ли проявяваш, че ми оставаш приятел, Огъст, или само си вършиш работата? — Не смятах да повдигам въпроса, но търпението ми се изчерпваше.

— Не съм дошъл, защото някой ми е наредил. Хауъл каза, че името ти е изчистено, но все още не можеш да се върнеш на работа.

— Аз съм стръв за похитителите на Луси. Идеята е, че не е трябвало да оцелея от експлозията и че тя е объркала плана.

— Знам. Тогава бъди стръв. Но не мисли, че си сам. Не си.

— Офисът в Лондон размъти водата, Огъст. За Царя на парите и някои престъпни групировки. Помогни ми да разбера дали има нови доказателства за извършителя и поръчителя на атентата.

— Не мога, Сам. Нямам ниво за достъп до такава информация…

— Но можеш да проникнеш във файловете…

Той вдигна ръка.

— Не мога. Край на обсъждането. Остави ги да разследват. Радвай се, че са изчистили името ти.

— Ако наистина е така.

Огъст се прокашля.

— Трябва да помислиш върху вероятността, че Луси те е натопила.

— От три години? Не.

— Може да е била чиста преди три години и е станала предателка наскоро.

Много странно е да разговаряш с най-стария си приятел на тема „Съпругата ми не е предателка“.

— Защото бременните жени са известни с това, че искат да се изложат на риск от арест и затвор?

Огъст завъртя чашата в ръцете си.

— Само предполагам.

— Тогава защо ще ме спасява? — Не можех да се откажа от спора.

— Не бъди кретен, Сам. Ти си жив, единственият оцелял, и затова Фирмата се съсредоточава върху теб, а не върху нея. Държа те в хватката си и това й е дало възможност да избяга.

— Не мога да си го помисля.

— Защото си добър съпруг?

Втренчих се във воднистосините му очи.

— Луси живя с мен три години и знае, че ако ми измени и убие приятелите ни, а аз оживея, ще я погна и ще я накажа. Ако беше предателка, тя щеше да ме иска мъртъв — говорех уверено и спокойно.

— Изпълнен си с енергия, а още си в Бруклин?

— Ако избягам, ще ме хванат и ще ме върнат в затворническата килия.

— Освен ако не организираш умно бягството си.

— Огъст, наскоро излязох от затвор на Фирмата. Не искам да рискувам да ме върнат там. И не сме провеждали този разговор.

Той остави пари на бара.

— Не ми връщай ресто.

— Добре — отвърнах.

Огъст излезе. Неловко е да дадеш бакшиш на приятел и аз не го исках, но въпреки това пуснах парите в буркана за бакшиши. Залових се за работа, направих каничка кафе без кофеин за Оли и обслужих група кандидат-художници, които влязоха пет минути по-късно да пият бира.

Повечето посетители в „При Оли“ пият бира или вино, но поне шест пъти на ден приготвям водка с мартини, пет пъти дневно наливам уиски и от време на време правя коктейли „Маргарита“ с лед. Няма автомат за студена „Маргарита“. Барът не е толкова луксозен. Обикновено двама-трима ранни клиенти искат „Блъди Мери“ на обяд. Приготвям го с допълнителни подправки и получавам по-големи бакшиши.

Наливам питиета и си трая. Възвърнах килограмите си и спя много. Огъст идва и пийва по нещо по време на вечерните ми смени. Разпитах колегите бармани, които ми казаха, че той не идва през почивните ми дни. Чувствах, че заяквам, но упражнявах само основните неща от паркура, прескоци на перила и ниски зидове, защото не бях тренирал отдавна и не исках да рискувам и да се нараня. Преструвах се, че не забелязвам хората, които Хауъл беше изпратил да ме наблюдават. Тримата новобранци, двама навън и един в микробус, бяха постоянно там, когато излизах от бара или апартамента си. Подлагаха ме на проверка. Гледаха какво ще направя и дали ще изпълнявам заповедите им.

Или чакаха някой да ме убие.