Джеф Абът
Адреналин (32)

32

— Махни пистолета — рекох. — Ще те арестуват за пет секунди.

Ник държеше оръжието под якето си, близо до мен. Не се дръпнах, защото не знаех дали няма да ме застреля.

— Върви нормално. — Той непрекъснато поглеждаше през рамо дали турците ще хукнат след нас.

— Насочи пистолета към тях — посъветвах го.

Ник пусна пистолета и хвана първия турчин за гърлото. Наблизо имаше витрина с проститутка и аз й направих знак, като прокарах ръка през гърлото си, за да се махне. Тя разбра посланието и се скри зад червената кадифена завеса зад нея. Блъснах турчина в стъклото и побягнах с всички сили. Ник ме последва. Ако някоя проститутка е в опасност, ченгетата идват веднага. И те наистина се приближиха бързо, говорейки по микрофоните на раменете си, и минаха покрай мен и Ник.

— Ако отново опреш пистолет в ребрата ми, ще те смачкам — казах. — Да отидем да поговорим на някое спокойно място.

* * *

Намерихме тихо бар-кафене близо до площад „Дам“. Нямаше караоке, нито пияни турци или признаци за сбивания.

По ризата ми имаше кръв и очите на барманката се разшириха, когато влязохме. Тя беше възрастна, крехка, усмихната жена и започна да клати глава. Ник отиде при нея, заговори на бърз холандски, който не разбрах, и след минута жената кимна. Седнахме един срещу друг на маса в ъгъла, която не се виждаше от улицата в случай че турците обикалят навън и ни търсят. Бях с гръб към стената, за да виждам цялото заведение. Бяхме на няколко преки от „Хрейс Хандер“ и се надявах, че са решили да удавят в пиянство гнева и смущението си, ако се бяха измъкнали от полицията.

Ник поръча две бири. Сервитьорката ме погледна. Имах кръв на устата. Тя ми донесе влажна кърпа, без да попита нищо. Избърсах лицето си. Сервитьорката остави пред нас бирите и висока стъклена чаша с прозрачна течност.

— Копстут — обясни Ник и посочи напитката. — Означава „удар в главата“. Ще ти хареса.

— Поне не е дупка в главата. — Не бях приключил с боя. Искаше ми се да цапардосам някого. Не се гордея с това, но наистина имах такова желание. По-рано предпочитах тихите, спокойни вечери у дома, да чета и да гледам хубави филми заедно с Луси, да си легнем рано и да се любим. Сега исках да налагам с юмруци и да ритам. Бруталният танц на боя събуди спящата дълбоко в мен тъмна половина. Отпих голяма глътка от високата чаша — течността имаше вкус на джин — и после отпих бира. Пиянска свада в бар. Плъзвах се по наклонената плоскост. Трябваше да проясня съзнанието си.

— Направи го обратно — отбеляза Ник. — Първо се пие бира, а след това джинийвър. Всичко ли правиш наопаки?

— Какво?

— Обикновено се запознаваш с човека, преди да рискуваш живота си за него в бой в бар.

— Онези типове бяха гадняри. Мразя гаднярите. И ти си гадняр, защото опря пистолет в ребрата ми, след като ти помогнах.

Ник отпи от бирата.

— Прости ми. Предпазлив съм. Кой си ти?

— Питър Самсън. Приятелите ме наричат Сам за по-кратко.

— Биеш се като войник.

— Бях, но сега не съм.

— Пит наистина ли ти дължи пари?

— Не знам кой е Пит.

Ник се втренчи в мен.

— Какво? Просто решаваш да… — Той се помъчи да намери правилната английска дума. — Да се включиш в боя?

— Беше ми скучно. Утре нямам работа.

Той отпи голяма глътка бира и потърка челюстта си. След това пи джинийвър. Погледът му се отмести към семейството, което седеше през няколко маси — баща, майка и момиченце на осем. Детето се засмя и грабна от десерта на майка си. После Ник сякаш с нежелание ме погледна отново, все едно беше намерил отговор на въпросите си.

— Къде си служил?

— В канадските специални сили.

— Напусна ли?

— Те ми наредиха.

— Заради сбивания в барове?

— Не. Откраднах едни неща и ги продадох по eBay. Уволниха ме позорно, но им върнах парите и отървах затвора. Командирът ми искаше да избегне неудобното положение, за да не го издам. — Повдигнах рамене. — Признавам, направих го. Не ги обвинявам, че ме изритаха.

— Аха, боец и крадец. Голям късмет извадих. — Ник ми се усмихна накриво.

— Предпочитам да се смятам за предприемач.

— Спомена, че нямаш работа. Може би искаш работа?

— Каква? Да се бия за теб ли? Ти дори не ми благодари.

Той прие добре шамара на обидата.

— Не съм ти благодарил. Добре. Благодаря ти, Сам. Щях да се оправя с тях и без теб, но все пак благодаря.

— Не извади пистолета. — Бях пропуснал да забележа, че Ник носи оръжие. Сигурно беше привързано с ремък за крака му. Не видях издутина под ризата или якето му.

— Не. Ти елиминира необходимостта да го направя.

Не казах нищо и бавно допих бирата си. Ник не беше много умен. Не умееше да се бие и не беше извадил пистолет, когато го заплаши разярена тълпа. За колебанието му имаше само една причина — не искаше да привлича внимание и предпочиташе да остане незабелязан, защото изваждането на огнестрелно оръжие дори в долнопробен бар можеше да доведе до нежелан арест.

Мълчанието е най-силното ми оръжие. Повечето хора не могат да мълчат, когато край тях има друг човек, особено в бар. Смятаме го за странно, ако не поведем разговор.

Мълчанието ми притесни Ник.

— Ако те интересува да бъдеш телохранител, мога да ти намеря работа.

— Нямам разрешително да работя в Холандия — отговорих. — Изгубих го.

— Няма да ти е нужно. Повечето ми клиенти са… много дискретни.

— Например сводник? Не бия проститутки.

— Не. Много по-висша класа. — Той понижи тон: — Но една от облагите са момичетата.

Запазих каменно изражение.

— Мисля, че трябва да получа бира за всеки тип, когото повалих. — Вдигнах чашата си. — Дължиш ми още две.

Лицето му се разтегли в лека усмивка, но после пак стана сериозно и намръщено.

— Добре. — Ник беше зает човек и излъчваше нетърпение, но боят в бара му беше харесал и видя, че аз се справих много по-добре от него, затова беше решил да не се разделя с мен, поне засега. Той направи знак на сервитьорката да донесе още бира, без джинийвър. — От коя част на Канада си?

Знаех, че информацията за мен ще бъде проверена.

— От Торонто.

— Познавам го добре.

— Сериозно?

— Да. Ходил ли си в закусвалнята „Розендейл“ на Паркър Стрийт?

— На Янг Стрийт е. Там правят най-хубавите хамбургери в града. — Надушвах проверка.

— Родителите ти?

— Починаха. — Повдигнах рамене. — Оставиха ми малко пари да видя света.

— В кое училище си учил?

— Колежа „Сейнт Майкъл“ и после в „Макгил“. Следвах история. Едва завърших, но оценките ми стигнаха да вляза в Офицерската школа. — Легендата ми като Питър Самсън, канадски закононарушител, беше създадена от Фирмата. Ник нямаше да може да я оспори. Аз бях Питър Самсън от раждането си до този момент и имаше училищни регистри, кредитни истории и канадският военен архив, които да подкрепят тази ми самоличност.

Освен ако Фирмата не я беше заличила. В такъв случай нямаше да съществуват данни за Питър Самсън.

— Познаваш ли Амстердам? — попита Ник.

Отново отпих от бирата и сподавих оригването си.

— Извинявай. Не много добре. По-добре познавам Прага, Варшава и Будапеща.

— Прекарал си доста време в Източна Европа.

— Там са най-интересните възможности за работа.

— Например?

— Това са неща, които не трябва да казвам на непознат — засмях се аз и той също се усмихна.

— Не съм ти съвсем непознат — каза Ники след неловко мълчание. — Ти хвърли човек през прозорец заради мен, Сам. Сега сме приятели.

— Пазя разни неща. Предполагам, че е като охраняването на хора. Грижа се нещата да стигнат там, където трябва.

Това беше благовидно описание на контрабандата, но ако Пит беше контрабандист, както Грегор бе намекнал, тогава можеше да съм по-интересен като потенциален наемник. Или поне можеше да ме поканят на събеседване. Трябваше да се сближа с тях, за да ги разузная, да ги убия всичките, освен най-високопоставения, който предполагах, че е Пит, и да ги принудя да ме заведат при мъжа с белега.

Трябваше ловко и неусетно да обработя Ник. Той запали цигара и отпи от бирата си.

— За къде?

— Предимно за Северна Америка — отговорих, надявайки се, че това е крайната цел на тайната пратка на Пит. И от думите на турците се запитах дали той е уредил незаконен превоз до Щатите и после нещо се беше объркало.

— Може би ще ти предложа работа, но трябва да говоря с клиента ми.

— Клиентът ти не е Пит, който не плаща, нали?

— Пит плаща. Тъпите турци трябва да се научат на търпение.

Изсумтях и повдигнах рамене.

— Виж, бива ме да пренасям стоки в Щатите, да ги пазя и да се грижа никой да не ги пипа. Ако това ти звучи добре, чудесно. Ако не, благодаря за шоуто. — Беше много важно Да не изглеждам твърде нетърпелив.

— Мисля, че мога да те използвам — каза Ник след няколко секунди. — Заплащането е отлично. Две хиляди евро седмично в брой.

— Парите ми за бира са на привършване, затова добре. — Прокарах пръст по петното от бира на масата. — Как да се свържа с теб?

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

Той бутна салфетка към мен.

— Напиши номера.

Написах го, но не добавих името си.

— Решавай бързо. Скучно ми е и може да отпраша нанякъде.

— Добре — отвърна Ник и прибра салфетката в джоба си.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Ти ми извади пистолет, след като ти помогнах. Гадняр си.

Той се усмихна.

— Налага се. Исках да се уверя, че няма да ме нападнеш. Каза на турците, че Пит ти дължи пари. Хрумна ми, че може да си се бил с тях, за да се захванеш с мен.

— Не познавам твоя Пит. Казах го само за да ги спра, но не стана.

— Юмруците подействаха. Е, Сам. — Ник хвърли няколко евро на масата. — Почерпи се с още няколко „удара по главата“ или си поръчай вечеря. Ти ми направи услуга тази вечер и мисля, че можем да правим бизнес заедно.

— Добре. Имаш номера ми.

Той стана и излезе. Бях с гръб към стената и го гледах как тръгна по големия площад „Дам“, минавайки покрай Националния паметник на освобождението.

Излязох в нощта и съзрях Ник на отсрещния ъгъл. Вървеше на юг, по посока на Принсенхрахт. Вече се беше стъмнило и се промъквах в сенките, докато той пресичаше улицата и моста. Последвах го. Ако се обърнеше, можеше да ме види, но той отново говореше по мобилния си телефон.

Следвах го, но не твърде отблизо. Спря кола и Ник се качи. Автомобилът изфуча и после зави към „Сингел“, най-голямата улица в Амстердам, с формата на буквата „U“.

Потърсих такси, но нямаше, затова тръгнах по посоката, в която Ник беше заминал. Човек никога не знае какво може да види. Пък и „Де Роде Принс“ беше натам.

След трийсетина секунди до мен спря елегантна синя кола. Вратата се отвори. Мила.

— Качвай се, глупчо.

— Следиш ли ме?

Тя потегли, преди да успея да затворя вратата.

— Можеше да объркаш всичко и да те заловят. И тогава щеше да се наложи да те убия, защото не мога да ти позволя да се разприказваш за нас.

С нея беше трудно да се разбере дали говори сериозно.

— Ако той ме беше хванал, ти щеше да ме убиеш, вместо да ме спасиш?

— Прецакаш ли първата задача, няма смисъл да ти давам по-трудна работа. Щях да те зарежа и да продължа по-нататък. — Тя зави, увеличи скоростта и после намали, когато видяхме колата, в която се беше качил Ник.

— Замесих се в сбиване в бара.

— Хубав начин да не се набиваш на очи! — възмутено каза Мила. — Можеше да те арестуват. Сещаш ли се какво ще стане, ако проверят лицето ти в базата данни, тъпако? Ще се върнеш при твоя караконджул Хауъл.

— Нямах избор.

Тя ме изгледа гневно.

— Не ме разбирай погрешно. Ще ти пазя гърба, стига да докажеш, че си струва. Но засега показа само, че ти харесва да предизвикваш глупави сбивания.

— Установих контакт и той ще се опита да ми намери работа при русокосия, който се казва Пит.

Колата с Ник зави по „Сингел“.

— Разкажи ми всички подробности.

Мила слушаше и шофираше напрегнато, спазвайки подходящо разстояние. Запитах се къде ли е работила и кой я е научил на уменията й.

— Ето защо той може би ще говори с Пит — завърших.

— За теб? Като кандидат за работа? Ласкаеш се.

— Той се обади и каза, че стоката е в него. И има проблем с турчин, който създава неприятности на Пит и урежда маршрута. Разбираш ли нещо от контрабанда? Не само натоварваш незаконната стока и се надяваш на най-доброто, а планираш точния маршрут, по който ще премине стоката, с всички необходими документи и хора по пътя, които да я пазят и да не позволят на властите да й обърнат внимание. Надеждните, безопасни маршрути са ценни. Ако турчинът е объркал или е провалил маршрута, това може да ме доведе до среща с Пит.

Мила не изпускаше от поглед колата с Ник, която зави по странична улица.

— Тези хора са странни — продължих. — Те са контрабандисти. Защо контрабандисти ще отвличат Ясмина и ще я карат да взриви бомба на гара? Ще ми разкажеш ли повече подробности за експлозията, жертвите, реакцията и разследването?

Тя не ме погледна, докато завиваше. Започна да ръми.

— Добре. Ще намеря каквото мога. Но нямаш много време да анализираш тези хора, Сам. Трябва да ги намериш и да върнеш Ясмина. Не забравяй това.

— Ако разбера какви са, това ще ми помогне да ги намеря.

Мила щракна с пръсти.

— Времето лети, Сам. Не можеш да правиш психоанализа на банда престъпници, а в това време холандската полиция да разпознае Ясмина на видеозаписа. В момента тя е неизвестна жена с раница. Но ако я идентифицират… времето ни ще свърши и злото на Фирмата на Заид ще бъде сторено.

— Ако ще правя психоанализа на някого, това ще си ти.

Тя ме погледна.

— Анализирай ме колкото искаш, но ще трябва да повярваш на думата ми, че ние сме добрите.

— Чувал съм го и преди.

— Да, знам.

Колата с Ник увеличи скоростта и едва взе завоя. Мила настъпи газта и я последва. От улицата, в която Ник беше свърнал, се разклоняваха пет други улици като спици на колело, всичките къси и пресечени от други улици.

— Разсея ме — каза Мила. — Ти си виновен.

Ник беше изчезнал. Дъждът се усили.