Джеф Абът
Адреналин (33)

33

Преди десет дни в офис в Ню Йорк, скрит зад табела, на която пишеше, че е финансова консултантска фирма, Хауъл кипеше от гняв:

— Намери го и ми донеси главата му на поднос!

— Като Саломе си — подхвърли Огъст.

Хауъл докосна слепоочието си. Главоболието започваше да го мъчи.

— Сигурно е тръгнал за Лондон. Това е епицентърът за него. Искам да изпратиш снимката му на всеки офис. Трябва да го намерим веднага и да го поставим под контрола на нашите хора, не на някой друг.

— Чудя се на кого ли е трупът — рече Огъст. — Не мислиш ли, че това има значение?

— Да, разбира се. Искам да го идентифицираме и да разберем как и кога е умрял.

— От огледа предполагам, че е умрял в петък през нощта.

— Господи! Той трябва да е убил копелето, преди да отида там. — Хауъл пребледня, стана и отиде до прозореца. — Би трябвало да те отстраня от случая, Холдуайн. Ти си му приятел.

— Фактът, че съм му приятел, е причината да ме оставиш. Аз съм единственият, на когото той може да се предаде.

— Хората, които ни оставят трупове във вани като подаръци-изненади на купон, не се предават. Мислех, че отнехме шансовете му да избяга, когато не можа да си набави паспорт.

— Разпитвал си го дълго, но не си го опознал. Не знаеш как разсъждава, а аз знам. Вземи ме със себе си. Назначи ме в твоя екип.

— Добре — склони Хауъл. Огъст Холдуайн може би беше най-доброто тайно оръжие срещу Сам Капра.

* * *

Изминалите десет дни не бяха приятни за Хауъл. Първо разкритието, че Сам Капра не е прекарал един час в бруклинската библиотека, а след това установяването, че Фирмата има агент, който е оставил труп в съседен апартамент, проследяването на откраднатата кола до ресторанта за шофьори на камиони и после… нищо. Няколко дни.

Сам Капра може би се беше качил на някой камион, за да се отправи в неизвестна посока в страната. Разпитаха за клиентите, които са били в ресторанта, когато Сам вероятно е бил там. Повечето бяха платили в брой за обяда и кафето си. Три дни по-късно едната сервитьорка си спомни, че мъж, отговарящ на описанието на Сам, е тръгнал заедно с шофьор на камион. Не знаеше името на шофьора, но той беше платил храната си и бензина с кредитна карта.

Проследиха трансакциите на всички кредитни карти и намериха шофьор на име Винс Траут, който каза, че закарал млад мъж до нюйоркското пристанище.

— Копелето се промъква в Европа с товарен кораб — заяви Хауъл. Имаше пълномощията да изпрати екипи в Лондон, Ротердам и Марсилия да проверят екипажите и да разберат дали някой е виждал мъж, който прилича на Сам на снимката. Но стотиците кораби и екипажи, които можеха да са видели Сам, плаваха в океана и не беше лесно да ги разпитат.

— Да покажем лицето му по медиите — предложи Огъст. — Ще измислим някаква история за него.

— Не — възрази Хауъл. — Не можем да си позволим Сам да бъде централна тема в медиите. Агент на ЦРУ, вероятно преминал на страната на престъпниците. Не си правим такава самоубийствена реклама и не отзоваваме такива хора, а ги връщаме с белезници или в ковчег. — Той скръсти ръце и се втренчи гневно в Огъст. — Трябва да го хванем и да разберем какво е намислил, по дяволите.

— Мъжът, когото е убил, може да е бил изпратен да го очисти. Според мен някой се е хванал на въдицата.

— Тогава трябва да го открием. Идентифицирахме мъртвия. Той е главорез, свързан с контрабандни операции в Париж. Казва се Симон Таурас и има дълго криминално досие. Нищо особено.

— Главорезите обикновено не прекосяват океана, за да убият агент на Фирмата.

— Да, това е интересно — съгласи се Хауъл. — Ще се заема с тази следа и ще видя къде ще ме отведе. А ти искам да провериш дали има някакви комуникации от кораби, потеглили от Ню Йорк, в които се загатва нещо необикновено, например да са намерили пътник без билет или да са засекли странни съобщения по предавателите.

— Ще отнеме дни, докато претърся базата данни. В нея има милиони разговори.

— Тогава започвай.

Изстиналата следа стана гореща два дни преди Сам Капра да пристигне в Ротердам. Огъст откри в базата данни „Ешелон“, която подслушваше огромен брой от комуникациите в света и можеше да се претърси за определени ключови думи, разговор на капитана на регистриран в Либерия товарен кораб с компанията собственик за приближаващ се хеликоптер. Отговориха на капитана да разреши на хеликоптера да кацне, без други обяснения.

Хауъл се сблъска с каменна стена, когато се свърза с компанията превозвач. Оттам му обясниха, че хеликоптерът е извършвал проверка по поръчка на собствениците, но план на полета не съществуваше. Някой може би преследваше кораб в открито море по някаква причина — да намери Сам или да го върне.

Компанията превозвач баламосва Хауъл три дни. И после му казаха, че човекът, с когото иска да говори, капитанът на „Илайза Мартин“, отново е на път и ще бъде на разположение за разпит, когато се върне в Ню Йорк след седмица.

Хауъл реши да разпита капитана по сателитен телефон. Направи го и се натъкна на стена от отричане. Някой беше платил щедро за мълчанието му.

— Нека поне да изпратя снимката му на властите и да им кажа, че известен издирван беглец е откраднал паспорта му и трябва да бъде задържан незабавно — предложи Огъст.

Хауъл се съгласи.

И така, Ротердам. Агенциите за сигурност извършваха постоянно сателитно наблюдение на всички големи пристанища в света. Хауъл използва връзките си да анализират видеоматериалите. Екипът от двайсет души откри десетина следи. Съпоставиха ги със записите от камерите на пристанището и откриха кадър на мъж, който може би беше Сам Капра, да излиза от служебната зона за екипажите заедно с русокоса хубавица в кожени джинси, близо до мястото, където беше хвърлил котва „Илайза Мартин“.

Сам Капра беше в Холандия и вероятно се опитваше да измисли бърз маршрут до Лондон. Хауъл предупреди холандското разузнаване, което му обеща да координира действията си с полицията в Ротердам, Амстердам и Хага и граничната полиция. Обади се и на „Евростар“ и фериботните компании. Холандските власти бяха заети с бомбен атентат на гара и Хауъл разбра, че искането му не е приоритет. Свърза се с колегата си от британското разузнаване, който, като се имаше предвид, че офисът на Фирмата беше взривен на негова територия и беше загубил няколко цивилни граждани, беше готов да намери Сам Капра.

Хауъл не можа да открие нищо за жената. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила и софтуерът за разпознаване на лица не засече дори частични съответствия в базата данни на Фирмата. Той помоли техническите специалисти да разширят търсенето. Сам имаше приятелка и Хауъл беше любопитен да разбере коя е тази изключително интересна жена.

Много му се искаше да отиде в Холандия и да намери Сам, защото подозираше, че сега цялата история ще завърши с куршум, и желанието му беше той да го изстреля.

— Щом го е направил, сигурно има причина — отбеляза Огъст. — Може би върши работа, която ние трябваше да свършим преди няколко месеца — да намерим хората, които взривиха офиса ни.

— Да, хрумвало ми е — бавно каза Хауъл. — Но това е моя работа, не негова. И коя е жената?

— Получил е помощ.

— Да. И кой си е направил труда да помогне на Сам и защо?

Хауъл и Огъст отлетяха за Амстердам, забързаха към тайната квартира на Фирмата, която се намираше във внушителна къща край канала Херенхрахт, включиха комуникационния възел и зачакаха да чуят нещо. Надяваха се, че все някой ще види или ще открие Сам Капра. Хауъл беше сигурен, че Сам не се крие и търси хората, отвлекли жена му.

Огъст Холдуайн стоеше до прозореца, гледаше дъжда и си мислеше: „Тъпако, единствената ти надежда е да те намерим ние и да ни разкажеш всичко. Не го ли сториш, отиваш в затвора до края на живота си.“

А умореният от дългия полет Хауъл лежеше буден, слушаше как дъждът барабани и си мислеше: „Централата няма да рискува още едно неудобно положение. Не ги интересува какво прави Сам, дори да е правилно. Сега аз трябва да разбера какво знае и после да го убия.“