Джеф Абът
Адреналин (87)

87

Бях запаметил картата, която Мила ми беше показала. След като се влезеше в тунела откъм къщата, имаше остър завой и там се намираше старият комплекс, където Заид вероятно бе вършил тайната си работа и където беше истината за оръжията му.

Мъждукащи лампи осветяваха тунела и миришеше на влага. В далечината се чуваше ромолене на вода. Докато тичах навътре, звукът се усили и после заглъхна. Тунелът водеше към голямо отворено пространство, изсечено в скалите. Подът беше от бетонни блокове, посивели от времето. Въздухът беше хладен. Лампите бяха окачени ниско над главата ми. Видях метална маса, отрупана с компютри и снимки — Бахджат Заид и семейството му, Ясмина като момиче с баща си. Слънцето озаряваше лицата им.

Затворих вратата и я заключих и седнах пред компютъра в средата на масата. Към машините бяха прикрепени външни твърди дискове. Всеки компютър имаше малък процеп, който беше твърде тесен за компактдиск и по-скоро беше за флаш драйв, и емблемата на „Милитроникс“.

Раздвижих компютърната мишка и мониторът светна. Някой беше влизал там, при това скоро. Екранът показа нещо като голям баркод, пълен със закодирана информация, която не ми говореше нищо.

Погледнах името на файла. ДНК 017. Анализът на ДНК на някого? Софтуерът имаше опция за отваряне на наскоро ползвани файлове.

Под стрелката имаше списък с файлове — от ДНК 001 до ДНК 015. Натиснах „Още“ под последния и на екрана се появи номериран списък с файлове. Последният беше ДНК 050. Петдесет файла, петдесет различни ДНК.

В ъгъла на всеки файл имаше снимка. ДНК 050 беше момиченце на дванайсетина години.

Анализираха генетичните профили на деца? Защо?

Започнах да преглеждам файловете. Повечето бяха на деца, имаше няколко на мъже и останалите бяха на жени, предимно на четирийсет-петдесет години. Изглеждаха обикновени, нормални хора. Някои снимки бяха като за паспорт, но други бяха различни. Всички хора бяха добре облечени и вървяха. Някои махаха на обектива. Осъзнах, че в никой от файловете няма име.

Кои бяха тези хора?

Погледнах външните твърди дискове. Съдържанието на единия се виждаше на компютърния екран. Може би отговорите бяха във външните дискове, които можех да взема със себе си. Щракнах на иконата „Изхвърли“, но дискът не се освободи. От процепа излезе малък чип. Взех го. Повърхността му беше равна и лъскава и решетката върху него приличаше на онази, която бях видял на странното оръжие и върху останките от бомбата. На масата имаше пластмасова кутийка с размерите на чипа. Сложих чипа вътре и го пъхнах в обувката си.

В същия миг вратата се отключи и отвори.

На прага стояха Едуард и Ясмина, която беше допряла пистолет в главата на Мила. Същото необикновено оръжие, с което Едуард стреляше на гара „Сейнт Панкрас“.

— Горе ръцете, Сам — заповяда Едуард.

Подчиних се.

— Най-после очи в очи — усмихна се той. — Брей. Голяма работа си, пич.

Не казах нищо. Представих си го как удари шамар на Луси в аудито. Замислих се как Едуард замина, докато приятелите му изгаряха и умираха.

— Не те обвинявам, че се опита да направиш нещо — продължи той. — Ти си много по-корав, отколкото предполагах. Смятахме, че предимно събираш информация, но ти ме изненада.

Пистолетът ми беше на масата, на трийсетина сантиметра от мен. Дори да убиеха Мила и мен, не можех да ги оставя да се измъкнат. Боже мой, какво планираха срещу невинни хора и деца…

— Ако помръднеш или окажеш съпротива, бебето ти ще умре — добави той. — Необходимо е само едно телефонно обаждане.

Знаеше къде е синът ми.

— Стой мирно. Ясмина, вземи оръжията му.

Тя занесе пистолета и ножа ми на Едуард.

— Защо? — попитах. — Защо съпругата ми? И защо уби всичките си приятели в Холандия?

— Защо да ти обяснявам каквото и да било? Не ми пука дали ще умреш, без да знаеш. Ясмина, претърси го.

Тя се приближи до мен и с треперещи ръце опипа тялото ми. Не се сети да провери в обувките ми…

— За кого работиш, Сам?

Кимнах към Мила. Тя не пророни нито дума.

— А тя за кого работи?

— Не иска да ми каже.

— Къде е нашата непослушна Луси?

— Избяга.

— Мъртва е — излъга Мила. — Не искаше да каже на Сам къде е синът му.

— Ще те успокоя по един въпрос, Сам — усмихна се Едуард. — Продадох сина ти.

Това бяха трите най-страшни думи, които бях чувал, по-лоши от „Виж какво се случва с хора като него“, когато брат ми беше убит, и по-лоши от „Трябва да те убия“, изречени от жена ми. Коленете ми се подкосиха.

— Продадох го на един трафикант. Той го държи близо до мен. Ще го убие, ако ти или Луси ми създадете неприятности.

Ужасът и гневът ми бяха неописуеми. Яростта ме заслепи като нажежена до бяло мълния.

Изрекох единствените думи, които ми хрумнаха:

— Ще те убия!

Трябваше да се пазаря и да му обещая всичко, само да не наранява детето ми. Да го продаде? В гърлото ми се надигнаха киселини. Преглътнах ги.

Едуард се засмя:

— Не, няма да го сториш.

Той ми даде знак да се дръпна от компютъра и после направи нещо странно. Изхвърли компютърен чип от пистолета си, от мястото, където беше необикновената решетка, и пъхна друг, който извади от джоба на ризата си. Чипът беше същият като онзи в обувката ми. Пистолетът беше малко по-голям от стандартния „Глок“, тежък, лъскав и много опасен.

— Демонстрация ли ще правиш? Взе ли неговата… — започна Ясмина.

— Няма значение — прекъсна я той. — Искам да ги заведа в шахтата.

Това не ми хареса. Мила беше с белезници. Ясмина ме хвана за ръката, опря пистолет във врата ми и ме изведе от лабораторията. Тръгнахме — аз и Ясмина отпред и Едуард и Мила зад нас. Коридорът беше тесен и нямаше достатъчно място за схватка. Пък и ако се сбиех с Едуард, той щеше да заповяда да убият сина ми.

— Баща ти искаше да те спаси — казах на Ясмина. — Той даде всичко, за да те спаси.

— Баща ми искаше да ме контролира. — Тя сякаш изплю думите.

— Сега някой те контролира много по-лошо от баща ти.

— Млъкни! — викна Едуард.

Исках да го ядосам. Тогава той може би щеше да допусне грешка.

— За какво е анализът на ДНК на деца и други хора? — попитах.

— Дотогава ще се разделиш с всичките си тревоги — отвърна Едуард. — Не тормози съзнанието си с този въпрос.

Това явно беше краят на живота ми. Нямаше изход. Стигнахме до тъмна стая, която представляваше разширение в коридора. Долових мирис на артезианска вода.

— Убий ги — изрече Ясмина с треперещ глас. Ние знаехме какво са й направили и тя не искаше да живеем. Ние бяхме от предишния й живот, отвъд пашкула, където Едуард я беше затворил.

Коридорът свършваше пред тежка стоманена врата. Минахме през нея и се озовахме в кръгла каменна стая. В дъното имаше голяма дупка с диаметър шест-седем метра. В дълбините й се чуваше течаща вода. Спомних си за извора на реката на картата на имението. Това сигурно беше подземният маршрут на реката.

— Заведи ги до ръба, Ясмина — заповяда Едуард, като държеше единия си пистолет до гърлото на Мила, а другия насочен към мен. — Държиш се добре, за да живее синът ти — отбеляза. — Ти си добър баща.

— Не е необходимо да нараняваш детето ми. — Щях да умра заради син, когото не бях виждал. Е, добре. Така да бъде. Но ми се искаше да го бях подържал, да бях видял лицето му и да бях потърсил прилики с мен и Луси — да, Дори Луси, онази от сънищата ми, честната и почтената.

Устните му потрепнаха.

— Убеден съм, че той ще има хубав живот.

Нямаше къде да избягам или да се бия и в последния миг от живота си реших, че единственият изход е достойнството.

— Луси ме беше помолила да я пусна, но аз бях отказал. Не можех да го направя. И това ме докара дотук.

— Съжалявам, Мила — рекох и тя кимна.

Едуард вдигна странния тежък пистолет, в който беше пъхнал компютърния чип, и се прицели в гърдите ми. Бях на седем крачки от него. Запитах се дали ще умра, преди да падна във водата, или ще се удавя. Не исках да се удавя. Замислих се за баща си, майка си, необикновения живот, който ми бяха създали, и за брат си. За Даниъл. Вкопчих се в него.

Дулото на пистолета беше насочено към гърдите ми.

Едуард стреля.

Продължих да стоя на краката си и като идиот погледнах гърдите си, където трябваше да има зейнала дупка. Тениската ми не беше окървавена.

Ясмина, която се намираше на четири крачки от мен, се олюля зашеметена. От гърдите й бликна кръв.

Не можеше да бъде. Пистолетът беше насочен право към мен. Това беше невъзможно. Ясмина беше на четири крачки от мен, а Едуард не отмести ръката си.

Той се засмя. Мила отвори широко уста от почуда. Хванах Ясмина на ръба на шахтата и почувствах как пулсът й спира, докато я държа в ръцете си.

— Науката на един човек е магия за друг — рече Едуард.

— Какво…

Жената не можеше да е мъртва. Пистолетът беше насочен към мен.

— Тя вече не ми трябва. — Той отново вдигна пистолета. — Докато ти умираш в мрака, аз ще убия бебето ти — изсъска. — Само защото мога.

Едуард стреля още два пъти. Завъртях Ясмина, но нямаше къде да избягам. Куршумите се забиха в нея и заедно паднахме в тъмната вода, като все още държах Ясмина.