Джеф Абът
Адреналин (26)

26

Барът в Амстердам се наричаше „Де Роде Принс“ (Червеният принц) и се намираше покрай красивия стар канал Принсенхрахт (Каналът на принцовете), с множество малки кафенета, хотели, внушителни, великолепни жилищни сгради от двете страни на дългия му завой. Къщата на Ане Франк беше на няколко преки (обикновено смълчана, изпълнена с уважение тълпа правеше снимки). Корабче бръмчеше и пореше водите, докато туристи снимаха сградите на брега и се възхищаваха на очарованието.

Въздухът ухаеше на утринен дъжд, но слънцето беше разпръснало облаците. Второто нещо, което забелязваш в Амстердам — след каналите, разбира се, са велосипедите. Те са навсякъде и в ранен пролетен ден прииждат на рояци като пчели, излитащи от кошер. Велосипедите не са луксозни, защото често ги крадат, но виждаш да ги карат адвокати в костюми, майки с деца, сложени отзад или на кормилото, студенти и работници. Никой не носи каска. Покрай малкия „Де Роде Принс“ се изнизваше постоянен поток от велосипеди, въпреки че най-оживеният час беше свършил, а обедният още не беше започнал. Навън бяха изнесени няколко маси и двама мъже седяха, пиеха бира и гледаха танца на светлината върху водата зад спрелите до брега лодки-домове.

С Мила влязохме вътре и съдейки по двете ми предишни посещения в Амстердам, видях, че „Де Роде Принс“ е отличен пример на едно умиращо изкуство. Беше „кафяв бар“, наречен така, защото по-рано непрестанен тютюнев дим бе оцветявал стените. Сега пушенето беше забранено и стените бяха кафяви, защото бяха боядисани така. Стаята беше тясна, с дълго кожено канапе и няколко маси от едната страна, една голяма до прозореца и красив бар покрай отсрещната страна. На тавана бяха окачени лампи с червени абажури. На стената имаше портрет на някакво забравено кралско величие. Лицето, дрехите и ръцете му бяха изпръскани с червено, сякаш преди години върху платното е хвърлена кръв или боя. Нарисуваният принц изглеждаше много самотен, като непрекъснато пътуващ странник.

Прегледах менюто, докато Мила чакаше бармана. Предлагаха различни видове бира, специално приготвена за всеки сезон. Харесвах такива барове и се изненадах, че Мила е избрала подобно място за среща.

Барманът, висок, плешив, едър, се появи от задната стаичка. Двамата с Мила заговориха бързо на холандски. Мъжът ме погледна предпазливо.

— Сам, това е Хенрик — представи го Мила. — Хенрик, запознай се със Сам. Той ще отседне на горния етаж. Дай му от каквото се нуждае.

Хенрик стисна ръката ми — твърдо и силно. Докато Мила изглеждаше пълна с екзотични тайни, той имаше вид на барман, с когото може да разговаряш. Щях да отседна там? Не казах нищо, но Хенрик ми кимна учтиво.

Посочи към задната част на заведението — тесен коридор, украсен с черно-бели фотографии на Принсенхрахт през годините. Тръгнах след Мила, която се отправи натам и после нагоре по стълбите.

Тя спря и ме погледна.

— Бахджат Заид се страхува много за дъщеря си. Не те познава, но ще повери живота й в ръцете ти. Не го разочаровай. Ние сме единствената му надежда. Той не може да се обърне към полицията.

— Защо?

— Заид ще ти обясни.

Мила се обърна и продължи да се качва по стълбата. В частен апартамент над „Де Роде Принс“ седеше висок мъж. Раменете му бяха прегърбени, сякаш беше играл ролята на Атлас, който носи света на плещите си, и не се беше справил. Той стана, когато влязохме, и приглади с длани ушитото си по поръчка сако.

— Това е човекът, за когото ти казах, Бахджат. Сам Капра.

Изненадах се, че използва истинското ми име, но нищо не казах. Една жена като Мила винаги има причина.

Бахджат Заид стисна ръката ми и ме прецени с поглед. Имаше твърдо ръкостискане и още по-твърд поглед. Погледна ме както шеф гледа служител, който се готви да му съобщи лоша новина.

Седнахме и Мила ме попита дали искам кафе, но аз отказах.

Бахджат Заид имаше тясно лице, изнурено от тревоги, и говореше английски със съвсем лек бейрутски акцент. Морскосинята му копринена вратовръзка беше завързана на безупречен възел под яката на снежнобялата риза. До лакътя му стоеше недокосната чаша изстинало кафе. Беше безупречно облечен и вбесен.

— Разкажете ми за дъщеря си, господин Заид — помолих го аз.

— Ясмина е моята гордост. Единственото ми дете. Миналата година завърши химия и физика. На двайсет и пет години е. Висока е метър и седемдесет. Тя… — Той млъкна изведнъж, сякаш се притесни.

— Да — рекох, — но Мила може да ми каже всичко това. Кажете ми нещо повече за Ясмина.

Бахджат Заид примига и отвори кафявата папка до него. Изглежда, се овладяваше.

— Ето, това е Ясмина. — Той бутна към мен снимка.

Разгледах я. Младата жена беше красива — буйни черни коси, блеснали от радост и интелигентност очи, стеснителна усмивка. Беше облечена в хубав син пуловер и джинси. Небето зад нея беше сиво, натежало от дъжд. Отмяташе кичур коса от очите си. Зад нея се виждаше голямо имение. Дърветата се полюшваха от вятъра.

— Хубава къща — отбелязах.

Бахджат Заид с гордост изрече:

— Имението ми в Кент. Историческо е. Трябвало е да послужи като редут за правителството, ако нападнат Англия. Има подземни кабинети и бункер, който да приюти Чърчил в случай на нацистка окупация. Къщата е собственост на семейството на съпругата ми от много години. Имаме и градска къща в Лондон, но предпочитаме да живеем в Кент. Ясмина също.

Не споменах, че ако Англия бъде нападната, първо ще пострада Кент, тъй като се намира в югоизточната част на страната.

— Колко интересно — беше коментарът ми.

Имаше още снимки — Ясмина със семейството си, Ясмина с персонала на имението, Ясмина на кон, Ясмина завършва университета.

Следващата фотография беше на Ясмина като малко дете. Вдигаше глава от книга. Усмихваше се. Предните й два зъба липсваха.

— Тя показа от ранна възраст, че иска да стане учен. Виждате ли? На тези снимки чете книжка с картинки за мадам Кюри. Като се имат предвид деловите ми интереси, реших, че може да работи в една от фирмите ми, и започнах да я подготвям за тази кариера.

Решил е бъдещето й, когато предните й зъби още не са били поникнали, запитах се аз.

— Фирмите ви?

— Господин Заид е един от партньорите в „Милитроникс“, голяма компания, която прави бизнес със западни правителства — поясни Мила.

Знаех Фирмата. Произвеждаше различно маломерно военно оборудване — електронни бинокли, прибори за нощно виждане, бронежилетки и специализиран военен софтуер и хардуер. Технологията й се смяташе за една от добрите в света. ЦРУ й беше клиент.

— Да. Ясмина работи в научноизследователския институт близо до Будапеща, предимно върху отбранителни технологии — конструиране на по-добра броня и по-ефективни оръжия и снаряжение. Центърът използва нанотехнология.

— От колко време е изчезнала?

— От двайсет и пет дни.

— Изчезвала ли е преди?

— Не. Никога. Тя винаги е била изключително послушна дъщеря.

Послушна. Не чуваш тази дума всеки ден. Нанотехнология също се употребява рядко. В ушите ми отекнаха думите ми за Царя на парите, които бях казал на Хауъл.

— Не сте съобщили за изчезването й на полицията.

— Не. Посъветваха ме да не го правя.

— Поискаха ли ви откуп?

— Не точно. Ясмина си тръгнала от работа в института ни в Будапеща в петък вечерта. Както обикновено работила до късно. Тя е всеотдаен служител. — Бахджат Заид ми подаде разпечатка от календар. Почти всеки час беше зает за научни изследвания, работа или в някои случаи проекти за самоусъвършенстване. Да науча китайски. Да прочета за оперите на Пучини. Да уча макроикономика. — Дните й бяха строго структурирани. Ясмина работи най-добре така. Аз й създадох този хубав навик.

— Държите я организирана.

Той не обърна внимание на сухата ми забележка.

— Не ми се обади през почивните дни, но това не е необичайно. И после в неделя вечерта получих това съобщение.

Бахджат Заид натисна клавиш на лаптопа си и на екрана започна видеозапис. Ясмина извади ключове пред входа на сградата, в която явно е живеела. Ъгълът на камерата предполагаше, че кадрите са заснети от отсрещната страна на улицата. Обективът увеличи образа на младата жена. Лампата над стъпалата излъчваше слаба светлина. Имаше малко фонов уличен шум и между камерата и Ясмина не минаваха коли. Беше късно през нощта. Тя изпусна ключовете и се наведе да ги вземе. В кадър се появиха двама мъже, хванаха я за ръцете и запушиха с кърпа устата й. Камерата се съсредоточи върху лицето й. Очите й бяха изпълнени с ужас. Съпротивляваше се, но мъжете бързо я дръпнаха от вратата и я блъснаха в микробус, който потегли. На записа не се виждаше регистрационен номер. Операторът беше предпазлив.

Но не достатъчно.

— Бихте ли го пуснали още веднъж? — помолих. Гърлото ми пресъхна и почувствах болката, че се задушавам в апартамента в Бруклин. Заид кимна и пусна отново записа. Гледах внимателно. — Още веднъж, ако обичате. — Този път наблюдавах Бахджат Заид. Устните му се движеха, докато гледаше как отвличат дъщеря му.

— Познавате ли някой от тези мъже? — попита ме той. — Имате такова изражение, сякаш сте ги виждали.

Бях сигурен, че единият похитител е мъжът, който се опита да ме убие в апартамента ми, с татуировката на „Новем солес“.

— Да. Той вече е мъртъв.

Бахджат Заид ме погледна.

— Моята Ясмина, малтретирана от тези зверове. Повдига ми се. — Той попипа с пръсти носа си. — Нямат право. Дъщеря ми принадлежи на мен.

Последната забележка изобщо не ми хареса.

— Какво се случи после, господин Заид?

— В имейла с видеозаписа имаше телефонен номер. Незабавно се обадих. Отговори някакъв мъж. Имаше лек холандски акцент. Инструктира ме да не се свързвам с полицията, нито да съобщавам, че Ясмина е отвлечена, защото ще я убият.

— Поиска ли откуп?

— Да. Казаха ми да прехвърля петстотин хиляди евро на сметка на Кайманите. Направих го веднага.

— Само пари ли поискаха?

— Да. Изпълних желанието им, но те не ми върнаха Мина. — В очите му се появи тъга. — След това получих още един имейл с видеозапис. — Той щракна с компютърната мишка и на екрана се появиха други кадри. Централната гара в Амстердам. Познах я от снимките, които ми беше показала Мила. В сградата на гарата влезе чернокоса жена. Носеше раница на гърба си. Записът прескочи до излизането й. Раницата я нямаше и шал закриваше долната половина на лицето й. Мъжът с белега вървеше на четири крачки след нея.

Клипът свърши.

— Експлозията на гарата става пет минути по-късно — обади се Мила. — Петима убити.

— Направили са Ясмина да изглежда като чудовище. — На лицето на Заид се изписа изтощение. Той стана и закрачи из стаята. Пребледня от безпокойство. — Лицето й беше… безизразно, сякаш го бяха измили. В очите й не се четеше нищо.

— Тя или похитителите обаждали ли са се пак?

— Не. — Той поклати глава. — Не съм ги чувал. — Думите му прозвучаха леденостудено. — Не е необходимо да искат нещо от мен. Съсипаха дъщеря ми и ако видеозаписът излезе на бял свят, ще съсипят и семейството, и Фирмата ми.