Джеф Абът
Адреналин (5)

5

— Какви пари?

Хауъл плъзна към мен листче. Номер на сметка в банка в Англия, където ние с Луси нямахме сметка. Прегледах трансакциите, които включваха трансфери към банка на Кайманите. Четвърт милион долара.

— Тези пари не са наши.

Сметката на Кайманите е била използвана в операция на Фирмата миналата година. Луси е била оперативният технически специалист и е трябвало да анулира сметката, когато операцията приключи, но не го е направила. Парите са останали в уж закритата сметка на Фирмата и после са били прехвърлени на сметката в Обединеното кралство на името на двама ви, а след това прехвърлени на номерирана сметка в Швейцария, където са били преместени в частни полици. И сега не знаем къде са. Затова на хората им е трудно да ти повярват, Сам.

— Нямам представа какви са тези пари! — Ставаше все по-лошо. — Нямам достъп, нито информация за тези сметки.

— Общоприетият разум твърди, че единият съпруг винаги знае, когато другият е предател, Сам. Винаги — тихо изрече Хауъл. Говореше като търпелив учител, който никога не повишава тон. Последните двама следователи ми крещяха.

Спокойствието на Хауъл обаче беше по-страшно, същинска кама, опряна в гърлото. Не знаеш кога ще го пререже. — Винаги. Обикновено съпругът става изменник, а съпругата разбира и си държи устата затворена, или защото обича парите, или защото не иска мъжът й да отиде в затвора… Луси ли завербуваха първо? Или теб? Или и двамата заедно?

— Никой от нас не е предател. — Не можех да го повярвам за Луси. Не и съпругата ми. Не ми пукаше какви доказателства ми представят. Не беше възможно да са истински. Да го повярвам означаваше да извърша предателство срещу жената, която обичах. Мозъкът ми пулсираше от изтощение. Нещо стягаше гърдите ми. Въздухът в белите ми дробове дращеше като пясък.

— Безнадежден. Знаеш ли този термин, Сам?

— Не.

— Използва се за описание на състоянието на брачния партньор на предателя. Искаме да се надяваме, че брачният партньор е невинен и че не знае, че любимият или любимата му е изменила на родината си. Но ние сме реалисти и сме наясно, че вероятно е знаел за предателството. Следователно е безнадежден. И в момента това си ти, Сам. Единствено аз мога да ти помогна. Кажи ми истината.

— Не съм направил нищо незаконно. Не знаех за парите.

— Улеснил съм те, Сам. — Хауъл вдигна лист. — Самопризнания, кратки и по същество. Трябва само да попълниш за кого си работил. Подпиши ги и приключваме.

— Никога няма да го направя.

Той доближи листа до мен.

— Единият от вас е предател, Сам. Или тя, или ти. Разкажи ми за парите.

— Не знам нищо. — По гърба ми полази хлад.

— Ти и Луси сте живи, а всички в офиса ви са мъртви. И тя те е предупредила да излезеш.

— Мъжът с белега я удари. Луси не беше тръгнала доброволно с него. Личеше си.

— От кого са парите? От китайците или от руснаците? От престъпна групировка като онези, които разследваше? Докато беше под прикритие ли стана предател? За кого работиш?

— За никого.

— Правел си презентация пред екип от Лангли за работата, която вършиш.

— Да.

— Разкажи ми за нея.

Помъчих се да не се разсмея. Още си спомнях ясно записките за лекцията си поради ужасяващата мисъл, че може би работата ми е превърнала в мишена офиса ни.

— Издирваме руски престъпник, когото съм кръстил Царя на парите. Той пере пари за различни групировки. Миналата година работих няколко месеца под прикритие и установих контакт с групировките. Представих се за бивш канадски войник, живеещ в Прага, който може да осигури контрабандни маршрути за всичко — от фалшиви цигари до оръжия за африкански диктатори. Наш информатор от Будапеща получи работа като куриер на пари и злато от Царя на парите за един руски учен. Пет милиона долара.

— За какво плащаха на учения?

— Не знаем. Ученият беше изгонен от руските военни научноизследователски програми заради пристрастеността му към хероина и беше станал наемник в Будапеща. Информаторът ни каза, че Царя на парите има руски акцент. Седмица по-късно информаторът и ученият бяха намерени мъртви.

— Какъв учен беше?

— Работеше по нанотехнологиите.

— Чувал съм термина нанотехнология, но не знам какво означава — рече Хауъл. — Съжалявам. Завършил съм история.

— И аз съм завършил история.

— Тогава ми го обясни на достъпен език.

— В най-общи линии нанотехнологията е наука за контрола на материята на атомно или молекулно ниво. Повечето изследвания днес имат благотворни приложения, като например по-ефективни методи за вкарване на лекарства в тялото или в определени органи. Нанотехнологиите може да бъдат изключително полезни, например в борбата срещу рака на гърдата или туморите в мозъка. Или може да създадем лекарства, пригодени за специфичната ДНК на хората или много по-усъвършенствани сензори, за да откриваме сериозни заболявания, или да увеличим драстично броя на часовете, за които може да се зареди батерията на лаптопа.

— Имат ли военни приложения и в производството на оръжия?

— Разбира се. Нанотехнологията конструира машини и материали с невероятно малки размери, но много мощни. Поне на теория. Създава нови видове броня, която отблъсква куршумите, по-непробиваеми танкове или по-ефективни оръжия. Куршуми, които могат сами да променят траекторията си, след като са изстреляни. Малки ядрени оръжия, които имат невероятни насочващи системи и не произвеждат разпад. Или си представи бомба, която пуска рояк миниатюрни роботи, които се прицелват в човешката кожа или телесната температура и инжектират смъртоносна отрова във всеки човек в радиус от пет километра.

Хауъл преглътна шумно.

— Може би Царя на парите финансира разработване на оръжия.

— Да.

— И може би убиецът на учения и информатора е погнал теб, за да предпази Царя на парите.

— Да.

— Или по-вероятно хората, които си преследвал, са те превърнали в предател. Ти си добър в работата си, Сам. Може би си открил Царя на парите и той е предложил на теб и Луси парите в сметката на Кайманите.

— Не.

— Не са искали двамата с Луси да проговорите и са я отвлекли, а ти си решил да си държиш устата затворена, може би за да я предпазиш. Чета мислите ти, Сам.

— Не. — Изпитах желание да пробия каменната стена с Хауъл и безумните му теории.

— Единствената ти надежда е да се разбереш с мен, Сам. Разкажи ми всичко. — Той се наведе към мен и сложи голямата си ръка на рамото ми. — Помисли си колко лесно ще бъде. Ще се отърсиш от бремето, Сам. И после ще се опитаме да намерим жена ти. И детето ти. Искаш да си с нея, когато бебето се роди, нали? Терминът на Луси е след шест седмици. Кажи ми къде да намерим хората, за които работиш, и ще доведем Луси. Ще видиш жена си и ще прегърнеш детето си. Говорихме с лекаря й. Двамата с Луси не сте искали да знаете какво е бебето, но аз знам. Момче е, Сам. Не искаш ли да видиш сина си?

Моят син. Щях да имам син, ако Луси все още беше жива. Хауъл вадеше жестоки козове — неизвестните пари, детето ми. Може би Луси… Не. Не можех да повярвам.

Думите бяха като камъчета в устата ми, изплюти едно след друго:

— Не мога да ти кажа нищо, защото не съм предател.

Хауъл се втренчи в мен и дълго мълча.

— Тогава си глупак, защото жена ти е предателка и те е оставила да поемеш вината.

— Не. Не би го направила. Тя ме обича. — Думите ми прозвучаха отчаяно, но ясно си спомнях последното утро с моята Луси, как потрепваше върху мен, ръцете ми върху извивката на хълбоците й и топлия й дъх. Говори ми да не рискувам с паркура, каза ми, че ме обича, и ми напомни за вечерята с двете приятелски семейства. Наричаше ме маймунка, за да смекчи критиките си към катеренето и скачането ми. Това не беше жена, готова да изчезне от собствения си живот.

Хауъл ме погледна като учител, разочарован от представянето на ученика си.

— Тя не те обича. Оставила те е да опереш пешкира. Честит Ден на благодарността. — Той стана и излезе.

Лампите угаснаха и в килията настана непрогледен мрак.