Джеф Абът
Адреналин (10)

10

Обичам баровете. Не пия много, но атмосферата в хубавите барове ми харесва — нецензурните мъдрости на оживения разговор, парливия мирис на качествен алкохол, смеха между приятели. „При Оли“ беше приятен, семпъл бар. В повечето вечери беше тихо. Плотът беше дъбов и широк, високите столчета бяха тапицирани с кожа, на която личаха отпечатъците на лоялните и редовни клиенти, и по стените нямаше кич, а само огледала от фирмите, производители на бира, и снимки в рамки на бащата на Оли, първият собственик, с много от дългогодишните му клиенти. Редовните посетители бяха възрастни хора, които живееха в квартала отдавна, и по-млади, с бохемска жилка, които вероятно взимаха назаем пари от родителите си, за Да се занимават с изкуство или да стажуват някъде. От време на време идваха професионалисти от Манхатън. Те Даваха големи бакшиши и пиеха вносна бира и коктейли.

Повечето хора бяха приятни. Никой не ми задаваше въпроси. Сервирах им питиетата, разменяхме по няколко думи и никой не знаеше какъв ад преживявам.

Фирмата ми даде апартамент на три преки от „При Оли“, в края на „Уилямсбърг“, в Бруклин. Не беше евтин, но аз не плащах наема, и няколко жилища в сградата се ремонтираха, затова нямах много съседи. Хауъл несъмнено харесваше изолацията ми. Предполагах, че „При Оли“ и апартаментът ми се подслушват и вероятно вътре са скрити камери, сигурно монтирани от Огъст. Намерих четири „бръмбара“ и тръгнах право към микробуса. Докато съгледвачите ме зяпаха изненадано, аз наредих подслушвателните устройства върху покрива на буса и после си тръгнах. На другия ден ме следеше друга кола и не открих нови „бръмбари“. Разбира се, това не означаваше, че не са там.

Все едно живеех в клетка, но все пак не беше каменната затворническа килия. Питах се колко дни ще ме наблюдават хората на Хауъл и дали ако не привлека похитителите на Луси, отново ще ме пъхнат зад решетките.

Мислех как да избягам. Не исках да бързам. Все още бях в клетка, но клетка, в която можех да се движа. Нямах желание да се връщам в полския затвор.

А когато не поднасях напитки, мислех за Луси и Вързопчето.

Един ден в края на март пристигнах с леко нараняване. Блъсна ме куриер на велосипед, докато пресичах улицата. Паднах и охлузих ръката си. Съгледвачите не направиха нищо, за да ми помогнат. Навих ръкава си, за да не изцапам ризата си, и отидох в бара. Беше рано следобед в събота и до тезгяха седеше само един клиент.

Жената беше няколко години по-голяма от мен, може би на трийсет, и хубава, но с очи като от твърд кварц и тънки устни. Скулите й биха накарали някой фотограф да се замисли върху следващия си шедьовър. Беше с черни панталони и тъмен пуловер. Косата й беше русолява, с цвета на прясна слама, и дълга до раменете. Пиеше чисто уиски. Внимателно. Движенията й бяха отмерени. Не ме погледна, но очевидно съзнаваше присъствието ми. Първата ми мисъл беше, че тя означава огромни неприятности.

— Имаш ли аптечка? — обърнах се към Оли.

— Да, в кабинета — раздразнено отговори той. Бях прекъснал разговора му с жената. Той заби палец в мен. — Ето този например. Тича като луд и прескача стълби. Ще падне, ще си счупи врата и после ще се лиша от един горе-долу свестен барман. — Оли почувства, че оценката му е пресилена.

Клиентката ме огледа.

— L’arte de displacement? — Гласът й беше тих и хладен като летен ветрец и имаше странен акцент, който не можах да определя. Беше красива, въпреки че нямах очи за друга, освен за Луси, но не ми хареса.

Тя обаче употреби оригиналното френско название на паркура и аз кимнах.

— Трасьор ли сте? — попитах. Това беше термин за практикуващите паркур, който произлизаше от френската дума за трасиращ куршум.

— О, не. Живеех в Париж и гледах как децата се опитват да тренират паркур, като тичат по ръбовете на сгради и скачат от покрив на покрив. Изумявах се как не си чупят краката. — Жената се усмихна, без да показва зъбите си. — Иска ми се да имам тяхната смелост и пъргавина.

— Според мен, ако искаш да прескачаш препятствия, отиди на пистата. — Оли наля още уиски в чашата на клиентката, въпреки че тя не го беше поискала.

— Животът е бягане с препятствия. Бегачите тичат в реалния свят, а не в изкуствен. — Тя се обърна към мен. — Винаги са ми приличали на животни.

Повдигнах вежда.

— С грациозните си движения. Вълци на улицата. Ловци. Бегачите ми приличат на глутница, която обгражда плячката. — Тя отпи малка глътка уиски. — Обичам вълците.

Това беше типична странна забележка, каквато можеш да чуеш в бар и която не би имала смисъл на друго място, но изглежда смислена на слабо осветление и след употреба на алкохол. Оли се втренчи в жената, разтегли устни в плаха усмивка и реши да сложи край на разговора за вълците, като ни запознае:

— Хей, Сам, това е Мила.

Тя ми подаде ръка. Стиснах я.

— Редовен клиент ли си, Мила? Все още се уча кой кой в царството на Оли.

— Тя е странстващ редовен клиент. Идва, когато е в града, тоест само три пъти в годината. И тогава не мога да се отърва от нея цяла седмица — ухили се Оли. — Непрекъснато ме врънка да купи бара от мен, но никога няма да го продам.

— Мога да работя за теб — казах й аз с учтива барманска усмивка. — Убеден съм, че Оли иска да отиде във Флорида.

— О, Господи, не! — възкликна той. — Ню Йорк до края на живота ми.

— Не иска да го продаде, но изслушва предложенията ми, защото ми продава цяла бутилка „Гленфидич“ през тази седмица. — Ръцете на Мила бяха кръстосани на тезгяха пред нея.

— Хубаво е да пътуваш — отбелязах аз.

— Напоследък светът стана малък. Много по-малък. — Тя повдигна рамене — изящен, елегантен жест. — Внимавай на паркура, Сам. Оли няма да пожали камшика, ако дойдеш на патерици.

— Сам не се нуждае от камшик, но другите, Мила. Боже, няма да повярваш! Толкова ли е трудно да пълниш чашите бързо и точно и без да разливаш? Гравитацията върши цялата работа. Това не е хирургия. Момчето от дневната смяна разлива печалбата ми на пода и аз бърша…

Вдигнах ръка.

— Отивам да се превържа.

Намерих аптечката в тесния кабинет на Оли. В стаичката имаше бюро с разпилени книжа, стар, стържещ компютър, с който Оли така и не се беше научил да работи (помагах му да търси по интернет и да възстановява изгубени таблици), и сейф. Нямаше да бъде трудно да го отворя, защото имаше електронно табло, и като знаех, че Оли мрази технологиите, подозирах, че паролата му лесно може да се разгадае.

Превързах ръката си, преоблякох се за работа и се върнах в бара. Мила си беше тръгнала. Под чашата й бяха пъхнати банкноти. Беше оставила щедър бакшиш.

— Тя ми изпълва душата — рече Оли. — По дяволите. Харесвам я, но няма надежда.

— Откъде е?

— Откъде ли не.

Ако искаше да ме следи някой друг, освен обичайните екипи или да внедри някого в живота ми, Хауъл би избрал човек като Мила. Или ако пък ме преследваше, Царя на парите би изпратил някого като нея.

Тя обаче познаваше Оли отдавна. Освен ако Оли не лъжеше и не му плащаше Хауъл. Започвах да полудявам. Съзнанието ми беше изкривено и подозирах всеки. Залових се да бърша бара, опитвайки се да не мисля за нищо.

— Хей, виж какво ще ти дам. — Оли бутна към мен дебела книга. Погледнах корицата. Наръчник за бармани. Отворих я накрая, за да видя колко страници има. Петстотин и осем. Много изчерпателен. — Подготовката е най-важното, за да не смесваш неправилно питиетата и да хабиш алкохола — поясни Оли. — Вземи я вкъщи.

— Няма да мога да приготвя повечето от тези напитки.

— Виждаш ми се човек, който обича да бъде подготвен — каза Оли и беше прав.

Седмицата се изниза бавно. Дейв с неговата „Будвайзер“, Мег с нейното пино гриджо, братята Алтън с техните халби „Гинес“ всяка петъчна вечер. Гледаха те как наливаш, сякаш режеш диамант. Работех, бягах и двете сенки на Хауъл ме преследваха на всяка крачка. Нощем лежах в леглото и прелиствах наръчника на бармана. Съзнанието ми се отпускаше, като четях за хилядите коктейли, изобретени от човечеството, идеална смес от подръчни съставки, за да даде желания резултат.

Това беше схемата на мислене, която ми трябваше, за да реша проблема си. Какви елементи, смесени в каква последователност, ще произведат най-поразителния резултат.

Как да се сдобия с пистолет и документи за чужбина и да избягам от постоянното наблюдение на Хауъл.