Джеф Абът
Адреналин (77)

77

Възможностите на Мила включваха и лекар. Събудих се в леглото в апартамента над „Де Роде Принс“ и видях, някакъв старец се е заел с рамото ми. Беше плешив и намръщен и дъхът му миришеше на твърдо сварени яйца.

— Ти си пълна развалина, младежо.

— Да — отвърнах и си помислих: „В много отношения.“ Обаче предпочитах да умра, отколкото да го призная.

— Заших и превързах главата ти и почистих рамото ти. Мускулът ще те боли и трябва да почива. Раната на гърба ти беше като бразда и изискваше няколко шева. Пий течности. Почивай си. Ще ти оставя болкоуспокояващи. Не злоупотребявай с тях. — Той се обърна към Мила: — Знам, че не си медицинска сестра, но поне се погрижи той да си почива.

Мила кимна. Лекарят прибра нещата си в чантата и занесе поднос с медицински инструменти в склада. Загледах се в празното пространство и се замислих какво ще правя сега.

— Гладен ли си? — попита Мила. — Хенрик направи картофена супа. Много е вкусна.

— Повече съм жаден.

Тя ми донесе студена вода и аз жадно я изгълтах. Имах чувството, че ме е блъснал автобус и после е прегазил няколко пъти тялото ми, за да гарантира големи страдания. Изпих още вода и почувствах глад. Изядох огромна купа картофена супа, поръсена със сирене „Грюйер“ и парченца шунка.

Мила ме наблюдаваше, но не каза нищо. Изчака, докато се нахраня.

— Съжалявам, Сам — изрече го така, сякаш думите имаха странен вкус в устата й.

— Знам.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Обясних й. Тя слушаше мълчаливо.

— Оказва се, че Луси наистина е предателка — отбеляза, щом приключих.

— Да. — Каналът навън беше притихнал. Вслушах се в ударите на глупавото си сърце. Да, Луси беше предателка. Към мен и към родината си. Да, трябваше да сключа сделка. Бях чувал думите месеци наред от Хауъл и дори от Огъст и не им бях повярвал. Не исках да им повярвам. Няма по-голям глупак от влюбения.

Нямах нищо против да се нарека глупак. Всички сме глупаци в някой момент от живота ни. Но бях твърдо убеден, че познавам добре Луси.

Защо тя не ме уби?

Макар да лежах немощен в леглото, изпитах желание да изтичам долу, да изтръгна крановете за бира в бара, да разбия прозорците и да срутя кафявите стени. Гневът ми даваше сили въпреки болките в тялото и главата.

Защо Луси не ме уби?

Въпросът беше непосилен за мозъка и сърцето ми. Тя можеше да ми пръсне черепа. И защо не ме остави да умра в Лондон? Нямаше начин да ме обича и целият й живот беше евтин роман, продаван със зашеметяваща компетентност, сърдечни усмивки, влудяващи целувки и дълги, трепетни нощи.

— Защо те остави жив? — попита Мила, сякаш прочете мислите ми.

— Трябва да има причина.

— Детето ти?

— Скрила го е някъде. Ако мълча, че е жива, ще ми се обади и ще ми каже къде е синът ми. — Опитвах се да говоря спокойно.

— Сам, с работодателите ми можем да ти помогнем да намериш детето си.

— Луси няма да ми се обади. Синът ми е нейният жив щит. Още не сме приключили. Тя и Едуард отведоха Ясмина. Ще я намеря.

— Къде?

— Ще се обадя във Фирмата и ще им кажа. Ще предупредя и граничните власти. Може да намерят стоката на Едуард. Те имат възможности. Хауъл не ми повярва, но все някой ще ми повярва. Може би Огъст Холдуайн.

— Опитай, щом искаш, но Едуард не е глупав. Ще Дезактивира проследяващите джипиес устройства. Цигарите ще имат съвсем нови товарителници и няма начин да се проследят. Кашоните ще са с етикети на друг продукт. Митницата няма да затвори пристанището в Ротердам. Ще го помислят за шега. И щом във Фирмата те смятат за предател, ще си помислят, че предупреждението е лъжа или отвличане на вниманието. Приятелят ти ще бъде прецакан.

Мила беше права.

Хауъл се интересуваше много повече кой ми помага, отколкото от фантомната стока. Търси някаква организация на име „Новем солес“. Мисли, че ти членуваш в нея.

— Ти каза ли нещо за мен?

— Не, нито дума.

Тя стана.

— И аз така предположих. Радвам се, че не се налага да те убия.

— И аз се радвам, Мила.

— А сега, почивай си, както нареди лекарят.

Затворих очи и продължих да мисля. В цялата информация, която се въртеше в главата ми, липсваше някакъв важен елемент — факт или шесто чувство, който бавно се прокрадваше в съзнанието и можеше да даде отговор на въпросите ми. Всичко започна от Лондон. Бомбеният атентат, за да бъде предпазен човекът, когото по-късно Едуард уби. Не знам защо, но това беше ключът. Работата, която бях свършил в Лондон, си струваше целия този труд за Едуард и хората му.

— Добре, но малко. Заминаваме за Лондон.

— Защо Лондон?

— Искам да се срещна с Бахджат Заид. Той ни възложи тази задача и оттогава ни отбягва. Знае повече, отколкото е готов да сподели. Дал е на Едуард оръжия, които да пренесе нелегално. Сега, след като пратката стигна до Едуард, би трябвало да върнат Ясмина на баща й. Ще отидем при Заид, без да се обаждаме предварително. Ще го изненадаме.

— Ще проверя.

— Какво? Шефовете ти няма ли да одобрят? Заид един от шефовете ти ли е?

Мила се приближи до масата и остави чашата.

— Не, но е свързан с тях.

— За кого работя, Мила?

— За мен.

— Мисля, че се борих достатъчно усилено за теб и заслужавам отговор. Можех да те издам на Фирмата, но не го сторих. Не бих го направил.

— Може да направиш всичко, за да си върнеш детето. — Тя вдигна ръка, преди да я прекъсна. — Ти работиш за мен, Сам. Нека да оставим нещата така. Ако не искаш да работиш повече за мен, можеш да си почиваш тук, колкото е необходимо, докато се почувстваш готов да си тръгнеш. И няма да те безпокоим, ако и ти не ни безпокоиш.

— Ти имаш възможностите, които ми трябват, за да намеря детето си.

— Това е неудобната истина. За теб.

Погледнах през прозореца.

— Ти изчезна за известно време, Мила.

— Бях заета.

— Как са жените?

— В безопасност са. Ще ги върнем на семействата им или ще им намерим някое безопасно място.

— Радвам се, че им помогна, но можеше да оставиш полицията да се оправя с тях. Нуждаех се от помощта ти.

— Не можех да оставя полицията да се оправя с тях. Щяха да ги депортират и да ги върнат в Молдова, където може да станат мишена на трафиканти за отмъщение. Случвало се е и преди. Те се нуждаят от закрила. И семействата им също. Трябваше да уредя това.

— Разбирам. — Затворих очи. — Ще намеря Бахджат Заид. Сутринта заминавам за Лондон. Или ще уредиш пътуването ми, или ще рискувам и ще използвам някой от фалшивите си паспорти, и ще ме приберат на летището или на ферибота. Хауъл ще ме търси. Вкарай ме в Англия, ако си умна.

— Няма да се откажеш, нали?

— Искам да намеря детето си. Не мога да се откажа, Мила. За мен синът ми означава онова, което онези жени означават за теб. Невинни хора, които не може да бъдат изоставени. Не мога да спра.

Тя стана и излезе. Седнах в леглото, взех едно от хапчетата, които лекарят ми беше оставил, и после заспах, без да сънувам.