Джеф Абът
Адреналин (88)

88

Останах под водата. Ако излезех на повърхността, Едуард щеше да ме застреля. Студът ме вцепени. Осветена от разкривените лампи над каменната шахта, водата изглеждаше сива.

Започнах да ритам и да се мъча да се хвана за каменната стена, за да не се издигна нагоре. Едуард трябваше да мисли, че съм мъртъв.

Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Чух далечен писък. Вероятно беше Мила. Искаше ми се да е Едуард. Мила не беше от онези, които пищят, за разлика от Едуард. Тази безумна мисъл предпази дробовете ми от разкъсване. Мила обаче не се присъедини към нас. Лицето на Ясмина се обърна към мен. Очите й бяха полуотворени. Докоснах врата й. Нямаше пулс. Във водата между лицата ни се рееше малък дървен гълъб.

Светлините угаснаха. В далечината се чу силно стържене — затваряне на каменната врата. Настана непрогледен мрак. Белите ми дробове горяха. Бавно изплувах на повърхността и се опитах да дишам тихо, но не успях. Задъханото ми пъшкане отекна в камъка.

Не се разнесоха изстрели. Едуард си беше тръгнал, а аз бях погребан в страшен, задушаващ мрак.

* * *

Докоснах стената на шахтата и я изследвах с пръсти. Не беше от гладък бетон, а стар кладенец от изсечен камък, който може би щеше да ми даде възможност да се изкатеря.

Мислех, че не съм пострадал сериозно. Усещах бразди по китките си, където кожата се беше обелила, когато куршумите бяха пронизали Ясмина, докато я държах, и раненото ми рамо ме болеше силно.

При първия опит успях да се изкатеря на метър и петдесет, после паднах и отново се плъзнах в обятията на водата. Не си направих труда да се съпротивлявам. Пак се изкатерих.

Ще убия бебето ти. Само защото мога.

Постигнах три метра. Поне така предполагах. Мракът можеше да си прави жестока шега с мен. След това нямаше за какво да се хвана и се изпуснах. Ударих брадичката си в камъка и по гърдите ми потече кръв.

Студената вода ме освежи. Отново започнах да се катеря. Пак паднах. Покачих се отново, но сега вече познавах релефа на камъка. Използвах същия маршрут и след половин час мъчение усетих гладкия ръб на края на шахтата.

Издърпах се горе и легнах изтощен. Ребрата ме боляха. Беше ми студено и треперех. Приближих се пипнешком до стената и намерих каменната врата.

Беше залостена и над ключалката имаше гладка метална пластинка. Отключваше се от другата страна. Не можех да я разбия, нито имаше светлина да виждам. Ясмина взе фенерчето ми, когато ме претърси.

Бях в гроба си.

Мисълта едва не ме парализира. Би трябвало да дойде някой. Но кога? След няколко дни? Може би никога? Някой друг знаеше ли, че подземният комплекс съществува?

Ще убия бебето ти. Само защото мога. И децата в компютъра. Те бяха част от извратения план на Едуард.

Допълзях до ръба на шахтата и чух течаща вода. Реката излизаше на повърхността някъде, но не знаех накъде лъкатуши.

Колко минути можех да затая дъх?

— Достатъчно дълго — изрекох в мрака.

Провесих крака в шахтата. Това беше едно от най-трудните неща, които съм правил. Не исках да се връщам в страшната мастилена тъмнина. Беше ми отнело много време да се изкатеря. Можех да седна, да чакам и да се надявам, че някой ще ме намери.

Замислих се Даниъл.

Той се нуждаеше от мен.

Чувството, че някой се нуждае от теб, е странно. Отдавна не го бях изпитвал. Необходимостта на Луси от мен беше фалшива, свита в тревата като навита на кълбо змия. Родителите ми също не се нуждаеха от мен, след като Дани почина. Намразиха ме, че съм жив. Даниъл обаче се нуждаеше от мен, въпреки че не го знаеше.

С тази мисъл скочих в тъмната вода.