Джеф Абът
Адреналин (80)

80

Тя седна в сепарето ми. И за секунда си помислих, че ще ме убие.

— Ти си лош баща. Казах ти да отстъпиш, ако искаш бебето.

— Не си схванала иронията — отвърнах.

— Ще усложняваш нещата за мен, така ли, Сам?

— Не знаеш какво е сложно.

— Не откривай огън тук, Сам. Има много невинни хора. Да не споменавам за чупливите бутилки скъпо шампанско.

— Едуард мисли, че съм мъртъв.

— Вече не, маймунке. Видя те. Ще оставиш размяната да се случи, иначе няма да ти кажа къде е Даниъл.

— Даниъл. — Името ме прониза като нож.

— Нашият син. Кръстих го на брат ти, както обещах.

Почувствах, че сърцето ми подскочи в гърдите.

— Не се бъркай! — заповяда Луси.

— Какво ще даде Заид за дъщеря си?

На трийсетина крачки от нас Едуард и Ясмина се приближиха до Заид и застанаха до сепарето с лице към него.

— Ще ни даде всичко, върху което е работил през живота си. Можеш да си вземеш поука, Сам. Заид прави каквото се иска от него, за да предпази дъщеря си. Не се намесвай и Даниъл ще бъде твой.

Ясмина примига с усилие. Виждаха се само очите й. Шалът закриваше останалата част от лицето й.

Заид даде на Едуард куфарчето. Едуард заговори тихо. Ясмина седна до баща си и потъна в сепарето. Едуард остана прав.

— Стой на мястото си, Сам, и ще ти кажа къде е Даниъл. Не се намесвай — повтори жена ми.

Едуард се обърна и тръгна бързо с куфарчето. Заид прегърна на дъщеря си. Тя изглеждаше съвсем дребна в обятията му. Ясмина не го прегърна.

— Семейните срещи са прекрасни — подхвърли Луси. — Искаше ми се да й кажа да млъкне. — Ти и синът ти може да се съберете. Само остани на мястото си. — Тя се наведе към мен, извади малката слушалка от ухото ми и я стъпка с ботуша си. — С кого работиш?

— С една откачена жена. Казвам го само защото не ни чува.

— Сам, ела с мен. Даниъл е много близо. Мога да ти го дам още сега. И ще приключим.

Луси ме беше предпазила два пъти. Много исках да вярвам, че ще ми даде сина. Знам, че това е определението за оптимизъм и безумие.

Погледнах през рамо. Заид още притискаше Ясмина до себе си, въздишайки с облекчение, че детето му е в безопасност.

Ясмина държеше шала на лицето си. Двамата седяха, вероятно чакаха Едуард да напусне района. Спомних си, че никой не знае, че Ясмина е изчезнала. Тя кимна веднъж в отговор на нещо, което баща й каза. По лицето му потекоха сълзи.

— Мога да ти осигуря имунитет — рекох. — Може да сключим сделка. Не е необходимо да бягаш и да се криеш. Това ли ще бъде животът ти?

— Имунитет. Шегуваш се. Направила съм избора си, Сам. Знам го.

Чух, че гласът й потрепери, и за пръв път долових съжаление.

Заид хвана ръката на дъщеря си. Взе чашата с шампанското и отпи с рязко, нервно движение. Ясмина стоеше неподвижно като статуя. Представям си от какви нива на терапия се нуждаеше, за да си върне живота.

— Луси, защо си обърнала гръб на целия свят?

И после на китката й видях малкото слънце в деветката. Същата татуировка като на главорезите в Холандия и на онзи, който дойде да ме убие в Бруклин.

— Луси, Боже мой! — Забих пръст в татуировката.

— Стани. Тръгваме.

Едуард мина покрай статуя на мъж в развято от вятър палто, който гледаше към стъкления таван, сякаш очакваше буря, и се сля с хората, отправили се по стълбите.

Надявах се, че Мила го следи. Исках тя да забрави за мен. Ясмина беше в безопасност.

Станахме и тръгнахме. Рискувах и погледнах Заид. Той леко потрепери, докато оставяше чашата с шампанското. Закашля се. После още веднъж. И след това Ясмина се измъкна от сепарето и забърза към изхода.

Спрях. Ясмина Заид продължи да върви. В очите й се четеше студена решителност. Мина покрай нас, без да погледне нито мен, нито Луси. Нито баща си. Тръгна по стълбите в същата посока като Едуард.

Пристъпих напред и усетих дулото на пистолет, опрян в гърба ми.

— Насам, Сам. Искаш ли да видиш сина си? Насам.

Бахджат Заид все още седеше, но главата му клюмна на гърдите. Никой около него не забеляза. Всички се бяха съсредоточили в шампанското, смеха и мобилните си телефони. Не виждах дали той диша или не. Реших, че е отровен.

— Бахджат Заид е мъртъв. Ясмина го уби.

— Да — потвърди Луси.

Собствената му дъщеря!

— Какво й е направил Едуард, по дяволите? — Какъв свят. Съпруги предаваха съпрузите си и деца отравяха родителите си. Почувствах празнота в гърдите си.

— Едуард я е превърнал в негова собственост. Не ти трябва да знаеш. Тръгвай, Сам.

До Заид спря сервитьор, забеляза състоянието му, коленичи до него и извика.

— Синът ти. Синът ти — повтори Луси, сякаш това беше остен да ме накара да вървя.

Тръгнах.

Едуард чакаше Ясмина по-нататък в залата. Тя измина разстоянието до него и дясната му ръка стисна китката й.

— Върви с мен и ще си получиш детето — каза Луси, докато слизахме по стълбите.

— Няма — отговорих, обърнах се и хванах пистолета, който тя държеше под якето ми. Покрай нас минаха група транспортни полицаи, които тичаха към бара за шампанско. — Ако ме застреляш, няма да имаш време да избягаш. — Устните ни бяха на един-два сантиметра като на влюбени, които се сбогуват на гара в черно-бял филм.

— Сам, недей. Защо не отминеш? Заради сина си! — Гласът й беше умоляващ.

Погледнах надолу по стълбите. Едуард и Ясмина се обърнаха и също ни погледнаха. Реших да рискувам. Завъртях се, грабнах пистолета на Луси, и го насочих към пода.