Джеф Абът
Адреналин (1)

1

Веднъж жена ми ме попита какво бих й казал, ако знам, че това е последният ни ден заедно.

Бяхме женени от година. Лежахме в леглото и гледахме как слънчевите лъчи проникват през дебелите завеси, и аз й казах истината: „Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.“

Две години по-късно си спомнях, че онзи последен ден започна като повечето ми дни. Станах в пет, качих се в колата, потеглих и паркирах близо до станцията на метрото на Воксхол. Обичам да използвам административната сграда няколко преки по-нататък за малките си приключения.

Започнах тичането с дълго загряване на открития бетонен вътрешен двор на старата обществена сграда, бавно бягане на място, набирайки скоростта и повишавайки телесната си температура с няколко критични градуса, и после хукнах. Мускулите и сухожилията трябва да са загрети. Отпред се издигаше тухлен зид, един метър по-висок от мен. Подскочих и се вкопчих в ръба в горната му част. Набрах се с едно плавно движение, което бях упражнявал хиляди пъти. Не се задъхах и ставите ми не изпукаха. Движех се безшумно. Тишината показва, че контролираш положението. Прехвърлих се над стената, побягнах и после прескочих друг, много по-нисък зид, като се подпрях на една ръка и преметнах крака над тухлите. Влязох в главната сграда. Стълбището вонеше на урина и беше украсено с черно-бели графити. Ритнах боядисаната стена и използвах енергията да ме изтласка към завоя на перилата. Движението беше трудно и бях падал няколко пъти, но за щастие днес се приземих внимателно върху перилата и съумях да запазя равновесие. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но съзнанието ми беше спокойно. Адреналинът пулсираше. Скочих от перилата върху стоманена подпора, която продължаваше навътре в строежа, използвайки инерцията, за да се залюлея и да тупна на пода. Сградата беше разрушена и се ремонтираше. Нямаше да повредя нищо, нито да оставя следи. Може и да влизам незаконно в чужда собственост, но не съм глупак. Хукнах към отсрещната страна, подскочих, хванах се за друга стоманена подпора, залюлях се, пуснах се, приземих се и внимателно се претърколих. Енергията от падането се разпространи по гърба ми, вместо да нахлуе в коленете. Станах и отново побягнах. Върнах се в сградата и потърсих нов, по-ефективен начин да проникна в пространството й. Паркур^[1], изкуството на движението, поддържа нивото на адреналина ми и в същото време постепенно ме обзема спокойствие. Направя ли грешка, ще падна от тухлените стени. Вълнуващо е и същевременно успокояващо.

Преминах още три пъти през интересната мрежа от пространства на сградата — разбити подове, зеещи стълбища, съоръжения. Тичах, подскачах и се хвърлях на земята, като намирах най-прекия и лесен път през полуразрушените стени, купчините тухли и празните стълбища. Енергията изгаряше мускулите ми и сърцето ми биеше учестено, но през цялото време се опитвах да съм спокоен. Винаги търсех линията. В далечината чувах, че уличното движение започва да се засилва. Небето просветляваше за новия ден.

Хората смятат, че жилищните блокове са грозни. Зависи как ги гледаш. За паркуриста старите правоъгълни сгради са красиви, пълни с равни места, стени, перила и ръбове, по които да се катериш, да вървиш и да отскачаш, съседи, които не викат полицията и при най-малкия шум.

Докато минавах по последната отсечка от маршрута си, скочих от втория етаж на първия, хванах се за греда, залюлях се и се пуснах.

— Хей! — извика някой, докато летях във въздуха.

Приземих се и се претърколих. Енергията от падането се разнасяше приятно през раменете и гърба ми. Изправих се, направих три крачки и спрях.

Не беше пазач, а тийнейджър. Стоеше и ме гледаше, захапал цигара.

— Как го правиш, човече?

— Упражнения — отвърнах. — Дълги, скучни часове на упражнения.

— Като паяк си — усмихна се той. — С мама те наблюдаваме. Тя искаше да извика ченгетата, но аз не й позволих.

— Благодаря ти. — Не ми трябваше полицията да се намесва в живота ми. Време беше да си намеря ново място за тренировки. Махнах с ръка на моя спасител и реших да се охладя с дълго бягане без препятствия. Тичах двайсетина минути в широк кръг, качих се в колата си и потеглих към дома си. Повечето американци, които живеят в Лондон, нямат коли. Не им трябват.

Отправих се към апартамента ни на Шарлот Стрийт, недалеч от Британския музей. Влязох безшумно; надявах се, че Луси все още спи.

Тя беше станала, пиеше сок до масичката в кухнята и се мръщеше на отворения си лаптоп. Погледна ме.

— Добро утро, маймунке — каза и отново се втренчи в компютъра. — Ходи навън да правиш пакости, а?

Бях забравил да махна ръкавиците, които носех, за да предпазвам дланите си по време на паркура. Долових разочарованието в гласа й.

— Здравей.

— Не си паднал от някоя сграда, нали? — попита тя, сякаш това беше нещо хубаво.

— Не, Луси — отвърнах и си налях чаша сок.

— Какво облекчение. Когато някой път не успееш да се хванеш за ръба на стената и срещнеш преждевременно смъртта, ще кажа на Вързопчето, че си умрял, защото си бил фанатик по сутрешната гимнастика.

— Стените не са високи. Не поемам глупави рискове — оправдах се аз.

— Всеки риск е глупав, когато очаквам дете, Сам.

— Съжалявам. Обикновено тичам с нормална скорост. — Свалих предпазните ръкавици и ги пъхнах в джоба си. Приближих се до хладилника и намерих бутилка студена вода. Изпих я бавно. Душ, кафе и после дълъг ден на работа. Притокът на адреналин беше свършил за деня.

— Сам?

— Да?

— Обичам те. Искам да го знаеш.

— Знам го. И аз те обичам. — Обърнах се и я погледнах. Тя все още се взираше в лаптопа, сложила ръка на закръгления си корем. Беше бременна в седмия месец и мисля, че тъй като скоро щяхме да станем родители, с Луси бяхме по-сериозни. Е, поне тя. Аз още не се бях отказал от паркура, който разнообразяваше редовния ми джогинг.

— Питам се дали можеш да си намериш по-безопасно хоби.

— Работата ми е по-опасна от хобито.

— Не се шегувай. — Жена ми ме погледна. Изглеждаше красива, както беше разрошена след съня — кестенява коса с изрусени кичури, сериозни кафяви очи, сърцевидно лице със сочни червени устни. Най-много харесвах очите й. — Знам, че вършиш работата си по-добре от всеки друг. Страхувам се, че ще паднеш на паркура. Не искам да си със счупен врат, когато бебето се роди.

— Добре. Ще се науча да играя голф.

Тя изкриви лице в гримаса, което доказа, че не приема насериозно обещанието ми.

— Благодаря. Не забравяй, че ще вечеряме със семейства Карстеър и Джонсън.

Усмихнах се. Те бяха нейни приятели, а не мои, но бяха приятни хора и знаех, че редовните ни вечери ще станат много по-редки, щом се появи на бял свят бебето. Пък и може би познаваха някой учител по голф.

— Хубаво. Тогава ще се прибера в пет.

— Ще се срещнем с тях в бара за испански мезета в Шордич. Имаш ли много работа днес?

— Ще правя презентация. Цял ден ще има съвещания с Брандън и костюмарите от Щатите. — Погледнах я. Луси стана да се протегне, без да маха ръце от корема си. — Но мога да ги отменя и да дойда с теб при лекаря.

— Не.

— Спаси ме от презентацията. Нека да дойда с теб и Вързопчето. — Отбягвахме да обсъждаме името на детето ни, затова му бях измислил прякор.

— Вързопчето. — Луси погали корема си.

— Може би ще се наложи да дойда направо в ресторанта. Ще трябва да изпия набързо по едно питие с костюмарите след съвещанията.

Тя се засмя.

— Тежка работа имаш.

Помислих си колко съм благодарен на Бога, че бракът ми не е като на родителите ми. С Луси не се карахме, не се гледахме гневно и не изпадахме в дълги, болезнени мълчания.

— Върви и се напий без бременната си съпруга. — Тя се усмихна и затвори лаптопа. — Но още не тръгвай.

Луси се приближи до мен и плъзна ръце по гърба ми. Бременните жени са пълни с изненади. Все едно живееш с вятър, който не може да определи посоката си. Това ми харесваше. Тя ме целуна учудващо страстно, почти ожесточено.

— Топло ми е, потен съм и съм отвратителен — рекох. — Аз съм противен съпруг.

— Да, маймунке. А аз съм огромна.

— Вярно е — отвърнах и я целунах.

Когато приключихме — най-приятното начало на онзи последен ден, аз приготвих закуска от препечени филийки, кафе и сок, изкъпах се, облякох се и влязох в домашния ни кабинет. Преди да изляза, погледнах Луси, която седеше до масата за закуска, и казах:

— Обичам те.

— Обичам те — отвърна тя.

Знаменити последни думи.