Джеф Абът
Адреналин (56)

56

Влязохме в „Де Роде Принс“. Нямаше много хора. Група младежи бяха заели най-голямата маса, смееха се, пиеха бира и говореха за спорт. Жена седеше сама, отпиваше светло пиво и разглеждаше пътеводител на града. В дъното група шотландски туристи се наливаха с бира и дъвчеха сирене, наденички и пържени бучици с нещо загадъчно. В отсрещния край на бара възрастен мъж в хубав костюм четеше вестник. Пред него имаше малка чаша джинийвър. Бих обикнал „Де Роде Принс“, защото беше тих квартален бар. От стената ни гледаше изпръсканият с червено принц.

Нямаше следа от Мила. Хенрик стоеше зад бара. Кимнах му леко.

— Някакъв човек те търсеше — каза той.

Посочих Пит:

— Приятелят ми. Намери ме.

Хенрик кимна. Пит поръча две бири „Хайнекен“. Седнахме в другия край на бара, срещу мъжа в костюма. Барманът донесе бирите ни.

Дилема, помислих си. Пит изглеждаше по-спокоен. Отчаяно се нуждаеше от мен. Сега се намираше на моя територия и можех да го пребия до безсъзнание, да го замъкна на горния етаж и да го разпитвам безмилостно къде е бандата. А после вероятно щях да го убия, тъй като не можех да го предам на полицията, докато имах още работа. В момента обаче, след проникване и атака срещу стоките му, Едуард можеше да вземе със себе си Ясмина и да избяга някъде далеч. Пит ми трябваше жив като прикритие.

— Днешният ден не беше добър за теб — прошепнах.

Той отпи от бирата си. Би трябвало веднага да отиде при шефа си Едуард, но никой не обича да съобщава лоши новини.

Започнах бавно да го притискам:

— Разбирам в каква каша си се забъркал. Тук имаш редовен бизнес. Може би Ник ти е помагал да фалшифицираш документи на компютъра си. Печелиш повечето си пари от жените, които вкарваш тук от Източна Европа. И онзи Едуард те е наел за някакъв голям удар. Напуснал си зоната си на удобство, тъй като трябва да прекараш стока за Америка.

Пит ме погледна.

— Защо мислиш, че внезапно напуснах Прага? Преживял съм това. — Поклатих глава и отпих от бирата си. Преди по-малко от час бях убил двама души и сега седях в бар и пиех, а те никога вече нямаше да почувстват хладната утеха на бирата в устата си. Чудесно. Те бяха направили избора си. Ако не ги бях убил, щяха да умрат невинни хора. Нямаше да разсъждавам за онова, което бях извършил, и не се гордеех, но беше важно Пит да си мисли, че съм опасен като него. Ръката ми не трепна, докато взимах чашата с бирата. — Едуард няма да приеме добре новините, нали?

— Не.

— А той не отсвирва хората си.

— Не.

— Що за човек е той?

Пит се замисли.

— Много е умен, но е гадняр. Англичанин. Веднъж спомена, че бил актьор. Не знам къде е играл. Може би в някой забутан театър. Експерт фалшификатор. Може би някога е работил в разузнаването. Умее да убеждава хората да го следват. Говори така, сякаш е израснал в богаташко семейство, и пръска много пари.

— Откъде знаеш толкова много за него? Той сигурно си държи устата затворена.

— Едуард обича да се прави на важен и често се хвали.

Време беше за играта.

— Може би ти трябва да го отсвириш.

— Да го отсвиря?

— Някои клиенти се намесват в печалбата. Точно това се случи в Прага. Отсвирих клиенти, които се опитаха да ме прецакат.

Пит се засмя:

— И сега бягаш, и се криеш.

— Не, покрил съм се и гледам да не се набивам на очи. Ако не искам да бъда отсвирен от този хубав, мил свят, най-добре е да се установя другаде.

— Защо ми го казваш?

— Защото знам как действат хората като Едуард. Той има важна стока, която трябва да бъде пренесена. Тези хора искат да използва нашите мрежи и връзки и се нуждаят от нас. Но ако работата се обърка, не се поколебават да ни убият. — Имах чувството, че се вмъквам в чужда кожа. Довърших бирата си и направих знак на Хенрик да донесе още. — Въпросът е там, че ние сме бизнесмени, а хората като Едуард носят повече неприятности, отколкото струват.

— Не мога да го отсвиря. За мен ще стане много напечено.

— Не ти предлагах това — излъгах. — Но трябва да бъдеш подготвен за всичко.

— Когато му кажа какво се е случило…

— Фактът, че си изчакал, ще го ядоса. — В момента трябваше да бъда гласът на разума, човек, на когото Пит можеше да се довери. — Той може да избяга.

— Не. Работата е твърде важна за него.

— И каква е работата?

Той отново ме погледна.

— Колко приятели са ти останали, Пит?

— Много.

— Убеден съм, че сега, когато Едуард може да те е взел на прицел, те ще се наредят на опашка да ти помогнат.

Той не реагира на иронията ми и дълго мълча.

— А ти защо ми помагаш?

— Много ясно — заради парите. В момента яко съм загазил.

— Ако не направя този удар, нямам много пари. И отчаяно се нуждая от тях.

Финансовите му неволи не ме интересуваха. Тези хора бяха едни и същи — голям риск и голяма печалба, която прахосваха за лъскави неща и скъпи момичета.

— Ето каква е сделката. В момента си натясно. Аз имам възможности да ти помогна да прекараш загадъчната стока, която ще пренасяш за Едуард. Ти изгуби екипа си и част от капитала си. Вземи ме за партньор само за този удар. Искам половината.

— Половината! — Лицето му се зачерви и Пит не си направи труда да говори тихо. Шотландците и възрастният мъж ни погледнаха.

— Половината — прошепнах. — Спасявам ти задника.

— Много ме подценяваш, Сам — студено каза той.

— Мисля, че много добре оценявам трудното ти положение. Е, желая ти късмет с Едуард, полицията, холандското разузнаване и всички, които те търсят. Предвиждам за теб седмица, пълна с рози и дъги, тъпако. — Хвърлих няколко евро на тезгяха и станах. Останех ли, щях да го сграбча, докато излиза, да го завлека горе и да го накарам да разбере какво може да направи един скърбящ съпруг и баща с простосмъртната му плът.

Пит ме остави да направя пет крачки и каза:

— Ще ти дам трийсет процента.

— Четирийсет и пет.

— Четирийсет — изсъска той. — Аз уреждам удара и свършвам повечето работа. Ти само ми помагаш да довърша нещата. Четирийсет.

Трябваше да му позволя да спечели играта.

— Добре, четирийсет.

Пит се осмели да ми се усмихне. Със същата усмивка беше погледнал пленените жени и трябваше да се овладея да не разбия кривите му зъби с бирената чаша.

— Тогава заслужаваш да знаеш с кого се борим — тихо добави той.

— Да.

— Не е полицията, а човек на име Бахджат Заид.

— Чувал съм това име.

Пит повдигна вежда.

— Производител на военно оборудване. Чета списание „Икономист“. — Намръщих се. — Неговите стоки ли фалшифицирате? Прекарвате го?

— Не аз. Той има зъб на Едуард.

— Легитимните бизнесмени не наемат убийци.

— Заид го прави.

Да, това беше вярно.

— И този почтен бизнесмен се опитва да осуети големия ви удар? — Исках да знам дали Пит ще ми се довери и ще ми каже за Ясмина. — Защо не се обърне към ченгетата?

— Има си причини.

Отпих от бирата.

— Какво ще пренасяте в Съединените щати?

— Не мога да ти кажа.

— Пит, трябва да знам. Не мога да пакетирам и транспортирам стоката, без да знам каква е. Бъди разумен.

Необходимостта да ми се довери спечели.

— Военно оборудване.

— Какво по-точно?

— Електроника.

Уклончивостта не ми хареса, но не бях сигурен дали ще ми каже нещо повече, особено на публично място.

— Каква електроника?

— Експериментална. Заид си има причини да не се обажда на полицията.

Какви ли бяха причините му?

Той довърши бирата си и се вгледа как останалите капки се стичат в празната чаша.

Най-важното беше да събера Пит и Едуард и групировката им. Трябваше да подходя безмилостно към този въпрос и затова опрях ножа в страховете на Пит.

— В голяма каша си се забъркал. Пренасяш фалшиви цигари в Съединените щати и скриваш тайното военно експериментално оборудване на Едуард в стоката. Но сега изгуби цигарите и средствата си да пренесеш оборудването на Едуард.

Пит затвори очи.

— Прецакаха ме и това не ми харесва.

— И така, нуждаем се от стока, която да бъде камуфлаж на онова, което Едуард иска да закара в Америка.

— Да. — За миг той придоби вид на притеснен собственик на малък бизнес, който се тревожи дали ще може да плати сметките си и за анемичния поток от пари.

— Имам решение — заявих и си помислих, че решението ще ме заведе при Едуард и Ясмина и останалите от бандата.

— Какво?

— Ще откраднем друга стока.

— Друга стока?

— Да, ще отмъкнем някоя пратка, за предпочитане фалшива. Обраният няма да отиде в полицията и ние ще транспортираме тайните неща на Едуард в контейнерите на откраднатата стока.

— Дръзко е да откраднеш пратка, предназначена за товарен кораб.

— Това е най-лесното нещо на света, ако знаеш как да го направиш. Но само ние двамата няма да се справим. Едуард има свои хора, нали?

— Да.

— Тогава ще ни трябват.

— Те не са крадци.

— И аз не съм, но обстоятелствата го налагат. Нали искате да прекарате електронното оборудване в Щатите?

— Да.

— Какво е оборудването?

Пит се наведе към мен. Долових мириса на дезодоранта му, леката смрад на тялото му и бирения му дъх.

— Оръжия.

— Оръжия? За кого?

— Не те засяга.

— Какви оръжия?

— Страшни.

Дълго мълчах. Разговорите на другите маси в „Де Роде Принс“ се засилваха и стихваха.

— Какво означава „страшни“? За разлика от теб аз не отхапвам повече, отколкото мога да сдъвча. — Трябваше да изиграя ролята си правилно и да покажа страх от вида на контрабандната стока.

— Сега вече не можеш да се откажеш.

— Да не би да са ядрени?

— О, Боже! — засмя се Пит. — Не.

— Нужни са ми подробности.

— Преди да ти ги кажа, трябва да говоря с Едуард.

— Добре. И аз трябва да говоря с него.

— Защо?

— Защото разобличих Ник и спасих задниците на всички ви. Искам да ми се плати. Искам да получа дела си. Стреляха по мен и затова заслужавам част от сделката — изсъсках. „Подложи го на натиск — помислих си — и го пречупи. Пречупи го сега. Превърни света в наковалня, която пада от небето в шантав анимационен филм, за да смаже главата му.“ — Няма да кажа как ще стане пренасянето, докато не говоря с Едуард и хората му.

Той беше в безизходица. Имаше десетина издайнически знаци — прокарването на езика по устните му и начинът, по който държеше тежката чаша. Този човек не се изнервяше лесно, но в момента беше изнервен от мисълта да не разочарова Едуард.

Пит не каза нищо, затова аз попитах:

— Кога трябва да пристигне стоката в Ротердам?

— Вдругиден сутринта.

— Тогава нямаме много време. — Един ден не беше достатъчно време за планиране на обир, но се надявах, че те са отчаяни като мен.

— Едуард никога не бърза. Няма да се стресне от моя краен срок.

В огледалото на стената видях, че Мила минава покрай нас. Тя не ни погледна, но привлече вниманието на Пит.

Той я изгледа преценяващо и кръвта ми се смрази.

— Това е просто малко число.

— Кое? Три или пет?

— Малко просто число. Не харесваш ли математически вицове?

— Математиката съществува само заради парите.

Мила мина през врата в дъното на „Де Роде Принс“.

Исках да говоря с нея и да разбера какво се е случило.

Пит изпи бирата си.

— Ела с мен, Сам.

Не исках да тръгвам, но оставих бирата си.

— Къде отиваме?

— Нали искаш да се запознаеш с Едуард? Да вървим. Най-после това щеше да стане. Отивах невъоръжен, но щях да се изправя срещу мъжа с белега. И да намеря съпругата и детето си.

Хенрик ни видя, че излизаме. Запитах се дали Мила отново ще ме проследи, но не се обърнах. Пит можеше да заподозре нещо.