Джеф Абът
Адреналин (6)

6

Времето минаваше неусетно. Гърлото ми дращеше и беше пресъхнало, сякаш бях бръкнал с пръсти вътре и бях раздрал плътта с ноктите си. Стомахът ми се беше свил от глад и ми се струваше, че имам висока температура. Смъкнах се от стола и седнах на студения под. Ядях хляб и пиех вода, когато ми донесяха. Спях и се събуждах, без да знам колко минути или часове са минали, и треперех върху камъка. Сънувах, че тренирам паркур, прескачам зидове и прелитам между сгради и мускулите ми са гъвкави и подвижни, а съзнанието ми — ясно. И после стената, върху която трябваше да се приземя, изчезна, и аз безпомощно и неконтролируемо се устремих надолу, към улица, осеяна с горящи развалини.

Лампите светнаха отново и Хауъл седна на стола си, сякаш не беше ставал оттам през цялото време, докато беше тъмно. Костюмът му обаче беше друг. Погледнах да видя дали ми носи вода за пиене. Не носеше.

— Помогни ми, Сам.

— Как?

— Помогни ми да разбера най-интересната информация, на която попаднах.

— Намери ли Луси? — Главата ми беше замаяна от съня. — Бебето. Луси ще роди скоро. Трябва да я намериш. — Гласът ми стържеше като пясък върху скали.

— Бомбата — рече Хауъл, сякаш не бях казал нищо. — Имам експертен анализ на взривното устройство, Сам. — Той извади снимка на лондонския офис след експлозията. На бюрата бяха написани имената ни — С. Капра, Брандън, Гомеш, Макгил. Конферентната зала с имената на тримата костюмари. Бюрото с името Л. Капра. Бюрото на Луси. Мъртвите ми приятели. Снимката показваше размазани петна кръв, взривени и залепнали за стените човешки вътрешности, черни дупки в средата на пода.

Най-малкото кръгче, нарисувано в червено, отбелязваше моето бюро в центъра на офиса.

— Бомбата е била поставена под бюрото ти. Била е замаскирана като външен твърд диск, включен в компютъра ти.

Втренчих се в картината на разрухата.

— Луси се е занимавала с инсталирането на твърди дискове в офиса.

— Не.

— За нея е било изключително лесно. Поставила е бомбата под носа на Брандън, Джеймс и Виктория. Под твоя нос.

Всяка дума беше като нож, пронизващ кожата ми.

— Бомбата е сложена там, където Луси е могла да я скрие най-лесно, без никой да забележи. Изпитала е вина, осъждайки на смърт съпруга си, бащата на детето й. Затова те е предупредила. Излязъл си точно преди експлозията — добави Хауъл, в случай че не съм разбрал намека.

— Млъкни! — Никога не бях говорил с такъв тон на някого. Съсредоточавах се и запазвах спокойствие, докато отстоявах невинността си. Това обаче беше прекалено и не издържах. — Млъкни, млъкни, млъкни, по дяволите!

— Помогни ми да докажа, че тази жена е предателка. Мисли. Мисли какво би могъл да знаеш. Помъчи се да си спомниш.

„Тази жена.“ Хауъл не я нарече Луси или жена ти. Опитваше се да ни разграничи и да ни раздели. Не.

— Луси е невинна. — Фактът, че бомбата е била поставена под моето бюро, ме изнерви.

— Тогава може би ти си лошият и набеждаваш нея. Може би ти си сложил бомбата. Накара ли някого да отведе Луси? И да убие нея и детето ти?

Гневът ме завладя като жажда за убиване. Исках да удуша Хауъл и да изтръгна лъжите от гърлото му. Започвах да превъртам. Видях, че ръцете ми се разтрепериха. Почувствах топлина, надигаща се в очите ми. Но не можех да се пречупя. Хауъл искаше да изляза от контрол. Нямаше да стане.

— Трябва да има друго обяснение — казах аз.

— Обяснението е Луси. Парите. Бомбата. Всичко сочи към Луси. Тя е имала достъп до сметката и може да е внесла бомбата. — Гласът му беше спокоен, тих и нежен. Имаше лек южняшки акцент. — Аз съм единственият ти приятел, Сам. Другите от Фирмата и британските ни приятели искат да гориш в ада. Ще ти помогна, но и ти трябва да ми помогнеш.

Разбрах, че съм прокълнат в тесногръдите им мозъци. Доказателството за финансовата сметка. Бомбата, скрита така, че само ние с Луси бихме могли да я поставим. Това беше всичко, което им трябваше. Работата ми беше спукана, въпреки че бях невинен.

— Никога няма да видиш затвора отвън, ако не ми кажеш какво знаеш. Престани да предпазваш Луси или жената, която мислиш, че е била.

Хауъл искаше да нарека Луси предателка. Да се съглася с него и да приема невъзможната вероятност.

— Не. Тя е невинна. Онзи мъж я отвлече.

— Луси те е измъкнала от офиса и после те е изоставила. Изменила е на родината и на теб.

— Не!

Хауъл ме зашлеви. Силно. Не очаквах, защото той приличаше на учител, а учителите не удрят шамари.

— Това е реалността. Събуди се, Сам. Кажи ми какво знаеш.

— Не бъди глупав. Ако исках да взривя сградата, изобщо нямаше да съм там. Отдавна щях да съм избягал. Знаеш, че съм невинен, и просто изпълняваш процедурата, защото ти е по-лесно да се оправдаеш с мен, отколкото да намериш лошите. Не мога да сключа сделка, защото няма какво да дам.

— Тогава си забележителен кретен. — Той излезе и след пет минути се върна с бутилка студена вода. Капки оросяваха найлона. Исках я отчаяно. Хауъл я сложи пред мен, но аз не посегнах към нея. — Искам да приемеш вероятността, че нищо, което си знаел за Луси Капра, не е било истина.

Очите ми се напълниха със сълзи, но нямаше да му позволя да ги види. Камерите обаче бяха постоянно насочени към мен. На записа Хауъл щеше да ме види, че плача. Запазих каменно изражение и преглътнах сълзите. Засега. Щях да изчакам мрака и безопасността на извивката на лакътя си. Нямаше да им позволя да видят колко страдам.

Хауъл ме гледаше така, сякаш току-що ме беше надцакал.

— Знам, че си жаден. Не си пил вода от три дни. Съзнаваш ли, че е минало толкова време? Пий, Сам. Искам гърлото ти да работи. Имаш да ми казваш много неща.

Взех водата и я изпих. Хауъл извади слушалки и превръзка за очи. Две жени вкараха количката с медицинските препарати и инструменти.

Натриев тиопентал, скополамин, експериментални средства. Поздравете кръвта ми. Може би ми ги даваха всичките накуп, защото усещах, че под кожата ми се забиват повече от една игли. Хауъл отново зададе въпросите си и този път чух други гласове, които ме питаха същото. Казах им неподправената истина — не знам. Не съм предател. Не съм направил нищо лошо. Избръщолевих отговори на всеки въпрос за живота си с Луси. Разказах им как се любехме, за приятелите ни в Лондон, пътуванията до родината и колко пъти е ходила в Европа, за да разглежда сама забележителностите. Не знаех какво е правила през седмиците, докато работех под прикритие и играех роля в Прага, преструвайки се на контрабандист, който търси незаконни стоки за търговия. Признах какви мисли се въртят в главата ми. Превърнах се в петролен кладенец от думи.

Но бомбата си оставаше факт, както и сметката на Кайманите, и това беше достатъчно. Те решиха, че сигурно знам повече и трябва да съм подозирал нещо. Хауъл повтаряше, че иска да ми вярва, сякаш желанието му беше на първо място в коледния списък. Настоявах, че не знам нищо.

Затова те преминаха към химичните вещества. С превръзката на очите имах чувството, че съм пуснат в бездънна яма. В слушалките гърмеше музика в главата ми, адски джубокс със сладникави балади, разбиващ мозъка психеделичен рок, какъвто не бях чувал, и рап, който караше зъбите ми да тракат. През останалото време звучеше пронизителен шум, от който всеки нерв в тялото ми изтрещява като прекъснат кабел. Загубих всякаква представа за време и място и връзка със света.

Лекарството за това беше болката. Хауъл не беше там, когато влязоха пазачи и ме биха десетина минути. С юмруци и ритници. Беше експертно сритване на задник. Не обезобразиха лицето ми, но тялото ми беше насинено и натъртено. Свих се на кълбо. Дадоха ми вода и ми позволиха да изплюя храчка кръв. Разгледаха я, сякаш преценяваха още колко бой мога да издържа. След това ме биха отново, като ритаха по-силно. Гърбът и краката ми щяха да се прекършат. Биячите бяха точни и внимаваха да не счупят ребрата, брадичката или гръбнака ми.

За пореден път ми зададоха същите въпроси. Отвърнах им със същите отговори.

Нямах представа колко време издържах на лишаването от сетивност. Няколко минути на шум и мрак може да ти се сторят безкрайни часове.

Луси. Вързопчето беше момче. Вкопчих се в тази сламка и за слабата надежда, че може да ми повярват. Вероятно отчаяно търсеха Луси. Щяха да я намерят и тогава щяха да научат отговорите на въпросите си — обяснението защо двамата с Луси сме набедени, защо са я отвлекли и защо са взривили офиса на Холбърн. Щяха да намерят линията като в паркура. Имаше линия към истината. Трябваше само да я открия.

Оставиха ме сам с болката ми няколко часа и после се върнаха и ме завлякоха в друга стая и ме завързаха за дъска. Повдигнаха краката ми и спуснаха главата ми към каменния под.

Не, не, не. Започнах да се боря с ремъците. Лишаването от сетивност беше позволено и оставаше законно, но не и това.

Над мен се надвеси човек с качулка, който държеше кърпа в едната си ръка и кофа в другата. Не познавах гласа му. Изкрещях за Хауъл.

— Господин Хауъл не е тук — каза мъжът с качулката.

— Моля те, недей! Моля те! — Бях преминал през този ад по време на обучението си. Знаех какъв ужас предстои и се мъчех да скъсам ремъците. В гърдите ми като мина експлодира паника, защото когато заливат с вода лицето ти, им казваш каквото искат. А ако наистина не знаеш нищо, изричаш всякакъв поток от думи само да спрат. Лъжеш.

Истината за моя живот щеше да умре в тази стая.

— Стигнахме до момента на истинските неприятности, Сам.

Той зачака да отговоря.

— Моля те, не го прави — отчаяно изрекох аз. — Моля те. Заради теб.

— Не знаех откъде дойдоха последните думи. Все едно ми пукаше за глупавото, безсърдечно копеле, което беше само инструмент. Не ме беше грижа. Ако можех да се измъкна от дъската, щях да го удуша.

— Кажи ни за кого работехте ти и Луси?

— За Фирмата. — Използвах термина на вътрешните хора за ЦРУ. — За никой друг.

Мъжът перифразира въпроса:

— Кой ви даде парите, които Луси е прехвърлила на различни сметки?

— Не знам за никакви пари.

— Защо взривихте офиса? Кой беше заплашен от работата му?

Замислих се за всички престъпни групировки, които разследвах, и за безименния Цар на парите, чието лице бях показал на екрана на презентацията в последните минути, преди да бъде разрушен офисът.

— Не съм го направил! Не съм!

— Къде е съпругата ти? Започни да отговаряш на въпросите и няма да се наложи да изиграем този танц.

— Не знам. Моля те! — Мразех се за това „моля те“.

— Защо офисът на Холбърн беше заплаха за работодателите ти?

— Нямам работодатели! Господи, моля те, повярвай ми! Моля те!

Гласът ми му подсказа, че може да ме пречупи. Беше съвсем близо.

Мъжът с качулката сложи кърпата на лицето ми.

— Няма да излезеш оттук и да видиш детето си, Капра.

— Не! — изкрещях. — Не!

Той изля водата върху лицето ми. Почувствах, че водата нахлува в белите ми дробове. Опънах ремъците, мъчейки се да се отместя от ужасяващия, равномерен поток. Все едно ме заливаше река.

Давех се.

Започнах да бръщолевя несвързано. Глупости. Произволни думи. Луси. Вързопчето. Господи, не! Мъжът с белега. Невинен. Едва не загубих съзнание, докато блъсках главата си в дъската. Човекът с качулката не ме беше завързал правилно. Той бавно смъкна мократа кърпа от лицето ми. Поех дълбоко въздух. После инквизиторът отново сложи плата върху носа и устата ми.

И всичко започна отново. Продължих да крещя и да бърборя.

Зарадвах се, когато ме изритаха в студената прегръдка на пода на килията. Не чувах и не помнех какво съм казал. По-добре е някои неща да останат заровени в паметта.