Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (9)

8

Нощни пеперуди кръжаха около лампите с метални мрежи над вратите. Барът, разположен в бивш склад недалеч от Норт авеню, се наричаше „Сюи“, а на табелата над входа се кипреше огромна червена свиня с кепе на шофьор на камион.

— Очарователно — отбеляза Порша провлечено.

Боди й се ухили с глуповата, нагла усмивка, напълно в тон със заплашително обръснатата му глава, зловещите татуировки и мускули на бияч.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Бях саркастична.

— Защо?

— Защото това е бар за спортисти.

— Нима не харесваш такива? Странно.

Отвори вратата пред нея.

Тя завъртя очи и го последва. Огромното и шумно помещение вонеше на вкисната бира, пържени картофки, афтършейв и пот. От него се преминаваше в по-голям салон с маси за консумация и игрални маси, а по стените от сгуробетон бяха окачени емблемите на чикагските отбори. Порша зърна в дъното още по-голяма зала с метални шкафчета и покрита с пясък волейболна площадка, заобиколена от оранжева пластмасова ограда. Надуваеми секскукли, етикети от бирени бутилки и лазерни мечове от „Междузвездни войни“ висяха от откритите греди. Момчетата никога не се променяха. Слава богу, това не беше от местата, където се навъртаха приятелите й.

След кратък размисъл как да се облече за вечерта, Порша изрови един стар тъмнолилав памучен панталон, впито тъмносиньо потниче без презрамки и чифт ниски сандали. Дори замени диамантените обици с обикновени сребърни халки. Следвайки Боди, мина покрай шумна група от двайсетинагодишни веселяци, загърбили телевизорите над главите им, за да се наливат с текила на бара. Докато тълпата се разтваряше пред тях, тя забеляза, че погледите на жените се насочват само към придружителя й. Някои го поздравиха по име. Мускулестите мъже винаги изглеждаха някак тромави, но кафявото поло и памучният панталон идеално подчертаваха мощната му фигура, а жените не пропускаха подобни гледки.

Порша го следваше неотклонно — пространството зад него беше достатъчно широко, за да не се сблъска с никого — като го остави да я отведе към масата, от която се разкриваше изглед към механичния бик и площадката за волейбол в съседната зала. Реши, че е рисковано да си поръча вино или някакъв коктейл, затова предпочете светла бира, но настоя да е в бутилка. Това все пак бе някаква гаранция да не й сипят нещо в питието.

На свой ред той си поръча халба бира и най-безцеремонно я огледа.

— На колко си години?

— Достатъчно възрастна, за да зная, че това е най-отвратителната среща в живота ми.

— Трудно е да се определи възрастта на такива като теб. Имаш страхотна кожа, но очите ти са като на старица.

— Нещо друго? — попита тя студено.

— Предполагам, че си някъде около четирийсет и три, четирийсет и четири.

— На трийсет и седем съм — тросна се Порша.

— Не, аз съм на трийсет и седем. Ти си на четирийсет и две. Направих някои проучвания.

— Тогава защо питаш?

— Исках да проверя дали се издаваш, като лъжеш. — Светлите му очи блеснаха развеселено. — Сега вече зная.

Но тя запази самообладание и не отвърна на предизвикателството.

— Срещата приключи ли?

— Едва започва. Мисля, че е по-добре да хапнем, след като поиграем, съгласна ли си?

— Да поиграем ли?

Събеседникът й кимна към волейболната площадка.

— Играта започва след четирийсет минути.

— Добре. Значи, ще е, след като си тръгна.

— Вече записах и двама ни за играта. Трябва да играеш.

— Не позна.

— Трябваше да ти кажа да си вземеш шорти.

— Навярно умът ти е бил зает с по-важни неща.

— Ти си една красива кучка — ухили се Боди.

— Благодаря.

Усмивката му стана по-широка и кожата й настръхна. Порша за пореден път се замисли дали се прави на по-глупав, отколкото е.

— Определено си кучка — рече той. — Днес имам късмет. — Жената трепна, когато той се протегна към нея, но върхът на пръста му само докосна леко вдлъбнатината на шията й и през нея сякаш премина ток. — Двамата с теб ще бъдем страхотна двойка… ако успея да ти сложа нашийник и да те държа здраво на каишка.

Поредна порция електрически заряд опари нервните й окончания и тя се отдръпна рязко. За щастие, трима от редовните посетители, които висяха на бара, избраха точно този момент, за да се приближат. Всички бяха млади и се отнасяха с уважение към придружителя й. Боди я представи, но те явно се интересуваха само от него. От разговора им Порша разбра, че той е играл професионален футбол, но докато мъжете разговаряха за спорт, отново я споходи необичайното и неприятно чувство, че сякаш е невидима. Позволи си да се отпусне за малко. Все пак, когато младежите се отдалечиха, реши, че е време да поеме юздите в свои ръце.

— Разкажи ми за себе си, Боди. Къде си роден?

Той я изгледа замислено, като че ли се чудеше доколко да бъде откровен.

— В една точка на картата на Южен Илинойс.

— Значи си момче от малко провинциално градче.

— И така може да се каже. Израснах в парк за каравани, бях единственото дете. — Отпи от бирата си. — Спалнята ми гледаше към двора с боклуците.

Трудното детство сякаш бе изписано на челото му и думите му не я изненадаха.

— А родителите ти?

— Майка ми умря, когато бях на четири години, а баща ми беше привлекателен алкохолик, когото жените харесваха. Повярвай ми, докато растях, край нас се навъртаха доста.

Всичко беше толкова мизерно и гнусно, че Порша съжали за въпроса си. Замисли се за бившия си съпруг с безупречното му родословие и десетките други мъже, с които бе излизала през годините. Някои от тях си бяха проправили сами път в живота, но притежаваха вкус и добри маниери. И ето я сега в бар за спортисти, в компанията на мъж с външност на гангстер, който си изкарва насъщния, като пъха трупове в багажниците на колите. Още един признак, че добре подреденият й живот се изплъзваше в непозната посока.

Боди се извини, че става за малко, а тя извади мобилния си. Имаше едно съобщение от Хуанита Брукс, директор на Групата за инициатива в малкия бизнес. Порша незабавно й позвъни. Доброволната работа за ГИМБ й бе помогнала да запълни пустотата в живота си след развода. При все че не си бе признавала пред никого, копнееше за признание — доказателство, че е най-добрата — и обучението на тези начинаещи в бизнеса жени й даваше точно това. Имаше да сподели толкова много опит и мъдрост, натрупани с много труд и усилия през годините. Само да искаха да я чуят.

— Порша, говорих с Мери Чърсо — каза директорката на групата. — Зная с какво удоволствие я съветваше, но… тя е помолила да бъде прехвърлена към някой друг.

— Някой друг? Но това е невъзможно. Прекарах толкова време с нея. Работих много упорито. Защо го е направила?

— Мисля, че малко се е изплашила — обясни Хуанита. — Също като останалите. — Тя се поколеба за миг. — Оценявам приноса и отдадеността ти, Порша. Наистина ги оценявам, но по-голямата част от жените, които идват при нас, се нуждаят от по-внимателно и снизходително отношение.

Агентката слушаше изумена, докато директорката й обясняваше, че в момента няма конкретна желаеща от групата, с която да работи, но щом се появи някоя „специална“, непременно ще й се обади. След това затвори.

Порша не можеше да повярва. Задушаваше се, сякаш някаква гигантска невидима ръка бе изстискала въздуха от дробовете й. Как можа Хуанита да й отнеме тази радост? Гневът изтласка паниката. Тази жена беше ужасна ръководителка. Възможно най-лошата. Най-безсърдечно бе уволнила Порша, защото не раболепничеше пред онези жени, а се опитваше да им помогне да изявят най-добрите си качества.

В този момент Боди се появи. Той беше тъкмо разсейването, от което се нуждаеше. Порша прибра мобилния телефон в чантата си и впери поглед в него, докато приближаваше. Бялата тениска прилепваше като втора кожа върху мускулестите му гърди, а черните спортни шорти подчертаваха силните му стройни крака. Върху единия се виждаше дълъг сбръчкан белег. Преуспялата и хладнокръвна собственичка на „Стабилни бракове“ с изумление установи, че пулсът й се ускорява.

— Време е да се поразкършим — обяви той и като улови ръката й, я издърпа на крака.

Разговорът с Хуанита толкова я бе разстроил, че тя напълно забрави за мача.

— Няма да участвам.

— Разбира се, че ще участваш. — Боди пренебрегна протестите й я повлече към волейболната площадка. — Хей, момчета, това е Порша. Тя е професионална волейболистка от Западното крайбрежие.

— Здравей, Порша.

Почти всички играчи бяха мъже, с изключение на две жени. Едната от тях бе с шорти и изглежда, се чувстваше в свои води. Другата бе облечена в ежедневно облекло и явно също бе довлечена насила на площадката. Порша мразеше да прави неща, в които не я биваше особено. Не бе играла волейбол от първата си година в колежа и умееше единствено да подава добре.

Боди плъзна пръсти по тила й и я стисна достатъчно силно, за да й припомни подмятането му за кучешкия нашийник.

— Събувай тези сандали и покажи на какво си способна.

Очевидно не вярваше, че тя ще го направи. Това беше своеобразен тест и той очакваше издънката й. Е, нямаше да се провали. Не и отново. Не и след случилото се току-що с Хуанита. Порша изрита сандалите си и стъпи на пясъка. Той наклони глава — знак на уважение може би? — и се извърна, за да подвикне на друг играч.

През първите няколко минути от мача топката все я подминаваше, но изведнъж я удари право в гърдите. Не можа да я избегне и затова я тласна към мрежата. Но Боди се гмурна под топката, пръскайки пясък във всички посоки и ловко я прехвърли през мрежата. Беше фантастичен спортист — изключително издръжлив и бърз, опасен противник. Освен това бе отборен играч, подаваше умело топката на останалите си съотборници, вместо да я разиграва. Порша влагаше всичко в играта, но с изключение на добрите подавания, по-скоро беше пречка, отколкото помощ за отбора. Ала благодарение на бързите реакции на Боди те спечелиха и двата гейма и докато празнуваха победата, в нея се промъкна странна възбуда. Искаше Хуанита Брукс — всички от Групата за инициатива в малкия бизнес — да я видят в този момент.

Опита се да се почисти и измие, доколкото бе възможно, в дамската тоалетна, но само един хубав душ можеше да отмие пясъка в косата и между пръстите на краката. Върна се на масата и в този миг се появи и Боди, който се бе преоблякъл в предишните си дрехи. В бара нямаше душове, затова беше странно, че от него се носеше възбуждащо ухание на мъжка пот, боров сапун и чисти дрехи. Докато сядаше, ръкавът на трикотажното поло се вдигна нагоре, разкривайки сложната плетеница, татуирана върху мощните бицепси.

— Доста скапан играч си — ухили се нахалникът.

Но днес никой повече не можеше да я засегне.

— Сега пък нараняваш чувствата ми — изгука тя.

— Боже, нямам търпение да те вкарам в леглото си.

Отново я пронизаха онези вбесяващи искри. Порша вдигна бутилката бира, която й бе поръчал, и отпи, но питието не се оказа достатъчно студено, за да угаси бушуващия в нея пожар.

— Прекалено си самонадеян.

— Не чак толкова. — Изгледа я многозначително. — Как иначе ще си сигурна, че ще си държа устата затворена и няма да проговоря пред Хийт? Гадна работа, но изглежда, не мога да забравя онзи малък шпионски епизод.

— Изнудваш ме със секс?

— И защо не? — Той се настани на стола си и се ухили лукаво. — За теб това е страхотно извинение да направиш това, което ти се иска, но не смееш.

Ако го бе казал някой друг, тя щеше да се изсмее в лицето му, но сега стомахът й се стегна на възел. Имаше странното усещане, че Боди знае за нея нещо неподозирано от другите, а може би и от самата Порша.

— Въобразяваш си.

Той потри кокалчетата си.

— Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това, да доминирам сексуално над една силна жена.

Пръстите й се стегнаха около бутилката, но не защото се чувстваше изплашена — той прекалено открито се забавляваше — а защото думите му я възбудиха.

— Май не е зле да се консултираш с психиатър.

— И да разваля страхотното ни забавление? В никакъв случай.

Никой досега не бе проявявал желание за сексуални игрички с нея. Тя кръстоса крака и го дари с унищожителна усмивка.

— Ти си един заблуден нещастник.

Боди се наведе напред.

— В някоя от бъдещите ни нощи ще те накарам да си платиш за тези думи — прошепна и захапа леко ухото й.

Тя едва не простена, но не от болка — не я нараняваше — а от най-безсрамна сексуална тръпка. За щастие, един от мъжете от волейболния мач приближи до масата и Боди се извърна към него, давайки й възможност да се съвземе.

Не след дълго сервираха храната. „Кавалерът“ й бе поръчал, без да се допита до нея, а след това имаше наглостта да я смъмри, задето не яде.

— Ти нищо не ядеш. Само близна храната. Нищо чудно, че си толкова кльощава.

— Много си любезен, няма що.

— И докато устата ти още е отворена…

Пъхна ловко между устните й едно пържено картофче. Тя преглътна с наслада мазното и солено изкушение, но му отказа, извръщайки се, когато й предложи още едно картофче. Още неколцина от участниците във волейболния мач се спряха до масата им. Докато той бъбреше с тях, Порша машинално оглеждаше жените в бара. Някои бяха истински красавици и ръцете я засърбяха да им връчи визитките си, но не й хрумваше подходящо извинение да стане от масата. Присъствието на Боди сякаш изсмукваше кислорода от помещението и разреденият въздух я караше да се задъхва.

Още когато напуснаха бара и прекосиха фоайето на сградата й, Порша беше почти замаяна от желание. Мислено репетираше как да се държи с него. Този тип отлично знаеше какъв ефект има върху нея и естествено, очакваше тя да го покани в апартамента си. Нямаше да го направи, но той навярно щеше да се намъкне в асансьора, а тя ще го смрази с хладна усмивка. Идеално.

Но Боди Грей за пореден път я изненада.

— Лека нощ, моя некадърна волейболистке.

И след като я целуна небрежно по челото, той се отдалечи.

 

 

В събота сутринта Анабел стана рано и се отправи към Роскоу Вилидж — някогашен рай за търговците на наркотици, облагороден и преустроен през деветдесетте. Сега това беше много приятно предградие с ремонтирани къщи и очарователни магазинчета, придаващи му уютната атмосфера на малко градче.

Имаше среща с дъщерята на една от някогашните съседки на Нана в архитектурния й офис с широки прозорци на Роскоу стрийт. Беше чула, че жената е много красива, и искаше да се срещне с нея, за да види дали няма да е подходяща за Хийт.

Оказа се истинска хубавица, но почти също толкова амбициозна и отдадена на работата си като Чампиън, което бе гаранция, че подобен брак ще е пълно бедствие. Въпреки това Анабел прецени, че може да се окаже подходяща за някой друг мъж, и реши да я държи под око.

Стомахът й се присви от глад, напомняйки й, че не успя да закуси. Тъй като Хийт нямаше да я вземе по-рано от дванайсет, тя пресече улицата и се запъти към „Знамето на победата“ — приятно малко вегетарианско ресторантче, чиито собственици бяха последователи на един индийски гуру. Вместо задимения от благовония сумрак, посетителите биваха посрещнати от светлосини стени, дълги пейки с яркожълта тапицерия покрай стените, и маси, застлани със снежнобели покривки в тон с вързаните с шнурове завеси на прозорците. Анабел се настани на една празна маса в ъгъла и тъкмо смяташе да поръча любимото ястие — препечени филии от домашна франзела с конфитюр от праскови и истински кленов сироп, когато покрай нея мина сервитьор, понесъл чиния изпържени до златисто белгийски гофрети. В крайна сметка се спря на палачинки с орехи и настъргани ябълки.

Когато отпи първата глътка кафе, вратата на дамската тоалетна се отвори и в залата се появи една позната фигура.

Сърцето на Анабел замря. Жената беше широкоплещеста и висока, дори и без високите си токчета. Бе облечена с коралова блуза с къси ръкави и бял панталон. Светлокестенявата й коса стигаше до раменете. Умело нанесеният грим и сенките за очи подчертаваха чифт познати на брачната посредничка тъмни очи.

В малкото заведение нямаше къде да се скрие, така че Роузмари Кимбъл веднага я забеляза и стисна още по-здраво чантичката си с цвят на слама. Ръцете й бяха големи, с широки длани, дългите нокти на пръстите бяха покрити с тъмнокафяв лак, а над китката й проблясваха три златни гривни. От последната им среща бе изминала половин година. Лицето на Роузмари бе отслабнало, а бедрата й бяха станали по-заоблени. Тя закрачи към масата и Анабел бе връхлетяна от вълна от най-разнообразни емоции — гняв, обида, съчувствие, отвращение и… болезнена нежност.

Жената премести чантичката в другата си ръка и заговори тихо с мелодичния си глас:

— Току-що закусих… но може би няма да възразиш, ако седна при теб?

Анабел едва не отвърна: „Напротив, възразявам“, но разбираше, че после със сигурност съвестта й ще я измъчва. Само кимна мълчаливо с глава към противоположния стол. Роузмари остави чантичката на коленете си, поръча си чай с лед и започна да върти една гривна.

— Едно птиченце ми каза, че си хванала важен клиент.

— По-точно „птичето Моли“.

Роузмари се усмихна накриво.

— Не ми се обаждаш, не ми пишеш. Моли е единственият ми източник на информация. Оказа се добра приятелка.

За разлика от Анабел, която явно не беше. Съсредоточи цялото си внимание върху кафето. Роузмари накрая прекъсна неловкото мълчание.

— Как е ураганът Кейт?

— Както обикновено, неукротима. Иска да стана счетоводител.

— Загрижена е за теб.

Анабел остави прекалено рязко чашата си на масата и кафето преля през ръба.

— Недоумявам защо ли…

— Не се опитвай да обвиняваш мен за всичките ти неприятности с майка ти. Тя винаги те е влудявала.

— Да, но ситуацията помежду ни определено наля масло в огъня.

— Да, така е — съгласи се Роузмари.

Анабел бе изчакала почти седмица, след като светът й рухна, преди да се обади на Кейт, с надеждата, че ще успее да съобщи новината, без да се разплаче.

— С Роб развалихме годежа, мамо.

Още помнеше как тя изкрещя.

— Какви ги говориш?

— Няма да се женим.

— Но сватбата е само след два месеца. А и ние обичаме Роб. Всички го харесват. Той е единственият от всички мъже, с които си излизала, с глава на раменете. Двамата идеално се допълвате.

— Оказа се, че даже се допълваме прекалено идеално. А сега се приготви да се посмееш. — Гласът й бе пресекнал. — Оказа се, че Роб е жена, затворена в мъжко тяло.

— Анабел, да не си пияна?

Анабел бе обяснила на майка си точно със същите думи, с които Роб бе обяснил на нея самата — колко зле се чувствал в собственото му тяло, откакто се помнел; нервният срив, преживян преди година, по времето преди да се запознаят, за който все не смеел да й признае; увереността му, че любовта към нея ще го излекува; както и окончателното прозрение, че повече не може да живее като мъж.

Кейт се бе разплакала и дъщеря й бе последвала примера й.

Анабел се чувстваше като абсолютна глупачка, задето не беше заподозряла истината, но Роб бе добър любовник и сексуалният им живот не беше лош. Той бе симпатичен, весел и чувствителен, но на младата жена никога не й беше хрумвало да заподозре нещо женствено у него. Никога не го бе заварвала да рови из дрехите й или да използва гримовете й. Вярваше, че този мъж е любовта на живота й, до онази кошмарна нощ, когато той се бе разплакал и бе заявил, че повече не може да се преструва на такъв, какъвто не е.

Но като си спомнеше миналото, трябваше да признае, че все пак съществуваха някои признаци: мрачните настроения, честото споменаване на нещастното му детство, странните въпроси за преживяванията на Анабел като девойка. Тогава тя бе поласкана от вниманието му и дори се бе похвалила пред приятелките си каква късметлийка е да има годеник, който толкова да се интересува от нея. Нито за миг не бе заподозряла, че той просто събира информация, сравнява своя опит с нейния, за да вземе окончателно решение. А след като бе направил ужасяващото си разкритие, Роб я бе уверил, че я обича, както преди. Тя се бе разплакала и го бе попитала какво точно очаква от нея.

И като че ли не й стигаше болката, но освен това се налагаше да съобщи на приятелите и близките си унизителния факт: Помните ли бившия ми годеник? С него стана нещо крайно забавно…

Колкото и да се опитваше, Анабел не можа да преживее спокойно това, което тя наричаше „гнус фактор“. Беше се любила с мъж, който искаше да е жена. Никак не я утешаваше обяснението му, че половата принадлежност и сексуалността били различни неща. Той е знаел за чудовищния меч, надвиснал над главите им, още от самото начало на любовта им, но не бе обелил и дума до онзи следобед, когато тя за пръв път премери сватбената си рокля. Онази вечер той прие първата доза естроген, слагайки началото на превръщането на Роб в Роузмари.

От тогава минаха почти две години, но Анабел още не можеше да преодолее мисълта за предателството му. В същото време не можеше да се преструва, че не й пука.

— Как е работата? — попита брачната агентка.

Роузмари беше дългогодишен маркетинг директор в „Бърдкейдж Прес“, издателството на Моли. Тя и младата писателка работеха рамо до рамо, за да разширят пазара за спечелилата няколко награди серия детски книжки за приключенията на зайчето Дафни.

— Хората най-сетне започнаха да свикват с мен.

— Сигурна съм, че не е било лесно.

Известно време Анабел искаше бившият й любовник да страда, да му е трудно, но вече не изпитваше същото. Сега просто искаше да забрави.

Жената, която някога беше неин годеник, я изгледа през масата.

— Иска ми се да…

— Не го казвай!

— Ти беше моята най-добра приятелка, Анабел. Искам онова време да се върне.

Забравената горчилка се надигна отново.

— Зная, че искаш, но е невъзможно.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че вече не ме привличаш сексуално. Явно хормоните са свършили добра работа. За пръв път в живота си започнах да се заглеждам в мъже. Много странно.

— Разкажи ми за това.

Роузмари се засмя, а Анабел успя да изобрази някакво подобие на усмивка, но колкото и да желаеше доброто на тази жена, не би могла да бъде нейна довереница. Връзката им й бе отнела твърде много. Не само че бе изгубила вярата в способността си да преценява правилно хората, но и сексуалното си самочувствие. Само една неудачница би могла да поддържа интимна връзка с някого толкова дълго, без да заподозре нещо нередно.

Палачинките пристигнаха. Роузмари се изправи и погледна печално младата жена.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие. Радвам се, че те видях.

— Късмет — беше всичко, което Анабел можа да изстиска от себе си.

 

 

— Фийби и Дан на много от партитата си ли са те канили? — попита Хийт няколко часа по-късно, докато навлизаше с беемвето си в дългата алея с дървета от двете страни, водеща към дома на Кейлбоу.

Един ястреб кръжеше под лъчите на следобедното слънце над старата овощна градина отдясно, където ябълките бяха започнали да зреят.

— На няколко — отвърна младата жена. — Но вече ти казах, че Фийби ме харесва.

— Давай, смей се, но на мен не ми е забавно. Заради тази вражда изгубих някои наистина важни клиенти.

— Ще излъжа, ако не ти кажа колко ми е приятно, че за разнообразие, най-после ти зависиш от мен.

— Не се радвай много. Надявам се, че няма да оплескаш всичко.

Анабел се боеше, че вече го бе оплескала. Трябваше да му каже какво бе днешното празненство, но винаги се вбесяваше и правеше напук, когато някои работохолици започваха да я командват — още един спомен от детството й.

Гумите затрополиха по тесния дървен мост. Колата направи голям завой и старата каменна селска къща изникна пред погледите им. Построен през осемдесетте години на деветнайсети век, домът на семейство Кейлбоу приличаше на грубовато старомодно бижу сред околните съвременни имения. Дан бе купил къщата още преди да се ожени и с увеличаването на семейството двамата с Фийби добавиха пристройки, повдигнаха покрива и купиха нови земи. Резултатът беше очарователно разположена сграда, идеална за семейство с четири малки деца.

Хийт паркира на алеята до сува на Моли, върху чиито стъкла с вакуумни тапи бяха закрепени сенници с тигри по тях. Той излезе от колата и пъхна ключовете в джоба на панталона си, който днес бе комбинирал с марково поло. Цялото това съвършенство се допълваше от един от скъпите му швейцарски часовници „Таг Хойер“, този път с верижка от кафява крокодилска кожа.

Със сивите си трикотажни шорти с шнур на кръста, синьо-зелено потниче и джапанки „Джей Крю“ Анабел се чувстваше като повлекана.

Тя улови точния момент, когато той зърна гроздовете от розови балони, привързани за вретеновидните подпори на парапета на старомодната предна веранда.

Хийт се извърна бавно към нея, като питон, готвещ се за атака.

— Какво точно парти е това?

Брачната посредничка задъвка долната си устна, опитвайки се да си придаде вид на наивна чаровница.

— Ъ… странно, че чак сега ме питаш…

Мрачният поглед на зелените му очи със закъснение й напомни, че когато става дума за бизнес, той няма чувство за хумор. Макар че не можеше да се каже, че е забравила този факт.

— Стига глупости, Анабел. Веднага ми обясни какво става.

Щеше да я размаже, ако започнеше да шикалкави, и тя се опита да зачурулика по светски маниер:

— Отпусни се и се наслаждавай. Ще бъде забавно.

Не прозвуча много убедително, но преди Чампиън да успее да я удуши, на предната веранда се появи Моли, съпроводена от Пипи. Върху главите на майката и дъщерята се мъдреха блестящи розови корони. Момиченцето бе наконтено в разкошна ягодоворозова рокля, а Моли — в светложълт седем осми панталон и тениска, щампована със зайчето Дафни. Мрачното лице на спортния агент добри буреносно изражение.

Моли се сепна, но тутакси избухна в смях, когато зърна Хийт. Той хвърли убийствен поглед на сватовницата си, но побърза да надене любезна усмивка и тръгна към Моли. Анабел намести чантата си и го последва. За неин ужас възелът в стомаха й се стегна още повече.

— Хийт? Не мога да повярвам! — възкликна Моли. — Не можах да убедя Кевин да ми помага днес.

— Нима? — процеди агентът. — Анабел ме покани.

Моли вдигна възхитено палци.

— Жестоко!

Анабел изкриви устни в някакво подобие на усмивка.

Чампиън погледна Моли със закачлива дружелюбност, която брачната посредничка бе сигурна, че той не изпитва.

— Анабел забрави да спомене какво точно ще празнуваме днес.

— Не думай! — възкликна Моли и очите й блеснаха дяволито.

— Щях да ти кажа, ако ме беше попитал — смотолеви Анабел, но Хийт не й обърна внимание.

Моли се наклони към дъщеря си.

— Пипи, кажи на господин Хийт за нашия празник.

Короната на тригодишното момиченце се наклони застрашително, когато то подскочи въодушевено и изпищя пронизително.

— Празник на принцесите!

— Никога не бих се сетил — изрече Хийт провлечено и се обърна към агентката си.

Тя се престори, че се любува на увивната роза до предната веранда.

— Идеята беше на Джули и Тес — осведоми го Моли. — Анабел предложи да помогне.

Агентката отвори уста да уточни, че Джули и Тес са най-големите деца на Кейлбоу — петнайсетгодишни близначки — но в същия миг осъзна, че Чампиън едва ли се нуждае от подобна информация. Част от бизнеса му бе да знае всичко за четирите деца на Дан и Фийби: близначките, дванайсетгодишната Хана и деветгодишният Андрю. Навярно знаеше кои са любимите им храни и кога за последен път са били на контролен преглед при зъболекаря.

— Близначките изявиха желание да работят на доброволни начала в летен дневен център за деца от бедни семейства — продължи Моли. — Възложиха им да помагат с уроците по математика и естествени науки на четири- и петгодишни момиченца. Решиха да устроят този празник, за да се позабавляват децата.

— Празник на принцесите! — отново изписка Пипи и заподскача като топка.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук — каза Моли. — Тес и Джули се събудиха тази сутрин с температура, така че не ни достигат хора. Хана ще помогне, но толкова се вълнува, че на нея не може много да се разчита. Опитах се да позвъня на Кевин, но той и Дан са отвели някъде момчетата и не ми вдигат. Почакай само да чуят кой ги е спасил.

— Удоволствието е мое, радвам се да помогна — увери я Хийт искрено.

Дори Анабел би му повярвала, ако не го познаваше по-добре. Нищо чудно, че бе толкова добър в работата си.

Чу се шум на двигател и видяха да приближава жълт микробус. Моли се извърна към вратата.

— Хана, момичетата са тук!

След секунди се появи дванайсетгодишната Хана Кейлбоу. Висока и непохватна, тя приличаше повече на леля си, отколкото на майка си. Светлокестенявата коса, изразителните очи и леко несиметричните черти обещаваха в бъдеще нещо много по-интересно от стандартна красота, макар че на този етап бе трудно да се предвиди в каква жена ще се превърне, като порасне.

— Здравей, Анабел! — поздрави радостно момичето, докато приближаваше.

Агентката откликна не по-малко радостно на поздрава й.

Микробусът спря пред къщата, докато Моли запознаваше Чампиън с Хана.

— Анабел, защо двамата с Хийт не отидете в задния двор да помогнете на Фийби, докато ние двете посрещаме момичетата?

— Не е зле да бъдете малко по-внимателни с мама — предупреди ги Хана с мек, почти умолителен тон. — Днес е в лошо настроение, защото Андрю сутринта докопа тортата.

— Става все по-интересно и по-интересно — промърмори Хийт и се запъти към пътеката с каменни плочи около къщата.

Крачеше така бързо, че Анабел трябваше да подтичва зад него.

— Предполагам, че трябва да се извиня — поде задъхано тя. — Боя се, че позволих на своя…

— Нито дума повече! — изсъска заплашително той. — Ти ме направи на глупак и двамата няма какво повече да си кажем.

Анабел припкаше подире му.

— Не съм искала нищо подобно. Помислих си…

— Спести си приказките. Искаше да ме направиш за смях.

Тя се надяваше, че това не е истина, но дълбоко в себе си подозираше, че е точно обратното. Е, не искаше да го накара да изглежда като глупак, само малко да му натрие носа.

— Наистина реагираш твърде остро за дреболии.

В този миг Питона нападна жертвата си.

— Уволнена си!

Анабел се спъна в една от плочите. Гласът му бе напълно безстрастен, никаква следа от съжаление за хубавите мигове и споделените шеги — само студено обявяване на война.

— Не говориш сериозно.

— О, напълно сериозен съм.

— Но защо? Та това е само едно детско парти. Не е кой знае какво.

Той се отдалечи, без да продума.

Анабел замря под стария бряст, вцепенена и смразена до кости. Отново се проваляше. За пореден път бе позволила на импулсивността си да съсипе всичко. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае колко много мрази да се излага той. Дори най-лекия намек за присмех. Как можа да си помисли, че това ще му се стори забавно? А може би не го беше мислила наистина. Може би съзнателно е искала да се провали.

Майка й бе права. Способността й да съсипва всичко, до което се докосне, не можеше да е само съвпадение. Наистина ли вярваше, че не е достойна за успеха? Затова ли всичките й начинания завършваха с катастрофа?

Облегна се на ствола на бряста, борейки се със сълзите.