Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (21)

20

Строителните ремонти, задръстили трафика в Денвър, окончателно скапаха настроението на Хийт. От шест седмици излизаше с Делейни и се отнасяше с голямо уважение към нея. Все пак това беше бъдещата му съпруга и не искаше тя да си мисли, че търси само секс. В съзнанието му изплува образът на голата Анабел. Той стисна зъби и натисна клаксона на колата под наем. Мислеше за сватовницата само защото се тревожеше за нея. Колкото и да душеше наоколо, не успя да разбере със сигурност дали тя има интимни отношения с Робилард.

Реалната възможност Дийн да се възползва от Анабел го подлудяваше, но той се застави да насочи мислите си само към Делейни, както и трябваше да бъде. По време на двете им последни срещи тя му изпращаше ясни сигнали, че е готова за секс, което означаваше, че вече бе време да предприеме крачка напред, но това не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Първо, тя имаше съквартирантки, така че трябваше да я заведе в своята къща, но как можеше да я покани у дома си, преди да е прибрал фитнес оборудването в сутерена? Искаше тя да хареса къщата му, но вече бе разбрал, че избраницата му не е във възторг от модерната архитектура, така че навярно щеше да се наложи да я продаде. Преди два месеца не би се и замислил, но след като бе видял дома си през очите на Анабел, започна да се отнася по различен начин към мястото. Надяваше се да убеди Делейни да промени мнението си.

Показа среден пръст на тъпанаря, който го засече, и се замисли над един по-голям проблем. Не можеше да се отърси от старомодното разбиране, че трябва да предложи брак на тази жена, преди да станат любовници. Тя беше Делейни Лайтфийлд, а не някоя футболна фенка. Вярно, срещаха се едва от шест седмици, но за всички, освен за Боди, беше ясно, че са идеални един за друг, така че защо да чака?

Само че как да й предложи без пръстен?

За кратко му мина през ума мисълта дали да не помоли Анабел да избере подходящ пръстен, но дори и той знаеше, че това би било прекалено. Трафикът съвсем се задръсти. Хийт закъсняваше за срещата си в единайсет. Забарабани нервно с пръсти по волана. Осъзнаваше, че ще е трудно да предложи брак на Делейни, без да спомене думата „любов“, но реши, че по-късно ще мисли за това. Засега трябваше да реши какво да прави с пръстена. Тя бе споделяла с него мнението си за диамантите и той подозираше, че неговата философия „колкото по-голям, толкова по-добре“ може би нямаше да съответства на изтънчения й аристократичен начин на мислене. Тя би искала някой по-малък камък с фина изработка. Освен това трябваше да внимава и за онези глупости за цветовете, за които толкова се приказваше. Лично на него всички диаманти му се струваха еднакви.

Колите не помръдваха. Хийт отново се замисли. Какво пък, по дяволите? Извади мобилния и набра номера.

Като никога, отговори Анабел вместо гласовата й поща.

Изложи й накратко проблема си, но тя явно беше в неотзивчивите си настроения и толкова силно се разкрещя, че въпреки оглушителните клаксони трябваше да държи телефона по-далеч от ухото си, за да не му спука тъпанчето.

— Искаш от мен да направя какво?

 

 

Анабел фучеше из къщата, тряскаше вратите на шкафчетата, изрита кошчето за боклук. Не можеше да повярва, че се бе влюбила в такъв абсолютен идиот. Хийт искаше от нея да избере годежен пръстен за Делейни! Какъв скапан ден! А на всичкото отгоре семейното събиране по случай рождения й ден предстоеше само след две седмици. Бъдещето й изглеждаше съвсем мрачно.

Грабна сакото си и излезе на разходка. Може би слънчевият октомврийски следобед щеше да повдигне духа й. Всъщност би трябвало да е на седмото небе. Господин Броницки и госпожа Валерио бяха решили да се съберат.

— Бихме искали да се оженим — обясниха те на Анабел, — но не можем да си го позволим, затова решихме просто да се съберем и да живеем заедно.

Повод за още по-голяма радост беше вероятната първа женитба, която „Идеалната половинка“ щеше да уреди. Джанин и Рей Фийдлър, изглежда, искрено се обичаха.

Анабел бе толкова щастлива за приятелката си, че за пръв път от много дни се усмихна. След като Рей престана да зализва косата си на темето, поведението му се промени и той се оказа много свестен тип. Джанин се боеше, че ще го отблъсне с операцията на гърдата, но за него тя беше най-красивата жена на света.

Сватовницата имаше и други причини да се чувства щастлива. Нещата между Ърни Маркс, срамежливия директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостната архитектка, изглежда, се бяха задълбочили. Успя да убеди Мелани да забрави за увлечението си по Джон Нейджър. И благодарение на шумотевицата около историята на Хийт и Делейни, бизнесът й процъфтяваше. Най-сетне имаше достатъчно пари в банката, за да може да си позволи да помисли за нова кола.

Ала вместо това умът й бе зает със звездната двойка. Как може Хийт да е толкова сляп? Противно на някогашното си убеждение, сега Анабел знаеше, че Делейни не е жената, която щеше да го направи щастлив. Тя бе твърде сдържана, твърде възпитана. Прекалено съвършена.

 

 

Пръстенът беше в джоба му, но езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Това беше глупаво. Никога не губеше самообладание, а ето го сега — целият потънал в пот!

Този следобед бе изпратил секретарката си да купи пръстена, който бе избрал още преди две седмици, веднага след като се върна от Денвър. Двамата с Делейни тъкмо бяха привършили вечеря за петстотин долара в „Чарли Тротър“. Осветлението бе приглушено, музиката — тиха, обстановката — идеална. Трябваше само да вземе ръката й и да произнесе вълшебните думи: Ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

Реши да избегне цялата тази неловка част с „обичам те“ и да се придържа към конкретни неща. Ще й каже, че е впечатлен от ума й; покорен от външността й. Колко много му харесва да играе голф с нея. Но най-вече му допадат изисканите й маниери, чувството, че го допълва. Ако го притисне за любовта, ще й каже, че е напълно сигурен, че в бъдеще ще я обикне, след като се оженят и поживеят заедно, и той се увери, че бракът им ще е завинаги. Но някак си не вярваше, че тя ще погледне на уверенията му в същата положителна светлина като него, затова по-добре бе да избегне конкретен отговор.

Запита се дали в очите й ще се появят сълзи, когато й даде пръстена? Вероятно не. Тя не беше много емоционална, което бе още едно нейно положително качество. След това ще отидат в дома му и ще отпразнуват годежа в леглото. Ще се постарае да действа бавно. Със сигурност нямаше да я припира, като Анабел.

По дяволите, колко беше забавно с нея.

Забавно, но не и сериозно. Да се люби със сватовницата си, беше вълнуващо, безумно, страстно и жарко преживяване, но не беше нещо важно. Мислеше толкова често за този кратък епизод, единствено защото не можеше да го повтори, а забраненият плод, както винаги, е най-желан.

Хийт опипа нервно синята кутийка с подплата от червено кадифе в джоба си. Избраният пръстен не му харесваше много. Диамантът беше само малко повече от един карат, защото Делейни, за разлика от него самия, не обичаше нищо показно. Но Питона нямаше нищо против малко показност, още повече, когато ставаше дума за накита, който ще постави на пръста на бъдещата си съпруга. Ала нали все пак не той щеше да носи проклетия пръстен, така че предпочете да запази мнението за себе си.

Добре… Време бе да започне. Щеше да изрече необходимите фрази, като внимателно избягва опасната тема за любовта, ще й връчи шибания пръстен и ще й предложи. А после ще я заведе у дома си, за да подпечатат сделката.

Завибрира мобилният телефон в джоба му, лежащ до кутийката с пръстена. Анабел строго му бе забранила да говори по телефона, когато е с Делейни, но какво значение имаше? И без това трябваше да свиква, след като ще се женят.

— Чампиън.

Хвърли извинителен поглед на бъдещата си съпруга.

Гласът на Анабел прозвуча в слушалката хрипливо, като пробит радиатор.

— Веднага ела тук!

— В момента съм точно по средата на важна среща.

— Не ми пука, дори да си в Антарктида. Домъкни тук жалкия си задник.

Чу някакъв мъжки глас при нея. Или няколко мъжки гласа. Хийт настръхна.

— Всичко наред ли е при теб?

— Звуча ли ти като да съм наред?

— Звучиш ми като бясна фурия.

Но тя вече бе затворила.

Половин час по-късно двамата с избраницата му бързаха по тротоара към верандата пред дома на сватовницата.

— Тя не е истеричка по природа — повтори Делейни. — Трябва да се е случило нещо наистина лошо.

Той вече й бе обяснил, че Анабел беше по-скоро вбесена, отколкото истерична, но самото понятие „вбесен“, изглежда, бе чуждо на Делейни, което не предвещаваше нищо добро в бъдеще, особено в онези моменти, когато се налагаше да гледа как „Сокс“ губи поредния мач.

— Струва ми се, че има някакъв купон — отбеляза бъдещата му съпруга, като натисна звънеца.

Отвътре долиташе такъв оглушителен шум, че едва ли някой щеше да го чуе, затова Хийт се пресегна през нея и бутна вратата.

Зрелището, разкрило се пред очите им, наистина си го биваше. Шон Палмър и половин дузина от съотборниците му от „Беърс“ се бяха разположили удобно в дневната на Анабел, което само по себе си едва ли бе повод за тревога, но през зеещата врата на кухнята той зърна още една компания от играчи, всички от „Чикаго Старс“. Очевидно офисът на брачната агенция бе неутрална територия и макар петимата или шестимата играчи от съперничещите си отбори да не общуваха пряко, се гледаха от двата противоположни ъгъла, докато неговата Тинкърбел стоеше по средата под сводестата врата. Хийт много добре разбираше защо беше толкова изнервена. Нито един от двата отбора не бе забравил оспорвания мач от миналата година, когато реферът присъди на „Старс“ съмнителна и много дискутирана победа. Той не можеше да си обясни коя част от мозъка й си бе взела отпуск, че да покани в дома си едновременно играчите и от двата отбора.

— Хей, вижте всички, Джери Магуайър е тук.

Хийт махна с ръка в отговор на поздрава на Шон Палмър. Делейни леко се притисна към него.

— Как така нямаш кабелна телевизия, Анабел? — възнегодува Еди Скинър толкова гръмогласно, че успя да надвика музиката. — Може би имаш на горния етаж?

— Нямам — сряза го младата жена и влезе в дневната. — И веднага си свали огромните крака от възглавниците на дивана ми. — Завъртя се на сто и осемдесет градуса и опря пръст, като дуло на пистолет, в гърдите на Тримейн Ръсел, най-добрия защитник на „Беърс“ от последното десетилетие. — Използвай шибаната подложка за чаша, Тримейн!

Хийт не помръдна, само се усмихваше. Сложила ръце на кръста, с развети червени коси и пламтящи, мятащи искри очи, тя му приличаше на раздразнена ръководителка на отряд от бойскаути.

Тримейн вдигна чашата и избърса края на масата с ръкава на скъпото си сако по поръчка.

— Извинявай, Анабел.

Брачната посредничка зърна усмивката на Чампиън, пристъпи напред и стовари гнева си върху него.

— Ти си виновен за всичко! Тук има четирима твои клиенти, а преди година не познавах никого от тях. Ако не беше ти, щях да бъда само една от фенките, наблюдаваща от безопасно разстояние как се налагат един друг.

Избухването й привлече всеобщото внимание и някой намали музиката, за да могат да се насладят докрай на интересното зрелище. Анабел тръсна глава към кухнята.

— Изпиха всичко в къщата, включително каната с разтвора за африканските теменужки на баба ми, който току-що приготвих и проявих неблагоразумието да оставя на плота.

Тримейн сръчка Еди в рамото.

— Казах ти, че има странен вкус.

Другият футболист сви рамене.

— На мен ми беше добре на вкус.

— Поръчаха и китайска храна за стотици долари, която не искам да видя стъпкана по килима, затова всички ще се хранят само в кухнята.

— И пица — подвикна откъм хладилника Джейсън Кент, играч от втория състав на „Старс“. — Не забравяй, че поръчахме и пица.

— Интересно, кога моята къща се превърна в свърталище на всички скъпоплатени и разглезени футболисти от Северен Илинойс?

— На нас тук ни харесва — обясни Джейсън. — Напомня ни за дома.

— И няма никакви жени — включи се и Леандро Колинс, краен десен защитник от първия състав, който се появи от офиса с пакет чипс. — Понякога човек трябва да си отдъхне от дамите.

Ръката на Анабел се стрелна с мълниеносна скорост и го плесна по врата.

— Не забравяй с кого говориш!

Леандро лесно избухваше и беше известен с това, че неведнъж се бе нахвърлял на някой съдия, който не му играеше по свирката, но сега само си разтри врата и направи гримаса.

— Същата си като майка ми.

— И като моята — кимна Тримейн щастливо.

— Тяхната майка! — извика Анабел и се извъртя към Хийт. — Аз съм на трийсет и една, а им напомням за техните майки.

— Защото се държиш също като майка ми — изтъкна Шон, доста неблагоразумно, както се оказа след секунда, защото също получи шамар зад врата.

Изпълнен със съчувствие, Хийт се спогледа с момчетата, след което посвети цялото си внимание на сватовницата.

— Разкажи ми какво се случи, скъпа — заговори той нежно и търпеливо.

Анабел вдигна ръце към тавана.

— Нямам понятие. През лятото само Дийн се отбиваше. После започна да води със себе си Джейсън и Дюит. След това Арте ме помоли да наглеждам нейния Шон, така че и него поканих, но само веднъж. А той се появи в компанията на Леандро и Мат. Първо идваха само играчите от „Старс“, но после и футболистите от „Беърс“. Едното доведе до другото. А сега се оказа, че собствената ми дневна заплашва да се превърне в истинско бойно поле.

— Казах ти да не се тревожиш за това — каза Джейсън. — Тук е неутрална територия.

— Да, така е. — Ноздрите й се издуха. — Неутрална територия, ама докато някой не се развилнее и тогава всички вие, момчета, ще подемете в хор: Извинявай, Анабел, но предните ти прозорци ги няма заедно с половината от втория етаж.

— Единствената, която вилнее, откакто сме дошли, си ти — промърмори Шон.

Изражението й стана толкова недвусмислено смъртоносно, че Еди смръкна щедро от бирата — или може би от разтвора за африканските теменужки — и течността излезе през носа му, което развесели неимоверно всички присъстващи.

Анабел се хвърли към Хийт, сграбчи го за ризата, надигна се на пръсти и му изсъска в лицето през стиснати зъби:

— Ще се напият, после някой от тези идиоти ще блъсне мерцедеса си в кола, пълна с монахини. И за всичко аз ще изляза виновна. Тук е Илинойс. Домакинът отговаря за гостите си.

За пръв път Питона изпита нещо като разочарование от действията й.

— Не им ли прибра ключовете от колите?

— Разбира се, че ги прибрах. Да не смяташ, че съм луда? Но…

Предната врата се разтвори шумно и господин Суперсекси лигльо Робилард се появи на прага в пълното си великолепие: марковите очила „Оукли“, диамантите и каубойските ботуши. Помаха на всички с два пръста, сякаш беше проклетият крал на Англия.

— О, дявол да го вземе! По-добре ме убий веднага. — Ръцете на Анабел се впиха още по-силно в раменете на Хийт. — Някой трябва да го изведе оттук. Предчувствам нещо лошо. Дийн или ще си счупи ръката, или завинаги ще я осакати, а аз ще трябва да се разправям с Фийби.

Чампиън внимателно разтвори пръстите й.

— Успокой се. Твоят възлюбен може да се грижи за себе си.

— Исках да бъда само брачен посредник. Толкова ли е трудно да се разбере? Една обикновена сватовница. — Тя отпусна унило рамене и сведе глава. — Животът ми е пълна скръб.

— Анабел, започваш да ми лазиш по нервите — намръщи се Леандро.

Само с три големи крачки Робилард се озова до нея, изгледа Хийт продължително, обви ръка около нея и я целуна страстно по устните. Агентът стисна юмруци, но тук беше нейният дом и тя никога нямаше да му прости, ако направи това, за което жадуваше.

— Анабел е моята жена — обяви Дийн, след като откъсна устни от нейните и се взря в очите й. — Всеки, който я обиди, ще си има работа с мен… и с моите нападатели.

Тя се намръщи сърдито, а на Хийт малко му олекна.

— Мога сама да се грижа за себе си. Но не мога да се справя с къща, пълна с пияни малоумници.

— Това беше много грубо — обади се Еди с обидена физиономия.

Дийн я погали по рамото.

— Вие, момчета, нали знаете колко са раздразнителни бременните жени?

Всички дружно закимаха.

— Направи ли онзи тест, за който ти казах, кукличке? — Дийн я прегърна. — Знаеш ли дали носиш детето на нашата любов?

Това й дойде в повече, Анабел не издържа и прихна.

— Имам нужда от една бира.

Грабна бутилката на Тримейн и пресуши това, което бе останало в нея.

— Ако си бременна, не бива да пиеш — поклати угрижено глава Еди Скинър.

Леандро го плесна по главата.

Хийт осъзна, че от седмици не се бе забавлявал така.

Което му напомни за Делейни.

Анабел бе твърде заета, за да я забележи в тълпата, а избраницата му не бе помръднала от мястото си до вратата. Стоеше с гръб към стената, с дежурна усмивка, замръзнала на лицето, но очите й бяха добили изцъклен и малко безумен блясък. Делейни Лайтфийлд, ездачка, шампионка по стрелба от стенд, голф играч и опитен скиор, току-що бе надникнала в бъдещето си и никак не й се понрави това, което видя.

— Не бива да ми позволявате да изям още едно яйчено ролце. — Анабел остави празната бутилка върху купчината списания. — Едва си закопчавам джинсите. — Завъртя очи към Еди, който се опули насреща й. — Не съм бременна.

Но Робилард не мирясваше.

— Само защото не съм се постарал достатъчно, но тази нощ ще поправим този пропуск, кукличке.

Младата жена отново завъртя очи и се огледа къде да седне, но всички столове бяха заети, затова се настани в скута на Шон. Седеше прилично, но без да е скована. Явно се чувстваше удобно.

— Мога да изям само едно парче от пицата.

Хийт осъзна, че трябва незабавно да се погрижи за Делейни, и си проправи път към нея.

— Съжалявам за това.

— Май трябва да се присъединя към веселбата — заяви решително бъдещата му съпруга.

— Ако не искаш, не е нужно да го правиш.

— Просто… просто е малко стряскащо. Къщата е толкова малка, а те са толкова много.

— Да излезем навън.

— Да, чудесна идея.

Той я изведе на предната веранда. Няколко минути никой не проговори. Делейни се взираше в отсрещната къща, обхванала раменете си с ръце. Хийт се подпря на стълба. Кутийката с пръстена тежеше като олово в джоба му.

— Не мога да я оставя — рече извинително.

— О, не, не. Не бих очаквала от теб да го направиш.

Чампиън пъхна ръце в джобовете си.

— Предполагам, че трябваше да видиш какъв е животът ми. Това е един отличен пример.

— Да. Беше глупаво от моя страна. Аз не… — Тя се изсмя глухо и горчиво. — Повече ми хареса, когато бяхме в ложата.

Той разбра и се усмихна.

— Ложата държи реалността на разстояние.

— Съжалявам. Представях си го по-различно.

— Зная.

Някой отново наду музиката. Делейни пъхна палци под яката на сакото си и се огледа наоколо.

— Много скоро съседите ще повикат полицията.

Полицаите предпочитаха да си затварят очите, когато се веселяха спортните звезди на града, но агентът се съмняваше, че това ще е някаква утеха за нея.

Пръстите й уловиха наниза и заиграха с перлите.

— Не разбирам как може Анабел да се чувства толкова добре сред целия този хаос.

— Тя има братя — измърмори Хийт това, което според него бе най-простото обяснение.

— Аз също.

— Анабел е от тези хора, които лесно се отегчават. Предполагам, за нея може да се каже, че сама си устройва забавленията.

Също като него.

Делейни поклати глава.

— Но това причинява толкова… главоболия.

Сигурно тъкмо поради това сватовницата му се забъркваше в подобни истории.

— Моят живот е пълен с такива — рече Хийт.

— Да. Да, сега разбирам.

Няколко минути останаха мълчаливи.

— Искаш ли да повикам такси? — попита той тихо.

Тя се поколеба, сетне кимна.

— Навярно така ще е най-добре.

Докато чакаха таксито, двамата се засипваха с взаимни извинения, твърдейки едно и също — че са се надявали, че ще се получи, но е по-добре, че са разбрали навреме, че са доста различни. Десетте минути, докато пристигне таксито, им се сториха цяла вечност. Хийт даде петдесет долара на шофьора и помогна на Делейни да се качи в колата. Тя му се усмихна, по-скоро замислено, отколкото тъжно. Беше прекрасна жена и за миг той изпита мимолетно съжаление, че не е човек, който би се задоволил с красота, ум, интелигентност и спортни умения. Не, само факторът Тинкърбел му пасваше изцяло. Докато таксито се отдалечаваше, за пръв път, откакто се беше запознал с Делейни, му олекна.

Храната пристигна, докато чакаха отвън, но когато и той влезе вътре, никой не ядеше. Всички се бяха скупчили в дневната, където музиката бе спряна, и се бяха вторачили в обърнатата бейзболна шапка с емблема на НАСКАР, поставена пред краката на Анабел. Когато Хийт се приближи, видя на дъното й да проблясват купчина диамантени обици.

Анабел го видя и се ухили.

— Трябва да затворя очи, да избера обица и да спя с този, на когото принадлежи. Обица за жребец за една нощ. Забавно, нали?

В другия край на стаята Дийн вдигна рязко глава.

— Само за сведение, Хийтклиф^[1], моите и двете са все още на ушите ми.

— Защото си скръндза и кучи син. — Дюит Гилбърт, любимият уайд рисийвър на Дийн, го шляпна дружески по гърба.

Анабел се усмихна на Хийт.

— Те просто се шегуват. Знаят, че няма да го направя.

— Може и да го направиш — обади се Гари Суийни. — В шапката има поне петнайсет карата.

— По дяволите! Винаги съм си мечтал да спя с естествена червенокоска — възкликна Реджи О’Шей, свали от врата си инкрустирания с камъни златен кръст и го пусна в шапката.

Мъжете се втренчиха в кръста.

— Това не беше честно — заяви Леандро.

Разнесе се недоволен ропот. Настояваха Реджи да си вземе кръста.

— Беше забавно, но храната изстива — въздъхна Анабел и Хийт долови искрена нотка на съжаление в гласа й. — Шон, това са страхотни обици, но майка ти ще ме убие.

Да не говорим какво щеше да направи агентът му.

 

 

Някъде към два сутринта запасите от бира, които две момчета скришом попълваха, окончателно свършиха и тълпата започна да се разотива. Анабел възложи на Хийт да проверява трезвеността им и да ги изпраща по домовете им. Той извика таксита, най-пияните натовари в няколко коли с по-трезви шофьори. За цялата вечер избухна само една кавга и тя не беше за ключове на кола. Робилард се обиди от подмятането на съотборника му Дюит, че единствената причина Дийн да си купи порше вместо жестока ескалада била, за да е в тон с цвета на дантелените му гащи. Наложи се двама играчи на „Беърс“ да ги разтървават.

— Кажи ми истината — попита Анабел агента. — Те наистина ли са ходили в колеж?

— Да, ходили са, но това не означава, че са присъствали в часовете.

Към два и половина тя заспа в единия ъгъл на дивана, а Леандро — в другия. Чампиън и Робилард разчистваха кухнята. Хийт хвърли на Дийн найлонова торба за боклук.

— Събери онези празни бутилки от уиски.

— След като никой не е убит, навярно тя няма да обърне внимание.

— По-добре да не рискуваме. Тази вечер беше доста бясна.

Набутаха остатъците от храната в торбите и ги занесоха до контейнерите за смет на алеята отпред. Дийн погледна отвратено Шърман.

— И като си помисля, че тя се опитваше да ме убеди да си сменим колите. Заяви, че ако карам два дни тази купчина ламарина, ще остана в досег с реалния свят.

— Да не говорим, че през това време тя ще се радва на поршето ти.

— Струва ми се, че й го изтъкнах. — Запътиха се към къщата. — Как така тази вечер не се опита да ми завреш договора под носа?

— Изгубих интерес. — Хийт му задържа вратата отворена, за да мине. — Свикнал съм да работя с по-решителни момчета.

— Че аз съм самата решителност. Знаеш ли, единствената причина още да не съм подписал с никой агент е, защото много ми харесва да ме ухажват. Няма да повярваш какви боклуци ми изпращат агентите и не говоря само за билети за първия ред за концерти. Братята Загорски ми купиха седжуей^[2].

— Е, докато тънеш в разкош, помни, че „Найки“ ще започнат да забравят причините, поради които искат захаросаното ти личице да се усмихва на всички по улиците от билбордовете с рекламите им.

— Като заговорихме за подаръци… — Дийн се облегна на плота с лукаво изражение. — Направо се влюбих в новия ролекс субмаринер, който наскоро видях по магазините. Онези приятелчета определено знаят как да правят страхотни часовници.

— Какво ще кажеш вместо това да ти изпратя кошница цветя в тон с красивите ти сини очи?

— Това беше грубо, човече. — Дийн извади ключовете на колата си от буркана на Анабел за домашни сладки с образа на Хелоу Кити заедно с бисквитка „Орео“. — Чудно ми е как си станал такъв суперагент с това поведение.

— Изглежда, никога няма да разбереш. Ти губиш.

Робилард отхапа със здравите си бели зъби от бисквитката, ухили се развеселено и излезе от кухнята.

— До скоро, Хийтклиф — подметна през рамо.

Хийт натовари Леандро на едно такси и го изпрати у дома. Усмивката не слизаше от лицето му. Дийн и Анабел не ги свързваше абсолютно нищо, освен лудориите. Тя не беше влюбена в него. Държеше се с русокосия хубавец така, както с останалите играчи — като към големи деца. Всички приказки, които му наговори, бяха пълна измама. А ако куотърбекът бе влюбен в нея, със сигурност нямаше да си тръгне тази нощ и да я остави с друг мъж.

Тя лежеше настрани и лекото й дишане повдигаше падналата върху устните й къдрица. Хийт намери одеяло и я зави, а тя дори не помръдна. Запита се колко лошо ще е да пъхне ръка под завивката и да й свали дънките, за да спи по-удобно?

Много лошо.

Колкото и да мислеше, имаше само една причина, поради която Анабел си бе съчинила тази история с Дийн. Защото беше влюбена в клиента си и искаше да спаси гордостта си. Забавната, енергична, игрива, великолепна Анабел Грейнджър го обичаше.

Усмивката му стана още по-широка и за пръв път от месеци му стана леко и спокойно на душата. Изумително е какъв покой може да ти донесе яснотата.

 

 

Събуди го телефонен звън. Протегна се през нощната масичка и промърмори в слушалката.

— Чампиън.

Последва продължително мълчание. Той отпусна глава на възглавницата и отново се унесе.

— Хийт?

Прикри една сънена прозявка с длан.

— Да?

— Хийт?

— Фийби?

Чу сърдито изсумтяване и след това изщракване от прекъснат разговор. Агентът рязко отвори очи. Изминаха още няколко секунди, преди да осъзнае дълбочината на кашата, в която се бе накиснал. Това не беше неговата спалня и телефонът, който вдигна, не бе негов. А часът бе — погледна към часовника — едва осем сутринта.

Страхотно! Сега собственичката на „Старс“ знаеше, че е прекарал нощта в дома на Анабел. Беше прецакан. Двойно прецакан, след като Фийби научи, че е скъсал с Делейни.

Вече напълно буден, Хийт се измъкна от леглото на сватовницата, което, за съжаление, тя самата не споделяше с него. Въпреки черните облаци, надвиснали над кариерата му, доброто настроение от изминалата нощ не го напускаше. Слезе долу, за да си вземе душ, после се избръсна с нейната розова самобръсначка „Жилет Дейзи“. Нямаше бельо за преобличане, което означаваше, че или трябваше да си обуе боксерките от вчера, или да нахлузи джинсите на голо. Предпочете второто, после облече вчерашната риза, станала на хармоника от юмруците на Анабел.

Когато слезе на долния етаж, намери господарката на дома все още свита на кълбо на дивана, одеялото бе дръпнато до брадичката, а единият й бос крак се подаваше изпод него. Никога не се бе възхищавал особено на дамски ходила, но имаше нещо толкова трогателно в малката извивка на стъпалото й, че му се прииска да направи някои не много прилични неща. Всъщност повечето части от тялото на тази жена имаха върху него подобно въздействие, така че само това отдавна би трябвало да го наведе на определени мисли. Откъсна поглед от пръстите на крака й и се запъти към кухнята.

Снощи двамата с Дийн не си дадоха много зор с почистването и утринната светлина разкриваше остатъци от китайска храна, полепнала по плотовете. Докато кафето се вареше, Хийт грабна няколко салфетки и почисти най-голямата мръсотия. Когато отново надникна в другата стая, Анабел вече седеше на дивана. Косата й закриваше по-голямата част от лицето, виждаха се само върхът на носа и едната скула.

— Къде са ми дънките? — промърмори тя. — Няма значение. По-късно ще говорим за това.

Уви се в одеялото и се отправи към стълбите със залитаща стъпка.

Хийт се върна в кухнята и си наля кафе. Тъкмо се канеше да отпие първата глътка, когато забеляза голямата саксия с африкански теменужки, пъхната под масата. Не разбираше много от растения, но това не изглеждаше в цветущо здраве. Нямаше доказателство, че някой се е изпикал в него, но предпочете да не рискува и отнесе саксията под задната стълба.

Тъкмо привършваше с четенето на бележките на домакинята, залепени на хладилника, когато чу шумолене зад гърба си. Обърна се и получи възможността да се наслади на гледката на Анабел, влизаща с препъване в кухнята. Явно не бе стигнала до душа, но бе вдигнала косата си нагоре и си бе измила лицето. Миглите й бяха слепени от спиралата и имаха копиевидни връхчета, а страните й бяха поруменели. Изпод широката червена тениска се подаваха карирани памучни шорти. Босите й крака бяха напъхани в овехтели резедави маратонки. Изглеждаше сънена, разрошена и секси.

Хийт й подаде чаша кафе. Чак след като отпи от горещата течност, тя се втренчи намръщено в него.

— Мога ли да узная кой ми свали дънките? — попита тя с леко дрезгав глас.

— Робилард — отвърна Хийт след кратък размисъл. — Този тип е много ловък.

Анабел го изгледа свирепо.

— Не бях толкова отцепена. Добре ме опипа, докато ги сваляше.

Опитът му да изобрази искрено разкаяние се провали.

— Ръката ми се изплъзна.

Анабел се свлече върху един стол до масата.

— Сторило ли ми се е, или Делейни беше тук снощи?

— Беше тук.

— Защо не остана да помогне?

Сега предстоеше най-сложното. Хийт се престори, че търси в бюфета нещо за ядене, макар да знаеше, че там няма нищо. След като премести две кутии с консервирани домати, затвори вратичката.

— Цялата тази работа й дойде в повече.

Анабел се изправи.

— Какво искаш да кажеш?

Прекалено късно агентът осъзна, че вместо да крие африканските теменужки и да виси пред хладилника, задълбочен в четене на цитати от Опра, трябваше да измисли как да поднесе новината на сватовницата си. Може би ще е по-добре да вдигне рамене и да отложи разговора за по-късно, когато ще е напълно будна. Реши да опита.

Не се получи.

— Не разбирам. — Анабел изгледа Хийт тревожно. — Тя ми каза, че започва да харесва футбола.

— Оказа се, че не особено, когато е твърде близо и лично.

Челото й още повече се намръщи.

— Нищо, ще й помогна да го преодолее. Ще й обясня, че момчетата са страшни, само ако им позволиш да ти се качат на главата.

Не биваше да се усмихва, но нали тъкмо заради това новият му план щеше да сработи много по-добре от стария? Още от самото начало Анабел го правеше щастлив, но той така се бе отплеснал в погрешната посока, че не бе разбрал какво означава това. Тази жена не беше съпругата от мечтите му. Далеч не беше идеалът му. Мечтите му бяха следствие от неувереността, комплекса за малоценност, незрелостта и грешно насочените му амбиции. Не, Анабел беше жената, с която искаше да прекара живота си… жената, която щеше да го дари с истинско щастие.

Интуицията му подсказваше, че тя надали ще приеме спокойно новината за края на връзката му с приятелката й, още повече че той не съумяваше да прикрие усмивката си.

— Работата е там, че… Между мен и Делейни всичко приключи.

Чашата й с кафе се озова с трясък върху масата. Младата жена скочи от стола.

— Не. Нищо не е приключило. Това е само препятствие по пътя.

— Опасявам се, че не е така. Снощи тя за пръв път видя какво представлява истинският ми живот и гледката съвсем не й хареса.

— Всичко ще уредя. Ще й обясня, че…

— Не, Анабел — прекъсна я той твърдо. — Това не може да се уреди. Не искам да се женя за нея.

— Ти за никоя не искаш да се жениш! — избухна тя.

— Това… не е съвсем вярно.

— Вярно е. И ми писна от това. Писна ми от теб! — Размаха ръце гневно. — Ти ме подлудяваш и повече не издържам. Уволнен си, господин Чампиън. Този път аз те уволнявам.

Хийт не очакваше такива яростни упреци. Трябваше да действа по-предпазливо.

— Аз съм клиент — припомни й. — Не можеш да ме уволниш.

Очите й с цвят на мед го пронизваха изпепеляващо.

— Току-що го направих.

— В своя защита мога да изтъкна, че бях изпълнен с най-добри намерения. — Бръкна в джоба си и извади бижутерската кутийка. — Бях решил снощи да й предложа. Вечеряхме в „Чарли Тротър“. Храната бе отлична, настроението — чудесно, а аз носех пръстена. Но точно когато се готвех да й го връча… ти ми позвъни.

Млъкна и я остави сама да си направи изводите, с което тя, като всяка жена, се справи достатъчно бързо.

— О, боже! Пак аз съм виновна за всичко.

Добрият агент винаги умее да прехвърля другиму вината, но като я видя толкова съкрушена, се принуди да й каже истината.

— Проблемът не беше твоето обаждане. През цялата вечер се канех да й дам пръстена, но все не можех да го извадя от джоба. Това не ти ли подсказва нещо?

Като пое вината върху себе си, той отново подпали фитила на гнева й.

— За теб никоя не е подходяща! Кълна се, че ще намериш недостатък дори и на Богородица. — Грабна кутийката от ръката му, отвори я и присви устни. — Това ли е най-доброто, което успя да намериш? Ти си мултимилионер!

— Именно! — Не се нуждаеше от друго доказателство, че Анабел Грейнджър е от жените, които се срещат една на милион. — Не разбираш ли? Тя обича всичко да е изискано. Щеше да се смути, ако бях избрал някой по-голям диамант. Мразя този пръстен. Можеш да си представиш как щяха да реагират момчетата, като видят това жалко камъче на пръста на съпругата ми.

Тя хлопна капачето на кутийката и я тикна в дланта му.

— Въпреки това си уволнен.

— Разбирам.

Той пъхна кутийката в джоба си, допи кафето и тръгна към вратата.

— Мисля, че ще е по-добре и за двама ни, ако се сбогуваме още сега.

Надяваше се, че треперенето в гласа й не е само плод на въображението му.

— Така ли си решила?

Изкушението да потуши гнева й с целувка беше почти неустоимо, но колкото и да беше съблазняващо краткотрайното удовлетворение, трябваше да мисли за бъдещето. Затова само се усмихна и си тръгна.

Навън свежият утринен въздух ухаеше на есен. Хийт пое дълбоко дъх и с лека стъпка се отправи към колата. Изминалата вечер с футболистите му бе отворила очите за това, което отдавна трябваше да проумее.

Анабел Грейнджър бе неговата идеална половинка.