Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (8)

7

— Тази жена нищо не разбира от бизнес — промърмори Хийт, когато Боди излезе на платното на Йорк Роуд и се насочи на изток към магистралата „Айзенхауер“. — Нито един от телефоните й не отговаря. Трябва да я намерим.

— Няма проблем — кимна Боди. — Разполагам с достатъчно време до срещата ми довечера.

Хийт позвъни в офиса си, получи домашния адрес на Анабел и след четирийсет и пет минути колата им се озова пред малка къщичка в синьо и лилаво, сякаш излязла от детска приказка, сгушена между две скъпи градски къщи.

— Прилича на къщурката на Бо Пийп^[1] — отбеляза агентът, когато Боди спря колата до тротоара.

— Предната врата е отворена, значи си е вкъщи — заключи Боди, докато се взираше към къщата. — Ще отскоча до „Иъруакс“ да пийна едно кафе, докато се разправяш с нея. Искаш ли да ти взема нещо?

Хийт поклати глава. „Иъруакс“ беше приятно, често посещавано кафене на Милуоки авеню, превърнало се в любимо заведение в Уикър Парк. С обръснатата си глава и татуировките Боди идеално се вписваше в обстановката, но и всички останали посетители се чувстваха като у дома си. Шофьорът отпраши натам, а Чампиън мина през старата желязна врата, водеща към миниатюрна поляна с грижливо окосена трева. Чу гласа на Анабел, преди да стигне до вратата.

— Правя всичко възможно, господин Броницки.

— Последната беше твърде стара — отвърна един хриплив глас.

— Тя е почти с десет години по-млада от вас.

— На седемдесет и една е. Прекалено стара.

Хийт спря пред отворената врата и видя сватовницата, застанала в средата на светла стая в сини и жълти цветове, явно служеща за приемна. Беше облечена в къса бяла тениска, джинси с ниска талия и шарени като дъга джапанки. Косата й бе събрана на върха на главата в щръкнала опашка от гъсти къдрави кичури. Приличаше на Пебълс Флинтстоун, но с по-женствена фигура.

Плешив възрастен мъж с рунтави вежди се взираше намръщено в нея.

— Казах ти, че искам жена на около трийсет години.

— Господин Броницки, повечето трийсетгодишни жени си търсят мъже приблизително на тяхната възраст.

Чампиън се усмихна. За пръв път през този ден му стана забавно. Пристъпи през прага и Анабел го видя. Очите й с цвят на мед се разшириха, сякаш огромен динозавър току-що се бе появил пред вратата на пещерата на семейство Флинтстоун.

— Хийт? Какво правиш тук?

— Не си вдигаш телефона.

— Защото се опитва да ме избягва — поясни старецът.

Стърчащите къдрици на младата жена се разклатиха възмутено.

— Не се опитвам да ви избягвам. Вижте, господин Броницки, трябва да поговоря с господин Чампиън. Ще обсъдим проблема с вас по-късно.

— А, не, няма да стане. — Възрастният мъж скръсти войнствено ръце пред гърдите. — Ти просто се опитваш да се измъкнеш от изпълнението на договора.

Хийт махна великодушно с ръка.

— Не ми обръщайте внимание. Аз просто ще стоя и ще наблюдавам.

Анабел го стрела с раздразнен поглед. Чампиън се подсмихна невъзмутимо и се оттегли към близкия диван, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към прилепналата й бяла тениска. Погледът му се плъзна по стройните й бедра до пръстите на краката, чиито нокти бяха лакирани в блестящ червено-лилав лак с бели точки. Пебълс определено имаше собствен стил.

Тя отново насочи вниманието си към възрастния посетител.

— Не се измъквам — заяви разпалено. — Госпожа Валерио е прекрасна жена и двамата имате много общи неща.

— Тя е твърде стара — не отстъпваше мъжът. — „Удовлетворението е гарантирано“, спомняш ли си? Това пише в договора, а племенникът ми е адвокат.

— Вече го споменахте.

— При това много добър. Завършил е най-престижния юридически институт.

Застрашителният блясък в очите на Анабел не вещаеше нищо добро за бедния господин Броницки.

— По-престижен от „Харвард“? — попита тя тържествуващо. — Защото точно там се е дипломирал господин Чампиън, а той е моят адвокат — нанесе съкрушителният си удар младата жена. Хийт повдигна вежди. Старецът се вторачи недоверчиво в него, а лицето на Анабел се озари от доволната усмивка на котка, докопала паничката със сметана. — Господин Броницки, това е Хийт Чампиън, познат още като Питона, но не се притеснявайте. Той никога не изпраща в затвора възрастни хора. Хийт, господин Броницки е един от бившите клиенти на баба ми.

— Аха.

Старецът примигна сащисано, но бързо се съвзе.

— Ако наистина сте й адвокат, тогава по-добре й обяснете как се спазва договор.

Тя отново настръхна.

— Господин Броницки е останал с впечатлението, че договорът, който е подписал с баба ми през 1989, все още е в сила и аз трябва да го изпълня.

— Там пише: „Удовлетворението гарантирано“ — настоя възмутено възрастният клиент. — А аз не бях удовлетворен.

— Но вие с госпожа Броницки бяхте женени петнайсет години! — избухна Анабел. — Така че според мен вашите двеста долара са напълно изплатени.

— Казах ти. Тя откачи и после умря. Така че сега искам друга.

Спортният агент не можеше да реши кое е по-забавно — рунтавите вежди на стареца, които се извиваха като гъсеници, или недоволно стърчащите червени кичури от главата на сватовницата.

— Това тук да не е супермаркет! — Тя се извъртя рязко към Хийт. — Обясни му.

Е, добре. Всичко хубаво има своя край. Чампиън превключи на адвокатска вълна.

— Господин Броницки, очевидно вашият договор е бил сключен с бабата на госпожица Грейнджър. И след като първоначалните условия са били изпълнени, опасявам се, че нямате основания за възражения.

— Какво искате да кажете с това, че нямам основания? Имам основания, и още как!

Веждите му подскочиха заплашително нагоре и той започна да обсипва Анабел с възражения и претенции, които нямаха нищо общо с нея. И колкото повече дуднеше, толкова по-мрачен ставаше Хийт. Не разрешаваше на никого, освен на самия себе си, да я заплашва.

— Достатъчно! — отсече той накрая. Старикът явно разбра, че мъжът насреща му не се шегува, защото млъкна насред изречението. Чампиън пристъпи по-близо и застана между Броницки и младата жена. — Ако смятате, че можете да заведете дело, поговорете с племенника си. И междувременно го помолете да ви осветли какво предвижда законът за тези, които преследват и тормозят хората.

Гъстите вежди се сгърчиха като умиращи гъсеници и цялата нападателност на стареца мигом се стопи.

— Никого не съм преследвал и тормозил.

— На мен не ми изглежда така — констатира Хийт.

— Не съм искал да я тормозя — спаружи се още повече възрастният кандидат-жених. — Само се опитвам да обясня…

— Вече й обяснихте — прекъсна го мнимият адвокат. — Сега е по-добре да си вървите.

Раменете му увиснаха и господин Броницки сведе глава.

— Прощавай, Анабел — промърмори и се запъти към вратата.

Един непокорен кичур я бръсна по бузата, когато тя се извъртя рязко към Хийт.

— Не беше нужно да си толкова злобен.

— Злобен?

Тя забърза към верандата, а джапанките й шляпаха по дървения под.

— Господин Броницки! Господин Броницки, почакайте. Ако не поканите още веднъж на среща госпожа Валерио, ще я оскърбите. А вие не бихте искали това.

— Ти просто се опитваш да ме накараш да направя това, което ти искаш — отвърна приглушено мъжът.

Джапанките й затопуркаха надолу по стъпалата, а в гласа й прозвуча умолителна нотка.

— Толкова ли ще е лошо? Много ви моля. Тя е чудесна жена и много ви харесва. Поканете я отново. Направете ми тази услуга.

Последва продължителна пауза.

— Добре — отвърна той и част от предишната му бойкост се завърна. — Но няма да я каня в събота вечер. Тогава дават „Най-добрите готвачи на Америка“.

— Съгласна съм.

Анабел се върна с доволна усмивка на лицето.

Хийт я изгледа развеселено.

— Надявам се, че никога няма да ми се наложи да се бия с теб на ринга.

Малкото й носле се сбърчи.

— Наистина беше злобен. Той е самотен и разправиите с мен запълват живота му. — Огледа го подозрително. — А ти какво търсиш тук?

— Телефоните ти не работят.

— Разбира се, че работят. — Ръката й се стрелна към устата. — О, боже…

— Забравила си да платиш сметката?

— Само за мобилния. Сигурна съм, че другият работи. — Анабел изчезна през една сводеста врата. Той я последва и се озова в офиса й. Върху дългата стена зад бюрото с компютъра бяха окачени репродукции на известни картини. Хийт разпозна едно платно на Шагал и едно от американските знамена на Джаспър Джонс.

Тя вдигна слушалката и доби озадачен вид, когато не чу сигнала „Свободно“. Чампиън повдигна кабела, висящ до старомодния черен телефонен секретар.

— Работи по-добре, когато е свързан.

Анабел го включи отново.

— Снощи се опитах да го поправя.

— Явно добре си се справила. Не си ли чувала за гласова поща?

— Това е по-евтино.

— Когато трябва да поддържаш постоянна връзка с клиентите, никога не пести пари.

— Прав си. Прекрасно знам това. — Нежеланието й да спори с него го изненада. Повечето хора ставаха нападателни, когато ги упрекнеш за нещо. — Не ми е навик да не си плащам сметките — добави тя. — Мисля, че е подсъзнателно. С мобилния ми не се „разбираме“.

— Може би няма да е зле да отидете на „семейна консултация“.

— Как съм могла изобщо да си мисля, че е добра идея да позволя на майка ми винаги да е във връзка с мен? — Тя се отпусна на един стол. Изражението й беше смесица от възмущение и тъга. — Кажи ми, че не си тук, защото искаш да отмениш срещата с Рейчъл довечера.

— Не. Срещата остава.

— Тогава какво има?

— Мисия на добра воля. Видях днес Моли в централата на „Старс“ и тя ме помоли да ти напомня за утре. В един часа.

— Партито… Почти го бях забравила. — Анабел наклони глава и очите й с цвят на мед отново блеснаха подозрително. — И си карал чак до тук само за да ми напомниш за партито на Фийби?

— Партито на Фийби? Мислех, че е на Моли.

— Не.

Още по-добре. Хийт взе малкия розов заек „Бийни Бейби“^[2], който се кипреше на монитора на компютъра й и го повъртя изучаващо между пръстите си.

— Всички партита на Кейлбоу ли посещаваш?

— Била съм на няколко — отвърна младата жена предпазливо. — Защо?

— Мислех си дали да не те придружа, за да не си сама. — Завъртя зайчето с дупето нагоре и го дръпна за опашката. — Или вече имаш друга уговорка?

— Не, това не е… — Анабел се отпусна отново на стола зад бюрото и очите й се разшириха. — Леле! Това наистина е жалко. Ти ме използваш, за да се добереш до Фийби. Не можеш да получиш покана за партитата й и сега използваш мен.

— Правилно — отвърна той и постави заека на мястото му.

— И дори не те е срам.

— Трудно е да засрамиш един спортен агент.

— Не разбирам. Фийби и Дан канят всички на купоните си.

— Двамата с нея преминаваме през труден период. Отношенията ни са доста сложни, това е всичко. Искам да ги изгладя.

— И смяташ, че това може да стане по време на някое парти?

— Предполагам, че тя ще е по-благосклонна, ако се срещнем в неформална обстановка.

— И откога са ви обтегнати отношенията?

— От почти седем години.

— Боже!

Хийт се зае да изучава репродукцията на Джаспър Джонс.

— Когато започнах кариерата си, бях твърде агресивен и я представих в доста неласкава светлина. Извиних й се, но изглежда, тя не може да го забрави.

— Не съм сигурна, че това е най-добрият начин да подобриш отношенията си с нея.

— Виж, Анабел, искаш ли да ми помогнеш, или не?

— Работата е там, че това…

— Добре — прекъсна я той рязко. — Постоянно забравям, че двамата имаме различни философии за това, как трябва да се върти бизнес. Аз всячески се старая да задоволявам желанията на клиентите си, а на теб изобщо не ти пука. Но може би предпочиташ да имаш вземане-даване само с възрастни клиенти.

Тя скочи толкова стремително от стола, че кичурите на главата й се разтресоха.

— Чудесно. Щом искаш да дойдеш утре с мен на партито, няма проблем.

— Супер. Ще дойда да те взема в дванайсет. Какъв е дрескодът?

— Изкушавам се да ти отговоря, че черната вратовръзка е задължителна.

— Значи, неофициално облекло. — Хийт видя през прозореца, че Боди спря до тротоара. Подпря бедро на ръба на бюрото. — Не споменавай пред Фийби, че аз съм те помолил да ме заведеш. Просто й кажи, че смяташ, че работя твърде много и се нуждая от малко почивка, преди да се срещна с една от онези жени, които си ми избрала.

— Фийби не е глупава. Мислиш ли, че ще повярва?

— Ако си достатъчно убедителна, ще повярва. — Той се изправи и се насочи към вратата. — Преуспелите хора си създават собствена реалност, Анабел. Поеми топката и влизай в играта.

Преди да му отвърне, че тя вече е в играта и играе толкова твърдо, колкото умее, Хийт вече крачеше надолу по тротоара пред дома й. Младата жена отиде до вратата и я затвори. За пореден път я бе видял в неблагоприятна светлина: никакъв грим, неработещи телефони, а за капак — разправията с господин Броницки. Но пък имаше и нещо положително в цялата работа — в сравнение с нея Рейчъл щеше да му се стори много по-привлекателна довечера.

Запита се дали след срещата ще се озоват в леглото. Мисълта я потисна още повече. Отиде в кухнята, наля си чаша студен чай, сетне се върна в офиса и се обади на Джон Нейджър, за да провери как е минала срещата на обяд, която му бе уредила.

— Тя имаше настинка, Анабел. Кихаше и кашляше. Сигурно гъмжеше от микроби.

— Джон, всички имаме микроби.

— Въпросът е в какво количество.

Зачуди се как Хийт би се справил с някой хипохондричен клиент.

— Тя иска да се видите отново — поде отново младата жена, — но ако не желаеш, имам други клиенти, които биха проявили интерес.

— Ами… Тя е много хубава.

— И пълна с микроби, както всички останали жени, с които те запознах. Е, ще рискуваш ли?

В крайна сметка Джон се съгласи да опита. Анабел извади прахосмукачката, обра разсеяно малко прах на долния етаж и напълни каната с вода, за да полее африканските теменужки на баба си. Докато добавяше няколко капки течен тор, се замисли дали да не уреди среща между госпожа Портър и господин Клемънс. И двамата бяха овдовели, около седемдесетгодишни, пак от онези клиенти на Нана, от които сърце не й даваше да се отърве. Госпожа Портър беше афроамериканка, а господин Клемънс — бял, което можеше да причини семейни неприятности, но когато ги срещна в бакалията, сватовницата усети, че помежду им съществува симпатия, а освен това и двамата обичаха да играят боулинг. Занесе каната в офиса. Дали някога щеше да се отърве от тези старци? Независимо колко пъти им обясняваше, че „Брачна агенция Мирна“ вече не съществува, те продължаваха да я търсят. А което беше още по-лошо, очакваха да й плащат евтини такси, както някога на баба й.

Свърши с поливането на африканските теменужки и седна на компютъра, за да плати сметките онлайн. Благодарение на чека на Хийт можеше да уреди най-спешните плащания. Вчера се бе обадила на Мелани, за да я попита дали би искала да подпише договор с нея, като по този начин се издаде, че няма много клиенти. За щастие, Мелани притежаваше чувство за хумор и се заинтересува от предложението й. Изглежда, нещата започваха да се подреждат.

Настолният часовник с малката русалка върху бюрото монотонно тиктакаше. Хийт вероятно вече е отишъл да вземе Рейчъл. Смятаха да отидат в „Тру“, където поднасяха хайвера в миниатюрни стъклени чинийки, оформени като стълбичка, а вечерята за двама лесно можеше да стигне до четиристотин долара. Не че някога бе ходила там, но беше чела за ресторанта.

Замисли се дали да не посети няколко местни кафенета и да остави визитни картички, но нямаше сили да се преоблича. Петък вечер. А тя отново бе сама. Без никакви надежди за гореща среща. Сватовницата се нуждаеше от сватовница. Анабел копнееше да се омъжи, да има семейство, работа, която обича… Толкова много ли искаше от живота? Но как ще намери своята половинка, след като постоянно трябваше да запознава най-свестните и готини мъже с други жени? Не че Хийт беше най-свестният и най-готиният. Той само си въобразяваше, че от него ще излезе добър съпруг. Не, това не беше честно. С каквото и да се заемаше, този тип го вършеше добре и наистина се стараеше да си избере подходяща съпруга. Бъдещето щеше да покаже дали ще успее. За щастие, това не бе неин проблем.

Извади едно дивиди с филма „В очакване на Гуфман“^[3], после си спомни, че беше на Роб, и избра „Шантав петък“. Тъкмо стигна до мястото, когато актрисата Джейми Лий Къртис и дъщеря й си разменят телата, когато телефонът иззвъня.

— Анабел, обажда се Рейчъл.

Тя спря дивидито.

— Как върви?

— Не върви. Тази работа не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? Откъде се обаждаш?

— От дамската тоалетна в „Тру“. Срещата не се получава. Двамата с Хийт се забавлявахме страхотно, когато ни запозна — спомняш си, — но сега сякаш всичко върви накриво.

— Знаех си, че така ще стане. Цялата вечер е говорил по мобилния, нали?

— Не е провел нито един разговор. Всъщност се държа като идеален джентълмен. Но и двамата прекалено много се стараем да поддържаме разговора.

— През цялата седмица е бил на път. Може би е уморен.

— Не мисля, че това е причината. Просто… нищо не става. Наистина съм разочарована. Първия път усетих помежду ни да прехвърчат искри. Не си ли съгласна?

— Определено. Попитай го за работата му. Или за бейзбола. Той е фен на „Сокс“. Не се отказвай и опитай отново.

Рейчъл каза, че ще послуша съвета й, но не звучеше много оптимистично. Когато затвори, Анабел се почувства обезнадеждена… И облекчена.

Още една причина да бъде потисната.