Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (5)

4

— Очаквам обаждане. Разполагаш само с трийсет секунди — изръмжа недоволно плътният мъжки глас по телефона.

— Не е достатъчно — заяви Анабел. — Трябва да поговорим спокойно, иначе няма да разбера какво точно търсиш.

Не си губи напразно времето да го моли да попълни въпросника, върху чието изглаждане бе работила толкова много часове. Единственият начин да получи информация, бе да я изтръгне лично от него.

— Да кажем така — заговори припряно той. — В моите представи бъдещата ми съпруга е способна да се забавлява през януари на стадиона „Солджър Фийлд“, когато вятърът духа от езерото със скорост трийсет възела. Може да нахрани със спагети половин дузина спортисти, дори да нахълтат у дома без предупреждение, и да стигне до осемнайсета дупка на голф игрището, без да се изложи. Да е дяволски секси, да умее да се облича и да се смее на мръсни вицове. Какво още ти е нужно?

— В наши дни е трудно да се намерят жени, преживели лоботомия^[1]. Все пак, ако именно това искаш…

Чу се приглушено изсумтяване. Тя така и не разбра дали се смее, или е вбесен.

— Утре сутринта удобно ли е? — запита Анабел жизнерадостно съвсем като стотиците мажоретки, с които несъмнено е излизал през дните на футболната си младост, докато е учил в колежа.

— Не.

— Тогава кажи кога и къде.

Вместо отговор се чу въздишка, смесица от примирение и раздразнение.

— След час трябва да се срещна с един клиент в Елмхърст. Може да дойдеш с мен. Чакай ме в два часа пред офиса ми. Но ако не дойдеш навреме, ще тръгна сам.

— Ще бъда там.

Тя затвори и се усмихна на жената, седнала срещу нея край зелената метална градинска маса.

— Бинго.

Гуен Фелпс Бингам остави на масата чашата си с чай с лед.

— Уговори го да попълни въпросника ли?

— Нещо подобно. Ще се наложи да го разпитвам в колата му по пътя до Елмхърст, но по-добре това, отколкото нищо. Не мога да продължа, докато не си изясня какво му е нужно.

— Цици и руса коса. Придържай се към това и го поздрави от мен — усмихна се Гуен, като отмести очи към туфите с буренясали дневни лилии, които оформяха границата между нейния двор и малката уличка зад къщата й близнак в Ригливил. — Трябва да призная, че той е доста секси… ако харесваш груби и атлетични мъже, но също така — богати и преуспели.

— Чух всичко. — Съпругът на Гуен, Иън, надникна през вратата на вътрешния двор. — Анабел, тази голяма кошница с плодове ни най-малко не може да ме умилостиви за онова, което ме накара да преживея миналата седмица.

— А забрави ли предложението ми една година винаги да имате на разположение безплатна детегледачка?

Гуен потупа нежно почти плоския си корем.

— Трябва да признаеш, Иън, че си заслужаваше само заради това.

Той излезе при тях.

— Нищо не признавам. Видях снимките на онзи тип. Има твърде много коса.

Иън беше прекалено чувствителен заради оредяващата си коса и съпругата му го изгледа влюбено.

— Омъжих се за теб заради ума, а не заради косата.

— Хийт Чампиън е бил отличник в Юридическия — подметна заядливо Анабел, колкото да налее масло в огъня. — Така че той определено притежава и ум. Тъкмо заради това беше толкова впечатлен от нашата Гуени.

Но Иън не се хвана на въдицата.

— Да не споменаваме за незначителната подробност, че ти си я представила като секс заместител.

— Не е вярно. Казах му, че е специалист по методите на секс заместителите. Освен това прочетох дипломната й работа и зная, че това е самата истина.

— Странно, но си забравила да споменеш, че сега тя е психолог в начално училище.

— Имайки предвид всичко, което забравих да му спомена, това наистина е незначителна подробност.

Анабел се бе запознала с Гуен и Иън веднага след колежа, когато живееха в една и съща жилищна сграда. Въпреки оредяващата коса Иън беше много привлекателен и съпругата му го обожаваше. Ако двамата не бяха толкова влюбени, на Анабел никога нямаше дори да й хрумне да помоли Иън да й даде назаем жена си за вечерта, но Хийт я бе притиснал в ъгъла и тя бе отчаяна. При все че си бе набелязала няколко жени, с които да го запознае, не беше сигурна, че която и да е от тях ще го срази от пръв поглед, така че тутакси да подпише договора. И тогава си спомни за Гуен — жена, родена с онзи мистериозен ген, който караше всички мъже да полудеят по нея от пръв поглед.

Но Иън продължаваше да се чувства изигран.

— Този тип е богат, преуспял и изглежда много добре.

— Както и ти — добави вярната му съпруга, — само дето не си богат, но и това ще стане някой ден.

Малката софтуерна компания на Иън, чийто офис се намираше в апартамента му, най-после бе започнала да печели и тъкмо заради това семейството смяташе да се премести в първата си самостоятелна къща. Анабел изпита един от пристъпите на завист, обземаща я всеки път, когато беше с тях. И тя искаше да има връзка като тяхната. Някога си мислеше, че е открила половинката си в Роб, което бе поредното доказателство какво безумие е да слушаш повелите на сърцето.

Изправи се, потупа Гуен по корема и прегърна Иън. Той не само й бе отстъпил за една вечер съпругата си, но и програмираше уебсайта на агенцията на Анабел. Младата жена знаеше, че интернетът е важен за бизнеса, но нямаше намерение да превръща „Идеалната половинка“ в сайт за запознанства. Баба й не даваше и дума да се отрони за това. Според нея „три четвърти от хората, които се регистрират в подобни сайтове, са вече женени или са извратени, или са в затвора“. Разбира се, Нана преувеличаваше. Анабел познаваше двойки, които се бяха запознали в мрежата, но тя също не вярваше, че някакъв си компютър може да засенчи личния контакт.

Освежи грима си в банята на Гуен, провери дали има петна по късата пола в цвят каки и по яркозелената блуза и пое към центъра. Стигна до офис сградата на Хийт пет минути по-рано и затова се отби в отсрещното кафене „Старбъкс“. Поръча си от безбожно скъпото мока фрапучино. Когато излезе, го видя да се появява от сградата, притиснал мобилния към ухото. Беше със слънчеви очила „Авиатор“, светлосиво поло и обикновен панталон. Скъпото спортно сако висеше на палеца му, небрежно преметнато през рамото. Заради въздействието си върху дамските сърца, мъжете с неговия чар и външен вид трябваше със закон да бъдат задължавани да носят дефибрилатори, за да оказват първа помощ.

Насочи се към тротоара, където бе паркиран блестящ лъскав кадилак ескалада, с тъмни стъкла и с включен двигател. Посегна към дръжката на дясната предна врата, без дори да се озърне за нея и Анабел осъзна, че явно вече е забравил за съществуването й. Винаги ставаше така.

— Почакай!

Тя хукна през улицата, като едва избягна едно такси и едно червено субару. Запищяха клаксони, заскърцаха спирачки и Чампиън вдигна глава. Затвори телефона, когато тя стъпи задъхано на тротоара.

— Не съм виждал някой да лавира така бързо и ловко, откакто Боби Том Дентън напусна „Старс“.

— Смяташе да тръгнеш без мен.

— Не те видях.

— Ти дори не погледна!

— Нямам време да се оглеждам, имам много неща на главата си.

Поне й отвори задната врата на колата си, сетне седна до нея. Шофьорът премести седалката си напред, за да освободи повече място за пътниците си, после се обърна, за да я погледне.

Мъжът беше плашещо огромен, истински гигант. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки до китките, обвили волана. С тази бръсната глава, умни и проницателни очи и крива усмивка, можеше да мине за зловещ двойник на Брус Уилис. Беше доста секси, макар и по един твърде страховит начин.

— Накъде? — попита мъжът.

— Елмхърст — рече Хийт. — Креншо иска да видя новата му къща.

Като запален фен на „Старс“ Анабел разпозна името на защитника.

— „Сокс“ водят с два на един — оповести шофьорът. — Искаш ли да ти пусна радиото, да го слушаш отзад?

— Да, но за съжаление, трябва да свърша нещо, което съм обещал. Анабел, това е Боди Грей, най-добрият полузащитник, който никога не е играл за „Канзас Сити“.

— Аз съм от Аризона, играч от резервния отбор — поясни Боди, докато се присъединяваше със сува към оживения трафик. — Играх две години за „Стийлърс“. В деня, в който ме продадоха на „Чийфс“, счупих левия си крак при катастрофа с мотоциклет.

— Сигурно е било ужасно.

— Понякога печелиш, но понякога губиш, нали, шефе?

— Нарича ме така, за да ме дразни.

Боди я изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Значи ти си сватовницата?

— Брачен посредник — уточни Хийт, като отпи от фрапучиното й.

— Хей!

Той всмукна дълбоко със сламката, а Боди се изкиска.

— Брачен посредник, а? В лицето на шефа си намерила точния клиент. Той се влюбва с такава лекота, с каквато и се разлюбва. — Зави по улица „Ласал“. — Но най-големият майтап… последната жена, с която излизаше — някаква снобка от кметството — го чупи. Не е ли смешно?

Хийт се прозина и протегна крака. Въпреки скъпите дрехи, Анабел лесно можеше да си го представи по джинси, тениска и оръфани работни ботуши.

Боди зави по авеню „Конгрес“.

— Тя му би шута, защото той все кръшкаше.

Стомахът й се сви.

— Изневерявал й е?

— Денонощно. — Боди се престрои в съседното платно. — С мобилния си телефон.

Хийт отпи нова глътка от фрапучиното.

— Яд го е, защото аз съм преуспял, а той си прецака живота.

Пълно мълчание от предната седалка. Що за странни отношения имаха тези двамата?

Звънна мобилен телефон, но не същият, по който агентът говореше преди малко. Звънът се разнасяше от джоба на спортното му сако. Явно бе като телефонна централа.

— Чампиън.

Анабел се възползва от разсейването му, за да си вземе обратно фрапучиното.

Докато сключваше устни около сламката, в ума й изникна депресиращата мисъл, че това вероятно ще е най-близкото подобие на контакт, което щеше да има някога със слюнката на сладур мултимилионер.

— Ресторантският бизнес убива кариерата на великите спортисти, Рейф. Парите са си твои, затова само мога да те посъветвам, но…

Най-неприятното в работата й на професионален брачен посредник бе, че самата тя можеше никога да не си намери подходящ партньор. Ако се запознаеше с някой привлекателен млад ерген, трябваше да гледа на него като на бъдещ клиент. Не можеше да позволи личният й живот да усложни професионалния. В този конкретен случай обаче… Анабел погледна към Хийт. Близостта с този необуздан мъжкар я тласкаше към това, да наруши всичките си принципи. Той дори ухаеше секси, като скъпите чаршафи, хубавия сапун и мускусните феромони. Изливащото се в гърлото й фрапучино не охлаждаше горещите й мисли. Трябваше да си признае, че жадува за секс. Двете нещастни години, откакто развали годежа си с Роб… Прекалено дълго спеше сама.

Прозвучаха първите ноти от увертюрата на „Вилхелм Тел“. Хийт се намръщи недоволно, когато тя извади телефона си.

— Ало?

— Анабел, майка ти се обажда.

Анабел се отпусна на седалката, като се упрекна горчиво, че е забравила да изключи проклетия апарат.

Хийт се възползва от разсейването й, за да придърпа отново чашата с фрапучиното, без да прекъсва своя разговор:

— … всичко е само въпрос на финансови приоритети. След като семейството ти е осигурено, можеш да се пробваш и да откриеш ресторант.

— Изпратих ти формуляра с експресната куриерска фирма — рече Кейт, — затова съм сигурна, че си го получила. Попълни ли го?

— Интересен въпрос — изчурулика Анабел. — Но нека да ти звънна по-късно и ще го обсъдим.

— Да го обсъдим сега.

— Ти си направо супер, Раул. И ти благодаря за снощи. Беше страхотен.

Анабел побърза да затвори и прибра телефона. Щеше да си плати солено, но после щеше да се тревожи за това.

Хийт също завърши своя разговор и насочи към нея доларовозеления си гаменски поглед.

— Ако непременно държиш телефонът ти да звъни с мелодия, поне си избери някоя по-оригинална.

— Благодаря за съвета. — Тя посочи към фрапучиното. — Имаш късмет, че не съм болна от дифтерит. Длъжна съм да те предупредя, че кожните обриви са много гадни.

Крайчецът на устните му леко се изви нагоре.

— Добави го към сметката ми.

— Още нямаш сметка при мен. — Тя си спомни за покрития паркинг, където бе принудена да остави своя Шърман, понеже не знаеше колко ще се забави с Хийт. — Макар че от днес започвам да отчитам разходите си по твоя случай.

Извади въпросника от чантата си с извезани по нея тропически мотиви.

Хийт погледна листовете в ръката й и се намръщи.

— Вече ти казах какво търся.

— Да, зная. „Солджър Фийлд“, мръснишки вицове и така нататък. Но ми е нужно малко повече информация. Например в каква възрастова група трябва да е? И моля те, не ми отговаряй „деветнайсетгодишна, блондинка, с големи цици“.

— Това вече го минахме, нали, шефе? — намеси се Боди. — През последните десет години.

Хийт пренебрегна коментара му.

— Вече надраснах интереса си към деветнайсетгодишните, така че… да кажем, от двайсет и две до трийсетгодишни. Но не повече. Ще искам и деца, но не веднага.

Анабел, със своите навършени трийсет и една години, се почувства като грохнала старица при това негово изказване.

— А ако е разведена и вече има деца?

— Не съм мислил за това.

— Имаш ли религиозни предпочитания?

— Да не е някоя откачена фанатичка или сектантка. Иначе съм с достатъчно широки възгледи.

Анабел нанесе отговора му във въпросника си.

— Би ли се срещал с жена без университетска диплома?

— Разбира се. Стига да е с ярка индивидуалност.

— А какъв физически тип предпочиташ? Опиши ми го само с три думи.

— Слаба, стегната и страстна — обади се Боди от предната седалка. — Не обича жени с дебели задници.

Анабел се размърда, сякаш искаше да скрие дупето си в седалката.

Хийт опипа с палец металната гривна на часовника си „Таг Хюър“. Точно такъв часовник си купи и брат й Адам, когато бе провъзгласен за най-добрия кардиохирург в Сейнт Луис.

— Гуен Фелпс я няма в телефонния указател.

— Да, зная. А какво те отблъсква в жените?

— Трябва да я намеря.

— И защо? — попита Анабел малко припряно. — Тя не се интересува от теб.

— Не ти ли се струва, че много лесно ме отписваш?

Тя защрака с химикалката и повтори последния въпрос.

— Какво те отблъсква в жените?

— Лекомислието. Празноглавието. Кискането. Тежкият парфюм. Ако са фенки на „Къбс“.

Анабел рязко вдигна глава.

— Аз харесвам „Къбс“.

— Каква изненада само!

Тя благоразумно реши да подмине заяждането.

— Никога не излизаш с червенокоси — вметна Боди услужливо.

За нещастие, един от червените кичури на Анабел избра точно този момент, за да падне върху бузата й.

Хийт впери гневен поглед в шията на Боди, където татуировката на воин от маорите се спускаше под яката на ризата му.

— Може би ще е по-добре моят верен слуга да отговаря на въпросите ти. Явно знае всички отговори.

— Просто й спестявам времето — оправда се Боди. — Ще ти доведе някоя червенокоска, а ти ще вдигнеш скандал. Търси жени от класа, Анабел. Това е най-важното за него. От онези изтънчени дами, които са учили в пансион и говорят френски. Но да е истинска. Надушва фалшификата от километър. И да е в отлична физическа форма.

— Разбира се — констатира сухо тя. — Спортна натура, но и домошарка, елегантна и стилна, блестяща, с влиятелни връзки и патологично покорна. Ще е фасулска работа да се намери.

— Забрави „горещо парче“ — ухили се Хийт. — И никакви пораженски настроения. Те са само за неудачниците. Ако искаш да успееш в този свят, Анабел, трябва да мислиш позитивно. Каквото иска клиентът, му го доставяш. Това е първото правило за процъфтяващия бизнес.

— Аха. А ако жената има кариера?

— Тогава не виждам как може да се получи между нас.

— Но описаната от теб потенциална житейска спътница няма да стои бездейна в очакване на принца. Вместо това навярно оглавява някоя голяма корпорация. И я ръководи през паузите между представянията на „Виктория Сикрет“.

Хийт насмешливо повдигна вежди.

— Мисли позитивно, Анабел. Мисли позитивно.

— Добре.

— Една жена с кариера няма да може да прелита цялата страна с мен, при това ако й съобщя в последния момент, че трябва да го стори, за да прави компания на съпругата на някой клиент.

— Резултатът все още е два на един — вметна Боди и усили звука.

Докато мъжете слушаха мача, Анабел изучаваше бележките си с натежало сърце. Как щеше да открие жена, отговаряща на всички тези изисквания? Невъзможно. Но и Порша Пауърс нямаше да успее, защото такава просто не съществуваше.

А ако възприемеше съвсем различен подход? Ако му намереше жена, от която Хийт Чампиън действително се нуждаеше, а не такава, каквато си въобразяваше, че желае? Анабел драскаше разсеяно в полето на въпросника. Какво би вълнувало този мъж, освен парите и успеха? Кое бе истинското му лице, скрито зад безбройните му мобилни телефони? Дали под лъскавата външност на опитен играч не се криеше някаква уязвимост? Анабел знаеше от Моли, че е отраснал с баща алкохолик и грубиян. Вероятно е започнал да рови в кофите на съседите, за да търси нещо, което да продаде, преди да се научи да чете. И оттогава не е спирал да работи.

— Какво е истинското ти име? — попита Анабел, когато отбиха от магистралата Ийст Уест по Йорк Роуд.

— Какво те кара да мислиш, че Хийт Чампиън не е истинското ми име?

— Звучи прекалено добре.

— Кампионе. Шампион на италиански.

Тя кимна, но това, че той избягваше да я гледа, й подсказваше, че премълчава нещо.

Насочиха се на север към престижното предградие Елмхърст. Хийт погледна блекбърито си.

— Утре в шест вечерта ще бъда в „Сиена“. Доведи ми следващата кандидатка.

Ръката й, която драскаше, нарисува знака „Стоп“.

— Защо сега?

— Защото току-що разместих графика си.

— Не. Имам предвид защо точно сега реши, че трябва да се ожениш?

— Защото е време.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, той отново вдигна мобилния си.

— Рон, зная, че си натясно, но зная също, че не искаш да изгубиш един страхотен защитник. Кажи на Фийби, че трябва някак да се нагоди.

Също както и Анабел.

 

 

Боди я изпрати обратно в града с такси, платено от Хийт. Вече минаваше пет, когато се прибра у дома, след като взе Шърман от паркинга. Влезе през задната врата, хвърли нещата си на сгъваемата дъбова кухненска маса, която баба й бе купила през осемдесетте, увлечена по провинциалния стил. Кухненските уреди бяха остарели, но все още вършеха работа, както и дървените столове с избелели възглавнички за сядане. Макар че Анабел живееше в къщата от три месеца, винаги щеше да мисли за нея като за дома на баба си. Единствените нововъведения бяха изхвърлянето на прашния лозов венец и червеното перде на кухненския прозорец.

Някои от най-щастливите й детски спомени бяха свързани с тази кухня, особено през лятото, когато идваше за една седмица на гости на баба си. Двете с Нана обичаха да седят край същата тази маса и да си говорят за всичко. Възрастната жена никога не се присмиваше на фантазиите й, дори когато на осемнайсет Анабел бе заявила, че смята да учи драматично изкуство и да стане знаменита актриса. Старицата се бе заинтригувала от идеята. Нито за миг не й бе хрумнало да изтъкне, че внучката й не притежава нито красота, нито талант, за да блести на Бродуей.

Входният звънец иззвъня и тя отиде да отвори. Преди години Нана бе превърнала дневната и трапезарията в приемна и офис на „Брачна агенция Мирна“. Също като баба си, и Анабел обитаваше стаите на горния етаж. След смъртта й младата жена пребоядиса и модернизира приемната, като я снабди с компютър и съвременно бюро.

В средата на старата предна врата имаше овално матово стъкло, но скосеният край й позволи да види изкривената от стъклото фигура на господин Броницки. Искаше й се да се престори, че не си е у дома, но той живееше отсреща, така че навярно вече я бе видял, когато спря пред къщи с Шърман. При все че броят на възрастните обитатели на Уикър Парк бе значително намалял, някои от най-жилавите старци все още живееха в къщите, в които бяха отраснали децата им. Други се бяха преместили в близкия старчески дом, а неколцина живееха в не толкова скъпи крайни квартали. Но всички познаваха баба й.

— Здравейте, господин Броницки.

— Анабел. — Въпреки напредналите си години, старецът беше слаб и строен, жилав, с гъсти сиви вежди, извити нагоре като на Мефистофел. Липсващата коса на главата му се компенсираше от гъстите косми в ушите, но се обличаше елегантно и дори в най-топлите дни носеше карирани спортни ризи с дълъг ръкав, а официалните затворени обувки бяха излъскани до блясък. Той я изгледа гневно изпод сатанинските вежди. — Трябваше да ми се обадиш. Оставих три съобщения.

— Вие сте следващият в списъка ми — излъга бодро тя. — Цял ден бях навън.

— Сякаш не го зная. Търчиш безцелно като муха без глава. Мирна поне си седеше у дома, така че човек винаги можеше да я намери. — Говореше с типичния акцент на кореняк от Чикаго и нападателността на мъж, прекарал целия си живот като шофьор на цистерна към газена компания. Нахлу безцеремонно покрай нея в къщата. — Какво смяташ да предприемеш по моя въпрос?

— Господин Броницки, вие сте сключили договор с баба ми.

— Договорът ми беше с „Брачна агенция Мирна“. Да не би да си забравила мотото на баба си: „Моята специалност е третата възраст“?

Как би могла да го забрави, след като бе отпечатано върху десетките листовки, пръснати от Нана из къщата?

— Но „Брачна агенция Мирна“ вече не съществува.

— Пълни глупости. — Махна рязко с ръка към приемната, в която Анабел бе заменила дървените гъски, изкуствените копринени цветя и малките декоративни масички с няколко керамични изделия в средиземноморски стил. След като още не можеше да си позволи да изхвърли столовете и диваните, чиято дамаска бе украсена с воланчета, младата жена ги бе освежила с декоративни възглавнички в жизнерадостни червени, сини и жълти калъфки с щамповани провансалски рисунки в тон с прясно боядисаните яркожълти стени. — Няколкото ненужни дрънкулки не променят нищо — тросна се възрастният мъж. — Това все още е брачна агенция и двамата с баба ти имаме сключен договор. С гаранция.

— Подписали сте договора през 1989-а — изтъкна младата жена, при това не за пръв път.

— Платих й двеста долара. В брой.

— След като двамата с госпожа Броницки сте живели заедно почти петнайсет години, бих казала, че са били съвсем заслужено платени двеста долара.

Той измъкна от джоба си лист с оръфани краища и го размаха пред лицето й.

— В договора пише: „Удовлетворението е гарантирано“. А аз не съм удовлетворен. Тя се смахна.

— Зная, че ви е било много трудно, и много съжалявам за смъртта на госпожа Броницки.

— Съжалението ти хич не ме грее. Не бях удовлетворен дори и когато тя беше жива.

Анабел не можеше да повярва, че спори с един осемдесетгодишен старец за един договор за двеста долара, подписан по времето на президента Рейгън.

— Вие сте се оженили доброволно за госпожа Броницки — изрече брачната посредничка с възможно най-търпеливия си тон.

— Момиченца като теб не проумяват какво означава да се удовлетворят желанията на клиента.

— Това не е вярно, господин Броницки.

— Племенникът ми е адвокат. Мога да те съдя.

Тя отвори уста да му каже да действа по въпроса, но той беше един заядлив стар чудак и нищо чудно да го направеше.

— Господин Броницки, какво ще кажете да се разберем с добро? Обещавам да ви потърся нещо подходящо.

— Искам блондинка.

Анабел прехапа устни.

— Ще го имам предвид.

— И да не е много млада. Не ми трябва някаква двайсетгодишна хлапачка. Моята внучка е на двайсет и две. Няма да е прилично.

— Имате предвид…

— Трийсет е добре. И да не е кожа и кости.

— Нещо друго?

— Католичка.

— Разбира се.

— И да е мила. — Погледът му изведнъж се смекчи и веждите му вече не изглеждаха толкова застрашителни. — Да е някоя мила и добра — додаде замечтано.

Без да иска, Анабел се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато най-сетне успя да се отърве от досадния кандидат-жених, тя си спомни, че ненапразно е извоювала славата си на неудачницата на семейството. Сякаш на челото й бе написано с големи букви: ЗАГУБЕНЯЧКА.

Защото твърде голяма част от клиентите й живееха от социални помощи.