Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (20)

19

Анабел трудно намери място за паркиране на Шърман, но закъсня за срещата с Хийт само с две минути, което едва ли оправдаваше суровия поглед на злобната му секретарка. На телевизора в приемната се виждаше предаването по канал И Ес Пи Ен, отзад звъняха телефони, а в стаята с оборудването един от стажантите на Чампиън се опитваше да смени касетата на принтера. Вратата на офиса вляво, която беше затворена при първото й посещение, сега беше напълно отворена и тя видя Боди, седнал на креслото, с притиснат до ухото телефон. Махна й с ръка, когато мина покрай вратата. Анабел отвори вратата на кабинета на Питона и чу гърлен женски глас.

— Възлагам големи надежди на нея. Тя е невероятно красива.

Порша Пауърс седеше в единия от столове срещу бюрото на Хийт. В съобщението по гласовата поща не се споменаваше, че ще бъдат трима.

Достатъчно бе само Анабел да погледне Драконката, за да се почувства крещящо и безвкусно облечена. Лятната мода тази година наблягаше на ярките тонове, но може би бе попрекалила с блузата в цвят на презряла диня, лимоненожълтата пола и обиците с малки наситенозелени камъчета, купени в един от универсалните магазини „Ти Джей Макс“. Добре поне че косата й изглеждаше прилично. Сега, когато беше пораснала, можеше да я изправи с преса, а след това с пръсти да й придаде елегантно разрошен вид.

Порша беше самата хладна изисканост в калаеносивото си копринено одеяние. В комбинация с мастиленочерните й коси, контрастът беше поразителен. Малки обици в нежнорозово като разцъфнали венчелистчета подчертаваха порцелановата кожа, а чантата й „Кейт Спейд“ в същия розов нюанс бе оставена на пода до нея. Не бе допуснала обичайната грешка да претрупа тоалета си с розови обувки и краката й бяха обути в стилни черни сандали.

Или поне единия.

Анабел се втренчи невярващо в обувките на конкурентката си. На пръв поглед изглеждаха еднакви — и двете бяха с отворени пръсти и ниски токчета, но едната беше чисто черна, а другата тъмносиня, с каишка около глезена. Какво означаваше това?

Анабел побърза да извърне поглед и пъхна очилата си в чантата.

— Извинете, че закъснях. На Шърман не му харесаха местата за паркиране.

— Шърман е колата на Анабел — поясни Хийт, изправи се иззад бюрото и посочи стола до Пауърс. — Седни! Струва ми се, че с Порша не сте се срещали лично.

— Всъщност сме се срещали — отвърна Драконката мазно.

През високите прозорци зад бюрото Анабел зърна в далечината една яхта да се носи по вълните на езерото Мичиган. Прииска й се да е на борда.

— От пролетта се занимаваме с това — подхвана Питона, — а сега сме в началото на футболния сезон. Смятам, че и на двете ви е ясно, че очаквах досега да имаме по-значителен напредък.

— Разбирам. — Хладната самоувереност на Порша би била много по-убедителна, ако не бяха различните й сандали. — Всички се надявахме, че ще е по-лесно. Но ти си изключително изтънчен и взискателен мъж и заслужаваш някоя необикновена жена.

Пълна подмазвачка, помисли си Анабел. При все това, когато ставаше дума за Хийт, самата тя едва ли заслужаваше високи оценки за професионализъм, така че най-добре да следва примера на Пауърс.

Порша се размърда леко на стола и ярък слънчев лъч за миг озари лицето й. Тя не беше толкова млада, колкото бе помислила Анабел при първата им среща, а изкусният грим не можеше да прикрие тъмните кръгове под очите. Бурен нощен живот или нещо по-сериозно?

Чампиън се подпря на ръба на бюрото.

— Порша, ти ме запозна с Кери Уинтърс. И макар че в крайна сметка нищо не се получи, беше на прав път. Но в същото време ми изпрати твърде много кандидатки, които не бяха подходящи.

Пауърс не допусна грешката да се защитава.

— Прав си. Трябваше още в началото да отсея повечето от тях, но всяка избраница беше доста специална, а по принцип не обичам да решавам вместо най-взискателните си клиенти. От сега нататък ще бъда по-внимателна.

Не можеше да се отрече, че Драконката беше много печена. Анабел трябваше да й го признае.

Хийт насочи вниманието си към нея. Никой не би предположил, че само преди две вечери бе заспал в спалнята й на тавана, или че веднъж, в едно красиво бунгало край езерото Мичиган, двамата се бяха любили.

— Анабел, ти свърши по-добра работа в пресяването на кандидатките, но ме запозна с твърде много посредствени жени и с нито една, достойна да бъде победителка. — Тя отвори уста, за да отвърне, но преди да изрече дума, той я сряза: — Гуен не се брои.

За разлика от Пауърс, Анабел си умираше да се оправдава.

— Гуен беше почти идеална.

— Ако не смятаме съпруга й и неуместната бременност.

Порша се изправи на стола.

Анабел скръсти чинно ръце в скута си.

— Трябва да признаеш, че тя бе точно това, което търсиш.

— Да, двуженството е мечтата на живота ми.

— Ти ме притисна до стената — възрази тя. — И нека да бъдем честни. След като те опознаеше, Гуен щеше да те зареже. Ти си прекалено скъпо удоволствие.

Очите на Порша се разшириха и миглите й затрептяха като крила на пеперуда. Тя се втренчи по-изпитателно в съперницата си. Сетне изведнъж нещо се притесни. Няколко пъти кръстоса крака, изправи ги и пак ги кръстоса. Кракът, обут в тъмносиния сандал, започна да потропва по пода.

— Сигурна съм, че госпожица Грейнджър вече се е научила да проверява по-внимателно всички сведения.

— Нима трябваше да проверявам и сведенията за Хийт? — престори се на учудена Анабел.

— Не става дума за него — тросна се Порша, — а за жените!

Хийт едва сдържаше усмивката си.

— Анабел те поднася. Вече се научих да не й обръщам внимание.

Сега вече Пауърс изглеждаше искрено озадачена. Анабел почти изпита съжаление към нея, докато наблюдаваше как тъмносиният сандал се движи все по-бързо и по-бързо.

Междувременно Чампиън вече спринтираше към голлинията.

— Ето какво предлагам от днес нататък, дами. Сгреших, като не подписах договор за по-кратък срок, и сега реших да поправя тази грешка. Всяка от вас има право само на един изстрел. Това е.

Тъмносиният сандал застина.

— Когато казваш един изстрел…

— Всяка от вас има право само на едно запознанство — отсече Хийт твърдо.

Порша се завъртя рязко на стола и събори с токчето си дамската си чанта.

— Това е нереалистично.

— Ще трябва да се справите.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да се ожениш? — попита Анабел. — Защото, ако наистина го желаеш, може би трябва да помислиш за вероятността — повече от вероятност според мен, но се опитвам да бъда тактична… — че ти саботираш този процес, а не ние?

Порша я стрелна предупредително с поглед.

— „Саботирам“ е силна дума. Сигурна съм, че госпожица Грейнджър иска да каже, че…

— Иска да каже — въпросната госпожица се надигна от стола си, — че ние те запознахме с някои страхотни жени, но ти даде шанс само на една от тях. При това на неподходящата, поне това е моето мнение. Ние не сме магьосници, Хийт. Работим с човешки същества от плът и кръв, а не с някакви измислени от теб идеали за жени.

Порша тутакси си лепна фалшива усмивка и се спусна да спасява потъващия кораб.

— Чух какво каза, Хийт. Явно не си доволен от услугите, които получаваш от „Стабилни бракове“. Искаш от нас да подбираме по-прецизно кандидатките и това, разбира се, е съвсем разумно изискване. Не мога да говоря от името на госпожица Грейнджър, но от днес нататък обещавам да подхождам по-консервативно.

— Изключително консервативно — уточни той. — Имаш право само на едно запознанство. Същото важи и за теб, Анабел. След това свиря край на мача.

Изкуствената усмивка на Порша се пропука по ъглите.

— Но договорът ти изтича през октомври, а сега сме едва средата на август.

— Спести си приказките — намеси се Анабел. — Хийт си търси извинения, за да ни уволни. За него не съществуват неуспехи и ако се отърве от нас, ще може да ни обвини за несполуките.

— Да ни уволни?

Порша пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Ще бъде ново преживяване за теб — отбеляза мрачно младата жена. — За мое щастие, аз имам доста опит в това отношение.

Пауърс успя да възвърне самообладанието си.

— Зная, че всичко продължи твърде дълго, и може да ти се стори обезсърчаващо, но така е с всички, които са се обърнали към брачна агенция. Процесът е доста сложен и труден. Ти искаш резултати и ще ги получиш, но трябва да се запасиш с малко търпение.

— Бях търпелив месеци наред — възрази Хийт. — Мисля, че мина достатъчно време.

Анабел погледна гордото му, упорито лице и не се стърпя.

— Ще поемеш ли отговорност за всички аспекти на проблема?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Напълно. Точно това правя в момента. Казах и на двете ви, че търся някоя необикновена жена, и ако смятах, че е толкова лесно да я намеря, щях сам да го направя. — Изправи се. — Разполагате с колкото искате дни за това последно запознанство. И повярвайте ми, никой друг не се надява да успеете повече от мен.

Хийт отиде до вратата и отстъпи настрани, за да минат, а главата му се очерта върху табелата с надпис: „Бо Виста“ от парка за каравани.

Анабел грабна чантата си, кимна му със сдържано достойнство и излезе от офиса, но вътрешно кипеше от гняв. Определено нямаше настроение да споделя асансьорната кабина с Пауърс, затова почти тичешком прекоси фоайето към асансьора.

Впоследствие се оказа, че не е имало смисъл да бърза.

* * *

Порша забави стъпки, докато гледаше как Анабел изчезва надолу по коридора. Офисът на Боди беше отдясно, на две крачки от нея. Когато на идване минаваше покрай него, си заповяда да не гледа натам, но знаеше, че той е вътре. Усещаше го. Дори по време на ужасната среща с Хийт, когато се нуждаеше от цялото си самообладание и ясна мисъл, тя чувстваше присъствието му.

През цялата минала нощ бе лежала будна в леглото, възкресявайки спомена за отвратителните неща, които й бе наговорил. Може би щеше да му прости лъжата за произхода му, но не и останалото. За какъв се мислеше той, че да се изживява като неин психоаналитик? Единственото, което не бе наред в живота й, беше самият той. Навярно е била малко потисната, преди да го срещне, но не е било нещо сериозно. Миналата нощ я бе накарал да се почувства като неудачница, а тя нямаше да позволи на никого да й причинява подобно нещо.

Ръцете й трепереха, когато пристъпи в офиса. Мъжът говореше по телефона, отпуснал небрежно назад в стола едрото си мускулесто тяло. Щом я видя, лицето му се озари от усмивка и спусна краката си на пода.

— Пак ще ти звънна, Джими… Да, звучи добре. Ще се видим. — Отмести телефона настрани и се надигна. — Здравей, скъпа… Още ли ми говориш?

Тя едва не изгуби кураж, като видя сияещата му, пълна с надежда усмивка. Вместо да изглежда опасен, той приличаше на хлапе, зърнало нов велосипед на предната веранда. Порша се извърна, за да се окопити, и се озова лице в лице със стена, окичена и облепена с ценни спомени: две фотографии в рамки, изрязани от корици на списания, общи снимки на отбора от дните му на състезател, изрезки от вестници. Но вниманието й бе привлечено от една черно-бяла снимка. Фотографът бе уловил Боди с шлем, килнат назад, каишката висеше свободно, а в ъгъла на маската за лице се бе залепило парче кал. Очите му сияеха триумфиращо, а съдейки по ослепителната му усмивка, целият свят бе в краката му. Тя прехапа устна и се застави да се извърне с лице към него.

— Всичко помежду ни приключи, Боди.

Той заобиколи бюрото си. Усмивката му бавно помръкна.

— Не го прави, скъпа.

— Много грешиш за мен — с усилие промълви тя думите, които трябваше да й върнат спокойствието и да я накарат отново да се почувства в безопасност. — Обичам живота си. Имам пари, прекрасен дом, успешен бизнес. Имам приятели — добри, верни приятели. — Гласът й пресекна. — Обичам живота си. Всяка частица от него. С изключение на тази, която включва теб.

— Недей, миличка. — Той протегна към нея силните си и в същото време толкова нежни ръце. Но не я докосна, жестът бе по-скоро умолителен. — Ти си борец — додаде нежно. — Намери сили да се бориш за нас!

Порша събра сили, за да превъзмогне болката.

— Това беше просто краткотрайно увлечение, Боди. Развлечение. А сега приключи.

Устните й започнаха да треперят като на дете и без да дочака отговора му, тя се извърна… излезе от кабинета… слезе като робот с асансьора долу до улицата. Две красиви млади момичета минаха покрай нея, когато излезе навън. Едната от тях посочи към краката й, а другата се засмя.

Порша се промъкна покрай тях, преглъщайки сълзите си. Едва си поемаше въздух.

Червен двуетажен туристически автобус мина покрай нея. Екскурзоводът цитираше Карл Сандбърг^[1] с бумтящ, драматичен глас, който стържеше по нервите й като пирон върху стъкло: „Буреносен, груб, опасен… Градът на широките рамене. Те ми казват: ти си порочен и аз им вярвам…“.

Порша избърса очи и ускори крачка. Чакаше я много работа. Работата лекуваше всичко.

 

 

Климатикът на Шърман се скапа и когато се прибра у дома след срещата с Хийт, Анабел представляваше доста жалка картинка: от небрежно-елегантната й прическа не бе останало нищо; косата й приличаше на кълбо от разрошени къдрици, а жизнерадостният й тоалет — на смачкано повехнало цвете. Не влезе веднага в къщата. Вместо това остана в колата, със спуснати прозорци, събирайки сили за следващата стъпка. Той й бе оставил само една възможност, само едно запознанство. Това означаваше, че не можеше да отлага повече и трябваше да се вземе в ръце. Но при все това й бе нужна цялата воля, за да извади мобилния и да се обади.

— Здравей, Делейни! Анабел се обажда. Да, зная. Минаха векове…

 

 

— Бяхме бедни като църковни мишки — заяви Делейни Лайтфийлд на Хийт вечерта на първата им официална среща, само няколко дни след като се запознаха. — Но все пак успявахме да изглеждаме прилично. Благодарение на влиянието на вуйчо ми Елдред, имах страхотна работа като организатор на гастролите на Лирическата опера в Чикаго.

Споделяше тази информация с очарователния си самокритичен смях, който накара Питона да се усмихне. На двайсет и девет, Делейни му напомняше за руса, но по-атлетична Одри Хепбърн. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля без ръкави, с изискан наниз от перли около врата, принадлежал на прабаба й. Беше отраснала в Лейк Форест и се бе дипломирала в университета „Смит“. Беше отлична скиорка и добра тенисистка. Играеше голф, яздеше и говореше четири езика. Няколкото десетилетия на некадърно ръководство бяха стопили значително богатството на Лайтфийлд, натрупано от строежа на железници, и бе принудило семейството да продаде лятната къща в Бар Харбър в щата Мейн, но на Делейни й харесваше сама да си проправя път в живота. Обичаше да готви и често споделяше с приятелите си, че съжалява, задето не е постъпила в кулинарно училище. Жената на мечтите му най-после се бе появила.

С напредването на вечерта Хийт премина от бира на вино, като постоянно си напомняше да внимава за езика си и да не забрави да спомене за новата изложба на фовистите, френска модерна живопис, в Художествената галерия. След вечерята той я закара до апартамента й, който тя споделяше с две съквартирантки, и я целуна кавалерски по бузата. Докато потегляше, в колата продължаваше да се усеща лекото ухание на френски парфюм. Извади мобилния, за да позвъни на Анабел, но се чувстваше твърде възбуден, за да се прибере вкъщи. Искаше лично да говори с нея. Припявайки с фалшивия си баритон на радиото, Хийт подкара към Уикър Парк.

Анабел отвори вратата. Носеше потниче на райета с остро деколте и синя минипола, която правеше краката й да изглеждат по-дълги и стройни.

— Трябваше по-рано да поставя моя ултиматум — подхвана той. — Определено се задействаш, когато те пришпорят.

— Предположих, че ще я харесаш.

— Тя обади ли ти се?

Анабел кимна, но не каза нищо повече, и той настръхна. Може би все пак срещата не е минала така, както си мислеше. Делейни беше от аристократичен род. Ами ако бе доловила неприятния полъх от парка за каравани?

— Говорих с нея преди няколко минути — каза накрая младата жена. — Тя е очарована. Поздравления.

— Наистина ли? — Той все още беше нащрек. — Това е страхотно. Хайде да го отпразнуваме! Какво ще кажеш за една бира?

Сватовницата не помръдна.

— Ами… в момента не е много удобно.

Тя погледна през рамо и тогава Хийт схвана картинката. Не беше сама. Огледа гланца на устните й и синята минипола. От доброто му настроение и помен не остана. Кой беше при нея?

Погледна над главата й, но предната стая беше празна, което не означаваше, че това се отнася и за спалнята… Едва се удържа да не се втурне покрай нея и сам да се увери.

— Няма проблем — промърмори сковано. — Ще се чуем другата седмица.

Но вместо да си тръгне, продължаваше да стърчи там. Накрая Анабел кимна и затвори вратата.

Само преди пет минути беше на седмото небе, а сега му се искаше да изрита нещо. Пое надолу по тротоара, качи се в колата, но чак когато излизаше от мястото, където беше паркирал, фаровете му осветиха автомобила, спрян от другата страна на улицата. Когато идваше, бе в твърде приповдигнато настроение, но сега изведнъж се сгромоляса от облаците на земята.

Последния път, когато бе видял това яркочервено порше, то бе паркирано пред централата на „Старс“.

 

 

Анабел се дотътрузи унило в кухнята. Дийн седеше край масата, с кока-кола в едната ръка и тесте карти в другата.

— Твой ред е да раздаваш — каза куотърбекът.

— Вече не ми се играе.

— Тази вечер никак не си забавна — нацупи се той и захвърли картите.

— А ти да не би да бликаш от веселие?

Кевин си бе изкълчил глезена в неделния мач и Робилард го бе заменил във втората четвъртина, и до края на мача четири пъти му бяха пресекли пасовете с топката. Пресата се бе нахвърлила отгоре му и затова младият футболист бе решил за известно време да се покрие при нея.

Кранът на мивката в кухнята капеше и дразнещия шум й действаше на нервите. Знаеше, че Делейни и Хийт ще се харесат. Вълнуващата комбинация от външния вид на нейната приятелка, хлапашкия й спортен дух и безупречния й произход бе покорила спортния агент. А Делейни винаги си бе падала по груби и мъжествени типове.

Анабел се бе запознала с нея преди двайсет и една години на един летен лагер и двете бяха станали най-добри приятелки, въпреки че другата девойка беше с две години по-малка. След края на лагера те се срещаха по-рядко, главно в Чикаго, когато Анабел идваше на гости на баба си. Докато учеха в колеж, доста се отдалечиха и едва преди няколко години отново започнаха да се виждат. Сега се уговаряха през няколко месеца за по един обяд, вече не бяха най-добри приятелки, но достатъчно близки, с общи спомени. От няколко седмици брачната посредничка си мислеше колко подходяща е Делейни за Хийт. Тогава защо бе чакала толкова дълго, за да ги запознае?

Защото знаеше, че ще бъдат идеални един за друг.

Погледна към Дийн, който подхвърляше карамелизирани пуканки във въздуха и ги улавяше с уста. Де да можеше да бъде така точен и на игрището. Анабел се извърна от капещия кран и се свлече на един стол край масата. Изглеждаха като две сродни души, потопени в мъка.

Компресорът на хладилника с грохот изключи и в кухнята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник и тихото приземяване на пуканките в целта.

— Искаш ли да се понатискаме? — попита тя печално.

Той се задави и изплю една пуканка.

— Не!

— Не е нужно да си толкова потресен.

Предните крака на стола се приземиха на пода.

— Все едно да се натискам със сестра си.

— Ти нямаш сестра.

— Не, обаче имам въображение.

— Чудесно. И без това не искам. Казах го, за да се намирам на приказка.

— Ти просто се опитваш да се разсееш, защото си хлътнала по неподходящия мъж.

— Пълни дивотии.

— Чух на вратата гласа на Хийт.

— Бизнес.

— Наричай го както си щеш. — Дийн отмести купата с пуканки в края на масата. — Радвам се, че не го пусна вътре. Стига ми, че Боди по цял ден се влачи след мен. Явно няма да се откаже.

— Минаха два месеца. Не мога да повярвам, че още не си си намерил агент. Или си намерил? Не, всъщност няма значение. Ще взема да кажа на Хийт, а не искам да заставам помежду ви.

— Ти не си помежду ни. Ти си на негова страна. — Той отново наклони стола си назад. — Тогава защо не се възползва от златната възможност, като го поканиш вътре?

Точно това се питаше и тя самата, ала наистина, какъв бе смисълът. Писнало й беше от измами, от необходимостта постоянно да е нащрек. Беше измислила увлечението си към Дийн, за да не загуби Чампиън като клиент, но повече нямаше защо да се тревожи за това.

— Не исках.

Въпреки държанието си на повърхностен, глуповат красавец футболист, Дийн притежаваше остър ум и сега никак не й хареса как я гледаше, затова Анабел се намръщи.

— Да не би да се гримираш?

— Просто съм сложиш слънцезащитен крем върху брадичката ми. Имам пъпка.

— Гадно е да си тийнейджър.

— Ако го беше поканила, щях да те гризна по врата и всичко, както там се полага между гаджета.

Тя въздъхна, взе тестето карти и започна да ги разбърква.

— Мой ред е да раздавам.

 

 

Делейни беше неотлъчно до Питона, докато той обикаляше ложите на стадиона „Мидуест Спортс Доум“, ръкуваше се и разговаряше с могъщите и влиятелните в света на спорта. По време на мача на „Старс“ от всички краища на страната пристигаха съобщения с покани да присъства на срещите на другите си клиенти. От рано сутринта не бе пуснал телефона: разговаряше със съпруги, родители и гаджета — дори с бабата на Кейлеб Креншо — за да увери всички, че работи здравата и винаги е на разположение. Погледна блекбърито и видя съобщение от Боди, който беше в Ламбо Фийлд с Шон. Засега защитникът новобранец беше в страхотна форма.

Чампиън излизаше с Делейни от месец, макар че заради многото му пътувания, се бяха видели само пет пъти. Но разговаряха всеки ден и вече се бе убедил, че е намерил жената, която търсеше. Този следобед избраницата му носеше черен пуловер с остро деколте, перлите на баба си и модерни джинси, които прилягаха идеално на високата й стройна фигура. За негова изненада тя се отдели от него и се запъти към Джери Пиърс — мъж с червендалесто лице, в началото на шейсетте, оглавяващ една от най-големите брокерски фирми в Чикаго.

Тя поздрави брокера с прегръдка, свидетелстваща за дълго познанство.

— Как е Манди?

— Влезе в петия месец. Всички стискаме палци.

— Този път ще го износи докрай, сигурна съм. Двамата с Каръл ще бъдете най-добрите баба и дядо.

Хийт и Джери всяка година играеха в благотворителния мач за „Американски професионалисти“, но той нямаше представа, че този мъж има дъщеря, още по-малко, че тя има проблеми с бременността. А Делейни бе в стихията си точно за подобни неща, както знаеше съвсем точно къде да открие последната останала бутилка „Шотфайър Ридж“ от реколта 2002 и защо си струва да се купи. Въпреки че той предпочиташе бира, се възхищаваше на винарските й познания и полагаше усилия да оцени виното. Футболът, изглежда, беше една от малкото области, от които тя не разбираше, тъй като предпочиташе не толкова груби спортове, но жената полагаше усилия да научи повече.

Джери стисна ръката на агента.

— Тази седмица Робилард най-сетне отново прилича на себе си — рече по-възрастният мъж. — Как така още не ти е станал клиент?

— Дийн смята, че не трябва да бърза.

— Ще бъде пълен глупак, ако си избере друг агент — отбеляза лоялно Делейни. — Хийт е най-добрият.

Оказа се, че Джери е горещ почитател на комичната опера, още едно нещо, което Чампиън не подозираше, и разговорът се насочи към Лирическата опера.

— Хийт обича кънтри музиката — мило поясни Делейни. — Решена съм да го променя.

Питона огледа ложата, търсейки Анабел. Тя обикновено идваше на мачовете на „Старс“ с Моли или някой от останалите и той беше сигурен, че ще я срещне, но засега никъде не я виждаше. Докато избраницата му бъбреше за „Дон Жуан“, Хийт си припомни една вечер, когато между две запознанства сватовницата му бе изпяла от начало до край „Някъде вече е пет часът“ на Алън Джаксън. Но в същото време Анабел беше неизчерпаем източник на безполезна информация, като например факта, че само хората със специален ензим в тялото си имат миризлива пикня, когато ядат аспержи, което трябваше да признае, че бе доста интересно.

Вратата на ложата се отвори и оттам излезе Фийби, облечена в цветовете на отбора — прилепнала по тялото светлосиня трикотажна рокля със златист шал около врата.

Чампиън се извини на Джери и поведе придружителката си да я запознае със собственичката на „Старс“.

— За мен е удоволствие — искрено каза Делейни.

— Анабел много ми е разказвала за теб — отвърна Фийби с усмивка.

Хийт остави жените да си бъбрят, без да се притеснява, че Делейни ще каже нещо неуместно. Тя никога не го правеше и всички, с изключение на Боди, я харесваха. Не че приятелят му имаше лоши чувства към нея. Просто не смяташе, че Питона трябва да се жени за тази жена.

— Признавам, че двамата изглеждате отлично на снимка във вестника — беше казал той миналата седмица, — но ти дори не можеш да се отпуснеш край нея. Не приличаш на себе си.

Може би защото ставаше по-добър. Имайки предвид пълната катастрофа в любовния живот на Боди, точно той едва ли бе най-големият експерт в интимната сфера, така че Хийт предпочете да не му обръща внимание.

По-късно отново се срещна със собственичката на отбора в коридора пред ложата й. Делейни тъкмо бе отишла до тоалетната, а агентът си бъбреше с Рон и Шарън Макдърмит, когато Фийби се появи иззад ъгъла.

— Хийт, може ли да те отмъкна за минутка?

— Кълна се в Бога, за каквото и да става дума, не съм го направил. Кажи й, Рон.

— Сам се оправяй, приятелче — ухили се главният мениджър и двамата с Шарън се вмъкнаха в ложата.

Чампиън изгледа предпазливо Фийби.

— Знаех си, че освен срещу тетанус, трябваше да се ваксинирам и против бяс.

— Може би ти дължа извинение.

— Това е. Край! Повече никаква бира за мен. Имам чувството, че халюцинирам и ми се причуват разни неща.

— Съсредоточи се. — Тя оправи чантата си. — Опитвам се да ти кажа, че може би съм стигнала до погрешно заключение, когато бяхме на езерото.

— И кое по-точно от стотиците погрешни заключения е това?

Хийт знаеше отговора, но тя щеше да изгуби всякакво уважение към него, ако се предаде толкова лесно.

— Че се възползваш от Анабел. Аз съм достатъчно зряла и разумна личност, за да призная, когато греша, но не бива да забравяш, че ти самият си ме настроил така, че да очаквам най-лошото от теб. Както и да е, всеки път, когато се видя с Анабел, тя не може да се нахвали колко е въодушевена от запознанството между теб и Делейни. Бизнесът й процъфтява. А Делейни е прекрасна жена. — Протегна ръка и го потупа по бузата. — Може би нашето малко момче най-после е пораснало.

Чампиън не можеше да повярва на ушите си. Нима след всички тези години ледът между двама им се бе пропукал? Ако е вярно, дължеше го изцяло на Делейни.

Веднага щом Фийби се прибра в ложата си, Хийт извади мобилния, за да съобщи новината на Анабел, но Делейни се появи, преди да набере номера й. Сигурно и без това едва ли щеше да се свърже със сватовницата. За разлика от него, тя не държеше телефона си постоянно включен.

 

 

Анабел никога не е била голяма почитателка на операта, но Делейни се бе снабдила с билети в ложа за „Тоска“, а пищната постановка в Лирическата опера беше тъкмо това, което й бе нужно, за да разсее ума си от следобедния телефонен разговор с майка й. Изглежда, семейството й бе решило да се изтърси в Чикаго следващия месец, за да й помогне да отпразнува трийсет и втория си рожден ден.

— Адам има конференция — бе казала Кейт, — а Дъг и Кандейси искат да погостуват на стари приятели. И без това с баща ти смятахме да отскочим до Сейнт Луис, така че решихме всички да дойдем с колите в Чикаго.

Едно голямо щастливо семейство.

Дойде антрактът.

— Не мога да повярвам, че изпитах такова голямо удоволствие — сподели Анабел с Делейни, докато й подаваше чашата с вино.

За нещастие, старата й приятелка предпочиташе да говори за Хийт, вместо да обсъжда изпитанията и скърбите на обречените влюбени в „Тоска“.

— Казах ли ти, че в събота Хийт ме запозна с Фийби Кейлбоу? Тя е прекрасна. Целият уикенд беше вълшебен.

Анабел не желаеше да слуша за него, но Делейни вече бе набрала скорост.

— Разказах ти, че вчера Хийт замина за крайбрежието, но забравих да ти спомена, че пак ми изпрати цветя. Жалко, че отново бяха рози, но какво може да очакваш от един спортист? Нямат никакво въображение, нали?

Анабел обичаше рози и не смяташе, че са признак на слабо въображение.

Делейни подръпна наниза перли.

— Разбира се, родителите ми го обожават — нали ги знаеш какви са — а брат ми смята, че е най-готиният от всичките ми досегашни гаджета.

И моите братя щяха да го харесат. По съвсем погрешни причини, но все пак…

— В петък ще станат пет седмици, откакто сме заедно. Анабел, мисля, че тъкмо това съм търсила. Хийт почти покрива идеала ми. — Усмивката й помръкна. — Ами… с изключение на онзи малък проблем, за който ти казах.

Анабел, която бе затаила дъх, бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Никаква промяна?

Делейни снижи глас.

— В събота направо му се нахвърлих в колата. Беше очевидно какво искам, но той сякаш не забеляза. Зная, че съм параноичка — и никога не бих го споменала пред някой друг — но ти напълно ли си сигурна, че не е гей? В колежа имаше едно момче, голям мъжкар, но се оказа, че си има приятел.

— Не мисля, че е гей — чу се да казва сватовницата.

— Не — решително тръсна глава Делейни, — сигурна съм, че не е.

— Навярно си права.

Звънецът възвести края на антракта и брачната посредничка пропълзя на мястото си в ложата като една жалка змия, каквато си беше.

 

 

Дъждът плющеше по прозореца зад бюрото на Порша, а ослепителна светкавица разцепи късното следобедно небе.

— … затова ти даваме нашето двуседмично предизвестие — казваше Бриана.

Порша имаше чувството, че яростта на бурята боде като с електрически искри кожата й.

Цепката на черната пола на Бриана се разтвори, когато тя кръстоса крака.

— Едва вчера приключихме с уреждането на подробностите — продължи сътрудничката й, — затова не можехме да ти кажем по-рано.

— Можем да останем три седмици, ако имаш голяма нужда от нас. — Кики се наведе на стола си, смръщила загрижено вежди. — Знаем, че още не си намерила заместничка на Даяна, а не искаме да те поставяме в затруднено положение.

Порша с мъка потисна надигащия се в гърдите й истеричен кикот. Какво по-затруднено положение можеше да има от това, да изгуби последните си две помощнички?

— От половин година го обсъждаме. — Сияйната усмивка на Бриана сякаш я подканваше да се радва заедно с нея. — И двете обичаме да се пързаляме с кънки, а Денвър е прекрасен град.

— Приказен — добави Кики. — Пълно е с ергени, а с това, което научихме от теб, спокойно можем да започнем свой бизнес.

Бриана наклони глава. Правите й руси коси се спуснаха върху рамото.

— Не знаем как да ти благодарим, Порша, че ни показа най-важното в професията. Признавам, че понякога не ни допадаше строгостта ти, но сега наистина сме ти благодарни.

Агентката стисна потните си длани.

— Радвам се да го чуя.

Двете жени се спогледаха. Бриана кимна едва забележимо към Кики, която се заигра с горното копче на блузата си.

— Двете се чудехме… всъщност се надяваме, че може би… Имаш ли нещо против, ако от време на време ти се обаждаме? Зная, че като за начало ще имаме милион въпроси.

Те искаха тя да ги напътства. Отиваха си, оставяха я сама, без опитни помощнички, а на всичкото отгоре искаха да им помага.

— Разбира се — рече Порша сковано. — Обаждайте ми се, когато имате нужда.

— Благодарим много — рече Бриана. — Наистина много сме ти благодарни.

Порша успя да кимне, както се надяваше, грациозно, но стомахът й се преобърна. Не бе обмислила предварително следващите си думи. Те сами изскочиха от устата й.

— Виждам, че нямате търпение да започнете начинанието си, и не бих искала да ви задържам. Напоследък няма много работа и наистина не е необходимо двете да се мотаете тук още две седмици. Ще се справя и сама. — Махна към вратата като директорка на училище, която отпраща непослушните си питомки. — Вървете. Довършете това, което е нужно, и тръгвайте.

— Наистина ли? — Бриана ококори очи. — Нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отвърна Порша. — Защо да имам?

Невярващи на късмета си, и двете хукнаха към вратата, преди шефката им да бе размислила.

— Благодарим ти, Порша. Ти си най-добрата.

— Най-добрата — прошепна агентката, когато най-после остана сама.

Отвън проехтя още една гръмотевица и стъклата издрънчаха. Тя сложи ръце на бюрото и отпусна глава върху тях. Повече не издържаше.

Същата вечер седеше сама в тъмната дневна и се взираше в нищото. Бяха минали почти шест седмици, откакто за последен път видя Боди, и цялото й същество тъгуваше за него. Чувстваше се като дърво без корени, изоставена и нещастна, безкрайно самотна. Личният й живот представляваше пълна разруха, а „Стабилни бракове“ се разпадаше. Не само заради предателството на служителките й, но и защото бе изгубила интуицията си и желанието си за работа.

Замисли се за това, което се бе случило с Хийт. За разлика от нея, Анабел се бе възползвала от шанса си и се бе справила блестящо. Всяка от вас има право само на едно запознанство, бе им поставил той условието си. И докато Порша бе следвала своята сериозно увредена интуиция, Анабел предпочете да рискува и го запозна с Делейни Лайтфийлд. Каква ирония на съдбата! Тя самата познаваше от години семейство Лайтфийлд. Делейни бе израснала пред очите й. Но толкова бе заета със самоунищожението си, че въобще не й хрумна да я представи на Хийт.

Погледна часовника си. Наближаваше девет. Нямаше да издържи още една безсънна нощ. От седмици не си позволяваше сънотворни, защото се боеше да не стане зависима от тях, но ако не се наспи, просто ще се побърка. Сърцето й панически се разтуптя. Притисна ръка към гърдите си. Ами ако сега умре? И какво от това? На кого му пука за нея? Само на Боди.

Повече не можеше да понася това мъчение. Облече дългото розово палто, взе чантата си и слезе с асансьора във фоайето. Въпреки че беше тъмно, си сложи слънчевите очила „Шанел“, в случай че се натъкне на някой от съседите. Не можеше да понесе мисълта, че могат да я видят в това състояние — без грим, със старо долнище на анцуг, което се подаваше изпод палтото от „Марк Джейкъбс“.

Зави забързано зад ъгъла и се запъти към денонощната аптека. Там се отправи директно към рафта със сънотворните и тогава видя едно телено кошче, пълно догоре с прашни яркочервени кутийки с великденски пиленца от маршмелоу, с надпис „75% намаление“. Кошчето беше в края на пътеката, срещу хапчетата за сън. Майка й купуваше такива пиленца за всеки Великден и ги подреждаше в купата от „Франклин Минт“. Порша все още си спомняше вкуса на захарните кристали между зъбите си.

— Да ви помогна с нещо?

Продавачката, закръглена латиноамериканка, наплескана с твърде много грим, явно не беше наясно, че понякога никой не може да ти помогне. Порша поклати глава и момичето изчезна.

Извърна се към сънотворните, но кутийките танцуваха пред очите й. Погледът й отново се насочи към кошчето с великденските пиленца. Великден беше преди пет месеца. Сега навярно имаха вкус на гума.

Отвън, на улицата, профуча полицейска патрулка с включени сирени и на Порша й се прииска да запуши уши с пръсти. Някои от червените кутийки бяха скъсани, а целофанените пликчета се бяха разлепили. Отвратително. Защо не са ги изхвърлили?

Над главата й тихо жужаха флуоресцентните лампи. Наплесканата продавачка се взираше в нея. Само да се наспи и ще се съвземе. Трябваше по-бързо да избере някое хапче за сън, но какво?

Шумът на флуоресцентните лампи пронизваше слепоочията й. Пулсът й се ускори. Не можеше да стърчи вечно тук. Краката й се раздвижиха. Чантата й се свлече ниско върху ръката. Вместо да вземе някое приспивателно, тя се протегна към кошчето с пиленцата. Усети как между гърдите й се стече струйка пот. Порша взе една кутийка, после още една и още една. Отвън изсвири клаксон на такси. Тя подскочи и рамото й се блъсна в стойката с пособия за чистене. Един пакет гъби падна на пода. Препъвайки се, Порша се отправи към касата.

Зад апарата стоеше пъпчиво хлапе, с валчесто лице без брадичка. Взе една от кутийките.

— И аз обичам тези нещица.

Порша прикова поглед в стойката с таблоидите. Момчето прокара кутийката през скенера. Всички, живеещи в сградата й, пазаруваха тук, а много от тях вечер разхождаха кучетата си. А ако някой от тях влезе и я види?

Момчето взе кутийка със скъсан целофан.

— Това е скъсано.

Тя трепна.

— Те са за… малката ми племенница.

— Искате ли да ви донеса друга?

— Не. Всичко е наред.

— Но тази е скъсана.

— Казах, че всичко е наред! — изкрещя тя и хлапето се сепна. Изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Ще правят гердани от тях.

Той я погледна, сякаш бе луда. Сърцето й запрепуска още по-бясно. Служителят продължи да сканира баркодовете на кутийките. Вратата се отвори и в магазина влезе възрастна двойка. Не ги познаваше, но ги беше виждала преди. Момчето сканира последната кутийка. Тя му пъхна двайсет долара, а той ги огледа като данъчен инспектор. Пиленцата лежаха пръснати върху плота и всеки можеше да ги види — осем червени кутийки, с по шест пиленца в кутия. Касиерът й подаде рестото. Порша го пъхна в чантата си, без да си прави труда да вади портмонето.

Телефонът до касата иззвъня и момчето вдигна.

— Здравей, Марк, какво става? Не, трябва да вися до полунощ. Гадост!

Порша грабна кесията от ръцете му и напъха останалите кутийки вътре. Една падна на пода, но тя дори не я погледна.

— Хей, госпожо, няма ли да си вземете касовата бележка?

Тя забърза към улицата. Отново бе заваляло. Притисна кесията до гърдите си и едва не се сблъска с една приятна млада жена, която сигурно все още вярваше в щастливата любов. Дъждът намокри косата й и когато се прибра у дома, цялата трепереше. Захвърли кесията върху масата в трапезарията. Някои от кутийките се изсипаха.

Порша свали палтото си. Едва си поемаше дъх. Трябваше да си свари чаша чай, да пусне музика или да включи телевизора. Но не направи нито едно от тези неща. Вместо това се свлече на стола, начело на масата, и бавно започна да подрежда кутийките в редица.

Седем кутийки. По шест пиленца във всяка.

Ръцете й трепереха, докато разкъсваше целофанените пликчета. Червени късчета от кутийките изпопадаха на пода. Пиленцата се изтърколиха върху масата и заедно с тях като едър сняг се посипа жълта захар.

Най-сетне всички кутийки бяха отворени. Тя захвърли върху килима останките от кутийките и целофанените пликчета. Останаха само великденските пиленца. Докато се взираше в тях, Порша осъзна, че Боди беше прав. През целия й живот я бе ръководил страхът. Толкова се страхуваше да не се провали, че бе забравила да живее.

Започна да яде пиленцата едно по едно.