Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (19)

18

Изминаха две седмици. Разкъсвана между подготовката за партито с вино и сирене, което организираше, и мрачните мисли за Хийт и Кери Уинтърс, Анабел толкова отслабна, че успя да се напъха в синьо-лилавата секси минипола, която през цялото лято не можеше да носи.

— Върви да си облечеш нещо по-прилично — изръмжа господин Броницки вечерта на партито, когато тя слезе по стълбите в целия си блясък — миниполата в комбинация с впито потниче с цвят слонова кост.

— Вие сте само нает помощник и нямате право да критикувате домакинята — сряза го Анабел.

— Да се показваш, облечена като уличница… Айрини, ела да видиш това!

Госпожа Валерио надникна от кухнята.

— Много си хубава, Анабел. Хауард, ела да ми помогнеш да отворя този буркан с маслини.

След като започна да излиза с господин Броницки, госпожа Валерио бе боядисала косата си в огненочервен цвят — като перчема на Уди Кълвача — напълно в тон с алените мокасини, които бе обула тази вечер в допълнение към най-хубавата си официална черна рокля, с която в неделя ходеше на църква.

Старецът, изтупан в бяла риза с дълги ръкави, я последва в кухнята. Анабел се оттегли в офиса, където бюрото временно бе превърнато в маса за хранене, застлана с една от покривките на баба й на жълто-синьо каре, украсена в средата с разкошни цветя, осигурени от госпожа Макклур. Красивите керамични чинии на Нана от шейсетте години, бяха пълни с плодове и сирена. Господин Броницки бе изявил желание да се нагърби с ролята на портиер и виночерпец, а госпожа Валерио щеше да следи чиниите да не останат празни. Без да пръска излишни пари и с помощта на възрастните си клиенти, Анабел закърпи бюджета за вечерта. А и освен това успя да спечели още двама клиенти, мъже, от новия си уебсайт.

Но цялата суетня не успя да изтрие натрапчивата картина на Хийт и Кери в леглото, при все че полагаше неимоверни усилия да не мисли за това. Новината, че водещата на вечерните новини на Дабъл Ю Джи Ен и тузарят сред спортните агенти в града може би са двойка, беше последният хит по всички радиа, включително и сутрешното токшоу за трафика през деня, където диджеите Ерик и Кейти обявиха състезание под наслов: „Измислете име на необикновеното им бебе“.

На вратата се позвъни.

— Чух — промърмори господин Броницки от кухнята. — Не съм глух.

— И не забравяйте да се усмихвате — напомни му Анабел, докато той се тътреше покрай нея.

— Не мога да се усмихвам, откакто останах без зъби.

— Недей да остроумничиш, старче.

— Повече уважение, млада госпожице.

Анабел се притесняваше, че различните хора няма да общуват помежду си, затова бе помолила Джанин за помощ. Приятелката й пристигна първа, последвана от Ърни Маркс и Мелани Рихтер. След час малките стаи на долния етаж бяха препълнени с гости. Селесте, икономистката от Чикагския университет, доста дълго си говори с Джери, кръщелника на Шърли Милър. Ърни Маркс, кротък директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостна и шумна архитектка от Роскоу Вилидж, си паснаха неочаквано добре. Двамата нови клиенти на Анабел, намерени чрез уебсайта, не се отделяха от изисканата Мелани, която обаче, изглежда, се интересуваше повече от Джон Нейджър. Имайки предвид, че тази жена е била омъжена за човек с манията да дезинфекцира дръжки на врати, Анабел се съмняваше, че хипохондрикът Джон е най-подходящият партньор за нея. Но най-интересното събитие за вечерта беше неочакваната симпатия между Рей Фийдлър и Джанин. Той не се отделяше от нея, а на свой ред приятелката й не правеше ни най-малък опит да се отърве от него. Анабел трябваше да признае, че новата прическа на Рей беше направила истинско чудо с външността му.

Когато и последният от гостите й си тръгна, тя беше уморена, но доволна, още повече че всички искаха да узнаят кога ще е следващото парти, а купчината брошури бе изчезнала. В заключение вечерта се оказа изключително успешна за „Идеалната половинка“.

 

 

Тъй като Хийт и Кери се срещаха от три седмици, Анабел престана да слуша токшоуто по радиото и се залови здравата за работа. Следеше как се развиват отношенията между тези клиенти, които се запознаха на партито, като завербува още един, докато се опитваше съвсем почтено да разубеди Мелани от намерението й да се срещне с Джон. Никога дотогава не е била толкова заета. Искаше й се само да бе и по-щастлива.

Малко след единайсет във вторник вечерта на вратата се позвъни. Тя остави книгата, която четеше, и слезе долу. Завари на верандата Хийт, с измачкани дрехи, уморен от поредното пътуване. Макар че си говореха по телефона, сега го виждаше за пръв път от вечерта, в която се бе запознал с тв водещата.

Той огледа широкия й бял потник — никакъв сутиен — и синьото долнище на пижамата с щамповани розови чаши за мартини с малки зелени маслинки в тях.

— Да не те събудих?

— Четях. Случило ли се е нещо?

— Не. — Зад него едно такси се отдалечи от бордюра. Очите му бяха зачервени, а лицето — уморено, с набола брада по мъжествената брадичка, което, колкото и да бе странно, още повече подсилваше очарованието му. — Имаш ли нещо за хапване? В самолета поднесоха само соленки, при това в първата класа. — Вече бе влязъл в антрето. Остави пътната чанта и лаптопа си. — Исках първо да ти звънна, но съм заспал в таксито.

Сърдечните й рани бяха още твърде пресни, за да понесе това вечерно гостуване.

— Има само някакви остатъци от спагети.

— Звучи страхотно.

Разбираше колко е изтощен и сърце не й даваше да го изгони. Отправи се мълчаливо към кухнята.

— Ти се оказа права за мен и Кери — призна той, докато вървеше след нея.

— Какво?

Анабел се блъсна в дръжката на вратата.

Но той гледаше отвъд нея. Към хладилника.

— Не бих имал нищо против една кока-кола, ако ти се намира подръка.

Искаше й се да го сграбчи за яката на ризата и да го раздруса, но се сдържа.

— Разбира се, че бях права за теб и Кери. Аз съм професионалист с опит.

Той разхлаби възела на вратовръзката и разкопча яката си.

— Опресни ми спомените. Какъв точно опит имаш, че стана изтъкнат професионалист?

— Баба ми е била суперзвезда. Това ми е в кръвта.

Щеше да се разпищи, ако не й разкажеше скоро какво е станало. Грабна бутилка с кока-кола от хладилника и я тикна в ръката му.

— С Кери си приличаме твърде много. — Хийт опря гръб о стената и отпи от колата. — Само за да се уговорим за вечеря, бяха необходими поне пет-шест телефонни разговора.

Сивият облак, който я преследваше от три седмици, се отнесе нанякъде, за да трови нечий друг живот. Анабел измъкна от хладилника една овехтяла пластмасова кутия заедно с остатъците от сандвича, който нямаше настроение да доизяде на обяд.

— Тежка ли беше раздялата?

— Не съвсем. Толкова дълго си оставяхме съобщения по телефона, че накрая всичко се сведе до един имейл.

— Значи не е имало разбити сърца.

Челюстите му се стегнаха.

— Можехме да бъдем прекрасна двойка.

— Знаеш мнението ми по въпроса.

— Теорията ти за деца „Фишър-Прайс“. Как бих могъл да я забравя?

Докато нарязваше хамбургера и го смесваше със спагетите, тя се чудеше защо не й бе позвънил, а е предпочел лично да й съобщи новината. Пъхна чинията в микровълновата фурна.

Хийт приближи и се зае да изучава пожълтелия лист с плана за диетата, който бе залепила на хладилника, когато се нанесе в къщата.

— Не сме спали заедно — внезапно изстреля той, без да откъсва очи от нискокалоричното рибно блюдо, предвиждащо се за вечеря.

Анабел обузда радостта си.

— Това не ме засяга.

— Дяволски си права, но знам, че обичаш да си пъхаш носа в чуждите работи.

— Хей, бях твърде заета да градя собствената си империя, за да се интересувам от сексуалния ти живот. Или от липсата на такъв. — Потуши надигащото се в нея желание да го разпита, взе една подложка за горещи ястия, извади чинията от микровълновата и я остави на масата. — Държа да ти напомня, че не си единственият ми клиент.

Той взе една вилица от чекмеджето с приборите, седна и започна да изучава съдържанието на чинията.

— Откъде се взе това пържено картофче в спагетите?

— Новост в кулинарията — обяви тя и измъкна от фризера кутия със сладолед, която стоеше там от три седмици.

— Е, как върви бизнесът?

Тя махна капака и му разказа за партито и новите клиенти. Той я изслуша и искрено се радваше, че й е потръгнало.

— Моите поздравления! Усилията ти започват да се отплащат.

— Така ми се струва.

— А как са нещата между теб и възлюбения?

Тя не схвана веднага за кого говори. Заби лъжичката в сладоледа.

— Все по-добре.

— Странно. Преди две вечери го видях в „Уотъруъркс“ в страстна прегръдка с едно несполучливо копие на Бритни Спиърс.

Анабел гребна щедро с лъжицата от шоколадовия мус.

— Това е част от плана ми. Не искам да се чувства задушен от мен.

— Повярвай ми, не се чувства.

— Виждаш ли. Планът ми работи.

Хийт повдигна насмешливо вежди.

— Това е само едно мъжко мнение, но мисля, че беше по-щастлива с Раул.

Тя се ухили, затвори капака на кутията и върна сладоледа във фризера. Докато той ядеше, Анабел изми тенджерката, която бе оставила да се кисне в мивката, и отговори на още негови въпроси за партито. Имайки предвид колко бе уморен, тя оцени интереса му.

Когато се нахрани, Хийт й занесе чинията. Беше омел всичко, дори пърженото картофче.

— Благодаря. Това беше най-вкусната храна, която съм вкусвал от дни.

— Леле, трябва да си бил доста зает.

Той извади остатъка от сладоледа от фризера.

— Прекалено съм уморен, за да се прибирам у дома. Имаш ли излишно легло, където да се стоваря?

Анабел толкова се сащиса, че удари пищяла си във вратата на миялната машина.

— Оу! Искаш да пренощуваш тук!

Той я погледна над кутията със сладолед с леко недоумяващо изражение, сякаш не бе разбрал въпроса й.

— Не съм спал от два дни. Това проблем ли е? Обещавам, че няма да ти се нахвърля, ако за това се притесняваш.

— Разбира се, че не се притеснявам. — Тя се засуети и за да си намери работа, измъкна кофата с боклук изпод мивката. — Можеш да останеш. Но старата спалня на Нана гледа към задната улица, а утре е ден за изхвърляне на боклука.

— Ще го преживея.

Анабел виждаше, че той едва се държи на крака, и наистина не разбираше защо не бе почакал до утре, за да й съобщи новината за Кери. Освен ако не е искал да остане сам тази нощ. Може би чувствата му към тв водещата са били по-дълбоки, отколкото признаваше. Балонът на щастието й изпусна струя въздух.

— Аз ще изнеса боклука — предложи Хийт, върна сладоледа във фризера и взе завързаната торба с боклука.

Съвсем по домашному. Късно вечерта, уютна кухня, споделени задължения. Тя е по пижама, без сутиен. Влакчето на настроението й, в което се носеше от седмици, отново пое надолу.

Той се върна, заключи вратата зад себе си и кимна към задния двор.

— Онази кола… нека позная… на баба ти ли е била?

— Шърман е по-скоро личност, а не автомобил.

— Наистина ли караш това чудо на обществени места?

— Някои от нас не могат да си позволят беемве.

Хийт поклати глава.

— Предполагам, че ако това начинание със сватовничеството не потръгне, винаги можеш да я боядисаш жълта и да монтираш брояч на таблото.

— Сигурна съм, че това много ще те забавлява.

Той се усмихна и се запъти към предната част на къщата.

— Защо не ми покажеш спалнята, Тинкърбел?

Това беше много странно. Тя угаси лампата, решена да се държи непукистки.

— Ако случайно си от тези, които не харесват мишки, завий се с чаршафа презглава. Обикновено помага.

— Извинявай, задето се пошегувах с колата ти.

— Извинението се приема.

Хийт грабна куфара си, изкачи стълбите и се озова в малък квадратен коридор с няколко врати.

— Можеш да се настаниш в бившата стая на Нана — каза тя. — Банята е до нея. Това е дневната. Когато бях дете, беше спалня на майка ми. Моята е на третия етаж.

Той остави багажа си и отиде до вратата на дневната. Обзавеждането в сиви и бледорозови тонове изглеждаше безнадеждно овехтяло. Една страница от вчерашния вестник бе паднала върху мокета, а книгата, която тя четеше, лежеше отворена върху сивия диван. Дъбов шкаф с телевизор отгоре заемаше мястото между двата изметнати двойни прозореца, пред които висяха пухкави завеси на избелели сиви и бледорозови ивици. Пред прозорците бяха поставени чифт метални стойки с извити крака, върху които се кипреше останалата част от колекцията на Нана от африкански теменужки.

— Много приятно — отбеляза Хийт. — Харесва ми домът ти.

Тя отначало помисли, че той се шегува, но изражението му бе съвсем искрено.

— Можем да си разменим къщите — предложи тя.

Той погледна към отворената врата в коридора.

— На тавана ли спиш?

— Когато бях дете и идвах на гости, баба ми винаги ме настаняваше там и съм свикнала.

— Леговището на Тинкърбел. Това трябва да се види.

Тръгна към тясната стълба, водеща към тавана.

— Мислех, че си уморен — подвикна тя след него.

— В такъв случай това е идеалният момент да видя спалнята ти. Напълно съм безобиден.

На това пък ни най-малко не можеше да се вярва.

Таванът с двойните еркерни прозорци и скосения покрив се бе превърнал в хранилище на стари вещи, останали от баба й: креват с четири колони от вишнево дърво, дъбово бюро, тоалетна масичка с позлатено огледало, дори и един старомоден шивашки манекен, останал от времето, когато Нана се бе занимавала с шиене, преди да се заеме със сватовничеството. Край единия прозорец се виждаха уютно кресло и табуретка, а до другия — масичка за писане на писма от орехово дърво, както и един грозен, но все още работещ климатик. Наскоро Анабел бе добавила светлосини тюлени завеси и кувертюра в същия цвят, както и френски картини с пейзажи.

Зарадва се, че беше успяла да разтреби. Още по-добре щеше да бъде, ако той не забележи розовия сутиен, метнат върху леглото. Но погледът му се прикова точно върху него, след което се отмести към манекена, върху който сега бяха метнати една покривка и бейзболна шапка с емблемата на „Къбс“.

— На баба ти ли е била?

— Тя беше фен на отбора.

— Виждам. — Вдигна очи към скосения таван. — Трябва да се добавят само още два тавански прозореца и няма какво повече да се желае.

— Може би ще е по-добре да съсредоточиш усилията си върху обзавеждането на собствената си къща.

— Предполагам, че си права.

— Честно казано, Хийт, ако имах разкошен дом като твоя, както и твоите пари, щях да го превърна в дворец.

— Какво имаш предвид?

— Масивни мебели, каменни маси, изискано осветление, а по стените — огромни платна на модернисти. Как можеш да живееш в такава изумителна сграда и да я държиш празна? — Той я погледна толкова странно, че тя се почувства неудобно и се извърна. — В спалнята на Нана има много своенравна щора на прозореца. Ще отида да я оправя и да донеса чисти кърпи.

Забърза към долния етаж. Лекото ухание на „Дива роза“ от „Ейвън“ още се усещаше в стаята на баба й. Анабел включи малката порцеланова лампа на тоалетката, махна допълнителното одеяло, което бе оставила в долния край на леглото и нагласи щората. В банята прибра в шкафчето кутийката с тампони от миналата седмица и провеси комплект чисти кърпи върху старата хромирана стойка.

Той не бе слязъл долу. Младата жена се зачуди дали не е зърнал старата й кукла върху бюрото. А още по-лошо — може да е видял каталога за сексиграчки, който така и не можа да се накани да изхвърли. Хукна нагоре по стълбите.

Хийт лежеше, дълбоко заспал върху леглото й, напълно облечен, с изключение на обувките.

Устните му бяха леко отворени, а краката му в обикновени черни чорапи бяха кръстосани. Едната ръка лежеше върху гърдите. Другата бе отпусната. Изпод бедрото му се подаваше част от розовия сутиен. Върховете на пръстите му почти го докосваха и на Анабел й призля. Някой можеше да я сметне за откачена, но не можеше да понесе бельото й да лежи близо до него.

Една дъска на пода изскърца, когато тя приближи на пръсти до леглото. Бавно, много внимателно улови презрамката на сутиена и я дръпна.

Проклетията не помръдна.

Хийт леко изсумтя. Каква лудост! Всичко е толкова абсурдно. Трябваше да се махне и да го остави да спи. Но вместо това отново дръпна презрамката.

Той се претърколи към нея, на една страна, и захлупи целия сутиен под бедрото си.

Върху челото й избиха капки пот. Знаеше, че това е пълно безумие, но не можеше да се застави да си тръгне. Още една дъска на пода изскърца, когато коленичи до леглото, същата, която скърцаше винаги, щом стъпеше отгоре, така че би трябвало да е по-внимателна. Сърцето й биеше до пръсване. С една ръка се опря на матрака и плъзна пръста на другата през извитата като примка презрамка, подаваща се изпод бедрото му. Дръпна с все сила.

Единият му клепач леко се повдигна и дрезгавият му от съня глас я накара да подскочи.

— Или идвай в леглото, или изчезвай.

— Това… — Анабел дръпна отново — е моето легло.

— Зная. Само малко си почивам.

Не изглеждаше, сякаш си почива. Имаше вид, все едно се кани да прекара нощта в леглото й. При това в компанията на бельото й, което отказваше да помръдне.

— Може ли…

— Много съм уморен. — Очите му отново се затвориха. — Утре ще си получиш леглото. Обещавам.

Гласът му заглъхна.

— Добре, но…

— Върви си — промърмори Хийт.

— Ще си ида. Първо, ако нямаш нищо против…

Мъжът отново се претърколи по гръб, което трябваше да освободи затиснатия сутиен. Вместо това упоритото парче плат се озова между бедрото и ръката му.

— Аз, ъ… трябва ми едно малко нещо. След това повече няма да те безпокоя…

Пръстите му се сключиха около китката й и когато този път клепачите му се повдигнаха, очите му бяха съвсем будни.

— Какво искаш?

— Сутиена си.

Той надигна глава и погледна надолу, без да пуска китката й.

— Защо?

— Аз съм вманиачена на тема ред и чистота. Разхвърляните стаи ме подлудяват.

Дръпна се рязко и изскубна ръката си.

Хийт погледна към сутиена, висящ от пръстите й.

— Ще ходиш ли някъде тази вечер?

— Не, аз… — Несъмнено бе събудила спящия лъв и побърза да смачка дантеленото бельо в ръце, опитвайки се да го направи невидимо. — Заспивай! Аз ще отида в спалнята на баба.

— Вече съм буден. — Подпря се на лакът. — Мислех, че съм свикнал с шантавите ти изцепки, но този път наистина ме сащиса.

— Забрави!

— Искам да зная нещо… — Кимна към ръката й. — Тук не става дума за сутиена.

— Ти така си мислиш. — Анабел го изгледа навъсено. — Докато не преживееш същото, което и аз, нямаш право да съдиш.

— Да съдя какво?

— Ти не разбираш.

— По-голямата част от живота си съм прекарал сред футболисти. Ще се изненадаш да узнаеш колко много странни неща разбирам.

— Не и чак толкова странни.

— Не съди вместо мен.

Упорито стиснатите му устни бяха знак, че няма да се откаже, докато не стигне до дъното, а тя не можеше да му каже нищо друго, освен истината.

— Не мога да гледам… — Анабел преглътна с усилие и облиза устните си. — Трудно ми е да гледам… ъ… женско бельо близо до мъжка ръка. Когато… когато бельото не е върху женско тяло.

Хийт изпъшка и отново се отпусна на възглавниците.

— О, боже! Не ми го казвай!

— Разстройвам се.

Твърде меко казано.

Знаеше, че ще й се присмее, и той го направи. Гърленият му смях отекна в спалнята. Тя прикова сърдит поглед в него.

Хийт спусна крака от леглото.

— Страхуваш се, че аз ще започна да се обличам с женско бельо?

Анабел потръпна. Никак не й бе приятно да чуе мислите си, изречени на глас. Как бе успяла да доживее до трийсет и една години, без да я заключат в психиатрична клиника?

— Не че се страхувам. Но… работата е в това, че… защо да се подлагаш на изкушение?

Това отново го разсмя.

Какво пък, можеше да го разбере — самата тя на негово място би се развеселила — но сега никак не беше в такова настроение. Обезсърчена, забърза към вратата. Смехът му секна. Хийт веднага стана сериозен и скочи на крака. Забърза след нея. Още една дъска на пода изскърца. Хвана я за раменете.

— Хей, ти май наистина се разстрои?

Тя кимна.

— Извинявай. Прекалено много време съм прекарал в мъжките съблекални. Обещавам, че повече няма да те дразня.

Съчувствието му беше по-мъчително от дразненето, но младата жена се обърна към него и отпусна глава на гърдите му. Той я погали по косата. Анабел си заповяда да се отдръпне от него, но кой знае защо, чувстваше, че тук й е мястото. В същия миг усети възбудената му мъжественост да се притиска към тялото й.

Чампиън също го осъзна. Бързо отстъпи назад и рязко я пусна.

— По-добре да сляза долу и да освободя спалнята ти — промърмори.

— Добре — едва успя да кимне тя.

Хийт взе обувките си, но не тръгна веднага. Отиде до бюрото и посочи към купчината списания отгоре.

— Бих искал да почета, преди да заспя. Предполагам, че не ти се намира брой от „Спортс Илюстрейтид“?

— Боя се, че не.

— Разбира се, че нямаш. За какво ли ти е? — Вдигна ръка. — Може ли да взема това?

И той взе каталога й със сексиграчки.

 

 

Докато слизаше по стълбите, Хийт се усмихваше, но усмивката му помръкна, когато стигна до стаята на баба й. Какво, по дяволите, търсеше тук? Свали ризата си и я захвърли на стола. Нямаше намерение да идва в дома на сватовницата, но изминалата седмица беше доста тежка. Преди началото на сезона трябваше да лети из цялата страна, за да се среща с всеки от клиентите си. Налагаше се да бъде големият брат, да ободрява и да вдъхва кураж, да действа като адвокат и психиатър, трябваше да понася закъснели полети, бъркотиите с колите под наем, лошата храна, шумната музика, изобилието на алкохол и недостатъчно сън. Тази вечер, когато на летището влезе в таксито и си представи голямата празна къща, изведнъж почувства, че повече няма сили, и даде на шофьора адреса на Анабел.

Усещането, че се мята като риба на сухо, го задушаваше и заплашваше да наруши душевното му равновесие. През май подписа договора с Порша, а с Анабел — в началото на юни. Сега беше средата на август, но не се бе приближил към целта дори и с крачка. Докато сваляше ципа на панталона си, разбра, че неприятната раздяла с Кери му беше доказала едно нещо. Не можеше да продължава по този начин, още повече в началото на сезона, не и ако иска да запази ясната си мисъл. Този път трябваше да направи някои промени…

 

 

Порша наблюдаваше как гърдите на жената капят в блюдото със стриди, отмерени капки — кап, кап, кап. Класическата ледена скулптура на жена може би имаше смисъл в абстрактното изкуство, но тазвечерният аукцион и изисканото благотворително парти след това бяха за приюта за жени, жертви на насилие, и поради това жената, топяща се в ордьоврите пред очите им, изпращаше грешно послание. Климатичната инсталация на ресторанта не можеше да охлади нито ледената скулптура, нито тълпата и Порша умираше от горещина дори в роклята без презрамки. Днес следобед си бе купила късата червена коктейлна рокля с надеждата, че нещо ново и екстравагантно ще повдигне духа й, и ако една нова дреха не можеше да го стори, наистина нещо сериозно не бе наред с нея. Беше толкова уверена, че всичко между Хийт и Кери ще се получи. Вдигналата се медийна шумотевица галеше самолюбието й, но нищо не излезе. Трябваше да се досети, че двамата си приличат твърде много, но явно бе изгубила инстинктите си ведно със страстта да постига щастлив край за другите.

Чувстваше се безсилна и потисната, уморена от „Стабилни бракове“, отегчена от себе си и всичко, което някога бе подхранвало гордостта й. Отдалечи се от бюфета и топящата се жена. Трябваше да се стегне преди срещата с Чампиън, насрочена за утре сутринта. Защо й се бе обадил? Едва ли беше, за да я засипе с похвали. Е, тя нямаше намерение да губи тази битка. Боди й бе казал, че е обсебена. Просто кажи на Хийт да върви по дяволите. Тя се опита да му обясни, че един провал води до друг, но този тип бе израснал в парк за каравани и някои неща не му бяха ясни.

Порша доста безуспешно се опитваше да не мисли за него. Двамата се бяха превърнали в създания на мрака. През последния месец се виждаха няколко пъти седмично, винаги в дома й, винаги нощем — като двойка обезумели за секс вампири. Когато той предложеше да излязат да вечерят или да отидат на кино, тя намираше извинение да откаже. Не можеше да обясни Боди и татуировките му на приятелите си, както не можеше да обясни странната нужда, която понякога изпитваше, да го покаже на всички. На това трябваше да се сложи край, и то още днес.

Тони Дюшет се появи до лакътя й с наскоро изсветлени кичури в кестенявата коса, с фигура като пожарен кран, напъхана в черна рокля с пайети.

— Наддава ли за нещо?

— За един акварел. — Порша посочи към една лоша имитация на Берта Моризо^[1] върху близката маса. — Ще изглежда идеално над тоалетката ми.

Припомни си смаяното лице на Боди, когато за пръв път видя разточително женствената й спалня. Скандалният му гангстерски външен вид би трябвало да изглежда нелепо върху вълнистия бял разкош на леглото й, достоен за принцеса, но гледката на яките мускулести плещи върху бежовите копринени чаршафи, бръснатата глава върху сатенените възглавници и дантелените волани, стелещи се около татуираните ръце, само разпалваше страстта й.

Докато Тони бъбреше за даренията, които бяха събрали, Порша машинално оглеждаше помещението за потенциални клиенти, но тук се бяха събрали по-възрастни хора, а и подпомагането на женските приюти за жени, жертви на насилие, никога не е било бизнес за нея. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това, да си във властта на някой насилник, и през годините тя беше дала хиляди долари за приюта.

— Комитетът е свършил прекрасна работа — заяви Тони, докато оглеждаше тълпата. — Дошла е дори Колийн Корбет, а тя вече много рядко се появява на подобни събития.

Седемдесетгодишната Колийн Корбет беше стълб на старото висше общество в Чикаго и близка приятелка на Епи Ледърър, известна още като Ан Ландърс, и покойната Сис Дейли, съпруга на Бос Дейли и майка на настоящия кмет. Порша от години се опитваше да спечели благоразположението й, но без успех.

Когато Тони най-после се отдалечи, агентката реши отново да се опита да разчупи леда. Тази вечер Колийн бе облечена в един от костюмите на „Шанел“, нейна запазена марка, в прасковен цвят с бежов кант. Накъдрената й лакирана фризура оставаше неизменна от шейсетте, променяше се само цветът, който в момента напомняше на лъскава сива стомана.

— Колийн, толкова ми е приятно отново да ви видя — заговори Порша и се разтопи в най-подкупващата си усмивка. — Аз съм Порша Пауърс. Миналата есен си побъбрихме много приятно на партито на Сидни.

— Да, радвам се да ви видя.

Гласът й бе леко носов, маниерите — сърдечни, но агентката веднага усети, че възрастната дама не я помни.

Последва дълга пауза, която Колийн нямаше намерение да прекъсне.

— Имаше доста интересни предмети на аукциона — наруши проточилото се мълчание Порша, като едва се сдържаше да не грабне една чаша с джин-тоник от подноса на минаващия келнер.

— Да, много интересни — отвърна жената.

— Тази вечер тук е доста топло. Ледената скулптура май води предварително обречена битка.

— О, така ли? Не бях забелязала.

Безнадеждно. Порша мразеше да се натрапва и подмазва, затова реши да се откаже и отдалечи, ала в този миг забеляза някаква лека промяна в околната атмосфера. Шумът стихна и всички извърнаха глави. Тя се обърна, за да види какво бе привлякло всеобщото внимание.

И като че ли земята се разтресе под краката й.

На прага се бе появил Боди. Масивната му фигура беше стегната в бежов летен костюм, с безупречна кройка, комбиниран с риза в шоколадов цвят и вратовръзка с дискретен десен. Приличаше на скъпоплатен, безмилостен убиец от мафията. Изпита желание едновременно да се хвърли в обятията му и да се скрие под масата. Тази вечер тук се бяха събрали най-опасните клюкари в града. Само Тони Дюшет можеше да засенчи всички репортери на телевизионния канал Дабъл Ю Джи Ен.

Коленете й се подкосиха, върховете на пръстите й се вцепениха. Какво търсеше този тип тук? В съзнанието й съвсем ясно изплува образът на голия Боди пред малката масичка в дневната, където тя оставяше пощата си. Той се бе отместил, когато тя приближи, но сигурно вече бе видял купчината покани, за които не му бе споменала: партито край басейна на семейство Морисън, отварянето на новата галерия на северния бряг, благотворителния аукцион тази вечер. Той навярно знаеше отлично защо тя не го бе поканила. И сега възнамеряваше да я накара да си плати.

От натрапчивия мирис на „Шалимар“, парфюма на Колийн, й прилоша. Боди се насочи право към нея. Гангстерската му усмивка не вещаеше нищо добро. Струйка пот се стече между гърдите й. Този мъж не беше от онези, които преглъщат безмълвно оскърбленията.

Боди се спря зад гърба на Колийн. Порша нямаше представа как да отклони подобно катастрофално бедствие. Ако по-възрастната жена случайно се обърне, щеше да получи инфаркт. Очите му се присвиха присмехулно и от сини сега изглеждаха тъмносиви. Той вдигна ръка. И я отпусна върху рамото на старата дама.

— Здравей, скъпа.

Порша затаи дъх. Боди току-що бе нарекъл Колийн „скъпа“?

Свят й се зави.

Госпожа Корбет наклони глава.

— Боди? Какво, за бога, правиш тук?

— Чух, че ще дават безплатна пиячка — обясни той и целуна пергаментовата й буза.

Колийн плъзна ръка в огромната му лапа и заговори кокетно:

— Получих онази ужасна картичка за рождения си ден. Никак не беше забавна.

— А аз здравата се смях.

— Трябваше да изпратиш рози като всички останали.

— Картичката ти е харесала много повече от букет рози. Признай си!

Тя присви устни.

— Нищо не признавам. За разлика от майка ти, аз не поощрявам подобно поведение.

Погледът му се премести върху агентката, което напомни на Колийн за добрите маниери.

— О, Пола… Това е Боди Грей.

— Казва се Порша — поправи я той. — Познаваме се.

— Порша? — Челото й се сбръчка. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, лельо Кий.

Лельо Кий?

— Порша? Колко шекспировски^[2]. — Колийн потупа ръката му и й се усмихна. — Въпреки страшната му външност, племенникът ми е абсолютно безвреден.

Порша леко се олюля на високите си токчета.

— Вашият племенник?

Боди протегна ръка, за да я подкрепи. Когато я докосна, тихият му заплашителен глас се плъзна по нея като мастиленочерна коприна.

— Може би трябва да седнеш и да отпуснеш глава между коленете.

Какво стана с всички приказки за парка за каравани и бащата алкохолик? За хлебарките и леките жени? Всичко си бе измислил. През цялото време я бе разигравал.

Не можеше да го понесе. Извърна се и се запровира през тълпата. По пътя й се мяркаха лица, но тя продължи, излезе в коридора и затича към изхода на ресторанта. Нощният въздух, задушен от жегата и от потните тела на гостите, я обгърна като тежко одеяло. Порша се спусна надолу по улицата, покрай затворените магазини и нашарената с графити стена. Ресторантът „Бъктаун“ граничеше с по-малко модерния Хумболт Парк, ала тя продължи да върви без конкретна посока. Знаеше единствено, че трябва да не спира на едно място. Градският автобус профуча с рев покрай нея, някакъв скитник с питбул й хвърли циничен, преценяващ поглед. Градът се затваряше около нея, горещ, задушаващ, изпълнен със заплаха. Тя слезе от тротоара.

— Колата ти е в другата посока — разнесе се зад нея гласът на Боди.

— Нямам какво да ти кажа.

Той сграбчи ръката й и я повлече обратно към тротоара.

— Може например да ми се извиниш, задето се отнасяше с мен като към къс месо?

— О, не, не и това. Не прехвърляй вината на мен. Ти си този, който излъга. Всички онези истории… Хлебарките, бащата пияница. Лъгал си ме още от самото начало. Ти не си телохранител на Хийт.

— Той може прекрасно да се грижи за себе си.

— И през цялото време си ми се присмивал.

— Ами да, нещо такова. Когато не се присмивах на себе си. — Бутна я към вдадения навътре вход на неугледно цветарско магазинче с мръсен прозорец. — Казах ти това, което искаше да чуеш, за да имаме поне някакъв шанс.

— С лъжи ли трябва да започва една връзка?

— Поне беше някакво начало.

— Значи всичко е било предварително замислено?

— Е, сега вече ме хвана натясно. — Разтри с палци мястото на ръцете й, където ги стискаше, сетне я пусна. — Отначало ми доставяше удоволствие да те дърпам за верижката, защото адски ме дразнеше. Ти искаше жребец, а аз с удоволствие бях готов да ти го осигуря. Но много скоро намразих ролята си на твоя мръсна малка тайна.

Порша силно стисна клепачи.

— Нямаше да бъдеш тайна, ако ми беше казал истината.

— Добре. Това щеше да ти хареса. Мога да си представя как щеше да се фукаш с мен пред приятелите си, парадирайки пред всички, че майка ми и Колийн Корбет са сестри. Рано или късно, щеше да узнаеш, че семейството на баща ми е дори още по-уважавано. Добрият стар Грийнуич. Това щеше да те направи истински щастлива, нали?

— Държиш се така, сякаш съм ужасен сноб.

— Не смей да го отричаш! Никога не съм виждал някой, който да е по-загрижен за чуждото мнение от теб.

— Не е вярно! Сама съм си господарка и няма да позволя да ме манипулират.

— Именно. Боиш се като от дявола, че някой друг може да командва парада. — Плъзна палец по бузата й. — Понякога си мисля, че ти си най-изплашеният човек, когото съм познавал. Толкова те е страх да не се провалиш, че сама се подлудяваш.

Тя бутна ръката му. Беше толкова бясна, че не можеше да говори.

— Аз съм най-силната жена, която си срещал.

— Прекарваш толкова много време, за да докажеш колко си велика, че си забравила как да живееш. Обсебена си от толкова маловажни неща, отказваш да допуснеш до себе си когото и да било, а в същото време не можеш да проумееш защо си толкова нещастна.

— Ако исках психиатър, щях да си наема.

— Отдавна е трябвало да го направиш. Аз също живях в сянка, скъпа, и на никого не препоръчвам същото. — Боди се поколеба и тя помисли, че е приключил с речта, но той продължи: — След като се наложи да се откажа от футбола, имах голям проблем с наркотиците. Какво ли не съм пробвал. Семейството ми ме убеди да постъпя в рехабилитационен център, но аз реших, че всички лекари са задници, и след два дни си тръгнах. Шест месеца по-късно Хийт ме намери припаднал в един бар. Удари главата ми два пъти в стената, заяви ми, че някога ми се е възхищавал, но сега съм се превърнал в най-жалкия кучи син, когото някога е виждал. После ми предложи работа. Не ми е изнасял лекции, че трябва да остана чист, но аз знаех, че това е част от сделката. Затова го помолих да ми даде шест седмици. Върнах се в рехабилитационния център и този път останах до края на програмата. Онези лекари ми спасиха живота.

— Аз едва ли мога да бъда наречена наркоманка.

— Страхът също може да е наркотик.

При все че отровната му стрела я улучи право в сърцето, тя не мигна.

— Щом толкова малко ме уважаваш, защо още си тук?

Той зарови нежно ръка в косата й и затъкна една къдрица зад ухото.

— Защото дяволски си падам по красиви наранени създания.

Нещо в нея се пропука.

— И защото — додаде той, — когато свалиш защитната си броня, зад нея откривам прекрасна и страстна жена. — Погали с палец скулата й. — Но толкова се страхуваш да се довериш на сърцето си, че душата ти бавно умира.

Порша имаше чувството, че се разпада, и го наказа по единствения начин, който знаеше.

— Ти си един скапан боклук. Все още си тук, защото искаш да ме чукаш.

— И това също. — Целуна я по челото. — Зад този страх се крие една невероятна жена. Защо не я пуснеш на воля?

Защото не знаеше как. Буцата в гърдите й стана толкова голяма, че едва дишаше.

— Върви по дяволите!

Мина покрай него и пое почти на бегом по улицата. Но той вече бе видял сълзите й, а това тя никога нямаше да му прости.

* * *

Още щом влезе в апартамента си в Ригливил, Боди чу мощен рев — по телевизора даваха бейзболен мач.

— Чувствай се като у дома си — промърмори той и хвърли ключовете върху масичката в коридора.

— Благодаря! — провикна се Хийт. Беше се излегнал на големия секционен диван в дневната. — „Сокс“ току-що загубиха точка в седмия ининг.

Боди се отпусна в креслото срещу него. За разлика от дома на Чампиън, собственият му апартамент бе обзаведен. Той харесваше изчистения дизайн на движението „Изкуства и занаяти“ от края на деветнайсети век и през годините си бе купил няколко много прилични вещи на Густав Стикли^[3], към които бе добавил вградени шкафове и ръчно изработени лавици. Изрита обувките си.

— Или трябва да продадеш шибаната си къща, или да живееш в нея.

— Прав си. — Хийт остави чашата с бира. — Изглеждаш ужасно.

— В този град има хиляди красиви жени, а аз да взема да се влюбя като гимназист в Порша Пауърс.

— Сам си си изпросил белята още в онази първа вечер, когато си я изнудвал с глупостите за телохранители и шпиони.

Боди разтърка главата си.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Ако тази жена разбере колко те е страх от нея, здравата ще го загазиш.

— Тя е истински трън в задника. Постоянно си заповядвам да си тръгна и никога да не се връщам, но… По дяволите, не зная… все едно имам рентгенови лъчи вместо очи и мога да видя каква е в действителност под целия този лустросан боклук.

Размърда се, почувствал се неловко, задето бе изпаднал в подобно откровение, макар че Хийт беше най-добрият му приятел.

Чампиън го разбра.

— Явно чувствата ни не са взаимни, Мери Лу.

— Майната ти!

— Млъкни и гледай мача.

Боди се отпусна в креслото.

Отначало бе привлечен от красотата на Порша, после от откритата й безочливост. Тя притежаваше не по-малко твърдост, издръжливост и решителност от всеки добър футболист, с който бе играл, а той уважаваше тези качества. Но когато се любеха, виждаше друга жена — неуверена и уязвима, щедра и любяща — и не можеше да престане да мисли, че тази мека, беззащитна дама е истинската Порша Пауърс. Все пак кой идиот би се влюбил в някоя особа, която така отчаяно се нуждае от лечение?

Като дете често носеше у дома ранени животни и се опитваше да ги излекува. Очевидно все още имаше този навик.