Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (4)

3

Тъмносиният ягуар пропълзя бавно покрай ъгъла на Хойн стрийт и тясната Уикър Парк стрийт. Жената зад волана оглеждаше номерата на къщите през черните очила без рамки „Шанел“, с инкрустирани миниатюрни изкуствени диаманти върху дръжките. Строго погледнато, те бяха почти декоративни, тъй като едва ли осигуряваха достатъчна защита срещу ултравиолетовите лъчи дори и в облачни дни, но подчертаваха удивително добре бледата кожа на лицето, обрамчено с облак тъмна коса. А Порша Пауърс не беше от тези, които биха пожертвали стила заради практичността. Даже наближаващият й рожден ден — трийсет и седмият за познатите, четирийсет и вторият, доколкото майка й помнеше — не можеше да я накара дори да помисли да смени обувките на „Кристиан Лубутен“ с други с по-ниски токчета. Бившият й съпруг веднъж й бе казал, че смолисточерните й коси, ослепително бялата кожа, поразителните сини очи и слабата като на хрътка фигура я правят да прилича на Снежанка след няколкомесечна строга диета.

Намали скоростта, когато намери номера, който търсеше. Никога не бе виждала по-сигурен кандидат за събаряне от тази малка паянтова къщичка с избеляла лилава фасада и олющен син бордюр. Ръждясала ограда от ковано желязо опасваше дворче с размерите на ваната й. Като цяло мястото приличаше на градинска барака за инструменти, принадлежаща на собствениците на някоя от съседните елегантни двуетажни къщи, извисяващи се от двете страни на тази развалина. Интересно, как не е била съборена досега като повечето от околните порутени къщички?

Порша бе забелязала папката с логото на „Идеалната половинка“ върху бюрото на Хийт, когато вчера се бе отбила в офиса му. Безпогрешният й усет към конкуренцията тутакси й подсказа, че нещо не е наред. През последната година бе изгубила двама важни клиенти, преориентирали се към нови брачни агенции, както и съпруга си, който бе хлътнал по една двайсет и три годишна организаторка на различни мероприятия. Провалът имаше отчетлива миризма и Порша работеше като вол, за да не позволи тази воня да полепне по нея. След кратко разследване тя откри, че „Идеалната половинка“ всъщност е новото име на мижава агенция за запознанства „Брачна агенция Мирна“, нещо като хоби на наскоро починала старица. Бизнесът на покойната Мирна Райхман бил наследен от внучката й. Наложи се Порша да разрови малко по-надълбоко. Оказа се, че въпросната внучка е учила в колежа заедно с Моли, жената на Кевин Тъкър. Това донякъде успокои агентката. Разбира се, Хийт се е почувствал задължен да поговори с жената, поне от вежливост, но той бе твърде взискателен, за да работи с една дилетантка. Порша си легна с леко сърце… и сънува смущаващ еротичен сън с прочутия си клиент. Не че някога си го бе мислила наяве. Една краткотрайна авантюра с Чампиън би била вълнуваща, но тя никога не смесваше личния си живот с работата.

За нещастие, тревогите й се върнаха с първото телефонно обаждане тази сутрин. Рамон, барманът в „Сиена“, бе един от стратегическите й извънщатни сътрудници, получаващ щедри подаръци в замяна на полезна информация. Именно той й докладва, че брачна агентка, някоя си Анабел, се появила снощи, придружена от изключителна красавица, която представила на Хийт.

Порша потегли към Уикър Парк стрийт веднага щом намери свободно време. Трябваше да разбере колко голяма заплаха представлява тази жена. Но тази съборетина по-красноречиво от всякакви думи доказваше, че агенцията за запознанства, подвизаваща се под името „Идеалната половинка“, е сериозен бизнес само във въображението на госпожица Грейнджър. Чампиън просто бе проявил любезност, за да угоди на съпругата на Кевин Тъкър.

Донякъде успокоена, Порша се насочи на юг, към „Дъ Луп“, за своя ежемесечен сеанс по пилинг. Харчеше огромни суми, за да поддържа външността си в идеална форма — нито една бръчка по лицето и фигура, тънка като тръстика. Мъжете може и да ставаха по-интересни и чаровни с възрастта, но жените само губеха красотата си. След един час, с освежен грим и в добро настроение, тя влезе в офиса на „Стабилни бракове“, разположен на първия етаж на боядисана в бяло тухлена сграда във викториански стил, недалеч от библиотеката „Нюбъри“.

Инес, която бе едновременно рецепционистка и секретарка, се изчерви и побърза да затвори телефона. Явно отново имаше проблеми с детето. Как може една жена да прави кариера, когато непрекъснато е обременена с грижите по възпитанието на децата си?

Порша тайно се наслаждаваше на успокояващата елегантност на откритото офис пространство с хладни зелени стени и ниски черни дивани в азиатски стил. Трите й помощнички работеха зад бюрата, отделени със стилни пергаментови паравани с черни лакирани рамки. На възраст от двайсет и две до двайсет и девет, задачата им бе да кръстосват най-модните клубове в града и да присъстват на първите срещи с клиентите. Порша ги бе назначила заради влиятелните им връзки, интелекта им и красивата им външност. Изискваше от тях да идват на работа в черно: семпли, елегантни рокли или панталони в комплект с класическа риза и вталено сако. Самата тя имаше по-голяма свобода на избора и днес беше с перленосив тоалет от „Ралф Лорен“: лека жилетка, прилепнала по тялото й блуза, права пола и перли. Костюмът се допълваше от бледолилави обувки с високи токчета и кокетна панделка отпред.

В офиса нямаше клиенти и Порша направи ненавистното съобщение:

— Слушайте всички! Днес е специалният ден от седмицата. Бързо, бързо. Размърдайте се. Колкото по-рано, толкова по-малко терзания.

— Аз съм неразположена — изпъшка Сусу Каплан.

— Беше така и миналата седмица — сряза я Порша. — Никакви извинения. — Само счетоводителят й и компютърният гуру, който се занимаваше с уебсайта на „Стабилни бракове“, бяха освободени от ежеседмичния ритуал, тъй като не работеха пряко с клиентите. Освен това бяха мъже. Нима това не беше достатъчно красноречиво обяснение? — Ти също, Инес — извика през рамо на път към кабинета си.

— Аз съм секретарка — възрази тя. — Не съм длъжна да посещавам нощните клубове.

Порша не й обърна внимание. Всички искаха да работят в престижна фирма като „Стабилни бракове“, но никоя не харесваше упорития труд и дисциплината. Дисциплината превръща мечтата в реалност. Колко пъти го бе повтаряла пред жените от Групата за инициатива в малкия бизнес? И колко пъти те предпочитаха да пренебрегват съвета й?

Кики Оно продължаваше да се усмихва весело, а Бриана не изглеждаше много разтревожена. Единствено Сусу Каплан се мръщеше. Ако продължаваше така, още преди да навърши трийсет, щеше да има нужда от ботокс. В кабинета на Порша бяха пръснати пет-шест керамични скулптури — единствената украса в обширното пространство, в което преобладаваха стъклото, правите линии и твърдите повърхности. Личните й предпочитания клоняха към по-смекчени, по-женствени форми в интериора, но тя смяташе, че кабинетът на една делова жена трябва да излъчва сила и властност. Мъжете можеха да се заобиколят с грамоти за спечелени състезания по боулинг и семейни фотографии, но такъв разкош бе недопустим за една жена директор.

Докато влизаше в личната си баня, Порша чуваше зад гърба си шумоленето от събличане на дрехи, смъкване на колани и гривни. С върха на бледолилавата си обувка измъкна изпод умивалника кантара, занесе го в кабинета и го нагласи на пода от черен мрамор. Взе от масата листа с таблицата. Сусу вече беше по бельо — елегантен комплект от син сутиен и пликчетата.

— Е, коя е най-смелата и ще мине първа?

— Аз.

Мършавата скандинавска красавица Бриана Олсен се качи на кантара.

— Петдесет и четири килограма. — Порша отбеляза теглото в таблицата. — Наддала си половин килограм от миналия месец, но при твоя ръст това не е проблем. Но маникюрът ти… — Посочи олющения кафяв лак по единия от ноктите й. — Честно казано, Бриана, колко пъти още трябва да го повтарям? Външността е всичко. Веднага го оправи. Инес, ти си следващата.

Както и очакваше, секретарката беше напълняла, но тя притежаваше великолепна кожа, невероятен усет при подбор на грима и рядко срещаната дарба да се справя дори и с най-капризните клиенти. Освен това бюрото в приемната бе достатъчно високо, за да прикрива недостатъците на фигурата й.

— Ако някога решиш да си търсиш нов съпруг…

— Зная, зная — кимна Инес. — Тези дни ще се заема сериозно с фигурата си.

Кики, винаги екипен играч, побърза да отклони вниманието на шефката.

— Мой ред е — изчурулика тя.

— Четирийсет и шест килограма — отбеляза Порша. — Отлично.

— Лесно е, когато си азиатка — промърмори Сусу кисело. — Азиатките имат дребни кости. А аз съм еврейка.

Винаги го напомняше, при всяко теглене. Но Сусу притежаваше диплома от университета „Браун“ в Роуд Айлънд и бе много близка с някои от най-богатите семейства от Норт Шор. Косата й беше невероятна — с преливащ карамелен оттенък — и в комбинация с безупречния вкус за мода, излъчваше чувственост и сексуално предизвикателство в стила на Дженифър Анистън. За съжаление, не можеше да се похвали с фигурата на Анистън.

Порша посочи към кантара.

— Да не отлагаме неизбежното.

Сусу се заинати и не помръдна.

— Искам официално да заявя, че намирам това за унизително и обидно.

— Възможно е. Но го правя за твое добро, така че, качвай се на кантара.

Сусу неохотно се подчини. Порша отбеляза показанието с въздишка.

— Петдесет и осем килограма.

За разлика от Инес, Сусу нямаше високо бюро, зад което да се скрие. В задълженията й влизаше да обикаля нощните клубове като представителка на „Стабилни бракове“.

— Всички останали да се върнат на работните си места. Сусу, с теб трябва да си поговорим.

Жената прибра зад ухото си един кичур коса от блестящата лъскава маса и се намръщи. Преди да излезе, Кики Оно й хвърли съчувствен поглед. Сусу взе тясната черна рокля без колан „Банана Рипъблик“^[1] и я задържа отпред като щит.

— Това е дискриминация, незаконно е.

— Адвокатът ми не споделя това мнение, а договорът, който ти подписа, е съвсем недвусмислен. Обсъдихме го, преди да те назнача, забрави ли? В този бизнес най-важното е външността и аз влагам парите си само в това, което отговаря на стандартите ми. Никой не предлага такива бонуси и привилегии като мен. Затова имам право да бъда взискателна.

— Но аз съм твоята най-добра служителка. Държа да бъда оценявана по работата, а не по килограмите.

— В такъв случай си присади пенис — скастри я Порша. Очевидно Сусу още не бе проумяла, че всичко беше за нейно добро. — Опитвала ли си някога да отслабнеш?

— Да, но…

— Колко си висока?

Порша знаеше отговора, но искаше подчинената й да осъзнае надвисналата над нея опасност, каквато представляваше наднорменото й тегло.

— Метър и шейсет и три.

— Петдесет и осем килограма при ръст сто шейсет и три сантиметра. — Агентката се облегна на твърдия ръб на стъкления плот върху бюрото си. — Аз съм с десет сантиметра по-висока. Да проверим колко тежа. — Без да обръща внимание на преливащия от негодувание поглед на служителката, тя събу обувките, свали жилетката, остави перлите на бюрото и стъпи на кантара. — Петдесет и пет килограма. Малко съм наддала. Значи, довечера никакви въглехидрати. — Отново обу обувките си. — Ето, виждаш ли колко е лесно? Ако не ми харесва какво показва кантарът, тутакси минавам на диета.

Сусу рухна на дивана с насълзени очи.

— Аз не съм като теб.

Жените, склонни да плачат на работното място, за сетен път потвърждаваха отрицателното мнение на обществото за работещите жени, но еврейката още не бе вряла и кипяла в деловия свят, за да се вкорави душата й. Порша коленичи до нея, опитвайки се да й внуши принципите си.

— Ти се справяш отлично с работата си, Сусу. Имаш голямо бъдеще. Не позволявай няколко излишни килограма да попречат на кариерата ти. Изследванията показват, че жените с наднормено тегло по-рядко биват повишавани и печелят по-малко. Това е още един от начините на деловия свят да пречи на развитието ни. Но поне теглото си можем да контролираме.

Служителката я изгледа упорито.

— Петдесет и осем килограма не означават, че съм дебела.

— Не, но не е идеалното тегло, нали? А ние се стремим към съвършенство. Сега иди в банята ми и остани няколко минути, докато се съвземеш и приведеш в приличен вид. После се връщай на работа.

— Не! — Жената скочи на крака с пламнало лице. — Не! Върша много добра работа за теб и нямам намерение да търпя това. Напускам.

— Стига, Сусу, ти…

— Мразя да работя тук! Писна ми! Никой не може задоволи твоите изисквания. Е, вече не ми пука. Може да си богата и преуспяла, но нямаш никакъв личен живот! Всички го знаят. Жал ми е за теб.

Стрелата улучи право в целта, но Порша дори не трепна.

— Животът ми е прекрасен — заяви тя спокойно. — И нямам никакво намерение да се извинявам, задето изисквам безупречност и съвършенство във всяко едно отношение. Очевидно ти нямаш понятие какво представлява това и как да го постигнеш, затова е по-добре да си събереш нещата.

Отиде до вратата и я задържа отворена.

Вбесена, Сусу се разплака от яд, но не събра кураж да й отвърне в същия дух. Притисна роклята към гърдите си и изскочи от кабинета. Агентката притвори тихо вратата, подпря се на стената и затвори очи. Гневните думи на бившата й вече служителка я нараниха болезнено. До четирийсет и втората си година Порша очакваше да притежава всичко, което желаеше, но въпреки богатството и похвалите, с които я обсипваха, все още не изпитваше гордост от постигнатото. Имаше десетки приятели, но нито един от тях не бе истински. А семейният й живот се оказа пълен провал. Как можа да се случи това, след като бе чакала толкова дълго и така старателно бе избирала?

Карлтън беше идеалната партия за нея. Светски, богат, преуспяващ. Двамата бяха една от най-елитните двойки в Чикаго. Канеха ги на най-бляскавите приеми, което позволяваше на госпожа Пауърс да намира още клиенти за агенцията си. Бракът имаше всичките предпоставки да се окаже успешен, но продължи едва година. Никога нямаше да забрави думите на съпруга си на раздяла:

— Изтощих се, Порша… Твърде много се страхувам да не ми отрежат „мъжката гордост“, докато спя, и затова не мога да мигна.

Жалко, че не й бе хрумнало да направи именно това, защото само след три седмици той се събра да живее с празноглавата двайсет и три годишна организаторка на събития със силиконови гърди и дразнещата склонност да се киска по всякакъв повод.

С треперещи ръце агентката изля половината от италианската минерална вода „Пелегрино“ в една от високите чаши „Вилерой и Бош“, които Инес бе оставила върху масичката до бюрото. Може би някой ден Сусу ще разбере каква грешка е допуснала, като не се е възползвала от готовността на шефката си да направлява кариерата й. А може би няма. Порша трябваше да признае, че не бе получавала много благодарности от бившите си служители, нито от жените в центъра, които се опитваше да напътства в бизнеса.

Папката на Хийт Чампиън лежеше върху бюрото й и Порша седна, за да я прегледа още веднъж. Но докато се взираше в папката, пред очите й се мержелееха тапетите на позлатени чайници в кухнята в дома им в Тер От^[2], където беше израсла. Родителите й, типични представители на работническата класа, бяха доволни от живота си — дрехи от супермаркети с намаление, маса от талашит, евтини репродукции на картини от известни художници — от разпродажбите в „Холидей Ин“.

Но Порша винаги бе мечтала за нещо повече. Заделяше от джобните си, за да купува списания като „Вог“ и „Таун енд Кънтри“. Украсяваше стените на спалнята си със снимки на красиви къщи и елегантни мебели. Още в прогимназията плашеше родителите си с истериите си, повтарящи се всеки път, когато не получеше отлични оценки на поредното контролно. В детството си се преструваше, че е жертва на чудовищна грешка в родилното отделение, без да обръща внимание на факта, че бе наследила очите и цвета на косата на баща си.

Облегна се на стола зад бюрото си, отпи от минералната вода и отново насочи вниманието си към поредната задача — да намери идеалната партньорка на Хийт Чампиън. Може и да бе загубила двама многообещаващи клиенти и един също толкова многообещаващ съпруг, но повече нямаше да се провали. Нищо и никой нямаше да й попречи да уреди този брак.