Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (2)

1

Ако Анабел не бе открила човешко тяло под Шърман^[1], нямаше да закъснее за срещата си с Питона. Но изпод остарелия форд „Краун Виктория“ на нейната Нана стърчаха два мръсни боси крака. При по-внимателен оглед под колата установи, че принадлежат на Мишока — бездомника, прочут сред съседите й от предградието Уикър Парк с пълното си безразличие към личната хигиена и пристрастеността си към евтиното вино. Върху гърдите му лежеше празна бутилка, която се надигаше и спускаше в такт с шумното му хъркане. Срещата й с Питона бе от изключителна важност за нея и младата жена тутакси се задълбочи в обмислянето на сложна маневра, с която да заобиколи тялото, но за съжаление, мястото на паркинга бе твърде тясно.

Бе предвидила достатъчно време, за да се облече и да стигне навреме за съдбоносната си среща в центъра в единайсет сутринта. За нещастие, препятствията по пътя й се редяха едно след друго, започвайки с господин Броницки, който я бе спипал на входната врата и упорито бе отказал да си тръгне, преди да й каже всичко, което си беше наумил. Все пак още не бе закъсняла. Сега трябваше само да измъкне Мишока изпод Шърман.

Тя побутна предпазливо глезена му и забеляза, че набързо изобретената смес от шоколадов сироп и лепило „Елмър“ не скриваше напълно драскотината на токчето на любимите й сандали.

— Мишок? — Пияндето не помръдна. Отново го побутна, този път по-решително. — Мишок, събуди се. Трябва да изпълзиш оттам.

Никаква реакция. Явно беше време да предприеме по-драстични мерки. Сбърчила отвратено устни, Анабел се наведе, повдигна с нежелание мръсния му глезен и го разтърси.

— Хайде, Мишок. Събуди се!

Пак нищо. Ако не хъркаше силно, можеше да го помисли за мъртъв.

Разтърси го още по-енергично.

— Това е най-важният ден в живота ми, съдействай ми поне мъничко.

Но явно Мишока не бе склонен да помага.

Трябваше й опорна точка. Скръцна със зъби и повдигна леко нагоре полата на жълтия си копринен костюм, който бе купила вчера от „Фийлдс Дей“ на промоция с шейсет процента намаление, после се наведе под бронята.

— Ако незабавно не се измъкнеш оттам, ще извикам полиция.

Мишока изсумтя.

Тя заби токчетата си в земята и с все сила дръпна мръсните му глезени. Сутрешните слънчеви лъчи прежуряха безмилостно. Мишока се извъртя само колкото да затисне рамото си под шасито. Анабел отново го дръпна. Бялата блуза без ръкави под сакото, старателно избрана в тон с перлените обици на Нана, залепна по кожата й. Опитваше се да не мисли на какво прилича косата й. Гелът за коса избра най-неподходящия ден, за да свърши, и тя бе принудена да се задоволи с изветрелия лак за коса „Аква Нет“, който изрови от дъното на шкафа под мивката в банята, за да укроти вечното проклятие на живота си — буйните червени къдрици, които я тормозеха, особено през влажното лято в Чикаго.

Ако до пет минути не измъкнеше Мишока изпод колата, щеше яко да го закъса. Заобиколи форда и отиде до вратата откъм седалката на шофьора. Коленете й изпукаха, когато се наведе отново, за да се вторачи в подпухналото от алкохола лице с увиснала челюст.

— Мишок, трябва да се събудиш! Не може да останеш тук.

Единият мръсен клепач леко се надигна, но бързо се отпусна.

— Погледни ме — удари го тя на молба, докато го ръгаше с пръст в гърдите. — Ако изпълзиш оттам, ще ти дам пет долара.

Устните му се раздвижиха и от тях се процеди неясно боботене, ведно с ивица слюнка.

— Пръждосвай се.

От вонята на алкохолните пари очите й се насълзиха.

— Защо избра точно днес да се отцепиш под колата ми? И защо точно под моята? Защо не избра тази на господин Броницки?

Въпросният господин живееше отсреща, беше пенсионер, който явно бе посветил свободното си време само на измисляне на нови начини, с които да влудява Анабел.

Времето неумолимо напредваше и тя започна да се паникьосва.

— Искаш ли секс? Защото, ако излезеш, можем да го обсъдим.

Последва още една порция лиги, придружена от изсумтяване, удавено в още по-задушлив облак от алкохолни изпарения. Безнадеждна работа. Тя скочи и се втурна към къщата.

Десет минути по-късно успя да го подмами с отворена кутия бира. Не беше най-приятният миг в живота й.

След като изкара Шърман със сложни маневри от алеята до главната улица, й останаха само двайсет и една минути да си проправи път през задръстването в центъра, да се добере до „Дъ Луп“^[2] и да намери място за паркиране. Краката й бяха покрити с прах, блузата измачкана, а за капак си бе счупила един нокът, докато отваряше кутията с бира. Онези два килограма и четвърт, лепнали се върху стройната й фигура след смъртта на Нана, вече не й се струваха чак толкова голям проблем.

10:39.

Не можеше да рискува с обиколката на строителните заграждения по скоростната магистрала „Кенеди“, затова пое напряко. В огледалото за обратно виждане забеляза, че още една къдрица се е измъкнала, въпреки плътния слой лак, а върху челото й блестяха капки пот. Налагаше се да мине по булевард „Халстед“, за да избегне поредния пътен ремонт. Докато маневрираше с тежкия като танк Шърман, тя бършеше настървено изцапаните си крака с влажната кърпичка, която бе грабнала на бегом от кухнята. Защо Нана не си бе купила някоя приятна и малка хонда сивик, вместо това чудовище, поглъщащо толкова много бензин? При ръст метър и шейсет Анабел бе принудена да слага възглавница на седалката, за да хваща удобно волана. Нана никога не използваше възглавница, но тя и без това рядко сядаше зад волана. След повече от десет години километражът на Шърман показваше едва шейсет и три хиляди километра.

Едно такси я засече. Тя натисна клаксона, а в деколтето й се стекоха потни капчици. Погледна часовника. 10:50. Опита се да си спомни дали след душа бе използвала дезодорант. Разбира се, че беше. Винаги го използваше. Повдигна ръка, за да се увери, но точно когато помириса подмишницата си, Шърман хлътна в една дупка и устните й докоснаха ревера на сакото й, оставяйки светлокафява следа от червилото.

Анабел нададе ужасен вик и се пресегна трескаво през широката предна седалка към чантата си, само за да види как тя се изплъзва през ръба и пада в подобието на Гранд каньон отдолу. Светофарите на кръстовището на булевардите „Халстед“ и „Чикаго“ светнаха в червено. Косата й залепна на тила. Още къдрици щръкнаха непокорно. Опита дишането от курса по йога, където беше ходила само веднъж, ала нямаше никакъв ефект. Трябваше ли тъкмо днес, когато финансовото й бъдеще беше заложено на карта, Мишока да се завре точно под нейната кола?

Най-после се добра до „Дъ Луп“. 10:59. Поредните пътни заграждения. Успя да премине през „Дейли Сентър“. Нямаше време, както обикновено, да кръстосва из улиците, за да намери по-широко място за паркиране, където да побере Шърман. Забързано отби в първия безумно скъп паркинг, хвърли ключовете на служителя и хукна.

11:05. Без паника. Просто щеше да обясни за Мишока. Навярно Питона щеше да я разбере.

Или нямаше.

Прохладен въздух я лъхна с влизането във фоайето на високата административна сграда. 11:08. Слава богу, асансьорът беше свободен и тя натисна бутона за четиринайсетия етаж.

Не му позволявай да те плаши — й бе казала Моли по телефона. — Питона се храни със страха на жертвите си.

Лесно й бе на Моли да говори така — седеше си у дома със своя секси съпруг, който бе прочут футболист, имаше страхотна кариера и две прекрасни деца.

Вратите на асансьора се затвориха. Анабел зърна отражението си в огледалото и изпръхтя отчаяно. Коприненият й костюм приличаше на мокра, смачкана жълтеникава маса, отстрани на полата й се мъдреше огромно мръсно петно, а следата от червило върху ревера на сакото се набиваше на очи като ярка коледна звезда. И като завършек, косата й стърчеше във всички посоки въпреки лака за коса „Аква Нет“, подобно на пружини на изхвърлен през прозореца диван, оставени да ръждясват на дъжда.

Обикновено когато се притесняваше за външността си — която дори майка й описваше като „приятна“ — тя си напомняше, че трябва да е благодарна за хубавите си качества: големи очи с цвят на мед, гъсти мигли и млечнобяла кожа, ако не се броят няколкото десетки лунички. Но сега, докато се взираше в отражението си в огледалото в асансьора, не я спохождаха никакви положителни мисли. Побърза да прибере непокорните кичури и да приглади полата, но вратите на кабината се разтвориха, преди да успее да се приведе в по-приличен вид.

11:09.

Видя пред себе си стъклена стена с надпис със златни букви: „Чампиън Спортс Мениджмънт“. Забърза по килима в коридора и натисна извитата метална дръжка на вратата. В приемната имаше кожен диван и столове в същия стил, почетни грамоти в рамки по стените и телевизор с голям екран, по който предаваха някакъв бейзболен мач. Секретарката беше с къса стоманеносива коса и тънки, присвити устни. Изгледа Анабел с неприкрито неодобрение над очилата със сини метални рамки.

— С какво мога да ви помогна?

— Анабел Грейнджър. Имам среща с Пи… с господин Чампиън.

— Опасявам се, че сте закъснели, госпожице Грейнджър.

— Само десет минути.

— Десет минути беше цялото време, което господин Чампиън имаше на разположение за срещата с вас.

Подозренията й се потвърдиха. Той се бе съгласил да я приеме, само защото Моли бе настоявала и понеже не желаеше да разстройва съпругата на най-важния си клиент. Погледна с отчаяние към стенния часовник.

— Всъщност съм закъсняла с девет минути. Остава ми още една.

— Съжалявам.

Секретарката се завъртя на стола си с гръб към нея, обърна се срещу компютъра и затрака чевръсто по клавиатурата.

— Една минута — помоли Анабел. — Само това искам.

— Нищо не мога да направя.

Тя се нуждаеше от тази среща, при това точно сега. Завъртя се на пети и се втурна към тапицираната врата в другия край на приемната.

— Госпожице Грейнджър!

Анабел нахълта в коридор с офиси от двете страни. В един от тях видя двама едри млади мъже с бели ризи и вратовръзки. Без да им обръща внимание, се насочи към масивната махагонова врата в дъното. Завъртя дръжката.

По цветовете си кабинетът на Питона напомняше на американски долар: лакирани нефритенозелени стени, дебел килим с тъмнозеления цвят на горски мъх и меки мебели с тапицерия в различни оттенъци на зеленото, върху които изпъкваха кървавочервени възглавници. На стената зад дивана се виждаше богата колекция от спортни снимки и грамоти, заедно с ръждясала метална табела, на която с едри черни букви бе изписано БО ВИСТА^[3]. Много подходящо, имайки предвид големия панорамен прозорец, заемащ цялата стена, зад който в далечината се виждаше езерото Мичиган. Питона седеше зад лъскаво извито бюро. Столът му с висока облегалка беше обърнат към езерото. Анабел забеляза върху бюрото скъп, супермодерен компютър, един лаптоп и блекбъри, както и изискан черен телефон, с достатъчно бутони за приземяване на „Боинг Джъмбо Джет“. До него бяха захвърлени слушалки с микрофон, а Питона говореше в телефонната слушалка.

— Парите за тригодишен договор са добри, но само ако не прекратят договора ти по-рано — изрече той с плътния си звучен глас, с акцент от Средния запад. — Зная, че е рисковано, но ако подпишеш само за една година, после ще можеш да си избереш отбора, който желаеш. — Младата жена зърна загорялата китка, скъпия часовник и дългите тънки пръсти, стиснали слушалката. — Но окончателното решение трябва да вземеш ти, Джамал. Аз мога само да те посъветвам.

Вратата зад нея рязко се разтвори и секретарката обидено влетя вътре като папагал с настръхнали пера.

— Съжалявам, Хийт, но тя нахълта без мое разрешение.

Питона бавно завъртя стола си и дъхът на Анабел секна, сякаш й бяха забили силно кроше в корема.

Грубо изсечените черти и квадратната челюст издаваха дързък, непреклонен характер на мъж, който пред нищо не се спира. Може да се е провалил на първите два изпита в някоя школа по придобиване на очарование, но на третия път е взел изпита. Косата му беше гъста и чуплива, на цвят кръстоска между кожен портфейл и бира „Будвайзер“. Носът му бе прав и внушителен, а веждите — тъмни. Едната бе пресечена в края си от тесен избледнял белег. Упорито стиснатите му плътни устни издаваха непоносимост към глупаци, пристрастеност към тежка работа, граничеща с вманиачаване и навярно — ако не бе само плод на въображението й — решителност да се сдобие с малък замък край Сен Тропе, преди да е навършил петдесет. Ако не беше незначителната асиметрия на чертите му, можеше да бъде признат за непоносимо неотразим. Вместо това беше само божествено красив. Защо му е на такъв красавец агенция за запознанства?

Докато говореше по телефона, той извърна поглед към нея. Очите му бяха зелени като стодоларова банкнота, леко присвити от неудоволствие.

— За това ми плащаш, Джамал. — Явно му направи лошо впечатление окаяният външен вид на посетителката, защото хвърли на секретарката си неодобрителен поглед. — Днес следобед ще поговоря с Рей. А ти се погрижи за сухожилието си. И предай на Одет, че й изпращам още един кашон с „Круг Гранд Кюве“^[4].

— Тя имаше уговорена среща за единайсет часа — напомни му секретарката, щом той затвори телефона. — Казах й, че е закъсняла.

Мъжът отмести списанието „Про Футбол Уийкли“. Дланите му бяха широки, а ноктите — чисти и старателно изрязани. Все пак не й бе трудно да си ги представи изцапани от моторно масло. Втренчи се в тъмносинята вратовръзка, струваща навярно повече от целия й костюм, която идеално пасваше на светлосинята му риза — навярно ушита по поръчка, за да акцентира върху широките му рамене и тънкия му кръст.

— Очевидно има проблеми със слуха — отбеляза той и се намести на стола, а ризата подчерта внушителния му гръден кош.

Нещо в движенията му извика у Анабел неприятния спомен за един почти забравен урок по биология в гимназията относно питоните.

Те поглъщат жертвите си цели, като започват от главите.

— Да повикам ли охраната? — попита секретарката.

Мъжът прикова в Анабел очите си на хищник, оставяйки в нея усещане, сякаш всеки миг ще й нанесе нокаут. Въпреки всички усилия на Питона да шлифова острите си ръбове, под тънкия слой лустро все още прозираше хулиганът, винаги готов да се сбие в някой бар.

— Мисля, че и сам ще се справя с нея.

Изведнъж я порази прилив на сексуално желание — толкова ненавременно, толкова абсолютно не на място, че тя се блъсна в един стол. Никога не се чувстваше спокойна в присъствието на прекалено самоуверени мъже. А точно сега беше абсолютно наложително да му направи добро впечатление. Оставаше й само да проклина злополучната си участ, заради която се появи пред него с измачкан костюм и коси, щръкнали като на Медуза.

Заповяда си да се държи по-агресивно. Той се е борил, за да достигне върха, за да има толкова клиенти сега. Хийт Чампиън разбира само от брутална агресия. Но Анабел по природа не беше агресивна. И всички се възползваха от това — от банковите чиновници до таксиметровите шофьори. Миналата седмица не успя да се справи с едно деветгодишно хлапе, замерящо нейния Шърман с парчета от тухли. Дори собственото й семейство, да, особено то, я мачкаше, както си иска.

Писнало й бе от всичко това. Повдигаше й се, като я потупваха снизходително по рамото, и то точно тези, които се опитваха да я мамят, да се възползват от нея. Бе й дошло до гуша да се чувства неудачница. Ако и сега се огъне, къде ще свърши? Пресрещна смело погледа на доларовозелените му очи, осъзнала, че е настъпил моментът да загребе яко от силата, криеща се в гените на рода Грейнджър, и да играе твърдо.

— Под колата ми имаше мъртво тяло.

Бе почти вярно — Мишока беше мъртвопиян.

За съжаление, Питона не изглеждаше ни най-малко впечатлен. Нищо чудно пътят му да е осеян с толкова много мъртви тела, че едно повече или по-малко не можеше да го развълнува.

Анабел пое дълбоко дъх.

— Полицията отцепи мястото. Заради това закъснях. Иначе щях да бъда безукорно точна. Повече от точна. Аз съм много отговорна. Истински професионалист. — Ала в този миг дъхът й секна. Размърда беззвучно устни, докато все пак накрая успя да отрони смутено: — Ще възразите ли, ако седна?

— Да.

— Благодаря.

Отпусна се на най-близкия стол.

— Не чувате добре, така ли?

— Какво?

Той я изгледа продължително, преди да махне с ръка на секретарката да се оттегли.

— Силвия, задръж всички обаждания за пет минути, освен ако не звънне Фийби Кейлбоу.

Жената излезе, а Питона въздъхна примирено.

— Предполагам, че вие сте приятелката на Моли.

Дори зъбите му я смущаваха със съвършения си вид — здрави, прави и много бели.

— Учихме заедно в колежа.

Чампиън забарабани замислено по бюрото.

— Не ми се иска да съм груб, но не разполагам с много време.

Кого се опитваше да баламоса? Този тип направо се опиваше от грубостта си. Представи си го как провесва през прозореца в колежа някой кльощав компютърен маниак или се смее в лицето на разплаканата си приятелка, вероятно бременна от него.

— Аз съм Анабел Грейнджър от „Идеалната половинка“.

— Сватовницата.

Пръстите му спряха да барабанят.

— Предпочитам да мисля за себе си като за брачен посредник.

— Нима? — Отново впи в нея пронизващо зелените си очи. — Моли ми каза, че компанията ви се нарича нещо от рода на „Сватовница Мирна“.

Анабел със закъснение си спомни, че бе забравила да говори с Моли точно по този важен въпрос.

— „Брачна агенция Мирна“ бе основана от баба ми през седемдесетте. Тя почина преди три месеца. Оттогава я модернизирам, като смених името, за да отразява по-добре нашата философия за персонален подход към всеки взискателен клиент.

Прости ми, Нана, но това трябваше да бъде направено.

— И колко голяма е тази ваша компания?

Един телефон, един компютър, прашният стар шкаф на Нана с чекмеджета за папките и самата тя.

— Нормален размер. Вярвам, че главният принцип е гъвкавост и стабилност, и заради това не бива да се прекалява, образно казано, с размерите, или да не се раздува щатът. И макар компанията да принадлежеше на баба ми, аз съм достатъчно квалифициран специалист, за да я поема и ръководя.

„Квалификацията“ й се свеждаше до дипломата й на бакалавър по специалност „Драматична актриса“ от Северозападния университет, от която тя така и не можа да се възползва; обещаващата, но краткотрайна кариера в една компютърна компания, която банкрутира; партньорството в едно набързо разорило се магазинче за подаръци и незначителната длъжност в малка трудова борса, станала жертва на икономиката.

Той се облегна на стола.

— Смятам да минем без предисловия и да спестя както моето, така и вашето време. Вече имам договор с Порша Пауърс.

Анабел обаче беше подготвена за този удар. Порша Пауърс от „Стабилни бракове“ беше собственик на най-успялата и известна брачна агенция в Чикаго. Ориентираше бизнеса си предимно към директори и други високопоставени служители, взискателни и капризни, но твърде заети, за да търсят сами красиви и блестящи съпруги, които да подхождат най-добре на блясъка им, и достатъчно богати, за да плащат раздутите й хонорари. Пауърс се бе сдобила с влиятелни връзки, носеше й се славата на крайно агресивна, способна да минава през трупове, само и само за да постигне целта си, макар че това бяха мненията на конкурентите й и биха могли да са плод на професионална завист. И тъй като Анабел никога не се бе срещала с нея, предпочиташе да се въздържа от прибързани заключения.

— Зная за вашия договор, но това не означава, че не можете да потърсите услугите и на „Идеалната половинка“.

Чампиън се загледа в мигащите лампи на телефона. Бръчка проряза вертикално челото му, като явен признак за раздразнение.

— А защо да го правя?

— Защото ще работя много по-съвестно, отколкото можете да си представите. И ще ви запозная с жени, които не само притежават ум и успешна професионална кариера, но и няма да ви отегчат, след като понамалее очарованието на новото и непознатото.

— Толкова ли добре ме познавате? — повдигна той вежди въпросително.

— Господин Чампиън… — Наистина ли това бе истинското му име?^[5] — Очевидно е, че сте свикнали да общувате с красиви жени, и съм сигурна, че сте имали не една възможност да се ожените за някоя от тях. Но все още сте ерген. Това ми подсказва, че търсите нещо повече от красота и светски блясък.

— И смятате, че не мога да го намеря чрез „Стабилни бракове“?

Анабел нямаше желание да окаля конкурентите си, макар че ясно си представяше с какъв тип жени щеше да го запознае Порша Пауърс — модели или светски лъвици.

— Зная само какво може да ви предложи „Идеалната половинка“ и мисля, че ще останете впечатлен.

— Едва ми стига времето за „Стабилни бракове“, а какво остава за друга агенция за запознанства.

Надигна се от стола, но беше толкова висок, че му отне известно време.

Тя вече бе забелязала широките рамене, а сега огледа останалото от атлетичната му фигура. Имаше слабо, но мускулесто тяло. Ако си падате по мъже, буквално къпещи се в тестостерон и харесвате дивия секс, телефонният номер на такъв мъж ще се мъдри най-отгоре в списъка за бързо набиране на мобилния ви. Не че в момента Анабел мислеше за сексуалния си живот. Или поне не беше така, преди този великолепен мъж да се изправи.

Той заобиколи бюрото и й подаде ръка.

— Добър опит, Анабел. Благодаря ви за отделеното време.

Явно нямаше намерение да й даде шанс. И просто се бе съгласил да се срещне с нея, за да не ядоса Моли. Анабел се замисли за всички усилия, които положи, за да дойде тук, за двайсетачката, която трябваше да плати, за да си вземе Шърман от закрития паркинг, за целия труд, който бе хвърлила, за да събере всевъзможна информация за трийсет и четири годишния преуспял провинциален хлапак, който сега стоеше изправен пред нея. Припомни си какви надежди възлагаше на тази среща, за мечтите си да направи „Идеалната половинка“ уникална и успешна агенция за запознанства. Рухването на плановете й я озлоби, вместо да я отчае окончателно. Кипеше вътрешно заради годините, преживени в неудовлетвореност от неуспехите, лошия късмет и пропуснатите възможности.

Изправи се рязко, без да поеме протегнатата му ръка. Той бе с повече от една глава по-висок от нея, затова се наложи да извие шията си назад, за да срещне погледа му.

— Интересно ми е, господин Чампиън, дали още помните какво е да си никой? Или е било много отдавна? Помните ли времето, когато сте били толкова зле, че сте били готов на всичко, за да сключите някоя изгодна сделка? И сте обикаляли цялата страна, без сън и отдих, само за да закусите с някой кандидат за наградата „Хайсман“ за най-добър футболист? Или когато сте висели с часове на паркинга пред стадиона на „Беърс“ в опит да привлечете вниманието на някой от ветераните? Или за времето, когато сте скачали от леглото въпреки високата температура, за да внесете гаранцията за поредния ви клиент, натикан зад решетките?

— Явно добре сте си подготвили урока — процеди бавно Питона, но без да откъсва поглед от мигащите бутончета на телефона.

Поне още не я бе изгонил от офиса си, така че тя можеше да продължи.

— Играчи като Кевин Тъкър въобще не са ви обръщали внимание в началния период на вашия бизнес. Помните ли какво сте били принуден да изтърпите тогава? Помните ли времето, когато репортерите не са ви търсели, за да узнаят мнението ви? Когато не сте били приятел с всички от Националната футболна лига?

— Ако си призная, че си спомням, ще си тръгнете ли? — запита я той хладно и посегна към слушалките с микрофона, оставени до телефона.

Тя стисна юмруци с надеждата страстната й реч да не бъде възприета като пристъп на внезапна лудост.

— Искам само да ми дадете един шанс. Шанс като онзи, който сте получили, когато Кевин Тъкър уволнил тогавашния си агент и поверил кариерата си в ръцете на един сладкодумен спортен всезнайко, проправил си път от едно затънтено градче до Юридическия факултет в университета „Харвард“.

Питона отново се отпусна на стола си. Едната от черните му вежди се изви нагоре.

— Хлапе от работнически произход, което играело във футболния отбор на колежа заради стипендията, но разчитало на ума си, за да постигне успех в живота. Младеж, който нямал нищо, освен звездната си мечта и желанието да работи, който…

— Престанете, иначе може да се разплача — прекъсна я той сухо.

— Просто ми дайте шанс. Само за едно запознанство. Едно-единствено. Ако не харесате жената, която ще избера, повече въобще няма да чуете за мен. Моля ви. За вас съм готова да направя всичко на този свят.

Това най-сетне привлече вниманието му. Свали слушалките, облегна се и потърка с палец ъгълчето на устната си.

— Всичко?

Тя дори не трепна под преценяващия му поглед.

— Всичко, което е нужно.

Огледа преднамерено бавно разрошената й коса, устните и шията, като закова очи върху гърдите й.

— Е… отдавна не са ме слагали да си легна.

Скованото й гърло се отпусна леко. Явно Питона си играеше с нея.

— В такъв случай защо да не предприемем нещо по въпроса в по-дългосрочен план? — Взе чантата си от изкуствена кожа и извади една папка с материали, които бе подреждала до пет сутринта. — Това тук ще ви осигури по-пълна представа за „Идеалната половинка“. Посочени са всички услуги, които предлагаме, както и ценоразпис.

След като явно се позабавлява на неин гръб, той реши да премине към по-делови тон:

— Интересувам се от резултатите, а не от списъка на услугите ви.

— Ще има и резултати.

— Ще видим.

Анабел въздъхна неспокойно.

— Това означава ли, че…

Той вдигна слушалките и ги окачи на врата си, а кабелът се изви по ризата му като змийска опашка.

— Давам ви един шанс. Утре вечер. Искам да ме смаете с най-добрата си кандидатка.

— Наистина ли? — Коленете й се подкосиха. — Фантастично! Но… преди това ми е необходимо да уточня какво именно търсите в жените.

— Тъкмо ще докажете професионализма си. — Той вдигна слушалките. — В девет вечерта в ресторант „Сиена“ на Кларк стрийт. Ще ме запознаете с нея, но не си въобразявайте, че ще си тръгнете. Ще останете на масата, за да поддържате разговора. И без това работя като луд. Нямам намерение да се главоболя и с това.

— Искате от мен да присъствам по време на цялата среща?

— По-точно само за двайсет минути. После ще я отведете.

— Двайсет минути? Не мислите ли, че може да й се стори малко… унизително?

— Не, ако е подходящата жена. — Удостои я с непринудената си гаменска усмивка. — И знаете ли защо, госпожице Грейнджър? Защото точната жена е прекалено мила, за да се засяга от глупости. А сега изчезвайте оттук, докато не съм размислил.

И тя изчезна.

 

 

Анабел престана да трепери едва когато влезе в тоалетната на „Макдоналдс“. Преоблече се в потниче, седем осми панталон и сандали. Днешното преживяване затвърди отдавнашната й фобия към змиите. Но другите жени едва ли възприемаха Хийт Чампиън така. Той беше богат, преуспяващ, красив. Всичко това го превръщаше в мечтания съпруг, ако преди това не изплаши кандидатките си до смърт, което беше доста вероятно. Оставаше само да му намери подходящата жена.

Отметна буйните къдрици от челото си и ги прибра с две шноли. Доскоро все се подстригваше късо, за да се справя по-лесно с непокорната грива, но закачливата прическа й придаваше повече вид на студентка от първи курс, отколкото на сериозен професионалист, затова накрая се примири с неизбежното и пусна косата си дълга. Сега не за пръв път съжали, че не разполага с излишни петстотин долара, за да отиде на фризьор и да я изправи, но едва си плащаше текущите сметки.

Прибра перлените обици на Нана в една празна кутия от ментови дражета и отпи глътка топла вода от бутилката, която бе взела от колата си. Шърман бе добре зареден: снаксове и бутилки с вода, дрехи за преобличане, дамски тампони и тоалетни принадлежности, новите брошури и визитните картички за фирмата й. Имаше дори и спортен екип, ако случайно й хрумнеше да потренира, което се случваше рядко. Наскоро добави и кутия с презервативи, пак за всеки случай, ако някой клиент внезапно изпита нужда от секс, макар че едва ли мъже като Ърни Маркс или Джон Нейджър биха били толкова импулсивни. Ърни беше директор на начално училище, обичаше децата, но се изнервяше в присъствието на зрели жени. А Джон бе хипохондрик, който не смееше да рискува със секс, ако партньорката му преди това не си направи всички необходими изследвания.

Едно поне беше ясно: никога нямаше да й се наложи по спешност да снабдява с презервативи Хийт Чампиън. Мъже като него винаги се подготвят предварително.

Анабел сбърчи нос. Време беше да надмогне личната си неприязън. Ако искаше да преуспее и да превърне „Идеалната половинка“ в една от водещите агенции за запознанства, трябваше да намери жена на Питона. И ако успееше, в града веднага щеше да се разнесе слухът за нея и „Идеалната половинка“ щеше да бъде призната за най-добрата брачна агенция в Чикаго. Каквато определено не беше в момента. И при все че Анабел се стараеше да почита паметта на Нана, време бе да продължи напред.

Изля малко от течния сапун на дланите си, замислена за мястото си в света на бизнеса. В града имаше много агенции за запознанства, от най-различен вид. Бумът на евтини брачни компании в интернет бе довел много от старомодните фирми, като тази на баба й, до фалит, а останалите отчаяно се бореха да се задържат на пазара. Предлагаха срещи само за една вечер, както и обяд в някой ресторант или излет сред природата. Други устройваха вечери за самотници, трети организираха срещи на съвипускниците от престижни университети или сбирки на религиозни секти. Някои от късметлиите, като „Стабилни бракове“, се рекламираха като специализирани в намирането на брачни партньорки за милионери, като приемаха само мъже за клиенти и им представяха зашеметяващо високи сметки, за да ги запознаят с истински красавици.

Анабел възнамеряваше да превърне „Идеалната половинка“ в уникална агенция. Искаше това да е първото име, за което да се сещат несемейните жители на Чикаго, мъже и жени, готови да създадат семейство. За постигането на тази цел най-добрият подход беше старомодното персонално обслужване. Вече имаше няколко клиенти — последните бяха Ърни и Джон — но още не бяха достатъчни, за да бъде компанията й на печалба. А докато не си завоюваше надеждна репутация, нямаше да може да повиши тарифите си. Но ако намереше подходяща партньорка на Хийт Чампиън, заможните клиенти сами щяха да започнат да я търсят и големите пари щяха да завалят. Оставаше неясен въпросът защо той сам не бе успял да си намери жена досега?

Но за това после щеше да му мисли. Сега трябваше да се залавя за работа. За днес беше решила да обиколи кафенетата в центъра, този неизчерпаем източник на перспективни клиенти, както и на партньорки за тези, които вече бяха нейни клиенти. Но това бе, преди да узнае, че в най-кратък срок трябва да намери кандидатка, която да смае Хийт Чампиън.

От жегата асфалтът бе започнал да се размеква, но Анабел решително се насочи към паркинга, където бе оставила колата си. Във въздуха се носеше миризмата на пържено и автомобилни газове. В Чикаго бе обявен първият летен ден с опасно високи температури, макар да беше още началото на юни. Захвърли безнадеждно смачкания жълт костюм в един контейнер за смет, за да не го вижда никога повече.

Тъкмо се напъха в задушаващо горещото купе на колата, когато мобилният й телефон звънна. Анабел рязко отвори вратата, за да проветри поне малко.

— Слушам.

— Анабел, имам прекрасни новини.

Младата жена въздъхна и притисна чело о нагрятия волан. Тъкмо си бе помислила, че за днес неприятностите са приключили.

— Здравей, мамо.

— Баща ти разговаря с Дъг преди един час. Брат ти вече официално е вицепрезидент. Тази сутрин са го обявили.

— Божичко! Това е страхотно! — възкликна Анабел ентусиазирано, сякаш преливаше от радост, но явно бе подценила проницателността на майка си.

— Разбира се, че е страхотно — сопна й се тя. — Честно казано, Анабел, не зная защо завиждаш толкова. Дъг много се стара, за да се издигне до поста, към който се стремеше. Никой с нищо не му е помогнал.

Никой, освен обожаващите го родители, образованието му в първокласен университет и щедрите парични помощи след дипломирането му, за да си стъпи на краката.

Точно това, което беше получила и Анабел.

— Още е само на трийсет и пет — продължаваше Кейт Грейнджър, — а вече е вицепрезидент на една от най-могъщите финансови компании в Южна Калифорния.

— Той е невероятен — съгласи се Анабел, като вдигна глава от горещия волан, преди да се е отпечатал на челото й.

— Следващия уикенд Кандейси ще организира голямо парти край басейна, за да отпразнува повишението на Дъг. Очакват да се появи Джони Деп.

Кой знае защо, Анабел не можеше да си представи Джони Деп да се появи на някой от бляскавите приеми на снаха й край басейна, но не бе чак толкова глупава, че да сподели песимизма си.

— Брей! Това е адски впечатляващо.

— Кандейси още не е решила какъв да е стилът на партито — хавайски или уестърн.

— Тя е изключителна домакиня и не се съмнявам, че ще се справи перфектно.

Но Кейт Грейнджър притежаваше забележителната способност да чете мисли от разстояние.

— Анабел, трябва да се постараеш да преодолееш враждебността си към Кандейси. Няма нищо по-важно от семейството. Дъг я обожава, както и всички ние. Освен това тя е чудесна майка.

Капки пот избиха по челото на младата жена.

— Джеймисън свикна ли вече с гърнето?

Не Джими, Джейми, Джим или с някакъв друг съкратен вариант на името. Само Джеймисън.

— Той е такъв умник. Всичко е само въпрос на време. Признавам, че отначало се съмнявах в тези касети за езиково обучение, но ето че малкият вече притежава забележителен речник, макар да е само на три годинки.

— Още ли повтаря „задник“?

— Не е смешно.

В добрите стари времена, когато майка й имаше чувство за хумор, двете щяха да прихнат от смях, но сега, на шейсет и две, Кейт Грейнджър трудно се адаптираше към живота си като баба. Въпреки че тя и бащата на Анабел си купиха разкошна къща на брега на океана в Нейпълс, Флорида, на Кейт й липсваше родният Сейнт Луис. Скучаеща, обречена на бездействие, тя бе пренасочила цялата си енергия, която преди години й бе помогнала за впечатляващата й банкерска кариера, към трите си големи деца. Особено към Анабел — единственият провал в живота й.

— Как е татко? — попита младата жена с надеждата да отложи неизбежното.

— Как мислиш, че е? Днес сутринта стигна до осемнайсетата дупка на голф игрището, а телевизорът непрекъснато е включен на голф канала. От месеци не е отварял медицинско списание. Естествено е да се очаква, че след като е бил хирург цели четирийсет години, ще прояви поне малко любопитство към новостите в медицината, но по тези теми разговаря само с брат ти.

Така двете жени преминаха неусетно към втората глава от приказната сага „Близнаците чудо Грейнджър“, посветена на бляскавия живот на доктор Адам Грейнджър, изтъкнатия сърдечен хирург от Сейнт Луис.

Анабел протегна ръка към бутилката с вода. Съжаляваше, че не я бе напълнила предвидливо с онзи прекрасен коктейл от водка с праскови.

— Мамо, движението е силно претоварено. Опасявам се, че точно сега нямам време да говоря по мобилния.

— Баща ти толкова се гордее с Адам. Съвсем наскоро публикуваха още една статия на брат ти в списанието за белодробна и сърдечна хирургия. В нашия клуб последната тематична вечер беше озаглавена „Карибска нощ“ и докато вечеряхме със семейство Андърсън, се наложи да сритам баща ти под масата, за да спре да говори само за Адам. Децата на Андърсън са ужасно разочарование за родителите си. — Също като Анабел. Майка й се приготви да хване бика за рогата. — Получи ли заявленията, които ти изпратих?

Понеже Кейт й изпращаше купища документи с експресна куриерска служба и после несъмнено проследяваше на компютъра си дали пратките й са доставени, въпросът бе риторичен. Анабел усети първите пристъпи на главоболие.

— Мамо…

— Не бива безцелно да пропиляваш живота си. Колко работни места смени, а всичките ти връзки са пълен провал… да не говорим за кошмара с Роб. Трябваше да ти отрежем издръжката още в колежа, когато реши да учиш за актриса. Нима ти липсваха златни възможности за работа? Вече си на трийсет и една. И си Грейнджър. Крайно време е да се установиш и да се заемеш с нещо сериозно.

Анабел си каза, че не бива да се поддава на провокацията, колкото и да я блазнеше, ала днес й се бе насъбрало твърде много. Първо Мишока, сетне Хийт Чампиън, напомнянето за Роб и страхът, че майка й има право… всичко това преля чашата и тя рухна.

— Да бъда достоен член на семейство Грейнджър, означава само две неща, нали? Медицина или финанси.

— Не започвай пак. Много добре знаеш какво имам предвид. Онзи ужасен брачен бизнес от години не носи никакви приходи. Мама го започна, само за да може свободно да си пъха носа в хорските работи. Няма да станеш по-млада, Анабел, а и аз нямам намерение да седя отстрани и да те наблюдавам как си пропиляваш живота безцелно, вместо да се върнеш в университета и да се подготвиш за бъдещата си кариера.

— Не искам…

— Винаги си била силна по математика. От теб ще излезе прекрасен счетоводител. Вече ти обещах, че ще ти платим образованието.

— Не искам да бъда счетоводител! И не се нуждая от родителска издръжка.

— Значи това, че живееш в къщата на Нана, не се брои?

Това бе удар под кръста. Лицето й пламна. Майка й бе наследила къщата на баба й в Уикър Парк. Сега там живееше само Анабел, под предлог, че пази сградата от крадци, но всъщност Кейт просто се страхуваше дъщеря й да не се озове в някой „опасен градски квартал“.

— Прекрасно! Искаш да се изнеса ли? — кипна младата жена. — Това ли искаш?

О, боже, отново се държеше като петнайсетгодишна хлапачка. Защо винаги позволяваше на майка си така да я влудява? Но преди да възвърне изгубените си позиции, Кейт продължи със същия престорено търпелив майчински глас, който Анабел за пръв път чу, когато бе на осем и заяви, че ще избяга от къщи, ако братята й не престанат да я наричат „картофче“.

— Искам да се върнеш в университета и да излезеш оттам с диплома за счетоводител. Много добре знаеш, че Дъг ще ти помогне да си намериш работа.

— Нямам никакво намерение да ставам счетоводител!

— Тогава каква искаш да станеш, Анабел? Кажи ми. Да не мислиш, че ми е много приятно да ти натяквам? Достатъчно е само един път да ми обясниш и…

— Искам да имам свой бизнес — отрони младата жена с тон, в който, за неин ужас, се бе промъкнала противна хленчеща нотка.

— Вече се опита, забрави ли? Онзи магазин за подаръци? Или онази окаяна компютърна компания? Ние с Дъг те предупредихме тогава. Ах, да, още и с онази жалка трудова борса. Никъде нищо не постигна.

— Не е вярно. Трудовата борса я затвориха.

— Както магазина за подаръци и компютърната компания. Не забелязваш ли едно странно съвпадение: щом се захванеш с нещо, и корабът тутакси се устремява към дъното? Защото се занимаваш само с фантазии, а не с нещо реално. Като онова хрумване да ставаш актриса.

Анабел сякаш потъна още по-надълбоко в седалката. Не беше лоша актриса, няколко пъти изигра сериозни второстепенни роли в университетските пиеси и дори режисира няколко студийни постановки. Но когато стигна до предпоследната година на следването си, се убеди, че театърът не беше нейното призвание, а просто средство да се скрие в един свят, където повече няма да бъде само по-малката некадърна сестра на Дъг и Адам.

— А виж какво се случи с Роб — не мирясваше Кейт. — От всички… Е, няма значение. Работата е там, че си втълпи всички онези шантави ню ейдж идеи, че трябва само достатъчно силно да пожелаеш нещо и ще го получиш. Но в живота не става така. Иска се нещо повече от желание. Преуспелите личности обикновено са прагматични. Градят планове, основани само на реалността.

— Не искам да бъда счетоводителка!

Дълга, неодобрителна пауза последва този изблик. Тя съвсем точно знаеше какво си мисли майка й. Че Анабел си остава Анабел — нервна, екзалтирана, истерична, непрактична, единствената неудачница в семейството. Ала никой не я вбесяваше така, както собствената й майка.

Освен баща й.

И братята й.

Престани да си проваляш живота, картофче, и се заеми с нещо практично, й бе написал изтъкнатият хирург в последния си имейл, като предвидливо бе сложил в копие и останалата част от семейството, включително две лели и три братовчедки.

Вече навърши трийсет и една, бе отбелязал преуспяващият финансист Дъг в картичката, която й изпрати по случай рождения й ден. На твоите години печелех по двеста хиляди годишно.

Баща й, бивш велик хирург, бе възприел друг подход.

Вчера изпратих топката направо в четвъртата дупка. Играта ми постепенно се усъвършенства. И, Анабел… отдавна е време да намериш себе си.

Само Нана Мирна я разбираше.

Ще намериш себе си, когато му дойде времето, скъпа — казваше й тя.

Липсваше й баба й Мирна. Тя също беше неудачница.

— Но в счетоводството има много широко поле за изява — не се предаваше майка й. — И се разширява с всяка изминала година.

— Моят бизнес също се разраства — заяви Анабел в налудничав саморазрушителен изблик. — Сдобих се с много важен клиент.

— Кой?

— Знаеш, че нямам право да съобщавам името му.

— Под седемдесет ли е?

Младата жена отново си заповяда да не се хваща на въдицата, но изглежда, неслучайно си бе спечелила репутацията на пълна неудачница.

— На трийсет и четири е. Мултимилионер.

— В такъв случай защо му е потрябвало да наема точно теб?

Анабел стисна зъби.

— Защото съм най-добрата, ето защо.

— Ще видим — смекчи тона майка й, но мигом побърза да забие ножа на майчинската си любов право в целта. — Разбирам, малката ми, че те дразня с моите наставления, но те обичам и искам да реализираш способностите си.

— Зная — въздъхна тя. — И аз те обичам.

Най-после разговорът приключи. Младата жена прибра мобилния си телефон в чантата, тръшна вратата и сърдито пъхна ключа в стартера. Може би нямаше да я боли толкова много, ако в думите на майка й не се съдържаше толкова много истина.

Докато се измъкваше от паркинга, се огледа в огледалото за обратно виждане и промърмори любимата дума на Джеймисън. Два пъти.