Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (13)

12

В петък следобед Анабел и Хийт отлетяха от Чикаго. Лагерът „Уинд Лейк“ се намираше в североизточната част на щата Мичиган, приблизително на един час път с кола от красивото градче Грейлин. Кевин и Моли бяха там от цяла седмица, а останалите членове на читателския клуб бяха организирали пътуването с коли, но господин Суперагент не можеше да отдели толкова време за пътуване с кола, затова се договори с някакъв негов приятел да летят с Анабел до там със самолета на компанията му. Докато Чампиън говореше по мобилния, Анабел, която никога не бе летяла с частен самолет, гледаше през прозореца и се опитваше да се успокои. Какво толкова, че двамата ще живеят в едно бунгало през уикенда? През повечето време той или ще бъде в компанията на мъжете, или ще се залепи за Фийби, опитвайки се да я впечатли, така че едва ли ще го вижда, което беше много добре, тъй като всички онези мъжки феромони, които излъчваше, вече започваха да й действат на нервите. За щастие, тя бе наясно с разликата между биологическото привличане и истинските чувства. Може и да беше зажадняла за секс, но все пак не бе самоубийца.

На малкото летище ги чакаше сив сув под наем. Намираха се само на сто и трийсет километра от остров Маккинак и топлият летен вятър разнасяше освежаващия мирис на северните борови гори. Хийт грабна чантите им и ги отнесе в сува, а после се върна за стиковете за голф. Младата жена бе изхарчила почти всичките си налични пари, докато пазаруваше за това пътуване. Купи жълто-кафяв панталон на фини кафяви райета, в който краката й изглеждаха още по-дълги. Кокетното тъмнокафяво горнище подчертаваше изящните кехлибарени обеци във вид на капки, които бяха коледен подарък от Кейт. Подстрига цъфналите краища на косата си и — колкото и да бе странно — както никога, непокорните къдрици се държаха доста прилично. Хийт бе облечен с поредната маркова блуза, този път тъмнозелена, в комбинация със сив панталон и мокасини.

Той струпа всичкия багаж на задната седалка и й подаде ключовете.

— Ти ще караш.

Докато се настаняваше зад волана, Анабел едва сдържа усмивката си.

— С всеки изминал ден ми става все по-ясно защо искаш да си намериш съпруга.

Той бутна лаптопа на задната седалка и се настани до нея. След като прегледа указанията на Моли за пътя, Анабел излезе на лъкатушещото шосе с две платна. Питаше се как ли е прекарал той Четвърти юли. Не го беше виждала от сряда, когато го запозна с арфистката от университета „Де Пол“, която той оцени като интелигентна и привлекателна, но прекалено сериозна. След срещата отново я притисна, опитвайки се да изкопчи още информация за Гуен. Някой ден, много скоро, щеше да й се наложи да му каже истината. Не беше много приятна мисъл.

Докато Питона набираше поредния телефонен номер, тя се съсредоточи върху удоволствието от шофирането на сува, който, за щастие, съвсем не приличаше на нейния Шърман. Моли не бе преувеличила, когато й описваше красотата на това местенце. От двете страни на пътя се извисяваха гори, предимно от бор, дъб и клен. Миналата година Анабел трябваше да се откаже от пътуването до лагера, защото Кейт бе пристигнала ненадейно в Чикаго, но се беше наслушала за него: за разходките из околността, къпането в езерото, обсъждането на книги в новата беседка, издигната от Моли и Кевин до личните им покои, пристроени към пансиона. Всичко звучеше толкова привлекателно и отпускащо. Но в момента брачната посредничка никак не се чувстваше отпусната. Залогът бе твърде голям и тя трябваше да се съсредоточи и да внимава.

Хийт позвъни още веднъж, преди да прибере мобилния и да се посвети на удоволствието да критикува шофьорските й умения.

— Имаш достатъчно място, за да изпревариш този камион.

— При условие че настъпя двойната жълта лента^[1].

— Нищо страшно няма да се случи.

— Така е. Защо да се тревожим за такава глупост като челен сблъсък?!

— Ограничението на скоростта е петдесет и пет километра в час, а ти караш с малко над шейсет.

— Не ме предизвиквай да спра колата, млади човече.

Той се разсмя и за няколко минути се отпусна. Но скоро пак се изнерви, започна да въздиша, да потропва с крака, да сменя станциите по радиото.

Анабел го изгледа мрачно.

— Никога няма да можеш да стоиш без работа три поредни дни.

— Разбира се, че ще мога.

— Не и без мобилния.

— Определено не. Ще спечелиш баса.

— Не сме се хванали на бас.

— Добре, защото мразя да губя. Впрочем не са цели три дни. От днешния ден вече остават само осем часа, а в неделя сутринта ще хвана самолета за Детройт. Ти също ще се върнеш в града, нали?

Анабел кимна. Щеше да се върне с Джанин, единствената друга неомъжена жена в читателския клуб.

Хийт се загледа в скоростомера.

— Сигурно си говорила с Моли след детското парти и предполагам, че те е разпитвала за този уикенд. Как й обясни моето присъствие?

— Казах й, че някой звъни на вратата и после ще й се обадя. Тъпо извинение, нали?

— Не зная. А ти обади ли й се?

— Не.

— Трябваше да й звъннеш. Сега ще стане подозрителна.

— И какво да й кажа? Че умираш от желание да се подмазваш на сестра й?

— Не. Трябваше да й кажеш, че напоследък съм работил прекалено много и съм толкова напрегнат, че не съм в състояние да оценя всички онези прекрасни жени, с които ме запознаваш.

— Това е съвсем вярно. Трябваше да дадеш още един шанс на Зоуи. На арфистката — додаде тя, в случай че вече бе забравил името й.

— Помня я.

— Това, че смята комика Адам Сандлър за пълен идиот, не означава, че няма чувство за хумор.

— Но ти намираш Адам Сандлър за забавен.

— Да, но аз съм незряла.

Той се усмихна.

— Признай си. И на теб ти е ясно, че тя не е за мен. Дори мисля, че не ме хареса. Макар че наистина има хубави крака. — Той отпусна глава на облегалката на седалката. Устните му се извиха като опашка на питон. — Кажи на Моли, че няма да успееш да ми намериш съпруга, докато мисля само за работата. И че е трябвало да ме измъкнеш от града за уикенда, за да си поговорим сериозно за сбърканите ми приоритети.

— Което си е чиста истина.

— Видя ли? Вече имам напредък.

— Моли е умна жена и няма да повярва на такова глупаво обяснение — заяви Анабел, но не му спомена, че приятелката й вече я бе засипала с опипващи почвата въпроси как така с Хийт са решили да дойдат тук сами.

— Сигурен съм, че ще съумееш да се измъкнеш и да й замажеш очите. И знаеш ли защо, умнице? Защото не се боиш от предизвикателства. Защото ти, моя приятелко, живееш за тях и колкото са по-трудни, толкова по-добре.

— Да, такава съм си аз. Истинска акула.

— Ти го каза. — Профучаха покрай един пътен знак, сочещ към градчето Уинд Лейк. — Знаеш ли къде отиваш?

— Лагерът е от другата страна на езерото.

— Дай да видя.

Той се пресегна към смачканото листче с маршрута върху коленете й. Палецът му докосна случайно бедрото й от вътрешната страна. По гърба й полазиха тръпки. Анабел реши да разсее непристойните си мисли и поде с леко агресивен тон:

— Изненадана съм, че това е първото ти пътуване насам. Семейство Тъкър често идват тук. Не мога да повярвам, че не са те поканили.

— Никога не съм казвал, че не са ме канили. — Хийт откъсна поглед от листчето с маршрута и погледна пътния знак. — Кевин е стабилен мъж. Не се нуждае някой да го води за ръчичка, както повечето от младите ми клиенти.

— Увърташ. Никога не те е канил тук и знаеш ли защо? Защото никой не може да се отпусне с теб.

— Нали тъкмо това се опитваш да промениш у мен?

От лявата страна изникна красива табела в зелено и бяло, с позлатен ръб.

ЛАГЕР „УИНД ЛЕЙК“

ПАНСИОН И ЗАКУСКА

Основан през 1894 г.

Анабел зави по тясната алея, извиваща се между дърветата.

— Разбирам, че ти е трудно да го приемеш, но мисля, че трябва да си честен. Всички знаят, че с Фийби не се разбирате, така че защо просто не признаеш, че се възползваш от възможността да стоплиш отношенията си с нея.

— И да рискувам да застане нащрек? В никакъв случай.

— Мисля, че тя вече е нащрек.

— Не и ако изиграя правилно картите си — усмихна се лениво спътникът й.

Наскоро насипалият чакъл заскърца под гумите на колата и след няколко минути видяха и лагера. Младата жена се загледа с възхищение в просторната сенчеста морава, където група деца играеха софтбол. Тревистият правоъгълник беше обкръжен от малки кокетни бунгала с изящни корнизи по покривите, украсени с дърворезба. Всяка къща беше сякаш боядисана с четки, топнати в кутии с цветен шербет: една в яркозелен с кафяви и оранжеви оттенъци, друга — в ягодов с нюанси в жълто и бежово. Между дърветата Анабел зърна ивица от плажа и проблясващите сини води на езерото Уинд Лейк.

— Нищо чудно, че Кевин толкова харесва това място — отбеляза Хийт.

— Изглежда точно като Гората на славея в книгите на Моли за Дафни. Толкова се радвам, че тя убеди съпруга си да не го продава.

Лагерът беше собственост на семейство Тъкър, откакто прадядото на Кевин, странстващ методистки проповедник, го бе основал за летни религиозни събирания. След смъртта му го бе наследил бащата на Кевин, след това леля му и накрая — самият Кевин.

— Поддържането на това място струва цяло състояние — рече Хийт. — Винаги съм се чудел защо толкова държи на него.

— Сега вече знаеш.

— Да… — Той свали тъмните си очила. — Липсват ми откритите пространства и чистият въздух. Като дете постоянно скитах из горите.

— За да ловуваш и залагаш капани?

— Много рядко. Никога не съм обичал да убивам животни.

— Предпочиташ бавното мъчение.

— Толкова добре ме познаваш.

Продължиха по алеята, извиваща се край моравата. Всяко бунгало имаше над вратата грижливо изрисуван надпис: „Зелени пасища“, „Мед и мляко“, „Божи агнец“, „Стълбата на Яков“. Анабел намали скоростта, за да се полюбува на пансиона — красива, солидна постройка в стила от епохата на кралица Анна, с широки веранди; пищни зелени папрати във висящи сандъчета; люлеещи се дървени столове, в които седяха две жени и си бъбреха. Хийт погледна листчето с маршрута и посочи към тясната пътека, продължаваща успоредно на езерото.

— Завий наляво.

Анабел мълчаливо се подчини. Минаха покрай възрастна дама с бинокъл и бастун, а после покрай двама тийнейджъри на велосипеди. Пътеката свършваше до края на поляната и тя спря до предпоследното от бунгалата — кукленска къщичка с табела над вратата, върху която пишеше: „Полски кремове“. Боядисано в най-нежния оттенък на кремавожълто, с оттенъци на сиво-розово и светлосиньо, бунгалото приличаше на къща от детска приказка. Анабел бе мигом запленена. В същото време съжали, че бунгалото е толкова усамотено и далеч от останалите.

Чампиън слезе от колата и разтовари багажа. Вратата с мрежа против комари изскърца, когато тя го последва вътре. Всичко носеше излъчването на домашен уют, с автентичен стил, вместо скъпа и модерна обстановка. Чисто бели стени, удобен диван с избеляла дамаска на цветя, потъмнели месингови лампи, нащърбен и поочукан сандък… Младата жена надникна в миниатюрната кухня със стара газова печка. До хладилника имаше врата, от която се излизаше на сенчеста остъклена веранда. Анабел пристъпи навън и видя диван люлка, плетени столове и стара разтегателна маса с два боядисани дървени стола.

Хийт приближи зад нея.

— Никакви сирени, грохот на боклукчийски камиони, вой на клаксони. Бях забравил какво е истинска тишина.

Анабел вдъхна влажното хладно ухание на земя и трева.

— Толкова е тихо и усамотено. Истинско райско гнезденце.

— Много е приятно.

Стори й се твърде уютно и интимно и тя се шмугна обратно вътре. Останалата част от бунгалото се състоеше от старомодна баня и две спални. По-голямата бе побрала двойно легло с табла от ковано желязо и… два куфара.

— Хийт?

Той промуши глава през вратата.

— Да?

Анабел посочи към куфарите.

— Оставил си нещо тук.

— Само докато не теглим чоп за голямото легло.

— Добър опит. Аз съм гостенката, а ти ме придружаваш. Ще се настаниш в малката стая.

— Аз съм клиентът, а тази стая ми изглежда по-удобна.

— Зная. Затова аз я вземам.

— Добре — изненадващо капитулира той с учудващо чувство за хумор. — Ще извадя другия матрак на верандата. Не помня кога за последен път спах на открито. — Метна куфара й на леглото и й подаде плик, върху който с почерка на Моли бе написано името й. — Намерих това в кухнята.

Анабел извади отвътре бележка, написана върху лист с рисунка на Гората на славея.

— Моли пише, че това е любимото й бунгало и се надява да го харесаме. Хладилникът е зареден с храна, а в шест на плажа ще има барбекю.

Послеписа запази за себе си. „Не върши глупости!“

— Разкажи ми за този читателски клуб. — Хийт отмести куфара си и се облегна на вратата, а Анабел пъхна бележката в джоба на панталона си. — Как попадна там?

— Чрез Моли. — Тя дръпна ципа на куфара. — През последните две години се срещаме веднъж месечно. Миналата година Фийби реши, че ще е забавно да заминем за един уикенд извън града. Мисля, че тя имаше наум да посетим някой спа център, но Джанин и аз не можем да си го позволим — Джанин пише книги за юноши — затова на Моли й хрумна да дойдем в лагера. Не след дълго се присъединиха и мъжете.

Анабел и Джанин бяха две от трите членки на клуба, които не бяха пряко свързани със „Старс“. Другата беше Гуен, жената на мечтите на Питона. За щастие, през този уикенд двамата с Иън изпразваха старата къща, за да се местят в нова, и нямаше да дойдат.

Хийт тихо подсвирна.

— Страхотен клуб, няма що. Фийби и Моли. Не спомена ли и съпругата на Рон Макдърмит?

Тя кимна и отвори куфара си.

— Шарън е била учителка в детска градина. Тя поддържа дисциплината.

— А сега е омъжена за главния мениджър на „Старс“. Познавам я. — Той погледна към сутиените и гащичките най-отгоре в куфара, но умът му бе зает с делови въпроси, а не с бельо. — На детското празненство Фийби спомена Дарнъл. Това може да е само Дарнъл Пруит.

— Жена му се казва Чърмейн.

Тя метна скришом една тениска върху купчината бельо.

— Най-великият защитник, който „Старс“ е имал.

— Чърмейн играе футбол?

Но той бе като булдозер, отправил се към целта, и никакви остроумия не можеха да отвлекат вниманието му.

— Кой друг?

— Кристъл Гриър.

Анабел извади тоалетния несесер и го остави върху напукания мраморен плот на скрина.

— Съпругата на Уебстър Гриър. Невероятно! Девет години подред е печелил купата за професионалисти.

— Жените са членове на клуба, а не мъжете. Не се опитвай да ме объркаш.

Той изсумтя и вдигна куфара си, но се спря до вратата.

— Някой води ли със себе си деца?

— Само възрастни са.

— Отлично — усмихна се Хийт.

— С изключение на Пипи и Дани. Те са твърде малки, за да ги оставят у дома.

— По дяволите!

Анабел го изгледа намръщено.

— Какво ти става? Те са очарователни деца.

— Едното е очарователно. Ако можех, веднага щях да подпиша договор с него.

— Боя се, че мачовете извън града и пътуванията ще са известно предизвикателство, след като майка му още не го е отбила. Пипи е не по-малка сладурана от Дани. Това момиченце е истинско съкровище.

— Ще се озове зад решетките, преди да е тръгнала в първи клас.

— Какви ги дрънкаш?

— Просто се намирам на приказки. — Той излезе в коридора, но отново подаде глава през вратата. — Имаш отличен вкус за бикини, Тинкърбел.

След това заключение най-сетне изчезна.

Анабел се свлече върху леглото. Този мъж нищо не пропускаше. Какво още бе забелязал за нея, което тя искаше да скрие? Изпълнена с лошо предчувствие, младата жена смени новия си панталон с бежови шорти, но остави дамското потниче. Прокара набързо пръсти през косата си и се насочи към верандата. Хийт вече беше там. И той се бе преоблякъл в шорти и светлосива тениска, която обвиваше като дим от пура мускулестите му гърди и широките му плещи. Слънчевият лъч, проникващ през стъклото, падаше върху скулата му, подчертавайки суровите, непреклонни черти на лицето.

— Смяташ да ми провалиш уикенда, така ли? — попита мъжът тихо.

Е, имаше основания да я подозира, така че не би трябвало да се обижда, но при все това се засегна.

— Такова ли ти е мнението за мен?

— Исках само да се уверя, че сме от един отбор.

— Твоят отбор.

— Моля те единствено да не ме саботираш. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— О, не се и съмнявам — подметна тя язвително.

— Каква оса те е ужилила днес? Цял следобед се заяждаш.

Вътрешно Анабел остана доволна, че го е забелязал.

— Нямам представа за какво говориш.

— И не само този следобед. Щом ме видиш, не пропускаш възможност да ме жегнеш. Лично ли е, или е символ на отношението ти към мъжете като цяло? Аз не съм виновен, че бившето ти гадже е решило да се прехвърли в женския отбор.

Добре. Сега вече наистина я вбеси.

— Кой ти каза?

— Не знаех, че е тайна.

— Всъщност не е. — Моли не би казала нищо, но Кевин още не можеше да преглътне стореното от Роб, което го превръщаше в най-вероятния заподозрян. Анабел бутна обратно под масата един от столовете. Нямаше да говори с Хийт за бившия си годеник. — Съжалявам, ако съм била рязка или груба — промърмори сприхаво, — но ми е трудно да разбера хора, за които работата е центърът на живота им, при това за сметка на личните отношения.

— Нали тъкмо заради това ме доведе тук. За да поправя това положение.

По този въпрос беше прав.

— Ще вървим ли? — попита Хийт и посочи към вратата.

— Защо не? — Анабел отметна коса и с маршова стъпка мина гордо покрай него. — Време е за операция „Близане на задници“.

— Отлично! Точно такова отношение приветствам.

* * *

Дървата в огъня пращяха и пръскаха искри в небето. Върху масата за пикник бе останала само чиния с шоколадовите курабийки, които Моли бе изпекла тази сутрин за тях в кухнята на пансиона. Млада съпружеска двойка се грижеше за лагера, но когато идваха, двамата с Кевин винаги им помагаха. Храната беше много вкусна: пържоли на скара, печени картофи и най-разнообразни сосове, печени шайби сладък лук и салата със сочни парчета круша. Кевин и Моли бяха оставили децата при семейството, което ръководеше лагера, никой нямаше да шофира на връщане, така че виното и бирата се лееха като пълноводни реки. Хийт беше в стихията си — бъбреше весело и очароваше жените, а с мъжете бе пръв приятел.

Той е истински хамелеон, помисли си Анабел. Умее да се нагажда във всяка среда. Тази вечер всички, освен Фийби, се радваха на компанията му, но дори и тя се ограничи само с няколко отровни погледа.

Когато от старата музикална уредба се разнесоха звуците на валс, младата жена се отправи към пустеещия пристан. Но тъкмо когато започна да се наслаждава на уединението си, чу зад гърба си решително потропване на приближаващи токчета. Обърна се и видя Моли да крачи към нея. С изключение на наедрелия от бременността с Дани бюст, тя беше все същото скромно и прилежно момиче, с което Анабел се бе запознала преди десет години в курса по сравнителна литература. Тази вечер кестенявата й коса бе прибрана назад с шнола, а от ушите й висяха миниатюрни сребърни обици с формата на морски костенурки. Носеше пурпурен седем осми панталон с блузка в тон и колие, изработено от макаронени охлювчета.

— Защо не отговори на обажданията ми? — попита тя недоволно.

— Извинявай. При мен всичко се обърка. — Може би щеше да успее да отвлече вниманието на приятелката си. — Помниш ли, че ти разказах за един мой клиент хипохондрик? Запознах го с жена, която…

— Не ме занимавай с твоя хипохондрик. Какво става между теб и Хийт?

От прашасалата торба с артистични умения Анабел успя да извади само физиономията на пълната невинност — разтвори широко очи и премигна смаяно.

— За какво говориш? Между нас има единствено бизнес.

— Не на мен тия. Твърде отдавна се познаваме, за да можеш да ме заблудиш.

Анабел заряза смаяната невинност и превключи на смръщени вежди.

— Той е най-ценният ми клиент. Знаеш какво означава това за мен.

Но Моли не клъвна.

— Видях те как го гледаш. Все едно е хазартен автомат с изписани на челото му три седмици. Ако се влюбиш в него, заклевам се, че никога няма да ти проговоря.

Анабел едва не се задави. Знаеше, че приятелката й е подозрителна, но не беше очаквала такъв открит сблъсък.

— Да не си се побъркала? Като оставим настрани факта, че се отнася с мен като с некадърна слугиня, аз никога няма да се влюбя в работохолик, особено след това, което ми се наложи да преживея със собственото ми семейство.

Да се изпълни със сластни въжделения, беше нещо съвършено различно.

— Той има калкулатор вместо сърце — изтъкна Моли.

— Мислех, че го харесваш.

— Обожавам го. Той проведе блестящо преговорите за Кевин с Фийби, а повярвай ми, сестра ми може да бъде истинска скъперница. Хийт е умен, никога не съм срещала някой, който да работи толкова много, би направил всичко за клиентите си и е изключително почтен и етичен, нещо, което е рядко срещано явление сред спортните агенти. Но в същото време той е възможно най-лошият кандидат за възлюбен.

— Да не мислиш, че не го зная? Този уикенд е чист бизнес. Той отхвърли всички кандидатки, с които го запознахме двете с Пауърс. Има нещо, което и двете пропускаме, и аз не мога да разбера какво е, именно заради жалките минути, които ми отделя за всяка среща.

Говореше самата истина. Точно върху това възнамеряваше да се съсредоточи през този уикенд. Да надникне в глъбините на душата му, вместо да се прехласва по това, колко хубаво ухае или колко неотразими са глупавите му зелени очи.

Но Моли продължаваше да изглежда разтревожена.

— Много ми се иска да ти повярвам, но имам някакво странно усещане, че…

Каквото и усещане да имаше, не можа да го уточни, защото върху пристана отново се чуха стъпки. Двете жени се извърнаха и видяха Кристъл Гриър и Чърмейн Пруит. Кристъл приличаше на младата Даяна Рос. Днес бе привързала дългите си вълнисти коси с червена панделка в тон с триъгълното си потниче. Беше дребничка, но се държеше като кралица, а четирийсетте години ни най-малко не се бяха отразили нито на лицето й на модел с високи скули, нито на решителния характер.

Въпреки че като личности бяха диаметрално противоположни, двете с Чърмейн от години бяха най-добри приятелки. Чърмейн, облечена в консервативен ансамбъл в убито червено, състоящ се от стилна блуза и трикотажни шорти до коленете, беше пухкава, с чувствени извивки, мила и сериозна. Бивша библиотекарка и настояща църковна органистка, тя бе посветила живота си на съпруга си и на двамата си малки синове. Когато за пръв път видя мъжа на Чърмейн, Дарнъл, Анабел направо онемя. Никога дотогава не бе виждала двама души, толкова неподходящи един за друг. При все че знаеше, че този тип някога е играл за „Старс“, в онези дни тя не се интересуваше много от футбол и си представяше някой консервативен мъж, каквато бе и самата Чърмейн. Вместо това Дарнъл имаше златен зъб, инкрустиран с диамант, притежаваше безкрайна колекция от слънчеви очила, а с постоянното си бърборене можеше успешно да съперничи на някоя рап звезда. Но външността често лъжеше. Повече от половината книги, обсъждани в читателския клуб, бяха препоръчани от него.

— Не мога да се нагледам на тукашното небе — отбеляза Чърмейн, като скръсти ръце и вдигна лице към звездите. — Когато живееш в града, някак си забравяш за това.

— През този уикенд те очаква много по-голяма изненада, отколкото звездното небе — самодоволно обяви Кристъл.

— Или изплюй камъчето, или замълчи — заповяда й Чърмейн. Обърна се към Анабел и Моли. — Представяте ли си, момичета, Кристъл през целия ден ме засипва с намеци за някаква необикновена изненада, която планирала. Знае ли някоя от вас за какво става дума?

Двете поклатиха глави.

Кристъл пъхна пръсти в предните джобове на шортите си и изпъчи все още щръкналите си твърди гърди.

— Ще кажа само това… След като свърша с нея, нашата госпожа Чърмейн ще се нуждае от малко терапия. А колкото до останалите… Бъдете готови!

— За какво? — заинтересува се Джанин, която приближи заедно с Шарън Макдърмит и Фийби, която се бе преоблякла в розово яке с качулка и долнище на анцуг в същата цветова гама и държеше в ръка чаша с шардоне.

Джанин, с преждевременно посивялата си коса, ръчно изработени бижута и дълга до глезените лятна рокля, щампована с китайски мотиви, бе преживяла трудна година: смъртта на майка си, рак на гърдата и творческа криза. Приятелството й с членовете на читателския клуб бе всичко за нея, най-важната опора в живота й. Когато беше болна, Анабел и Чърмейн й носеха храна, търчаха по различни задачи. Фийби й уреди ежедневни масажи и всеки ден й се обаждаше. Кристъл се грижеше за градината, а Моли постоянно й мърмореше да започне да пише нова книга. Шарън Макдърмит, която най-добре от всички умееше да изслушва събеседниците си, стана нейна довереница. След Моли, Шарън беше най-добрата приятелка на Фийби и ръководеше благотворителната фондация на „Старс“.

— Очевидно Кристъл има тайна — обобщи Моли, — която, както обикновено, ще разкрие, когато реши, че е готова.

Докато останалите наслуки предлагаха версиите си каква може да е тази тайна, Анабел трескаво се опитваше да измисли как да превключи на опасната тема. Макар досега да й вървеше, не можеше вечно да разчита само на късмета си. Затова, когато разговорът стихна за миг, тя се гмурна в дълбокото.

— Този уикенд вероятно ще се нуждая от малко помощ. — От очаквателните изражения на събеседничките й беше ясно, че те нямат търпение да научат защо е довела Хийт със себе си. Но тя не възнамеряваше да им достави това удоволствие. Достатъчно беше това, което вече им разказа. Заигра се с жълтата каишка на часовника си „Суотч“ с маргаритка върху циферблата. — Всички вие знаете колко много означава за мен „Идеалната половинка“. Ако не успея, това всъщност ще докаже, че майка ми е била права за всичко. А аз наистина не искам да ставам счетоводителка.

— Кейт прекалено много те притиска — не за пръв път й предложи съчувствието си Шарън.

Анабел й хвърли признателна усмивка.

— Благодарение на Моли се срещнах с Хийт. Но работата е там, че се наложи да прибягна до малка хитрост, за да го накарам да подпише договор с мен.

— Каква именно хитрост? — оживи се Джанин.

Тя пое дълбоко дъх и им разказа как го бе запознала с Гуен.

— Но той ще те убие! — ахна Моли ужасено. — Говоря сериозно, Анабел. Когато открие, че си го измамила — а със сигурност ще открие — ще избухне.

— Но той не ми остави избор. — Раменете й се отпуснаха унило и тя потри ръката си. — Признавам, че постъпих отвратително, но имах само двайсет и четири часа, за да намеря наистина умопомрачителна кандидатка, иначе щях да го изгубя като клиент.

— С такъв човек не можеш да се шегуваш — обади се Шарън. — Няма да повярваш какви истории съм чувала от Рон.

Анабел задъвка долната си устна.

— Зная, че трябва да му кажа истината. Просто искам да издебна подходящия момент.

Кристъл изви елегантно бедро.

— Момиче, няма подходящ момент да умреш.

Чърмейн цъкна съчувствено с език.

— От днес си начело на списъка ми с тези, за които трябва да се моля.

Единствено Фийби изглеждаше доволна, а кехлибарените й очи светеха като на котка.

— Това е страхотно. Разбира се, не и фактът, че ще свършиш дните си в плитък гроб — наистина съжалявам за това — и ще се погрижа той да бъде справедливо осъден с най-голямата тежест от закона. Но умирам от задоволство, че една скромна жена е успяла да прати за зелен хайвер великия Питон.

Моли изгледа свирепо сестра си.

— Точно това е причината, поради която Кристин Джефрис не позволява на дъщеря си да преспи у вас, както отдавна я молят близначките. Ти плашиш хората. — Извърна се към Анабел. — Какво искаш от нас?

— Само да не споменавате името на Гуен пред него, това е всичко. Едва ли мъжете ще заговорят за нея, така че се надявам да ми се размине. Но ако намерите начин внимателно да им подскажете да си мълчат, без да им казвате какво съм направила, ще съм ви още по-благодарна.

— Аз гласувам да им кажем истината — възрази Фийби. — С месеци ще се смеят зад гърба му.

— Ти нямаш право на глас — сряза я Кристъл. — За нищо, което се отнася до Питона.

— Това е толкова несправедливо — подсмръкна Фийби.

Чърмейн я потупа по ръката.

— Просто си неразумна, когато става дума за него.

Откъм брега се разнесе мъжки смях.

— По-добре да се връщаме — рече Моли. — Утре имаме на разположение цял ден, за да поговорим за проблемите на Анабел, включително и за това, защо е довела тук Чампиън.

Шарън доби разтревожено изражение.

— Мисля, че е съвсем очевидно. Анабел, наистина, къде ти е умът?

— Това е просто бизнес! — възкликна виновницата за всеобщите тревоги.

— Бизнес, как ли пък не! — промърмори Кристъл.

— Хийт трябваше да се измъкне за малко от града, а аз се нуждаех от шанс да разбера защо не харесва нито една от кандидатките, с които го запознаваме. Това е, няма нищо друго.

Чърмейн погледна многозначително Фийби и понечи да каже нещо, но Моли я изпревари, като се притече на помощ на приятелката си:

— Най-добре да се върнем, преди да започнат с маймунджилъците.

Жените се обърнаха едновременно към другия край на пристана.

И застинаха на място.

Фийби първа наруши тишината.

— Добре дошли в Градината на боговете, дами — изрече с мекия дрезгав глас това, което всички си мислеха.

— Когато стоиш до тях, впечатлението не е толкова силно — заговори Шарън, а тихият й глас бе съпровождан само от нежния плисък на вълните.

— Затова пък сега няма накъде да е по-силно — замечтано изгука Кристъл.

Мъжете стояха край огъня… всичките шестима… един от друг по-прекрасни. Фийби облиза долната си устна и посочи към най-възрастния — едър русокос гигант, подпрял ръка на бедрото си. През един незабравим ден на стадиона „Мидуест Спортс Доум“ Дан Кейлбоу с едно идеално спираловидно хвърляне бе спасил живота й.

— Избирам него — пророни тя тихо. — Сега и завинаги.

Моли улови сестра си под ръка и изрече също толкова тихо:

— А аз вземам прекрасното златно момче от дясната му страна. Сега и завинаги.

Кевин Тъкър, строен и загорял, се бе родил с яркозелени очи и даден от небесата талант, позволил му да спечели два пръстена от Суперкупата, но постоянно твърдеше, че нощта, в която бе взел Моли за крадец, е била най-щастливата в живота му.

— А аз вземам този праведен брат с изразителните очи, в които се оглежда душата му, и усмивка, способна да разтопи сърцето ми. — Кристъл посочи към Уебстър Гриър — вторият великан, застанал край огъня. — Колкото и да ме подлудява понякога, още утре съм готова отново да се омъжа за него.

Чърмейн погледна най-огромния и най-страховития от всички богове. Разкопчаната до кръста копринена риза на Дарнъл Пруит разкриваше мощна тъмнокафява гръд, върху която проблясваха три златни верижки. На танцуващите пламъци на огъня кожата му приличаше на лакирано абаносово дърво и той се извисяваше като древен африкански бог. Жената притисна пръсти към гърлото си.

— Все още не разбирам. Той би трябвало да ме плаши.

— Вместо това е обратното — с лека завист се усмихна Джанин. — Някоя от вас трябва да ми заеме един от тях. Поне за тази нощ.

— Няма да съм аз — отсече Шарън.

Фактът, че Рон Макдърмит бе най-ниският от мъжете край огъня и се бе самопровъзгласил за ексцентрик, ни най-малко не намаляваше сексуалната му мегаватова мощност, още повече че умело подбраните му слънчеви очила го превръщаха в пълно копие на Том Круз.

Един по един женските погледи се насочиха към Хийт. Строен и гъвкав, с волева брадичка и златисти отблясъци от огъня в кестенявите коси, той стоеше точно в средата на този елитен отряд от воини, едновременно един от тях и някак си настрани. Беше по-млад и суровият му характер се бе изградил не на футболното игрище, а на масата за преговори, но това не го правеше по-малко властен. Той бе човек, с когото не можеш да не се съобразяваш.

— Тръпки ме побиват, като гледам как идеално се вписва сред останалите — отбеляза Моли.

— Това е любимият номер на неживите — измърмори ехидно Фийби. — Шейпшифтърите променят формата си и се превръщат в това, което хората искат да видят.

Анабел сподави непреодолимото си желание да го защити.

— Харвардски умник, с лустросани маниери на джентълмен и обаяние на провинциален гамен — обобщи Чърмейн. — Точно заради това младите момчета се избиват да подписват договори само с него.

Фийби потупа с върха на маратонката си по дъските на пристана.

— Има само една полза от тип като Хийт Чампиън.

— Хайде, пак се започва — промърмори Моли.

— Става за тренировъчна мишена — изви презрително устни сестра й.

— Престани! — избухна Анабел.

Всички се вторачиха слисано в нея. Младата жена отпусна юмруци и побърза да бие отбой.

— Искам да кажа… аз имам предвид… Ако един мъж каже нещо подобно за жена, ще го хвърлят в затвора. Затова не смятам… ами… не мисля, че една жена трябва да говори такива неща за някой мъж.

Фийби изглеждаше очарована от протеста на брачната посредничка.

— Виж ти, Питона се сдоби със защитник.

— Аз просто изказвам мнението си — смънка Анабел.

— Тя има право — обади се Кристъл и закрачи към брега. — Трудно е да се възпитат момчета с добро самочувствие, а подобни изказвания никак не помагат.

— Вярно е. — Фийби прегърна брачната агентка през кръста. — Аз също имам син и не би трябвало да забравям това. Просто… съм малко притеснена. Имам по-голям опит в общуването с Хийт, отколкото ти.

Загрижеността й бе искрена и Анабел омекна.

— Наистина няма защо да се тревожиш.

— Трудно ще бъде. Чувствам се виновна.

— За какво?

Фийби забави крачки и двете изостанаха от останалите. Потупа Анабел по същия начин, по който потупваше децата си, когато беше обезпокоена.

— Опитвам се да намеря тактичен начин да го кажа, но не мога. Разбираш, че той те манипулира, за да се добере до мен, нали?

— Не можеш да го виниш, че се опитва — отвърна тихо Анабел. — Той е добър агент. Всички го казват. Може би е време да заровите томахавките.

Съжали за думите в мига, в който ги изрече. Не знаеше нищо за това как работят вътрешните механизми на НФЛ и не би трябвало да учи Фийби как да управлява империята си.

Но Фийби само въздъхна и свали ръка от талията й.

— Няма добри агенти. Но поне някои от тях не си проправят път, забивайки ти нож в гърба.

Хийт сякаш бе доловил опасността и приближи към тях.

— Рон бе хвърлил око на последната курабийка, Анабел, но аз успях да я грабна пръв. Забелязах колко раздразнителна ставаш, ако твърде дълго останеш без шоколад.

Тя повече предпочиташе карамела, но нямаше намерение да се впуска в спор с него пред най-големия му враг, затова взе подадената курабийка.

— Фийби, искаш ли да си я разделим?

— Пестя калории за втора чаша вино — отвърна собственичката на „Старс“ и без да погледне спортния агент, се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

— Е, докъде стигна планът ти? — попита Анабел, вперила поглед в отдалечаващия се гръб на госпожа Кейлбоу.

— Ще проработи.

— Май няма да е много скоро.

— Тактика, Анабел. Всичко е въпрос на тактика.

— Вече го спомена. — Подаде му курабийката. — На теб ще ти дойде по-добре.

Той отхапа едно парче. Младата жена чу откъм брега Джанин да казва, че трябва да дочете книгата до утре. Докато всички й пожелаваха лека нощ, Уебстър сложи нов компактдиск в уредбата и оттам се разнесе песен на Марк Антъни. Рон и Шарън затанцуваха салса на пясъка. Кевин грабна Моли и двамата се присъединиха към първата двойка. Трябваше да се признае, че стъпките им се удаваха много по-добре, отколкото на семейство Макдърмит. Фийби и Дан се погледнаха в очите, засмяха се и също се впуснаха в танца.

Пръстите на Хийт се стегнаха около лакътя на Анабел.

— Хайде да се поразходим.

— Не. И без това ни подозират. А Фийби отлично знае какво си намислил.

— Нима? — Той захвърли остатъка от курабийката в кошчето за смет. — Ако не искаш да се разхождаме, можем да потанцуваме.

— Добре, но трябва да танцуваш и с останалите жени, за да не заподозре някой.

— Какво?

— Моли мисли… О, няма значение. Просто пръскай щедро съмнителното си обаяние, става ли?

— Ще се отпуснеш ли?

Улови я за ръката и поведе към останалите.

Тя изрита сандалите си и се остави да я завладее духът на вечерта. Благодарение на уроците, на които Кейт я бе принуждавала да ходи, Анабел беше добра танцьорка. Или Хийт също бе вземал уроци, или беше роден танцьор, но й партнираше достойно. Що се отнасяше до светски умения, той явно владееше всички номера.

Песента свърши и младата жена зачака следващата. С плискащите на брега вълни, пращящия огън, звездното небе и плашещо изкусителния мъж до нея, това бе образец на романтична нощ. Дано да не засвирят някоя балада — това би било твърде жестоко. За нейно облекчение, следващите мелодии също бяха бързи.

Тя танцува с Дарнъл и Кевин, а Хийт — със съпругите им. След малко двойките отново се събраха и останаха така до края на вечерта. По някое време Кевин и Моли изчезнаха, за да нагледат децата. Сплели ръце, Фийби и Дан се отдалечиха по плажа. Останалите продължиха да танцуват, събличаха тениските, попиваха потните си вежди, освежаваха се със студена бира или чаша вино, докато музиката отново ги пришпорваше. Косата на Анабел прилепна към страните й. Хийт изпълни почти безупречно един пирует в стил Траволта и двамата се засмяха. Пиха още вино, събираха се, разделяха се. Бедрата им се докосваха, краката им се допираха, кръвта кипеше във вените им. Кристъл търкаше стегнатото си дупе о съпруга си като пощуряла от танците тийнейджърка. Дарнъл сграбчи съпругата си за бедрата и впи поглед в очите й. Чърмейн вече не изглеждаше толкова благопристойна и сдържана.

В небето проблеснаха искри. Парчето „Хей Йа!“ на „Ауткаст“ бумтеше, гърдите на Анабел се докоснаха до тези на Хийт. Тя се вгледа в полузатворените тъмнозелени очи и си помисли как малко алкохол може да бъде идеално извинение за една лудост, която обичайно никога не би сторила. На следващата сутрин винаги можеше да каже: „Боже, бях яко отцепена. Напомни ми никога повече да не пия“.

Все едно да получи безплатен билет за Рая.

 

 

Някъде между Марк Антъни и Джеймс Браун, Хийт започна да забравя, че тя е негова сватовница. И когато се запътиха към бунгалото, обвиняваше нощта, музиката, твърде многото изпити бири и тези диви червеникави къдрици, танцуващи около главата й. Обвиняваше палавите кехлибарени искри в очите й, докато го подканяше да върви по-бързо. Обвиняваше закачливата извивка на устните и малките й боси нозе, изпод които хвърчаха пясъчни струи, но най-вече обвиняваше обета за временно целомъдрие, който сега му се струваше твърде строг, иначе щеше да си припомни, че това е Анабел, неговата сватовница, неговата… нещо като… приятелка.

Наближиха тъмното бунгало и тя се умълча. Разбира се, тази вечер не бе първият път, когато го спохождаха сексуални мисли за нея, но това беше нормалната реакция на един мъж спрямо една интригуваща жена. Като сексуален партньор Анабел нямаше място в живота му и той трябваше да се вземе в ръце.

Отвори вратата и я задържа, за да мине „съквартирантката“ му. През цялата вечер смехът й бе отеквал като звън на камбанки в главата му и когато червенокосата жена докосна неволно рамото му, усети нежелан прилив на кръв в слабините си. От него се разнасяше мирис на дървесен пушек, примесен с лекото ухание на шампоан. С мъка потисна желанието да зарови лице в косата й. Мобилният му телефон лежеше на масичката, където го бе оставил преди пикника, за да не се изкушава да го използва. Обикновено щеше първо да провери съобщенията си, но тази вечер нямаше желание. От своя страна Анабел беше заета като трудолюбива пчеличка. Промуши се покрай него и запали лампата, като пътьом вдигна щорите. Отвори прозореца, за да се разхлади, после вдигна чантата си, която бе оставила на дивана, и отново я сложи обратно. Когато най-после го погледна, той забеляза върху потничето й влажно петно, където бе разляла третата си чаша вино. А той, какъвто си беше негодник, отново й я бе напълнил.

— По-добре да си лягам — заяви младата жена и задъвка долната си устна.

Той не можеше да откъсне поглед от малките прави зъби, забиващи се в розовата плът.

— Не още — чу се да казва. — Прекалено съм неспокоен. Искам да поговоря с някого.

Да докосна някого.

Но вярна на себе си, Анабел прочете мислите му и тутакси нагази в дълбокото.

— Трезвен ли си?

— Почти.

— Чудесно. Защото аз не съм.

Очите му се приковаха върху устата й, влажна като розова пъпка. Устните й се разтвориха като венчелистчета на цвете. Хийт се опита да измисли някоя цинична забележка, която да я обиди и така да се измъкне от опасната ситуация, но нищо не му хрумваше.

— А ако не бях почти трезвен? — тръсна той.

— Но ти си. Почти. — Очите й с цвят на разтопен карамел не се откъсваха от лицето му. — Ти си много самодисциплиниран човек. Възхищавам ти се за това.

— Е, някой от нас трябва да е самодисциплиниран, нали?

Тя закърши ръце. Изглеждаше прелестна — смачкани дрехи, пясък, полепнал по глезените, и този облак от разрошени блестящи коси…

— Точно така.

— А може би не.

Да върви по дяволите самодисциплината. И двамата бяха зрели хора. Знаеха какво правят. Хийт пристъпи към нея.

Тя вдигна ръце.

— Аз съм пияна. Много, много пияна.

— Разбрах.

Пристъпи още по-близо.

— Изобщо не разбирам какво правя. — Тя отстъпи бързо и непохватно назад. — Напълно отцепена. Всичко е изфирясало от главата ми.

— Добре.

Той спря и зачака.

Върхът на сандала й се премести леко напред.

— Не отговарям за постъпките си.

— Отлично те разбирам.

— В момента всеки мъж ще ми се стори желан. — Още една стъпка към него. — Дори да влезе Дан, Дарнъл, Рон — всеки мъж! — мисля, че ще му се нахвърля. — Нослето й се сбърчи възмутено. — Дори Кевин! Съпругът на най-добрата ми приятелка, можеш ли да си представиш? Ето колко съм пияна. Искам да кажа… — Пое дълбоко въздух. — Ти! Можеш ли да повярваш? Толкова съм се натряскала, че всички мъже ми се струват еднакви.

— Тоест ще вземеш всичко, което ти е подръка, така ли?

О, това беше твърде лесно. С една крачка скъси оставащото между тях разстояние.

Анабел преглътна с усилие.

— Трябва да съм честна.

— Съгласна си да се задоволиш дори с мен?

Тесните й рамене се изправиха, но отново увиснаха.

— За нещастие, ти си единственият мъж в стаята. Ако тук беше някой друг, щях…

— Зная. Да му скочиш. — Прокара върха на пръста си по извивката на бузата й. Тя се притисна към дланта му. Хийт погали с палец брадичката й. — Сега ще млъкнеш ли, за да те целуна?

Тя примигна, гъстите мигли скриха дяволитите й очи.

— Наистина ли?

— О, да.

— Защото, ако го направиш, ще отвърна на целувката ти, затова не бива да забравяш, че аз съм…

— Пияна. Ще го запомня. — Плъзна пръсти в косата й, която от седмици копнееше да докосне. — Ти не си отговорна за действията си.

Анабел впи поглед в него.

— Казвам го пак, за да разбереш.

— Разбирам — промълви той тихо.

И след това я целуна.

Изви я към себе си — докосна гъвкавото й тяло, жарките й устни се долепиха до неговите и усети вкуса й. Къдриците й се увиха около пръстите му като копринени панделки. Той освободи едната си ръка и погали гърдите й. През дрехата зърното й настръхна под дланта му. Изкусителката обви ръце около врата му и прилепи бедра о неговите. Езиците им се преплетоха в еротичен танц. Хийт бе полудял от страст. Искаше повече, ръката му се плъзна под потничето й, за да усети голата й плът.

Приглушен немощен вик разкъса обгърналата го мъгла. Тя потрепери и притисна длани в гърдите му.

Той се отдръпна.

— Анабел?

Младата жена се взря в него с плувналите си в сълзи очи, подсмръкна, а ъгълчетата на меката розова уста се отпуснаха разочаровано.

— Ех, ако наистина бях пияна — прошепна тя.