Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (23)

22

Анабел изскочи в празния коридор. От високоговорителите се чуваше тиха музика, малки аплици хвърляха приглушена, романтична светлина по стените, облицовани с гранит, ала тя не спираше да трепери. Винаги бе смятала, че Роб беше разбил сърцето й, ала онази болка бе нищо в сравнение с тази, която изпитваше сега. Докато минаваше покрай основния салон, се натъкна на уютно кътче с малък диван за двама и два стола „Шератон“. Пристъпи вътре, препъвайки се с премрежени от сълзите очи. Хийт я последва, но тя остана с гръб към него, а той прояви достатъчно разум, за да не я докосне.

— Преди да кажеш нещо, за което после може да съжаляваш, Анабел, ти предлагам, като се прибереш у дома, да включиш факса. Изпратих ти чека от бижутера за пръстен с много голям диамант. Обърни внимание на датата на поръчката. Вторник, преди четири дни.

Значи, не я бе излъгал, когато й каза, че е решил да се ожени за нея в нощта на купона. Но дори и това не можа да я утеши. Макар да знаеше, че в душата му зее емоционална дупка, поглъщаща чувствата му, все си бе мислела, че може да се удържи самата тя да не падне никога в нея.

— Слушаш ли ме? — попита я той. — Реших да се оженя за теб много преди да се запозная с някой от семейството ти. Съжалявам, че ми отне толкова време да се осъзная, но както ти побърза да изтъкнеш, аз съм пълен идиот и това, което направих тази вечер, доказва правотата ти. Трябваше да говоря с теб насаме, но изведнъж ми хрумна колко ще се зарадват и трогнат близките ти да бъдат част от това. Очевидно емоциите са размътили мозъка ми.

— Не ти хрумна, че мога да откажа, нали? — Младата жена се втренчи невиждащо в размитото си отражение в прозореца. — Толкова беше уверен, че съм влюбена в теб до уши, че нито за миг не се поколеба.

Той застана зад гърба й, толкова близо, че тя усети топлината на тялото му.

— А не си ли?

Беше си мислила, че много ловко се е измъкнала, размахвайки измислената си история с Дийн под носа му, но той бе разгадал постановката й, а сега бе откраднал и жалките остатъци от гордостта й ведно с всичко останало.

— Да, влюбена съм, но какво от това? Аз лесно се влюбвам. Слава богу, също толкова лесно ми минава.

Опашата лъжа.

— Не говори така.

Анабел най-сетне се извърна с лице към него.

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Ти видя как добре се оправих с момчетата на купона и тутакси осъзна, че мога да бъда много полезен бизнес партньор, с което ще компенсирам липсата на изискани маниери и бляскава външност.

— Престани да се подценяваш. Ти си най-красивата жена, която познавам.

Можеше да се присмее на очевидната му наглост, ако не я болеше толкова много.

— Зарежи лъжите. Аз съм компромис, и двамата знаем това.

— Никога не правя компромиси — парира Хийт. — И съм дяволски сигурен, че не съм направил и с теб. Понякога хората си пасват и си намират идеалната половинка. Това се случи и с нас.

Той беше лицемерен като змия, но тя нямаше да се остави да я излъже.

— Вече започвам да разбирам. Ти си от тези, които не си позволяват да нарушат срока, който са определили за постигането на определена цел. Трийсет и петият ти рожден ден наближава. Време е да се поразмърдаш, нали? На купона видя, че съм чудесно бизнес допълнение. Харесва ти да бъдеш с мен. А тази вечер откри, че съм родена с онази сребърна лъжичка в уста, за която винаги си мечтал. Предполагам, че това е било като черешката на тортата за теб. Но си забравил нещо, нали? — Заповяда си да срещне погледа му. — Ами любовта? Какво ще кажеш за това?

Хийт дори не трепна.

— Какво за нея? Слушай внимателно, защото няма да бъда кратък. Ти си красива, всяка частичка от теб. Обичам косата ти, тази огнена копринена вихрушка. Обичам да докосвам тези непокорни къдрици, да вдъхвам уханието им. Обичам начина, по който мръщиш нос, когато се смееш. Това ме кара да се смея и аз всеки път. Обичам да те гледам как се храниш. Понякога омиташ чинията лакомо, сякаш те гонят, но когато разговорът те увлече, забравяш за всички вкуснотии пред теб. Бог ми е свидетел, че обичам да те любя. Пожелавам те дори само като си го помисля. Обичам трогателната ти привързаност към онези старци. Възхищавам се на упорития ти труд…

И той продължи, докато кръстосваше върху малкия квадратен килим, изброявайки добродетелите й.

Започна да описва бъдещето им, нарисува розова картина на съвместния им живот в къщата му, партитата, които ще устройват, вълнуващите ваканции, които ще имат. Дори имаше дързостта да спомене деца, което окончателно я взриви.

— Престани! Веднага престани! — Тя стисна ръце в юмруци. — Изреди всичко, с изключение на единственото, което исках да чуя. Аз искам да обичаш мен, Хийт, не ужасната ми коса или умението ми да се оправям с клиентите ти, или това, че имам семейство, за което винаги си мечтал. Искам да обичаш мен, но ти не знаеш какво е любов, нали?

Чампиън остана невъзмутим.

— Чу ли всичко, което ти казах?

— Всяка думичка.

Той я пронизваше с поглед, опитвайки се да я омае и покори с убийствената си самоувереност.

— Тогава как бих могъл да не те обичам?

Ако не познаваше до болка всичките му ловки номера, можеше и да се хване, но сега думите му бяха напразно.

— Не зная — промълви младата жена тихо. — Ти ми кажи.

Хийт вдигна ръце, но тя усети как трескаво търси изход.

— Роднините ти са прави. Ти си ходещо бедствие. Какво искаш? Само ми кажи какво искаш.

— Искам най-доброто ти предложение.

Той се взря в нея. Настойчиво, пронизващо, заплашително, завладяващо. И тогава немислимото се случи. Извърна поглед. Със свито сърце Анабел видя как пъхна ръце в джобовете си, а раменете му се отпуснаха едва забележимо.

— Вече го получи.

Тя прехапа устни и кимна.

— Така си и мислех — рече и си тръгна.

Нямаше пари в себе си, но взе такси, а когато стигнаха пред дома й, помоли шофьора да я изчака, докато влезе вътре, за да вземе. Роднините й можеха всеки миг да се изсипят. Анабел грабна един куфар и започна да хвърля в него всичко, което й попадна пред очите. Не си позволяваше да мисли или чувства. Петнайсет минути по-късно беше в колата.

 

 

Малко преди полунощ в събота Порша разбра новината за предложението на Хийт. Обади й се Бакстър Бентън, който от години обслужваше масите в „Мейфеър Клъб“ и беше подслушал всичко, казано на семейното парти на Грейнджър. Порша се бе свила на дивана, увита в стара плажна кърпа, по долнище на анцуг — вече не можеше да се пъхне в джинсите — сред море от обвивки на бонбони и смачкани книжни салфетки. След като затвори телефона, тя скочи на крака. За пръв път от няколко седмици изпитваше вълнение. В крайна сметка не бе изгубила прословутия си нюх. Ето защо не бе успяла да намери подходяща жена на Питона за последното запознанство. Химията, която бе усетила между него и Анабел онзи ден в офиса му, не беше въображаема.

Прекрачи падналата на пода плажна кърпа и грабна един брой на „Трибюн“, за да види датата. Договорът й с Чампиън изтичаше във вторник, след три дни. Остави вестника и закрачи из стаята. Ако постигнеше щастлив завършек на тази история, тогава може би, само „може би“, щеше да приключи със „Стабилни бракове“, без да се чувства неудачница.

Вече минаваше полунощ и до сутринта нищо не можеше да предприеме. Порша огледа безпорядъка наоколо. Чистачката бе напуснала преди две седмици, а тя още не бе назначила нова. Всички мебели бяха покрити с прах, кошчетата за боклук преливаха, а килимът се нуждаеше от прахосмукачка. Вчера дори не бе ходила на работа. Какъв бе смисълът? Вече нямаше помощнички, от персонала бяха останали само Инес и момчето, което поддържаше уебсайта на агенцията, или тази част от бизнеса, която най-малко я интересуваше.

Тя докосна лицето си. Тази сутрин беше ходила при дерматолога си. Адски не навреме, но пък и целият й живот се бе превърнал в ад. При все това за пръв път от седмици усещаше искрица надежда.

 

 

В събота вечерта Хийт се напи до неузнаваемост. Също като неговия старец някога. Липсваше му само някоя курва, увесена на ръката, и щеше да бъде досущ като баща си. Е, крушата не пада по-далеч от дървото. Като се замислеше, татенцето щеше да се гордее с него, защото преди няколко часа бе смазал една жена наистина жестоко, е, може би не физически, но емоционално. Но и тя не му бе останала длъжна. Удари го по болното му място. Когато най-сетне призори се стовари в леглото, му се искаше да й бе казал, че я обича, да бе изрекъл думите, които тя искаше да чуе. Но не можеше да я лъже. Анабел означаваше твърде много за него.

Събуди се чак в неделя следобед. Залитайки, отиде под душа и пъхна пулсиращата си глава под струята. В момента трябваше да бъде на стадиона „Солджър Фийлд“ заедно със семейството на Шон, но вместо да се приготви за излизане, щом излезе от банята, облече халата, отиде в кухнята и посегна към кафеварката. Не се бе обадил на нито един клиент да му пожелае успех, а дори не му пукаше.

Извади от бюфета една чаша и се опита да събуди в себе си още негодувание срещу Анабел. Все пак тя го бе наранила. Съсипа плана му, а той беше толкова добър и за двамата. Защо не му повярва? Защо вместо това искаше да чуе цял куп безсмислени глупости? Действията бяха много по-убедителни от думите, а след като се оженят, щеше да й покаже колко е ценна за него по начина, по който умееше.

Глътна няколко аспирина и се повлече долу по стълбите към скъпата, почти празна аудио-видео зала на долния етаж, за да изгледа няколко мача. Не беше облечен, нито пък обръснат, не бе ял, но пукната пара не даваше за нищо. Докато превключваше спортните канали, си спомни как семейството й се бе нахвърлило отгоре му, след като тя си тръгна. Като пасаж пирани.

— Каква игра играеш, Чампиън?

— Обичаш ли я, или не?

— Никой, който нарани Анабел, няма да се измъкне безнаказано!

Дори Кандейси се бе присъединила.

— Сигурна съм, че я разплака, а тя мрази, когато лицето й се зачерви и подпухне.

— По-добре си върви — накрая бе обобщил мнението на всички Чет.

През останалата част от неделния следобед, чак до вечерта, Хийт се прехвърляше от един мач на друг, без изобщо да вникне в играта. През целия ден не отговори на нито едно телефонно обаждане, но не искаше някой да се обади в полицията, затова се насили да издържи един разговор с Боди, като се извини, че е пипнал някакъв грип. След това се качи горе и грабна едно пликче с картофен чипс. Имаше вкус на пепел. Все още по халат, се настани в самотно кресло в дневната с бутилка уиски в ръка.

Съвършеният му план се бе сгромолясал. Само за една кошмарна вечер бе изгубил съпруга, любовница, приятел, тъй като те всички бяха един човек. Дългата самотна сянка на парка за каравани „Бо Виста“ бавно се прокрадваше към него.

 

 

Порша прекара неделята в апартамента си, с притиснат към ухото телефон, в напразни опити да открие Чампиън. Накрая се свърза със секретарката му и й обеща уикенд в спа център, ако тя успее да го открие. Жената й се обади чак в единайсет вечерта.

— Болен е и си е у дома — осведоми я. — И то в ден с толкова мачове. Никой не може да повярва.

— Боди говорил ли е с него?

Порша изпита неочаквано радост да произнесе името му.

— Да, така разбрахме, че е болен.

— Значи… Боди го е посетил?

— Не. Той все още не се е върнал от Тексас.

Агентката затвори. Сърцето я болеше, но сега не можеше да си позволи да се размеква. Нито за миг не бе повярвала, че Питона е болен, и веднага набра домашния му номер. Включи се гласовата му поща. Опита отново, но той не вдигна. Пак докосна лицето си. Как да се престраши?

Но как можеше да не го направи?

Спусна се към спалнята и се разрови в чекмеджетата на скрина, докато не откри най-големия си шал от „Ермес“. При все това продължаваше да се колебае. Отиде до прозореца и се взря в мрака.

Да става каквото ще!

 

 

Гласът на Уили Нелсън се носеше от стерео уредбата, а Хийт дремеше. Някъде около полунощ го събуди входният звънец. Не му обърна внимание. Но звъненето продължи. Когато повече не можеше да търпи дразнещия звук, излезе в коридора, грабна маратонките и ги запрати по вратата.

— Махай се!

Върна се в празната дневна и хвана чашата с уиски. Остро трополене по прозореца го накара да се извърти рязко… и се втренчи в някакво ужасяващо видение, излязло направо от ада.

— Мамка му! — Чашата се разби на пода, а уискито опръска голите му прасци. — Какво, по дя…

Кошмарното видение се шмугна в храсталака.

— Отвори проклетата врата!

— Порша?

Той прекрачи счупените стъкла, но видя само клоните да се полюшват отвън пред прозореца. Никога не би отгатнал кому принадлежи това тъмно, забулено в нещо като покров, лишено от телесен цвят човешко лице, ако не бяха огромните втренчени очи. Върна се в преддверието и отвори вратата. На верандата нямаше никой.

— Ела тук — чу се съскане иззад храстите.

— Няма начин. Чел съм Стивън Кинг. Ти ела при мен.

— Не мога.

— И аз няма да помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Дадено — предаде се тя накрая, — но се обърни.

— Добре — съгласи се той, но не помръдна.

Порша неохотно се измъкна от сенките и излезе на алеята. Беше облечена в дълго черно палто, а главата й бе омотана в много скъп шал. Държеше дланта на челото си като козирка.

— Гледаш ли?

— Разбира се, че гледам. Да не мислиш, че съм луд?

Секундите продължаваха да се нижат и тя най-после свали ръката си.

Лицето й беше синьо. Цялото й лице и това, което се виждаше от шията. Не някаква лека синина, а ярко, набиващо се на очи, плътно синьо, все едно бе член на нюйоркската пърформанс група „Сините извънземни“. Само устните й и бялото на очите й не бяха в същата тоналност.

— Зная — рече тя. — Приличам на смърф.

Хийт примигна.

— Аз бих използвал друго сравнение, но си права. Това измива ли се?

— Мислиш ли, че щях да се размотавам в този вид, ако се измиваше?

— Предполагам, че не.

— Това е специален козметичен киселинен пилинг. Направих го вчера сутринта — ядосано обясни Порша, като че ли той бе виновен. — Очевидно не съм имала намерение да излизам, докато не избледнее.

— Но сега си тук. Колко дълго трае това смърфско нещо?

— Още няколко дни, след това кожата ще се обели. Вчера беше още по-зле.

— Трудно ми е да си представя. И си се подложила на всичко това, защото…?

— Защото отстранява мъртвите клетки и стимулира новите… Няма значение. — Тя огледа небръснатото му лице, белия халат, босите крака и мокасините „Гучи“. — Май не съм единствената, която мяза на дяволско изчадие.

— Не може ли човек поне веднъж в живота да си вземе почивен ден?

— В неделя, при това в разгара на футболния сезон? Не мисля. — Порша се вмъкна покрай него в преддверието и тутакси изгаси лампата. — Трябва сериозно да поговорим.

— Не разбирам защо.

— Бизнес, Хийт. Трябва да говорим за бизнес.

При други обстоятелства щеше да я изхвърли, но уискито вече не му помагаше, а имаше нужда да си поговори с някого, който няма по подразбиране да застане на страната на Анабел. Поведе я към дневната и — защото не приличаше на проклетия си баща и познаваше правилата на елементарната учтивост — намали светлината на единствената лампа в помещението.

— Край камината има счупени стъкла.

— Виждам. — Порша очевидно забеляза отсъствието на мебели, но не каза нищо. — Чух, че миналата вечер си предложил на Анабел Грейнджър да се омъжи за теб. Но това, което не проумявам, е, защо малката тъпачка ти е отказала. Имайки предвид, че е побягнала от „Мейфеър Клъб“ без теб, предполагам, че точно това се е случило.

Гневът и обидата, задето се бяха отнесли несправедливо с него, избухнаха с нова сила.

— Защото е напълно откачена, ето защо! Само това ми липсваше, като че ли и без това си нямам достатъчно неприятности. И не я наричай „тъпачка“.

— Извинявай — изрече Порша провлечено.

— Сякаш пред нея се е строил цял полк от нетърпеливи женихи.

— Чух, че предишният й годеник имал проблем с половата си ориентация, така че спокойно мога да заявя, че ти си крачка напред.

— Очевидно не съм.

Изглежда, Пауърс не бе забелязала, че шалът се е смъкнал от главата й. Под него косата й бе в пълен безпорядък — сплескана от едната страна и щръкнала от другата. Трудно бе да се разпознае в това приличащо на сомнамбул създание някогашната Порша, достойна за корицата на модно списание.

— Още от самото начало се опитах да ти обясня, че от такава като нея всичко може да се очаква — заговори тя. — Преди всичко никога не биваше да въртиш бизнес с госпожица Грейнджър. — Пристъпи по-близо. Очите й го пронизваха с тайнствената си синева, като два бездънни кратера. — И най-важното, не трябваше да се влюбваш в сватовницата си.

Все едно че го прониза с кинжал в корема.

— Не съм влюбен в нея! Не се опитвай да ми приписваш такива чувства.

Порша огледа празната бутилка от уиски.

— Да бе, не можеш да ме заблудиш.

Не, нямаше да търпи това.

— Какво ви става на вас, жените? Не можете ли да оставите всичко така, както е? Ние с Анабел се разбираме идеално. Но това не се оказа достатъчно за нея. Тя е дяволски комплексирана. — Започна да кръстосва нервно из стаята, докато в него все по-силно се надигаше усещането, че е несправедливо обиден. Мислено затърси нещо, което да потвърди думите му. — Например направо е побъркана на тема коса.

Порша най-после си припомни за своята коса и внимателно я докосна.

— С коса като нейната, мисля, че малко суетност може да й бъде простена.

— Ама тя мрази косата си — заяви той триумфиращо. — Казах ти, направо не е с всичкия си.

— При все това ти искаш да се ожениш за нея.

Гневът му стихна. Усещаше се като изцеден лимон. Нуждаеше се от още уиски.

— Всичко се разви някак неочаквано. Тя е мила, умна — умът й реже като бръснач и е много съобразителна, не само начетена. И е забавна. Боже, наистина ме кара да се смея. Приятелките й я обичат и само това говори достатъчно, защото те са невероятни жени. Не зная… Когато съм с нея, забравям за работата и…

Замълча. И без това бе казал твърде много.

Порша отиде до камината. Палтото й се разтвори. Под него се показаха долнището на червен анцуг и нещо като горнище на пижама. При обичайни обстоятелства той не би възприел сериозно жена с наситеносиньо лице и коса, опърпана като птиче гнездо, но все пак тя бе Порша Пауърс и той беше нащрек, и както се оказа, ненапразно, защото тя тутакси нанесе удара си.

— Но въпреки това ти, изглежда, я обичаш.

Хийт едва успя да прикрие объркването си.

— Стига, Порша, ние с теб си приличаме. И двамата сме реалисти.

— Само защото съм реалистка, не означава, че не вярвам в любовта. Е, може би не всички имат късмета да я срещнат, но… — Тя махна с ръка плахо, което никак не бе присъщо за нея. — Предложението ти сигурно здравата я е изненадало. Разбира се, тя те обича. Долових го по време на неуспешната ни среща. Изненадана съм единствено, че тя не е готова да се примири с емоционалните ти задръжки и е отхвърлила предложението ти.

— Това, че не исках да я лъжа, не означава, че предложението не беше дяволски добро. Щях да й дам всичко, от което се нуждае.

— Освен любов. Това искаше да чуе тя, нали?

— Думи, празни думи! Само делата са от значение.

С върха на обувката си агентката побутна гнусливо бутилката от уиски, търкаляща се на пода.

— А не ти ли е идвало наум — питам те, само защото това ми е професията — че е възможно именно Анабел да е нормалната, а ти да си сбърканият?

— Мисля, че е по-добре да си вървиш у дома.

— А пък аз мисля, че прекалено се горещиш. Запознахме те с блестяща върволица от жени, но Анабел се оказа единствената, за която пожела да се ожениш. Дори само това би трябвало да ти даде достатъчно храна за размисъл.

— Разглеждам ситуацията логически. Това е всичко.

— О, да, ти си майстор в логиката, не може да се отрече — кимна Порша и заобиколи счупените стъкла. — Стига, Хийт! Престани с тези глупости! Не мога да ти помогна, ако не ми обясниш защо си изградил тази стена около себе си.

— Какво означава това? Решила си да се правиш на психиатър?

— Защо не? Бог ми е свидетел, че умея да пазя тайни. А и нямам цяла армия от близки приятели, готови да ги изтръгват от мен.

— Повярвай ми, едва ли ще ти е интересно да чуеш за травмите от детството ми. Да кажем само, че когато станах на петнайсет, разбрах, че оцеляването ми зависи от това, да не отдавам сърцето си на никого. Веднъж измених на този принцип и ми излезе много скъпо. И знаеш ли какво? Оказа се много по-здравословно да живея така. На всички го препоръчвам. — Пристъпи към нея. — Освен това, по дяволите, никак не ми се нрави намека ти, че съм някакво безчувствено чудовище, защото не съм такъв.

— Това ли разбра от думите ми? Е, ясно е, че всички класически симптоми са налице.

— Какви симптоми?

— На един влюбен мъж, естествено.

Хийт се сепна, сякаш го бе ударила.

— Погледни се. — Тонът й се смекчи. Стори му се, че долови в гласа й нотки на искрено съчувствие. — Тук не става дума за провалена сделка, а за твоето разбито сърце.

В главата му сякаш отекна тътен.

Порша се приближи към прозореца. Думите й достигаха до него приглушени, като че ли едва ги изтръгваше от гърлото си.

— Мисля… мисля, че точно така хора като нас двамата усещат любовта — като заплаха и опасност. Ние винаги трябва да владеем ситуацията, а любовта отслабва волята ни, прави ни уязвими. Хора като нас… Ние не понасяме уязвимостта. Но при все че полагаме всички усилия, рано или късно, любовта ни застига. И тогава… — Пое пресекливо дъх. — И тогава рухваме.

Все едно че го удари в диафрагмата и дишането му секна.

Жената се извърна бавно към него с вдигната глава. По сините й страни се виждаха сребристи ивици.

— Ще обявя кандидатката си. — Разбра, че той не е схванал за какво му говори, и продължи: — Обеща на мен и на Анабел, че имаме право да ти представим по още една кандидатка. Анабел ти представи Делейни Лайтфийлд. Сега е моят ред.

— Искаш да ме запознаеш с някоя? И то сега? Точно след като ми каза, че съм влюбен в Анабел?

— Имаме сключен договор — напомни му тя, като избърса носа си в ръкава на скъпото палто. — Ти постави условията, а аз имам на разположение прелестна млада жена. Точно такава, каквото ти трябва. Силна духом. Умна. Е, малко е импулсивна и темпераментна, но точно заради това няма да ти омръзне. Естествено, привлекателна е, като всички кандидатки, избрани от „Стабилни бракове“. Освен това притежава удивителна червена коса…

Обикновено Хийт не беше от бавно загряващите и сега най-сетне включи.

— Искаш да ме запознаеш с Анабел?

— Не само искам. Ще го направя — ядоса се тя. — Имаме сделка. Договорът ти ще изтече едва в полунощ, във вторник.

— Но…

— Не можеш да продължиш сам. Време е професионалист да вземе нещата в свои ръце. — И просто така силите й я напуснаха и една сълза се търкулна по бузата й. — Анабел притежава… широко скроена душа, каквато ти нямаш. Тя е като свеж полъх, жена, която… ще съхрани човечността в теб. Няма да се задоволи с по-малко. — Гърдите й се повдигнаха, когато пое дъх, дълбоко и накъсано. — За съжаление, първо трябва да я откриеш. Разпитах тук-там. Не си е у дома.

Новината го стресна. Той искаше тя да е в безопасност в къщата на баба си. И да го чака.

Устните на Порша образуваха розова линия на фона на тъмносините й бузи.

— Чуй ме, Хийт! Обади ми се веднага щом я намериш. Не се опитвай сам да се справиш. Нуждаеш се от помощ. Разбираш ли ме? Това е моето запознанство.

Единственото, което той бе в състояние да разбере в момента, беше дълбочината на собствената му глупост. Обичаше Анабел. Разбира се, че я обичаше. Това обясняваше всички онези чувства, които толкова се боеше да назове.

Трябваше да остане сам и добре да помисли. Порша, изглежда, го разбра, защото пристегна палтото си и излезе от стаята. Хийт имаше чувството, че тежка футболна топка го е цапардосала здравата по главата. Свлече се в креслото и зарови лице в дланите си.

Токчетата на агентката отекваха по мраморния под в преддверието. Той чу как тя отвори входната врата, а след това най-неочаквано и гласа на Боди.

— Мамка му!