Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (10)

9

Хийт беше бесен. Повече от всичко на този свят ненавиждаше да изглежда като глупак при всякакви обстоятелства, но най-вече в присъствието на Фийби Кейлбоу. И ето го тук, в напълно нехарактерна за него ситуация. Ако на партито имаше тийнейджъри, нямаше да възрази. Тийнейджърите му допадаха. Знаеше как да говори с тях. Но със съвсем малки деца, при това момиченца, не можеше да се оправя.

Гневът му към сватовницата растеше. Явно й беше много забавно да му изиграе този номер и може би нямаше да обърне толкова внимание, ако не беше замесена и Фийби, а всичко, свързано с нея, го дразнеше. Не му беше до шеги, когато ставаше дума за бизнес. Анабел знаеше това, но без много да му мисли, бе решила да го пробва, така че се наложи да отвърне на удара и да я сложи на място. Но това не го безпокоеше. Сантименталностите и угризенията са само за неудачниците.

За да се успокои малко, се зае да разглежда задния двор на семейство Кейлбоу. Беше просторен, с голям басейн и ниски, клонести дървета, явно предназначен за многочислено семейство. Днес от дърветата висяха някакви прозрачни розови боклуци, с каквито бяха украсени плочите във вътрешния двор и катерушката, както и малките масички и столчета, над които се развяваха от вятъра розови балони, вързани за облегалките на столчетата. Розовите кашони преливаха от лъскави натруфени роклички, като тази на Пипи Тъкър, а в очукан розов фургон бе струпан огромен куп от пластмасови чехли. Блестящи розови накити с имитации на скъпоценни камъни украсяваха високото като трон кресло, разположено в средата на двора. Само зелената пинята във формата на дракон, висяща от един клон на клена, оставаше незасегната от розовата напаст.

Въпреки умението да се държи непринудено във всякаква ситуация, сега Хийт се чувстваше като риба на сухо. Погледна към басейна с надежда. Там щеше да е в свои води. За съжаление, желязната врата беше заключена. Очевидно Моли и Фийби бяха решили, че е опасно да пуснат толкова малки деца близо до басейна, още повече че хората, които ги наглеждаха, бяха твърде малко. Но той щеше да надзирава проклетите хлапета. Обичаше опасностите. Ако имаше късмет, някоя малка напаст щеше да потъне за малко във водата и той, естествено, щеше да я спаси. Това навярно щеше да привлече вниманието на Фийби.

Собственичката на „Старс“ стоеше зад най-далечната от малките маси и трупаше отгоре някакви картонени джунджурийки. Също като на останалите, върху главата й стърчеше една от онези идиотски розови корони. Чампиън се втренчи възмутено в нея. Чувстваше се лично оскърбен. Един самоуважаващ се собственик на виден отбор трябваше да носи „Стетсън“ или да остане гологлав. Други варианти не се допускаха.

Госпожа Кейлбоу избра точно този миг, за да вдигне очи към него. Очите й се разшириха от изненада. Дори изпусна едно от картончетата.

— Хийт?

— Здравей, Фийби.

— Виж ти! Да не би да сънувам кошмар? — Тя вдигна падналото картонче… или както там му викаха. — Колкото и да ми се иска да изляза на ринга за поредния рунд по борба в кал, сега съм малко заета.

— Анабел реши, че няма да е зле да помогна тук.

— И ти се съгласи? Не вярвам на ушите си.

Той се насили да разтегне устни в най-обезоръжаващата си усмивка.

— Признавам, че се чувствам малко неловко, но ако ми кажеш какво да правя, ще се постарая.

Ала вместо да остане очарована, тя настръхна и лицето й доби обичайното си недоверчиво изражение. Но преди да го засипе с въпроси, от ъгъла изскочиха тълпа момиченца. Някои се държаха за ръце, други вървяха сами. Бяха с най-различни форми и цветове, а едно от тях плачеше.

— Новите и непознатите места отначало може да се сторят стряскащи — чу той гласа на Хана, — но всички тук са много, много мили и добри. А ако все пак някоя от вас се изплаши, веднага да дойде при мен и да ми каже. Ще се поразходим наоколо. Ако имате нужда от гърне, ще ви покажа къде е. Нашето куче е затворено в колибката му, така че не може да скочи върху никого. Ако видите пчела, кажете на някой от възрастните.

Сигурно Моли точно това е имала предвид, когато бе споменала, че Хана е прекалено емоционално ангажирана.

— Всяка принцеса трябва да има красива рокля, така че, хайде, започвайте да се обличате — обяви Моли, като пристъпи към розовите кашони.

Няколко от по-смелите момиченца се втурнаха напред.

Фийби тикна в ръката на Хийт картончетата, които държеше в ръцете си.

— Подреди ги по масите — по едно пред всяко столче. И те предупреждавам, за твое добро, не ми искай пари за труда си — подхвърли тя, докато се отдалечаваше.

Анабел не се виждаше никъде. Беше доста груб с нея и нищо чудно, че й трябваше време, за да се успокои. Чампиън се опита да не обръща внимание на неприятното усещане в стомаха си. Тя сама си бе виновна, като премина всички допустими граници. Заразглежда картонените джунджурийки, състоящи се от малки дървени пръчки, към чиито краища бяха залепени проблясващи розови звезди от картон. Настроението му още повече се вкисна. Това навярно бяха вълшебни пръчици. По дяволите, какво общо имаха тези вълшебни пръчици с помощта на децата по математика и естествени науки? Впрочем той самият имаше отлични бележки и по двете. Да, можеше да им помогне по математика и естествени науки. Нима тези момиченца не трябваше да събират знания? Защо са им вълшебни пръчици? Вместо тях би им връчил калкулатори.

Захвърли върху най-близката маса вълшебните пръчици и се огледа за Анабел, но тя още не се беше появила, което започваше да го безпокои. При все че се налагаше да я уволни, не искаше напълно да я съсипе. Откъм кашоните с роклите долетяха пронизителни писъци. Макар момиченцата да изглеждаха като цяла армия, всъщност бяха най-много петнайсетина. Нещо го задърпа за крачола и той сведе очи. Насреща му се блещеше Пипи Тъкър. Незнайно защо, в главата му прозвуча музиката от „Челюсти“.

Тригодишното дете бе с рокличка с противния цвят на таблетки против разстройство, но зелените й очи бяха като две дълбоки езера на невинност. Единствено бойко килнатата на главата розова корона подсказваше, че в нея се криеше истинска авантюристка. В изцапаното си юмруче стискаше още една корона.

— Трябва да си сложиш корона.

— За нищо на света.

Той прикова в Пипи поглед, достатъчно строг, за да й внуши почит, но без да я изплаши. Само това оставаше — да се разпищи и да хукне да търси майка си.

Малките й светлоруси вежди се вдигнаха нагоре, също като тези на баща й, когато пред него се разкриваше възможност да отнеме топката от противника.

— Хийт! — разнесе се гласът на Моли от купчината роклички, пайети и момиченца. — Наглеждай Пипи, докато облечем всички тук, става ли?

— С удоволствие.

Чампиън отново сведе поглед надолу към детето. Втренчи се в зелените й очи и розовата корона.

Тя се почеса по ръката.

Питона напрегна усилено мозъка си и най-сетне му хрумна удачно начало на разговора.

— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?

Писъците откъм кашона с рокличките се засилиха. Пипи отметна глава, за да го огледа по-добре, и короната й се килна още по-назад.

— Имаш ли дъвка?

— Какво?

— Обичам дъвка.

— Аха.

Очите й се стрелнаха към джобовете му.

— Къде ти е фона?

— Да вървим да видим какво прави майка ти.

— Искам да видя фона ти.

— Първо ми дай стария, а после ще поговорим.

Пипи се усмихна широко.

— Бичам фоните.

— Не думай.

Миналия месец, когато се отби при семейство Тъкър, за няколко минути го оставиха сам с малката чаровница. Тя поиска от него да й покаже мобилния си телефон, съвсем нов модел на „Моторола“ за петстотин долара, с толкова екстри, че агентът на практика можеше да ръководи целия си бизнес само с него. Тогава молбата й му се стори съвсем безобидна. Но тъкмо когато й го даде, от съседната стая го извика Кевин, за да погледат записа на един отрязък от мача, и тогава видя телефона си за последен път. Все пак, преди да тръгне, успя да я отведе настрани и да я разпита, но детето упорито се преструваше, че не разбира какво му говори. В резултат завинаги загуби десетки важни имейли и последните забележки към новия договор. По-късно Боди му обясни, че е трябвало да съобщи на Кевин, но двамата с Моли обожаваха децата си и Хийт не можеше да си представи как ще каже нещо, което би могло да се възприеме като упрек към драгоценната им щерка.

Пипи тупна с краче по тревата.

— Искам да видя фона веднага!

— Забрави.

Личицето й се изкриви в жална гримаса. О, по дяволите, щеше да се разплаче. От опит знаеше, че и най-слабото хлъцване от устата на мамината кукличка караше Моли да губи ума и дума. Къде, по дяволите, се шляеше Анабел? Хийт бръкна в джоба си и извади мобилния си.

— Аз ще го държа, докато го разглеждаш.

Той клекна до нея.

Малката нахалница се вкопчи в телефона.

— Искам малко да го подържа.

Хийт нямаше никакво намерение да й го дава — не беше толкова глупав — но Анабел избра да се появи точно в този момент и гледката толкова го втрещи, че той забрави за телефона.

Сред гъстите й непокорни къдрици се бе сгушила корона, голяма колкото на английската кралица, а тя бе облечена в дълга сребриста рокля. Върху пищната пола проблясваха изкуствени диаманти, а голите й рамене бяха наметнати с ефирен сребрист шал. Докато вървеше по тревата, слънчевите лъчи я обливаха отвсякъде, запалвайки огън в косите, а изкуствените камъни искряха във всички цветове на дъгата. Нищо чудно, че пищящите момиченца мигом застинаха в удивление. Самият той замря като поразен от гръм.

За миг забрави колко й бе сърдит. При все че роклята беше маскараден костюм, а короната — фалшива, тя приличаше на вълшебница и Хийт не можеше да откъсне поглед от нея. Повечето момиченца вече бяха облечени с розови рокли, нахлузени върху шортите и тениските. Докато Анабел приближаваше към тях, той зърна джапанките й да се подават изпод подгъва на роклята. Незнайно защо, й отиваха.

— Приветствам ви, мои малки красавици! — изчурулика тя, също като добрата вълшебница в „Магьосникът от Оз“. — Аз съм Анабел, вашата добра орисница. Сега ще попитам всяка от вас за името й, ще изрека магическо заклинание и ще ви превърна в истински принцеси. Готови ли сте?

В отговор се разнесоха оглушителни писъци.

— След това — продължи тя, — ще ви помогна да си направите вълшебни пръчици, които можете да отнесете у дома.

Хийт грабна пръчиците, които бе тръснал в безразборна купчина, и започна трескаво да ги хвърля по масите сред гърненцата с розови блестящи мъниста и пластмасови украшения. Анабел пристъпваше покрай дечицата, навеждаше се, за да попита за името на всяко от тях, после махваше със своята вълшебна пръчка над главата му.

— Кръщавам те принцеса Кийша… кръщавам те принцеса Роуз… кръщавам те принцеса Доминга… кръщавам те принцеса Виктория Фийби.

По дяволите! Чампиън се извъртя рязко, спомнил си твърде късно, че хлапето бе взело телефона му. Потърси в тревата, където стояха, провери джобовете си, но мобилния му го нямаше. Обърна се отново към момичетата и я видя сред тях, дребосъчестата крадла на телефони бе там с празни ръце и килната на една страна розова корона.

Хлапето беше само на три и не бяха минали повече от няколко минути. Къде ли бе дянала мобилния му? Докато обмисляше следващия си ход, Фийби цъфна от едната му страна, с фотоапарат „Полароид“ в ръка.

— Искаме да направим снимка на всяко от момиченцата, облечено в костюма си и седнало на трона. Ще направиш ли снимките безплатно — изгука тя, — или ще поискаш от парите, отделени за феята на зъбките?

— Фийби, дълбоко ме нараняваш.

— Това не ме безпокои, защото се съмнявам, че във вените ти тече кръв.

Тръсна фотоапарата в ръката му и се отдалечи, гордо вирнала глава, увенчана с блестяща розова корона. Сякаш от всяка пора на тялото й се излъчваше убийствена омраза. Страхотно. Дотук вече бе успял да уволни сватовницата си и да изгуби още един мобилен телефон, а не се бе приближил нито със сантиметър към подобряване на отношенията си със собственичката на „Старс“. При това празненството едва сега започваше.

Анабел приключи с церемонията по посвещаването и двете с Моли поведоха някои от момиченцата към масите, за да украсят пръчиците, а в същото време Фийби и Хана отведоха останалите към голям поднос, върху който бяха струпани червила и сенки за очи. Хийт разполагаше с няколко минути, преди да започне снимките — достатъчно време, за да разбере къде тригодишната пакостница би могла да скрие телефона му.

До него достигна звънкият смях на добрата вълшебница Глинда, но той нямаше намерение да се остави подобни дреболии да му отвличат вниманието. За нещастие, Пипи се повлече след майка си. В едната си ръка стискаше сухо лепило, а палецът на другата бе пъхнат в устата й, така че би трябвало да е скрила някъде телефона. Може би го е пъхнала в джоба на шортите под роклята. Спомни си, че го бе оставил в режим на вибрации, затова остави фотоапарата и заобиколи къщата, за да вземе от колата блекбърито си, което беше с вграден телефон. Като се върна, набра номера на мобилния си и застана настрани, за да наблюдава реакцията на Пипи.

Нямаше такава. Значи, не беше в джобовете й.

По дяволите! Трябваше му Анабел. Само че той я бе изхвърлил от живота си.

Малките момиченца се надпреварваха за вниманието й, но вместо да се дразни от детската гюрултия, очевидно на нея й доставяше удоволствие.

Хийт си заповяда да се обърне. И какво от това, че изглеждаше невинна като добрата принцеса от приказките? Той нямаше да й прости, нито щеше да забрави.

Отдръпна се в сянката във вътрешния двор. Децата още не бяха готови за снимките и имаше време за няколко телефонни разговора, но нищо чудно Фийби да го залови и да му отправи някоя унищожителна забележка. В съзнанието му отново зазвуча музиката от „Челюсти“. Питона сведе поглед.

И видя Пипи, с клепачи, наплескани със светлосини сенки, и устнички, намазани с яркочервено лъскаво червило. Прибра бързо блекбърито в джоба си.

— Виж, това е моята вълшебна пръчица!

— Ей, страхотна е. — Приклекна, преструвайки се, че се любува на творческата й дейност, но всъщност обмисляше следващия си ход. — Пипи, покажи на чичо Хийт къде сложи телефона му.

Тя го дари със сияйна усмивка, предното й зъбче беше леко изкривено, вероятно защото постоянно смучеше палеца си.

— Искам фона — обяви детето.

— Прекрасно. Аз също. Да отидем да го намерим.

Негодницата посочи към джоба му.

— Искам този фон.

— О, не, не го искаш. — Той се изправи и закрачи забързано, за да бъде по-далеч от нея, ако Пипи започне да плаче. — Кой е готов за снимка? — провикна се с най-сърдечен тон.

— Принцеса Роуз, ти си готова — обяви Моли. — Седни на трона и позволи на принц Хийт да те снима.

Откъм добрата вълшебница се разнесе презрително изсумтяване.

— Страх ме е — прошепна малкото момиченце на Моли.

— И нищо чудно — промърмори Глинда.

Заядливите й забележки би трябвало да го вбесят, но той не искаше да смаже духа й, а само да й предаде урок по бизнес, което беше за нейно добро.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Моли.

Но детето се взираше с обожание в Анабел.

— Искам сминка с нея — отвърна то.

Моли се ухили на приятелката си.

— Добра ориснице, имаш покана за снимка.

— Разбира се.

Вълшебницата улови ръката на момиченцето и двете се запътиха към трона. Когато приближи до Хийт, тя го отмина величествено, вирнала малкия си нос. Той не можа да не забележи петното от розов брокат на върха му.

Оказа се, че всички принцеси наоколо искат да се снимат с добрата орисница, която съвсем преднамерено се държеше така, сякаш кралският фотограф не съществуваше. Хийт знаеше как се играе тази игра и се обръщаше само към момиченцата.

— Усмихни ми се, принцесо. Браво!

Анабел може и да не го забелязваше, но се кискаше с децата, правеше магически заклинания, разрешаваше възникнали спорове и позволи на принцеса Пилар да види какво носят добрите орисници под роклите си. Самият Хийт изгаряше от желание да провери. За съжаление, точно тази добра орисница носеше сиви шорти с шнурове, вместо яркочервени прашки, каквито той предпочиташе. Но едва ли някой се интересуваше от мнението му.

Не след дълго той напълно забрави за телефонните разговори, които трябваше да проведе, и се съсредоточи изцяло върху снимките на момиченцата. Трябваше да признае, че децата бяха много сладки. Някои бяха доста срамежливи и се нуждаеха от окуражаване. Други бяха големи бърборани. Две четиригодишни момиченца пожелаха Анабел да седне на трона, а те в скута й. Няколко поискаха вълшебницата да застане до тях. Тя ги разсмиваше — дори караше него самия да се усмихва — и към края на фотосесията той вече бе решил да й прости. Какво толкова, по дяволите! Всеки заслужаваше втори шанс. Първо ще й изнесе поучителна лекция за живота й, а след това ще я назначи отново на изпитателен срок.

След като снимките свършиха, Анабел отиде да помогне на Хана, която надзираваше играта „Целуни жабата, за да се превърне в принц“. Тъй като Хана не бе накарала децата да си завържат очите, на Хийт играта не му се стори особено интересна, но може би пропускаше нещо. Междувременно Фийби и Моли започнаха играта „Намери съкровището“.

До крака му изникна Пипи и се опита да му отмъкне и резервния телефон, но той я разсея с кутийка със зелени сенки.

— Пипи! Откъде взе това? — чу се след няколко минути писъкът на Моли.

Хийт се занимаваше с фотоапарата, преструвайки се, че не забелязва намръщения подозрителен поглед на Фийби.

Моли събра момиченцата под сенчестото дърво и започна да им разказва история, която в момента си измисляше, наречена „Дафни и празникът на принцесите“. Използва имената на всички момичета и дори добави жабока принц Хийт — всепризнат майстор на вълшебни снимки. Сега, след като вече бе решил да прости на сватовницата, Чампиън се отпусна и с удоволствие я наблюдаваше. Тя седеше върху тревата със скръстени крака. Пищните поли на роклята й буквално обгръщаха момиченцата, насядали около нея. Анабел се смееше заедно с тях, пляскаше с ръце и се държеше като тяхна връстница.

Докато подреждаха масите с освежителни напитки, на Хийт му възложиха да надзирава драконовата пинята.

— Не ги карай да си завързват очите — прошепна Хана. — Това ги плаши.

Той я послуша и ги остави да удрят с пръчки, колкото имат сила, по пинятата, но тъй като не успяха да я счупят, той сам нанесе съкрушителния удар върху проклетията и навсякъде се разпръснаха бонбони и играчки. Разпредели ги по равно и свърши отлична работа. Никой не пострада, никой не се разплака, така че навярно не беше съвсем безпомощен с децата. Пристигнаха лакомствата. Приличаха на розово море. Розов пунш. Сандвичи от розов хляб. Торта — замък, с кули от розов сладолед. Подозрително липсваше едно късче от подвижния розов мост, несъмнено дело на малкия Андрю Кейлбоу. Моли пъхна в ръката му халба бира.

— Ти си истински ангел на милосърдието — погледна я с благодарност Хийт.

— Не зная какво щяхме да правим без теб.

— Наистина беше много забавно.

Е, поне през последните двайсет минути, когато край пинятата настъпи обезпокоително оживление и се появиха войнствени искри, заплашващи да преминат в кръвопролития.

— Принцеси! — провикна се Фийби от масата с тортата. — Зная, че всички искате да благодарите на нашата добра орисница, която въпреки огромната си заетост отдели от времето си, за да бъде днес тук с нас. Принцесо Моли, ние сме във възторг от твоята приказка. Принцесо Хана, всички сме ти много благодарни за прегръдките, които раздаде. — В гласа й се появиха познатите гукащи нотки, от които той толкова се ужасяваше. — Що се отнася до принц Хийт… Много сме му благодарни, задето ни помогна с пинятата. Кой да подозира, че талантът му да троши всичко наоколо ще се окаже толкова полезен?

— Боже… — промърмори Моли. — Тя наистина те мрази и в червата.

След половин час уморените принцеси се запътиха към домовете си, понесли огромни торби с лакомства за тях и за братята и сестрите им.

— Получи се страхотен празник — отбеляза Хана, застанала на предните стъпала, докато микробусът с момичетата се отдалечаваше. — Аз толкова се притеснявах.

Фийби прегърна дъщеря си през раменете и я целуна по темето, точно зад короната.

— Ти накара всички да се почувстват като у дома си.

„Ами аз?“, едва се сдържа да не попита Хийт. Виждаше, че не бе успял нито на сантиметър да стопи ледовете помежду им, въпреки че разчиства маси, прави снимки и се справи геройски с пинятата, при това, без да проведе нито един телефонен разговор, нито да се опита да разбере как е завършил мачът на „Сокс“.

Анабел се опря на перилото на стълбата и се освободи от роклята на добрата орисница.

— Боя се, че по нея има петна от трева и от пунш. Не съм сигурна, че ще може пак да се облече.

— Един Хелоуин ни е достатъчен — махна с ръка Моли.

— Много ти благодаря, Анабел! — Фийби я дари с искрена усмивка, каквато нито веднъж не бе отправила към спортния агент. — Ти беше идеалната орисница.

— През цялото време се забавлявах невероятно. Как са близначките?

— Цупят се. Преди половин час отидох да ги видя. Разстроени са, че пропуснаха празника.

— Не ги обвинявам. Беше наистина фантастично преживяване.

Разнесе се звън на мобилен телефон. Хийт машинално бръкна в джоба си, забравил за миг, че бе изключил телефона си. Ръката му не напипа нищо. Какво…

— Здравей, скъпи… — заговори Моли в телефона си. — Да, всички оцеляхме, но двамата с Дан нямате никаква заслуга. За щастие, твоят храбър агент ни се притече на помощ… Да, честна дума.

Чампиън опипа джобовете си. Къде, по дяволите, беше блекбърито?

— Иска говори с тати! — изписка Пипи и протегна ръка към телефона на майка си.

— Почакай малко. Пип иска да ти каже „здрасти“.

Моли поднесе телефона към ухото на дъщеря си. Хийт се запъти към задния двор. По дяволите! Не бе възможно само за един следобед да му отмъкне два телефона. Сигурно е изпаднал от джоба му, докато търчеше около пинятата.

Погледна под дървото, потърси в тревата, навсякъде, където можа да се сети, но без резултат. Беше претършувала джоба му, когато бе клекнал да говори с нея.

— Загуби ли нещо? — измърка Фийби, приближавайки се зад гърба му. — Може би сърцето ти?

— Блекбърито ми.

— Не съм го виждала. Но ако го намеря, незабавно ще ти го дам.

Изглеждаше, сякаш говори съвсем искрено, но той не се съмняваше, че ако го намери, няма да се поколебае да го метне в басейна.

— Много ще съм ти благодарен — отвърна младият мъж.

Анабел и Моли се върнаха в задния двор, но изглежда, Пипи бе тръгнала с Хана.

— Изтощена съм — изохка Моли, — а съм свикнала с деца. Горката Анабел!

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

Съзнателно пренебрегвайки го, неговата Тинкърбел започна да прибира картонените чинии.

Фийби махна с ръка.

— Остави всичко. Ще дойдат от фирмата за почистване. Докато те работят, ще си вдигна краката и ще си отдъхна. Още не съм започнала новата книга за читателския клуб, а трябва да компенсирам провинението си, задето не съм дочела последната.

— Онази книга е тъпа — заяви Анабел. — Не зная къде й е бил умът на Кристъл, когато я избира.

Хийт наостри уши. Тези двете членуваха в един читателски клуб? Колко още интересни тайни криеше от него сватовницата му?

Моли се прозина и се протегна.

— Хареса ми идеята на Шарън да дава на момчетата също да четат книги, когато се усамотяваме в нашето убежище. Миналата година, когато не бяха на езерото или с нас, предъвкваха стари мачове. Не ме интересува какво приказват, но след време става твърде досадно.

Всяка клетка в тялото на Чампиън настръхна.

— Само не позволявай на Дарнъл да избира — обади се Фийби. — В момента е пощурял по Маркес, а аз не си представям останалите момчета да се впечатлят от „Сто години самота“.

На този свят имаше само един Дарнъл, за когото те можеха да говорят, и това бе Дарнъл Пруит, бившият полузащитник на „Старс“. Мислите на Питона трескаво запрепускаха. Какъв беше този читателски клуб, в който членуваше Анабел?

И още по-важно… как точно да използва тази информация в своя полза?