Сюзън Елизабет Филипс
Идеалната половинка (25)

24

Малко преди полунощ Хийт стигна до лагера „Уинд Лейк“. Мракът, усилван от дъжда, се разкъсваше само от слабата светлина на фенерите във викториански стил върху високите стълбове на поляната и от единствената лампа на верандата на пансиона. Чистачките се движеха неуморно върху предното стъкло на аудито. Студените бунгала бяха празни през зимата. Не светеха дори фенерите на пристана. Отначало смяташе да дойде със самолет, но малкото летище беше затворено заради лошото време, а той нямаше търпение да чака да разрешат полетите. Макар че трябваше, защото заради бурята осемчасовото пътуване се бе удължило с два часа.

Беше потеглил късно от Чикаго. Притесняваше се, че годежният пръстен още не бе в него — искаше да й подари нещо по-ценно — затова се върна в Уикър Парк, за да вземе новата й кола. Нямаше да може да я надене на пръста й, но поне тя щеше да се увери колко сериозни са намеренията му. За нещастие, моделът ауди „ТТ Роудстър“ не бе пригоден за високи метър и осемдесет хора и след десетчасово шофиране краката му изтръпнаха, вратът му се схвана, а главата му пулсираше болезнено от безбройните чаши черно кафе. На задната седалка подскачаха десетте балона с герои на „Дисни“. Беше видял връзката от пъстроцветни балони, когато спря да зареди на една бензиностанция, и импулсивно ги купи. През последните сто километра слончето Дъмбо и Круела де Вил го удряха по тила.

През пелената от дъжда, плющящ върху предното стъкло, различи редицата празни люлеещи се столове на предната веранда. При все че бунгалата бяха затворени, Кевин му бе казал, че и по това време на годината в пансиона има туристи, дошли да се насладят на есенния пейзаж, и светлините на аудито осветиха пет-шест автомобила, паркирани отстрани на сградата. Но колата на Анабел не беше сред тях.

Аудито подскочи заради дълбока локва, когато Хийт зави по пътеката, извиваща се покрай брега на тъмното езеро. Не за пръв път му хрумна, че пътешествието до северните гори, само въз основа на думите на едно тригодишно момиченце, внушени от една жена, която го ненавиждаше, може би не беше най-разумната му постъпка, но той я бе извършил.

Натисна спирачките, когато фаровете най-после осветиха това, което търсеше през последните десет часа: колата на Анабел, паркирана пред „Полски кремове“. Облекчението бе толкова силно, че главата му се замая. Спря зад Шърман и се взря през дъжда към тъмното бунгало. Едва се удържаше да не се втурне вътре, да я събуди и да й каже всичко, което преди не можеше. Но не беше в състояние да обсъжда бъдещото си щастие, докато не поспи няколко часа. Пансионът бе затворен за през нощта, а той не можеше да рискува да отседне в града, защото на любимата му можеше изведнъж да й скимне да си тръгне, преди той да се е върнал. Имаше само един изход…

Извъртя на задна аудито, за да блокира пътеката. След като се увери, че тя не може да потегли, изключи двигателя, избута настрани Дафи Дък и отпусна максимално седалката назад. Но въпреки изтощението не можа веднага да заспи. Твърде много гласове от миналото. Прекалено много спомени за случаите, когато любовта му бе нанасяла безмилостни удари… при това всеки път.

 

 

Студът събуди Анабел преди алармата на часовника, нагласена за шест. През нощта температурите бяха паднали и одеялото не можеше да я предпази от сутрешния мраз. Моли й бе казала да отседне в пансиона, където семейство Тъкър имаха отделен апартамент, но тя предпочете уединението на „Полски кремове“. Сега съжаляваше за решението си.

Горещата вода бе спряна миналата седмица и тя наплиска лицето си със студена. След като помогне при сервирането на закуската, ще се поглези малко и ще покисне до насита в горещата вана в апартамента на Моли. Вчера бе изявила желание да помогне със закуската, когато разбра, че момичето, което обикновено работеше първа смяна, се е разболяло. Работата щеше да й помогне да се разсее.

Втренчи се в лицето с хлътнали очи, което се взираше в нея от огледалото. Жалка картинка. Но всяка сълза, пролята в лагера, щеше да остане тук — когато се върне в града, няма повече да плаче. Тук щеше да оплаче несподелената си любов. Нямаше намерение да прекара целия си живот в хленч и самосъжаление, но нямаше и да се терзае, задето бе решила за кратко да се скрие от света. За нейно нещастие, се бе влюбила в мъж, неспособен да отвърне на чувствата й. Ако една жена не може да поплаче заради това, значи нямаше сърце.

Отдръпна се от огледалото, върза косата си на конска опашка, навлече дънки и един топъл пуловер, който взе назаем от гардероба на Моли, и обу маратонките си. Излезе през задната врата на бунгалото. Бурята най-сетне се бе укротила и докато вървеше надолу по пътеката, водеща към езерото, студеният чист въздух караше дъха й да образува малки облачета. Мокрият килим от есенни листа жвакаше под краката й, от дърветата върху главата й падаха дъждовни капки, но видът на езерото в ранната утрин мигом повдигна духа й. Не й пукаше, че ще се измокри.

Добре че дойде тук. Хийт беше опитен манипулатор и всяко препятствие по пътя му за него бе предизвикателство. Щом се върне, той ще я преследва неуморно и ще се опита да я убеди, че трябва да бъде доволна от мястото, което й е отредил в живота си — след клиентите, срещите, телефонните разговори и ненаситната амбиция. Не можеше да се върне, преди всички защитни прегради да са издигнати здраво по местата в сърцето й.

Над езерото мъглата бе пръснала призрачните си пипала, а двойка снежнобели чапли се хранеха край брега. Въпреки обгърналата я тъга младата жена се опитваше да открие няколко мига спокойствие. Преди пет месеца може би щеше да се задоволи с емоционалните остатъци, които Хийт й подхвърляше, но не и сега. Сега знаеше, че заслужава по-добро. За пръв път Анабел имаше съвсем ясна представа коя е и какво иска от живота. Гордееше се с всичко, което бе постигнала с „Идеалната половинка“, че е изградила нещо хубаво и полезно. Но още повече се гордееше със себе си, задето бе отказала да се примири с половинчатата любов, която й предлагаше Питона. Тя заслужаваше да обича открито и волно — без задръжки и тайни — и да получи същото в замяна. А с него това беше невъзможно. Извърна се от езерото с убеждението, че е постъпила правилно. Засега това бе единствената й утеха.

Когато влезе в пансиона, тутакси се захвана за работа. Докато гостите пълнеха трапезарията, Анабел наливаше кафе, разнасяше панерчета с топли кифлички, зареждаше платата върху бюфета и дори успя няколко пъти да се пошегува. Към девет часа трапезарията се изпразни и тя вече можеше да се върне в бунгалото. Преди това си взе очакваната вана и проведе няколко телефони разговора. От най-големия майстор в занаята бе разбрала колко важен е личният контакт, а тя имаше клиенти, които зависеха от нея.

Каква ирония, че от Хийт се бе научила на толкова много неща, включително и на необходимостта да следва собствените си виждания, а не да подражава. „Идеалната половинка“ никога нямаше да й донесе богатство, но Анабел знаеше, че призванието й е да дарява щастие на хората. На всякакви хора. Не само на красиви и преуспели, но и на недодялани и неуверени, злочести и не толкова умни. И не само на младите. Независимо че старците не носеха печалба, тя не можеше да ги изостави. Работата на сватовница беше сложна, непредсказуема и понякога доста тежка и неблагодарна, но на нея й харесваше.

Стигна до пустия плаж и се спря за кратко. Сгуши се в пуловера и закрачи по пристана. Без летните посетители, край езерото беше тихо и спокойно и в главата й изведнъж нахлуха спомените за онази нощ, когато с Хийт танцуваха на пясъка. Тя седна и вдигна колене към брадичката си. Два пъти се бе влюбвала в непълноценни мъже. Но никога повече.

Зад гърба й се чуха стъпки. Някой от гостите.

Анабел притисна мократа си буза към коляното, за да попие сълзите си.

— Здравей, скъпа!

Тя вдигна рязко глава, а сърцето й подскочи. Той я бе намерил. Трябваше да се сети.

— Използвах четката ти за зъби — оповести той зад гърба й. — Щях да си услужа и със самобръсначката, но установих, че няма топла вода.

Гласът му звучеше пресипнало, сякаш отдавна не е разговарял.

Анабел бавно се обърна. Очите й се разшириха от изненада. Беше рошав и небръснат, а дрехите му представляваха странна смесица. Под овехтялото червено яке се виждаха избеляла оранжева тениска и тъмносин панталон, толкова смачкани, все едно беше спал с тях. В ръката си държеше връзка балони с героите на „Дисни“. Гуфи, верният приятел на Мики Маус, се беше спукал и висеше унило покрай крака му, но той явно не бе забелязал. С опърпания си вид и балоните би трябвало да изглежда нелепо, ала сега, когато лустрото, което с толкова труд бе постигнал, се бе заличило, той й се стори още по-заплашителен.

— Не биваше да идваш тук — чу се тя да казва. — Губиш си времето.

Хийт наклони глава и се ухили с усмивката си, запазена марка за клиентите.

— Хей, трябваше да е като в „Джери Магуайър“. Помниш ли? „Ти ме спечели от пръв поглед.“

— Кльощавите жени са много безволеви и стават лесна плячка.

Фалшивият му чар се бе изпарил като хелия в балона с Гуфи.

Той сви рамене и пристъпи по-близо.

— Истинското ми име е Харли. Харли Д. Кампионе. Познай какво означава „Д“?

— Дръвник?

— Дейвидсън. Харли Дейвидсън. Харесва ли ти? Моят старец обичаше готините шеги, ала само ако не са на негов гръб.

Нямаше да му позволи да я разиграва, като използва съчувствието й.

— Върви си, Харли. Вече си казахме всичко.

Хийт пъхна свободната си ръка в джоба на якето.

— Все се влюбвах в гаджетата му. Той беше хубавец и знаеше как да омайва нежния пол когато пожелаеше, затова жените винаги се тълпяха край него. Всеки път, когато доведеше у дома някоя нова, аз все вярвах, че ще остане, че най-после той ще се вразуми и ще се държи като истински баща. Имаше една жена… Каръл. Умееше да забърква манджи от нищо. Точеше тестото с бутилка и ми позволяваше да го режа на тънки ивици. Никога в живота си не съм ял нещо по-вкусно. Една друга — казваше се Ерин — ме караше с колата където си пожелая. Подправи подписа му върху бележка от родителя, с която ми се позволяваше да играя футбол. Когато си тръгна, останах без шофьор, така че трябваше да извървявам повече от шест километра до стадиона, освен ако по магистралата някой не ме качеше на автостоп. Ала това ми се отрази добре. Станах по-издръжлив от останалите момчета. Не бях най-силният, нито най-бързият, но никога не се предавах, а това беше важен житейски урок.

— Понякога да се откажеш навреме, е истинското изпитание за силния характер.

Със същия успех можеше да остане безмълвна. Той продължи, сякаш не бе заговаряла:

— Джойс ме научи да пуша и на някои други неособено прилични неща, но тя си имаше проблеми и аз се опитвам да не я обвинявам и да запазя добър спомен за нея.

— Вече е твърде късно за това.

— Лошото беше, че… — Хийт се бе втренчил в дъските под краката си и не я поглеждаше. — Рано или късно, всяка една от тези жени, които обичах, си отиваше. Не зная. Може би днес нямаше да съм тук, ако някоя от тях се бе задържала. — Вдигна очи към нея. Старите му войнственост и предизвикателност се бяха завърнали. — Отрано научих, че никой няма да ми поднесе нищо на тепсия. Това ме направи коравосърдечен.

Но не повече от нея. Анабел събра сили и се изправи.

— Ти си заслужавал по-добро детство, но аз не мога да променя миналото. Онези години са те превърнали в днешния човек. Не съм в състояние да поправя това. Не мога да те излекувам.

— Това вече не ми е нужно. Тази работа е свършена. Обичам те, Анабел.

Болката беше почти непоносима. Говореше й това, което знаеше, че тя иска да чуе, и младата жена не му повярва нито за миг. Думите му бяха внимателно подбрани с една-единствена цел — да сключи успешната сделка.

— Не, не ме обичаш — успя да отрони Анабел. — Просто мразиш да губиш.

— Не е това.

— Победата е най-важното за теб. Ти дишаш и живееш с нея.

— Не и когато става дума за теб.

— Не го казвай! Това е жестоко. Познаваш се много добре. — Очите й се наляха със сълзи. — Но аз също зная коя съм. Аз съм жена, която няма да се задоволи с второто място. Искам най-доброто — додаде тихо. — А ти не си това.

Той се сви, сякаш го бе ударила. Въпреки своята болка, тя не искаше да го нарани, но поне един от тях трябваше да изрече истината.

— Съжалявам — прошепна. — Няма да прекарам живота си в очакване да ми подхвърлиш остатъци. Този път упорството няма да ти донесе победата.

Той не се опита да я спре, когато тя си тръгна от пристана. Щом стигна до пясъка, Анабел пристегна краищата на пуловера и закрачи към гората, като си заповяда да не се обръща. Но щом се озова на пътеката, не издържа.

Пристанът беше пуст. Всичко бе застинало. Само връзката балони се издигаше бавно нагоре в сивото октомврийско небе.

 

 

Отне й малко време, за да събере багажа си. Една сълза капна на ръката й, докато закопчаваше ципа на сака. Толкова се бе уморила да плаче. Вдигна сака и с вдървени нозе отиде до външната врата. Докато слизаше по стъпалата, си повтаряше, че никога няма да се откаже от себе си заради когото и да било. Неочаквано се спря. Особено заради мъжа, блокирал колата й със спортното сребристо ауди…

Наистина се беше постарал. Гигантски дъб й пречеше да подкара колата напред, а аудито не позволяваше да излезе на заден ход. Временните автомобилни номера от щата Илинойс не оставяха съмнение чие дело бе това. Нямаше да понесе още една среща с него. Замъкна сака обратно в бунгалото, ала едва го пусна на пода, когато чу скърцането на гуми по чакълестата алея. Отиде до прозореца, но не беше Хийт. Някаква тъмносиня спортна кола бе спряла точно зад аудито. Заради гъстите дървета не можа да види кой е новият гост, решил да посети лагера.

Това вече бе прекалено. Анабел се отпусна на дивана и зарови лице в длани. Защо той трябваше да усложнява всичко?

По верандата се чуха леки стъпки, прекалено леки, за да бъдат негови. На вратата се почука. Едва влачейки крака, Анабел прекоси стаята, отвори вратата… и извика. Но за нейна чест не беше сърцераздирателен писък като във филм на ужасите, а по-скоро сподавен вопъл.

— Зная — произнесе един познат глас. — Имала съм и по-добри дни.

Анабел неволно отстъпи крачка назад.

— Цялата си синя.

— Козметична процедура. Беленето на кожата вече започна. Може ли да вляза?

Анабел се отдръпна. Дори да не беше със синьо лице, което се бе напукало като евтина чанта от имитация на крокодилска кожа, Порша явно не беше в най-добрата си форма. Мастиленочерните й коси бяха прилепнали към главата, чисти, но без да са оформени в изискана фризура. Отпред на белия пуловер имаше скорошно петно от кафе. Беше напълняла и джинсите й бяха тесни. Тя огледа бунгалото.

— Говори ли с Хийт?

— Ти какво правиш тук?

Пауърс отиде до кухнята и надникна през вратата.

— Организирам последното си запознанство. Ти избра Делейни Лайтфийлд. Аз избирам теб. Добре дошла като клиент на „Стабилни бракове“. Да видим дали ще ти намерим някакъв грим. Прилични дрехи също няма да са излишни.

— Ти си луда!

Порша я удостои с изненадващо жизнерадостна усмивка.

— Да, но не чак толкова, колкото бях преди. Стана по-интересно да се живее. След като изплашиш цял ресторант, пълен с хора — „Бъргър Кинг“ край Бентън Харбър — вече няма защо да се тревожиш за външността си. Чувстваш се напълно освободена.

— Влязла си в „Бъргър Кинг“ в този вид?

— За да се отбия в тоалетната. Освен това Боди ме предизвика.

— Боди?

Тя се усмихна. Синьото около устните й правеше хубавите й бели зъби да изглеждат жълти.

— Ние сме любовници. Дори повече от любовници. Влюбени сме. Странно е, зная, но никога досега не съм била толкова щастлива. И ще се оженим. Е, той още не се е съгласил, но ще омекне. — Тя се вгледа по-внимателно в Анабел и се намръщи. — По зачервените ти очи разбирам, че с Хийт сте поговорили и от това нищо хубаво не е излязло.

— Напротив, излезе. Отказах му и си тръгнах.

Порша вдигна ръце.

— Защо ли не съм изненадана? Е, стига толкова, край на играта. Вие, аматьорите, се позабавлявахте, но е време да се оттеглите и да оставите на професионалиста да си свърши работата.

— Явно си загубила не само красотата, но и ума си.

Колкото и да бе изненадващо, конкурентката й не се обиди.

— Красотата ми ще се завърне с пълния си блясък. Почакай само да видиш какво се крие под всичко това.

— Засега ще трябва да повярвам на думите ти.

— Казах на Хийт да не разговаря с теб без мен, но той е твърдоглаво магаре. А ти… точно ти би трябвало да си по-чувствителна. Нима не си научила нищо за този бизнес? Двама различни мъже ми казаха да не те наричам „глупачка“, но честно, Анабел, това определение сякаш е създадено точно за теб…

— Благодаря, че се отби. — Младата жена закрачи гневно към вратата. — Жалко, че трябва толкова рано да си тръгнеш.

Порша приседна на страничната облегалка на дивана.

— Имаш ли дори най-малка представа колко смелост му е била нужна, за да приеме факта, че се е влюбил в теб, да не говорим за това, да дойде тук и да ти разкрие сърцето си? А ти какво направи? Запрати обратно неговите чувства в лицето му, нали? Изключително неразумно, Анабел, особено с Хийт. Той е много неуверен емоционално. От това, което Боди ми каза, Чампиън е очаквал подсъзнателно да реагираш по този начин и не мисля, че ще събере смелост отново да заговори за чувствата си.

— Неуверен? Та той е най-самоувереният и дързък мъж в цялата вселена. — Но Порша бе разколебала вярата й и вече не чувстваше толкова твърда почва под краката си. — Той не ме обича — заяви тя още по-убедено. — Хийт просто не може да понесе някой да му каже „не“.

— Много грешиш — изрече един глас зад нея.

Анабел се извъртя рязко и видя Боди, застанал на прага. За разлика от Порша, той бе стилно облечен от глава до пети в сив пуловер, идеално прилепнали джинси и високи боти.

Младата жена се хвърли в атака.

— Хийт ли те изпрати? Съвсем типично за него да прехвърля другиму неприятните бъркотии, с които мрази сам да се занимава.

— Все пак тя си остава кучка — заяви Порша на Боди, сякаш тя не бе в стаята.

Мъжът повдигна вежди леко укорително.

— Миличка…

Порша протегна ръка.

— Зная, зная… Ако беше мъж, щяха да й лепнат етикета „агресивен“. Но честно, Боди, понякога кучката си е просто кучка.

— Именно.

— Правилно ме разбра — развесели се Порша.

Той се захили и Анабел започна да се чувства излишна на своя територия. Боди най-сетне успя да откъсне очи от Синьото момиче.

— Хийт не знае, че двамата сме тук. Съвсем случайно научих къде е отишъл от един телефонен разговор с хлапето на Кевин. — Той плъзна ръка около агентката. — Работата е там, Анабел… Ами ако Порша е права? Нека си го кажем направо. Тя има много повече опит в подобни каши, отколкото ти. И при все че толкова успешно се е постарала да прецака собствения си живот — грешка, която съм радостен да заявя, че се опитва да поправи — досега тя е успяла да помогне за щастието на толкова много други хора. Резултатите й са достатъчно красноречиви. А колкото до случая, има много прост начин да се уреди.

Разправията с двамата толкова бе изтощила и без това намалелите й сили, че младата жена се свлече на дивана.

— Нищо не е просто, когато става дума за онзи тип.

— Този път е просто — настоя Боди. — Зърнах го да крачи към онази пътека, която се извива покрай езерото. — Същата пътека, по която тя смяташе да се разходи този следобед. — Върви след него — посъветва я мъжът — и когато го намериш, му задай два въпроса. Като чуеш отговорите му, ще знаеш какво точно да направиш.

— Два въпроса?

— Правилно. Ще ти кажа кои точно са те…

 

 

Водата от подгизналите листа се просмука в маратонките на младата жена и зъбите й затракаха. Подозираше, че е по-скоро от нерви, отколкото от студ. Може би беше на път да извърши най-голямата грешка в живота си. Не виждаше нищо особено във въпросите на Боди, но той беше много настоятелен. Колкото до Пауърс… Тази жена наистина я плашеше. Анабел нямаше да се изненада, ако извадеше пистолет от чантата си. Порша и Боди бяха най-странната двойка, която тя някога бе виждала, при все това двамата, изглежда, се разбираха идеално. Очевидно тя самата трябваше да научи още доста за сватовничеството. Трябваше да признае, че съперницата й значително се бе издигнала в очите й. А и как би могла да мрази жена, която бе готова да направи толкова много за нея?

Пътеката ставаше все по-стръмна, докато се виеше нагоре по скалата, надвиснала над водата. Моли й бе казала, че двамата с Кевин идвали тук, за да се гмуркат. И в този момент съзря Хийт. Той бе застанал на самия край на скалата и се взираше в езерото, с ръце, пъхнати в задните джобове на панталона, а краищата на якето му бяха отметнати назад. Дори и с измачкани дрехи, небръснат и разрошен, той беше великолепен, неоспоримият победител във всяка игра досега, с изключение на най-важната.

Чу стъпките й и извърна глава. Ръцете му безволно се отпуснаха покрай тялото. В далечината Анабел видя малка точка в небето. Отлитащите балони. Не й се стори добър знак.

— Трябва да ти задам два въпроса — поде тя.

Позата му, непроницаемото му изражение, всичко в него й напомняше за бунгалата, затворени през зимата — без топла вода, спуснати завеси, заключени врати.

— Добре — отвърна той безизразно.

Сърцето й се разтуптя, когато заобиколи табелата с надпис: ГМУРКАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

— Първи въпрос: къде е мобилният ти телефон?

— Мобилният ми телефон? Защо те интересува?

Анабел не беше сигурна. Какво значение имаше в кой джоб го е пъхнал? Но Боди бе настоял да го попита.

— Последния път, когато го видях, беше у Пип — отвърна Хийт.

— Позволил си й да ти открадне още един телефон?

— Не. Сам й го дадох.

Тя преглътна и се втренчи в него. Ситуацията се усложняваше.

— Дал си й мобилния си? Защо?

— Това ли е вторият въпрос?

— Не. Зачеркни го. Вторият въпрос е… Защо не си отговорил на обажданията на Дийн?

— Отговорих на едно от тях, но той не знаеше къде си.

— А той защо те е търсил?

— За какво е всичко това, Анабел? Честно, вече се уморих всички да се държат така, сякаш светът се върти около Дийн Робилард. Само защото изведнъж е решил, че му трябва агент, не означава, че ще хукна, щом ми подсвирне. Ще се свържа с него, когато намеря за добре, а ако това не го устройва, знае номера на Ай Ем Джи.

Краката й се подкосиха и тя се свлече върху близкия камък.

— О, божичко! Ти наистина ме обичаш.

— Вече ти го казах — отвърна той нетърпеливо.

— Да, каза ми, но аз…

Тя не можеше да си поеме дъх.

Най-после Хийт усети, че нещо се е променило.

— Анабел?

Младата жена се опита да отговори, наистина се опита, но този мъж отново бе преобърнал света й и езикът отказваше да й служи.

В очите му надеждата се мъчеше да надделее над предпазливостта. Устните му леко помръднаха.

— Ти ми вярваш?

— Аха.

Сърцето й биеше толкова лудо, че цялата се разтърси. Стисна ръце, за да укроти треперенето им.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Кимна отново и това му стигаше. С тих стон Хийт я вдигна на крака и я целуна. Секунди… часове… тя нямаше представа колко продължи тази целувка, но той завзе голяма територия: устни, език, зъби; бузи и клепачи; шията. Ръцете му се плъзнаха под пуловера, за да потърсят гърдите й, а нейните нахлуха под якето му, копнеещи да усетят твърдото му тяло.

Анабел почти не си спомняше как стигнаха до празното бунгало. Сърцето й пееше, но краката й не се движеха достатъчно бързо, за да не изостава от него. В един момент той я грабна на ръце и я понесе. Тя отметна глава и звънкият й смях се разнесе наоколо.

Те се разсъбличаха трескаво, нетърпението ги правеше непохватни, изритаха калните обувки, смъкнаха мокрите дънки, подскачаха тромаво, докато изхлузваха калните чорапи, блъскаха се в мебелите и един в друг. Тя потрепери от студ, когато той отметна завивките и я повлече със себе си в студеното легло. Притисна я към горещото си тяло, за да я сгрее, разтри ръцете и гърба й, стопли с дъх настръхналите зърна на гърдите й. Накрая жадните му пръсти откриха малката пъпка между бедрата й и разтвориха сякаш стоплените от лятното слънце венчелистчета, окъпани в благословена роса. Докосването му се разпростря до всеки сантиметър от тялото й. Тя простена, когато той проникна в нея.

— Толкова много те обичам, моя сладка, сладка Анабел! — прошепна той, за пръв път изливайки свободно сърцето си.

Тя се засмя, тръпнеща от радост, впила поглед в очите му.

— И аз те обичам!

Хийт изпъшка, целуна я отново и повдигна бедрата й, за да я изпълни докрай. Двамата изляха страстта си не в красив еротичен танц, а в диво съвкупление, в сладостно сливане на телесните сокове, разтърсващи ласки и дълбоко и пълно доверие, толкова чисто и свято, като брачните клетви.

Мина много време, преди да се отправят към банята, забравили, че няма топла вода. Плискаха се със студена вода, проклинаха и се смееха, а сетне отново се озоваха в леглото. Любиха се през остатъка от следобеда.

С настъпването на вечерта външният свят отново напомни за себе си. На вратата се почука силно и се разнесе гласът на Порша:

— Румсървис!

Хийт отначало не искаше да отговарят, но накрая се уви с една кърпа и неохотно се отправи към вратата. Върна се с кафява книжна кесия, пълна с храна. Изгладнели като вълци, двамата се нахвърлиха на сандвичите, сочните мичигански ябълки и лепкавия, божествено вкусен пай с тиква. Прокараха храната с топла бира и накрая, сити и леко замаяни от алкохола, задрямаха в обятията си.

Когато Анабел се събуди, беше съвсем тъмно. Уви се в покривката, отиде в дневната и извади телефона си. След секунди се свърза с гласовата поща на Дийн.

— Зная, че Хийт се е държал малко налудничаво с теб, приятелю, и се извинявам заради него. Човекът е влюбен и не може да се владее. — Тя се усмихна. — Обещавам ти, че ще ти звънне веднага щом се събуди, и ще оправи всичко, така че да не си посмял да си търсиш друг агент. Говоря сериозно, Дийн. Ако подпишеш с някой друг, освен с Хийт, никога повече няма да ти проговоря. Освен това ще те разнеса из целия Чикаго, че спиш с гигантски плакат с лика ти, който виси до леглото ти. Нищо чудно да е истина.

Тя се ухили и затвори. Извади от чекмеджето на скрина жълта тетрадка с редове и изгризан молив. Когато се върна в спалнята, запали лампата и се подпря на таблата на леглото, плътно увита в покривката. Краката й замръзваха, затова ги пъхна под одеялото и ги сложи върху топлото бедро на Хийт.

Той извика и подскочи, сетне се отпусна върху възглавниците.

— Ще ми платиш за това.

— Надявам се. — Остави тетрадката върху коленете си и плъзна премрежен поглед по него. Приличаше на безмилостен пират. Мургавата кожа, тъмните коси и наболата брада, която през цялата нощ бе драскала най-чувствителните места по тялото й, контрастираха с белоснежните калъфки на възглавниците. — Хайде, любовнико, да се залавяме за работа.

Хийт се надигна, подпря се на възглавниците и погледна с любопитство към тетрадката.

— Наистина ли трябва?

— Да не си полудял? Смяташ ли, че ще се омъжа за Питона без железен предбрачен договор?

Ръката му се пъхна под одеялото и хвана студения й крак.

— Първо… — Докато той разтриваше ходилото й, тя драскаше прилежно в тетрадката. — Никакви мобилни телефони, блекбърита, минифаксове и всякакви все още неизобретени електронни чудеса на масата, докато се храним.

Хийт потърка пръстите й, за да ги стопли.

— А ако сме в ресторант?

— Особено ако сме в ресторант.

— Изключи закусвалните, и имаме сделка.

Тя се замисли за миг, сетне кимна.

— Съгласна.

— Сега е мой ред. — Той сложи крака й върху бедрото си. — Подбрани електронни уреди, с изключение на гореспоменатите, не само ще бъдат позволени в спалнята, но и ще бъдат горещо приветствани. При това аз ще ги избера.

— Ако не забравиш за онзи каталог…

Той посочи към тетрадката.

— Запиши го.

— Добре.

Тя покорно го записа.

Одеялото се свлече до кръста му и прекрасната гледка на мощните му, мускулести гърди тутакси я разсея и тя забрави за договора, но гласът му я изтръгна от унеса й.

— Разправиите за пари са основната причина за развод.

Анабел махна пренебрежително.

— Никакви проблеми. Твоите пари са наши пари. Моите са си само мои. Готово, записах го.

— Трябваше да пратя теб да преговаряш с Фийби.

Тя посочи с молива към мощната му гръд.

— Ако по някаква малко вероятна случайност след сватбата открия, че декларацията ти за вечна любов и преданост е била измама, дело на опитни лъжци като теб, Боди и Синьото чудовище…

Хийт масажираше свода на ходилото й.

— Определено не бих си изгубил съня заради подобна вероятност.

— Просто за всеки случай… Ще ми дариш всичките си земни блага, ще посипеш главата си с пепел и завинаги ще напуснеш страната.

— Дадено.

— Освен това ще ми дадеш билетите си за мачовете на „Сокс“, за да ги изгоря пред очите ти.

— Само ако получа нещо в замяна.

— Какво?

— Неограничен секс. Както, когато и където пожелая. На задната седалка на новата ти лъскава кола, върху бюрото ми…

— Определено имаме сделка.

— И деца.

Анабел се задави.

— Да. О, да.

Но емоционалният й изблик го остави равнодушен. Питона присви очи и нанесе съкрушителния си удар.

— Поне шест пъти в годината ще пътуваме, за да се видим със семейството ти.

Анабел затвори гневно тетрадката.

— Това няма да стане.

— Пет пъти и аз ще укротя братята ти.

— Един.

Хийт пусна крака й.

— По дяволите, Анабел, ще се съглася на четири срещи, докато се роди първото ни дете, а след това ще ги виждаме през месец и това не подлежи на обсъждане.

Грабна тетрадката и молива и започна да пише.

— Хубаво! — кипна тя. — Аз пък ще вися по спа центровете, докато ти седиш у дома и се оплакваш, че седмицата има само шейсет и четири работни часа.

Той се засмя.

— Само се преструваш. Сама знаеш, че нямаш търпение да се похвалиш пред Кандейси с първородната ни рожба.

— Е, може би си прав. — Анабел замълча, взе отново тетрадката, но не можа да види нищо от написаното, защото думите се размазваха пред очите й. Колкото и да не й се искаше, не можеше да избяга от реалността. Време беше да стане сериозна. — Хийт, как възнамеряваш да бъдеш добър баща на всички тези деца, които искаш да имаш, ако ще работиш по шейсет и четири часа в седмицата? — Говореше внимателно, за да я разбере правилно и да не развали този иначе съвършен миг. — Моят график в „Идеалната половинка“ е гъвкав, но… зная колко много обичаш работата си и никога не бих поискала от теб да се откажеш от нея. От друга страна, няма да отглеждам и възпитавам сама децата ни.

— И няма да се наложи — заяви той самодоволно. — Имам план.

— Искаш ли да го споделиш?

Той се пресегна, улови ръката й, притегли я към себе си и й каза какво точно си бе наумил.

— Планът ти ми харесва — усмихна се младата жена и се сгуши върху гърдите му. — Боди заслужава да бъде пълноправен партньор.

— Напълно съм съгласен.

Двамата бяха толкова доволни от постигнатото споразумение, че отново започнаха да се целуват, което доведе до прекрасно — и много успешно — изпитание на силите й като водеща страна в сплотената им двойка. В резултат мина известно време, преди отново да се върнат към преговорите. Обсъдиха спалното облекло (никакво), дистанционното за телевизора (общо ползване), имената на децата (без имена на всякакви возила) и бейзбола (непримирими различия). Когато свършиха, Хийт си спомни, че имаше още един въпрос, който бе забравил да зададе.

Взря се в очите й и притисна пръстите й към устните си.

— Обичам те, Анабел Грейнджър. Ще се омъжиш ли за мен?

— Харли Дейвидсън Кампионе, току-що се сдоби със съпруга.

— Най-изгодната сделка, която някога съм сключвал — заключи той с усмивка.