Джули Джеймс
Любовни престрелки (4)

Глава четвърта

Когато агент Уилкинс предложи двамата с Джак да я закарат от хотела до дома й, Камерън съвсем не бе въодушевена, но се почувства принудена да приеме. Макар че изгаряше от желание да избяга далеч от Джак и никога повече да не го вижда, тя осъзнаваше колко е важно да демонстрира безразличие към него и враждебното му отношение.

Камерън седна на задната седалка на колата — предполагаше, че това е колата на Уилкинс, тъй като той бе зад волана, а и тя не можеше да си представи, че Джак би си купил лимузина за еколози Лексус — подпря уморено главата си върху студената кожена седалка и зарея поглед през прозореца. Беше стояла затворена в хотелската стая толкова дълго време, че когато за първи път излезе навън, ярката слънчева светлина дразнеше очите й и всичко наоколо изглеждаше сюр реално. Беше почти обяд, което означаваше, че беше изкарала на крак повече от трийсет часа. Камерън се съмняваше, че има напитка, която може да я освежи в този момент. Дори голямо кафе от Старбъкс нямаше да й помогне.

Опитвайки се да устои на приспивното полюшкване на колата, тя извърна глава от прозореца, отпусна я отново върху седалката и макар клепачите да й тежаха както никога, започна да наблюдава мъжа пред себе си.

Джак Пелъс.

Беше го срещнала отново по ирония на съдбата и ситуацията щеше да й се стори дори забавна, ако не се чувстваше толкова уморена. Все пак да се смее сама на глас не беше добра идея. А и прецени, че както обикновено е много по-добре да се държи разумно особено когато е в компанията на двама агенти на ФБР, единият от които очевидно не може да я понася и ненавистта му е толкова силна, че чак се усеща във въздуха.

Не че Камерън бе изненадана от отношението на Джак. Все още прекрасно си спомняше изражението на лицето му, когато му каза, че прокуратурата отказва да повдигне обвинения по случая Мартино.

Всичко се случи преди три години в късен петъчен следобед. По-рано през деня шефът й Сайлъс Бригс, областен прокурор на Северен Илинойс, я повика в кабинета си. Каза й, че иска да поговорят за случая Мартино и тя разбира се помисли, че ще обсъдят обвиненията, които планира да повдигне срещу всеки един от членовете на групировката. Това, което Сайлъс й каза, я шокира.

— Реших да не се занимаваме с хората на Мартино и да не завеждаме дело — заяви той, още преди да е успяла да седне на стола срещу него. Говореше нервно, сякаш искаше, да приключи разговора възможно най-бързо.

— Срещу хората на Мартино или самия Мартино? — попита Камерън, след като предположи, че прокуратурата е сключила сделка с един или няколко от бандитите в групировката, обещавайки им имунитет от преследване, ако те дадат показания в съда.

— Срещу всички — отсече делово Сайлъс.

Камерън се отпусна на облегалката на стола. Имаше нужда от минутка, за да проумее какво точно означават думите му.

— Искате да кажете, че прокуратурата няма да повдигне никакви обвинения?

— Виждам, че си изненадана от решението ми.

Да опише реакцията й просто като изненадана, бе доста слабо казано.

— Агентите на ФБР работят по този случай вече повече от две години. Разполагаме с цялата информация, която агент Пелъс събра, докато работеше под прикритие. Имаме достатъчно доказателства, за да затворим Мартино зад решетките до края на живота му. Защо сте решили да не повдигаме обвинения?

— Все още си много млада и амбициозна, Камерън, черти, които винаги съм харесвал. Това е и една от причините, поради които реших да те привлека при нас и те откраднах от „Хечър и Торн“ — каза Сайлъс, имайки предвид кантората, в която Камерън бе работила, преди да дойде в прокуратурата.

Камерън повдигна едната си ръка, жест, с който искаше възможно най-бързо да покаже несъгласие. Вярно, беше още нова в занаята и със сигурност имаше голяма амбиция да успее, но шефът й нямаше право да подминава важния факт, че преди да стане прокурор, бе специализирала четири години като адвокат по граждански дела. Въпреки това, ако Сайлъс смята, че Камерън все още не е готова за такъв голям криминален процес, тя нямаше да позволи на гордостта да я заслепи.

— Чакай малко, Сайлъс. Ако си взел това решение, защото мислиш, че нямам достатъчно опит да бъда прокурор в едно такова дело, просто го повери на някой друг. Разбира се, няма да ми бъде приятно, ще стана сприхава и ще се размотавам из офиса с трагична физиономия един-два дена, но след това ще ми мине. По дяволите, аз дори бих помогнала на колегата, който поеме случая, за да може по-лесно да…

— Никой няма да повдига обвинения. Точка! — прекъсна я рязко Сайлъс. — Достатъчно дълго време съм в играта, за да знам, че при един такъв процес ситуацията ще ескалира със скоростта на светлината. Възможни са само два варианта — цирк в медиите или огромна черна дупка, която дори може да погълне американското правителство. Сега си мислиш, че имаш достатъчно доказателства, за да осъдиш Мартино и хората, но само почакай да започне процесът и ще видиш какво ще стане. Гарантирам ти, че след като открито обявим война на този човек, много от свидетелите ще ти се изсмеят в лицето. Възможно е да се развият и други, далеч по-брутални сценарии, при които някои от свидетелите мистериозно ще изчезват или дори ще умрат. И преди да си се усетила, може би не повече от две седмици след началото на процеса, ще се окаже, че нямаш нито едно неоспоримо доказателство, с което да подкрепиш обещанията, направени пред съдебните заседатели при предварителното изложение на фактите.

Камерън знаеше добре, че може би това бе моментът, в който тя трябваше да отстъпи. Ала не можеше да преодолее вътрешното си убеждение, че подобно развитие би представлявало една голяма несправедливост.

— Но не смятате ли, че дори само показанията на агент Пелъс биха били достатъчно солидно доказателство за това, което…

— Агент Пелъс е видял много неща, но за съжаление е бил разкрит прекалено рано — прекъсна я Сайлъс. — И макар да съм дълбоко респектиран от факта, че той е разследвал случая цели две години, истината е следната — ако пристъпим към следващата фаза и повдигнем обвинения, но съдът отсъди в полза на Мартино, ние ще сме на топа на устата, не агент Пелъс или някой друг от ФБР. Нямам никакво намерение американската прокуратура да поема този риск, не и докато аз отговарям за щата Илинойс.

След тези думи Камерън окончателно замлъкна. Роберто Мартино и неговите слуги управляваха почти една трета от трафика на наркотици в Чикаго, изпираха парите си чрез повече от двайсет мними корпорации, изнудваха, подкупваха и заплашваха всеки, който се изпречеше на пътя им. Освен всичко останало те и убиваха и то без да им мигне окото.

Да накаже престъпници като Роберто Мартино, бе единствената причина, поради която навремето, тя бе решила да стане част от американската прокуратура. В смутните времена, когато баща й загуби живота си, това решение бе единственото нещо — заедно с подкрепата на приятелите й Ейми и Колин — което й даваше сили и я мотивираше да продължи напред.

Камерън трябваше да признае, че обичаше работата си в кантората. Баща й беше полицай, а майка й работеше като съдебен репортер, докато не реши да се разведе и да се ожени за някакъв пилот. Видяла го за първи път, докато той давал показания под клетва в собственото му бракоразводно дело, което тя отразявала. До този момент Камерън не си спомняше да са имали сериозни финансови проблеми, но със сигурност не можеше да нарече семейството си заможно. Ето защо, четири години след като започна работа в частната фирма, тя истински се наслади на чувството за независимост и сигурност, което й донесе заплатата от 250 000 долара на година.

Баща й наистина се гордееше с успехите й. Това, което Камерън чу многократно, докато полицаите поднасяха своите съболезнования на погребението му, й помогна да разбере, че баща й се беше хвалил неведнъж с нейните постижения на своя партньор и другите си колеги полицаи.

Беше останала близка с баща си и роднините му след развода на родителите си и дори след като майка й се премести във Флорида с новия си съпруг пилот, който се пенсионира точно когато Камерън започна да следва право.

Смъртта на баща й я разтърси из основи.

Беше късен следобед. Камерън вече беше работила четири години в частната кантора „Хечър и Торн“. Капитанът, който отговаряше за смяната на баща й, се обади, докато тя бе в офиса. Този ден Камерън чу онези ужасни думи, които са в кошмарите на всеки човек с роднина или приятел в службите, които отговарят за опазване на обществения ред: трябваше незабавно да отиде в болницата. Ала докато стигна до вратите на спешното отделение, които блъсна обезумяла от притеснение какво се е случило, вече беше твърде късно. Седеше вцепенена в стаята за ВИП посетители, докато капитанът обясняваше как баща й е бил смъртоносно прострелян от търговец на наркотици по време на акция, която на пръв поглед изглеждала рутинна операция за въдворяване на реда.

Първите няколко седмици след убийството на баща си Камерън имаше чувството, че всичко е, сиво беше думата, която тя използва, когато Колин й се обади да я попита как се чувства. След това обаче намери сили да се окопити и се върна на работа в кантората. До голяма степен мисълта колко много се гордееше баща й с нейните успехи в кантората й помогна да вземе това решение по-лесно. Камерън знаеше, че баща й би искал тя да върви напред, да продължи да гради кариерата си, давайки всичко от себе си. Ала нещо липсваше.

Четири седмици след погребението тя разбра какво беше това нещо. Беше в съдебната зала и изчакваше реда си, за да представи доказателствено искане до съда преди постановяването на решение, което някога би й се струвало много значимо, но след смъртта на баща й изглеждаше ужасно маловажно. В този момент съдията докладчик обяви делото преди нейното.

Съединените американски щати срещу Марковиц. Най-обикновено дело по обвинение за притежание на огнестрелно оръжие. Задачата на прокурора се изчерпваше със стандартно появяване в съда и не включваше нищо скандално или сензационно. Чисто и просто той трябваше да предяви искане до съда да не бъдат взети предвид доказателствата, представени от обвиняемия. От процедурна гледна точка искането беше много сходно с това, което Камерън щеше да направи по-късно, ето защо тя наблюдаваше внимателно заседанието, опитвайки се да разбере в какво настроение е съдията. След кратко устно изложение съдията отсъди в полза на държавата и Камерън видя какво удовлетворение изпита помощник-прокурорът и как цялото му лице грейна от щастие.

След убийството на баща й, Камерън не бе изпитвала такова удовлетворение нито за миг.

Но тази сутрин, докато наблюдаваше как полицаите извеждат от съдебната зала обвиняемия, облечен в оранжев гащеризон и с белезници на ръцете, тя за първи път почувства, че беше постигнато нещо важно, макар и мащабът му да не бе голям. Справедливостта беше възтържествувала. Мъжът, който застреля и уби баща й, също беше престъпник. Може би тази трагедия нямаше да се случи, ако хората, от които зависеше това, бяха положили повече усилия, ако оръжието не беше на улицата, ако самият престъпник не беше на свобода…

В този момент Камерън осъзна, че самата тя може да помогне подобни престъпления да бъдат предотвратявани в бъдеще.

Още същата седмица кандидатства за място в прокуратурата.

Новите й задължения обаче я хванаха неподготвена в едно отношение — тя дори не бе подозирала колко тясно обвързани и зависими от политиците могат да бъдат хората, работещи в държавни институции. Докато слушаше обясненията на Сайлъс и се опитваше да разбере причините, поради които той се оттегля от случая Мартино, тя си даде сметка, че американската прокуратура не правеше изключение. Всъщност не беше трудно да се досети за истинския проблем на Сайлъс: той просто не искаше да излага репутацията си на риск, започвайки едно толкова значимо дело, което щеше да бъде отразено от всички национални вестници, телевизионни канали и радиостанции и което той най-вероятно щеше да загуби.

Въпреки това Камерън бе изненадана от решението му. И много ядосана. И отвратена от мисълта, че прокуратурата ще позволи на мафиоти като Роберто Мартино да продължат да правят каквото си искат и то напълно необезпокоявани. За съжаление, освен ако не бе готова да подаде оставка като помощник-прокурор тук и сега, ръцете й бяха вързани. Работеше в прокуратурата само от година и да се противопостави открито на шефа си по такъв важен въпрос не беше най-умният ход, ако искаше да продължи битката си с престъпния свят и да получава заплата за това. Ето защо реши да запази за себе си истинските си мисли.

— Разбрано. Никакви обвинения — каза тя, но когато изговори думите на глас, стомахът й се сви на топка.

— Радвам се, че разбираш добре как стоят нещата — каза Сайлъс и поклати одобрително глава. — Има само още една подробност. Нямах време да говоря с някого от ФБР, за да съобщя за нашето решение. Някой трябва да каже на агент Пелъс и колегите му, че се оттегляме от случая Мартино. Тъй като ми се струва, че се разбираш доста добре с него, предлагам ти да направиш това.

Това вече беше разговор, с който Камерън не искаше да има нищо общо.

— Мисля, че е по-редно агент Пелъс да чуе за вашето решение директно от вас. Особено имайки предвид всички трудности, през които той трябваше да мине по време на разследването.

— Той просто си вършеше работата като агент на ФБР. Просто трябва да разбере, че понякога нещата не се получават както той би искал.

Усещайки от тона му, че темата вече не е отворена за дискусии, Камерън кимна с глава. Все пак предпочете да запази мълчание, защото се страхуваше, че няма да е много мила, ако си отвори устата.

Сайлъс обаче продължи да я гледа в очите.

— И за да не стане някакво недоразумение, нека ти обърна внимание, че единственото съобщение, което трябва да предадеш на ФБР, е следното: прокуратурата няма да повдига обвинения срещу Мартино и хората му. Точка. Служителите тук спазват стриктни правила при работа с конфиденциална информация, които забраняват обсъждането с външни хора защо и как сме взели дадено решение.

Тъй като Камерън все още не казваше нищо, Сайлъс завъртя главата си и я погледна под друг ъгъл.

— Очаквам от теб да се държиш като част от екипа ни, Камерън. Ясен ли съм?

О, да, всичко й беше повече от ясно. Сайлъс просто бе решил да я хвърли на кучетата. Като най-млада и неопитна Камерън бе избрана да понесе позора на неговото решение да отстъпи от поетото задължение относно случая Мартино. Но явно това бяха правилата на играта тук. Сайлъс беше не само неин шеф, но и изключително важен и много влиятелен член на адвокатската колегия в Чикаго. Което означаваше, че на въпроса му тя можеше да отговори по един-единствен начин:

— Смятайте задачата за изпълнена.

 

 

Джак наблюдаваше как Уилкинс се опитва да види какво се случва на задната седалка в огледалото за обратно виждане. От известно време спътничката им доста се беше умълчала.

— Заспала ли е? — попита той.

Уилкинс кимна.

— Твърде дълга нощ.

— Прав си. Нека си вземем по още едно кафе, преди да тръгнем към офиса. Кафето там е истинска помия.

— Говорех за нея. Исках да кажа, че тя е имала твърде дълга нощ, не ние.

Джак много добре знаеше какво искаше да каже Уилкинс, но се опитваше да мисли възможно най-малко за нея.

— Каква ирония на съдбата е срещата ви след толкова много време и то при тези обстоятелства.

Уилкинс очевидно не беше схванал многократните намеци на Джак, че е най-добре да забравят за тази история.

Джак погледна в огледалото, за да се увери със сигурност, че Камерън спи.

— Срещата ни винаги би била ирония на съдбата, независимо от придружаващите обстоятелства — каза той, опитвайки се да говори по-тихо.

Уилкинс отвърна поглед от пътя и погледна Джак.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Относно това, което й казах ли?

— Аха.

— Само че в стаята е имало камера.

Уилкинс поклати глава.

— Явно трябва да ми напомниш още веднъж никога да не се закачам с теб.

— Никога не се закачай с мен.

— Благодаря.

Джак обичаше да работи с Уилкинс. В началото, когато шефът му каза, че вече ще си партнира с някакво момченце, току-що завършило академията, изобщо не бе въодушевен. Още по-малко се въодушеви, когато за първи път се срещна с Уилкинс и зърна скъпия костюм, с който се беше издокарал. Но зад шегичките и вицовете се криеше един друг Уилкинс, който бе много по-добър професионалист, отколкото Джак първоначално бе преценил, и той го уважаваше, въпреки факта, че двамата не можеха да бъдат по-различни в подхода си към повечето неща. Освен това Джак се радваше, че най-сетне ще прекарва дългите работни часове с партньор, който понякога дори говори. Това наистина щеше да бъде освежаващо разнообразие за него, имайки предвид партньора му в Небраска, който обелваше не повече от шест думи на ден и беше истински пън. Часовете, които бе прекарал по време на полицейски надзор върху заподозряно място или лице с него, бяха най-досадното нещо, което той бе преживявал. Не че полицейските акции в Небраска изобщо някога са много интересни. През последните три години Джак беше докаран до ръба на лудостта от скука, което разбира се беше главната цел на дисциплинарното наказание, наложено му от Министерството на правосъдието.

Той отново погледна в огледалото, тъй като спомените неизменно го връщаха към същата тази Камерън, която сега спеше на задната седалка.

Трябваше да признае — не беше напълно искрен, когато каза на Уилкинс, че не съжалява за острото си поведение към нея заради случилото се преди три години. Разбира се, че съжаляваше — това, което каза, беше напълно излишно. И той осъзна този факт само няколко секунди, след като думите се изплъзнаха от устата му.

Когато разбра, че го преместват обратно в Чикаго, се зарече да остави тези събития в миналото и да им обърне гръб. За съжаление, не беше се сетил, че е възможно да се натъкне на Камерън Линд още първата седмица след завръщането си. Всеки път, когато я погледнеше, нови и нови спомени се събуждаха в съзнанието му.

Като за начало той все още не можеше да забрави как тя не намери смелост да го погледне в очите, когато му съобщи решението на Сайлъс относно случая Мартино.

Беше точно преди три години. Петък, късен следобед. Камерън се обади да каже, че ще дойде в офиса, за да разговаря с него и партньора му по това време Джоу Добс. Когато я чу да чука на вратата и я видя да стои на прага на кабинета му, той неволно се усмихна. Джак си спомняше това много добре, може би защото в онези дни много рядко му се случваше да се усмихва — по време на двете години, през които бе работил за Мартино, почти нямаше повод да бъде весел и доволен. Честно казано, дори сега се чувстваше твърде прецакан от работата си под прикритие толкова дълго време, тъй като му ставаше все по-ясно, че ще бъде много трудно да се завърне към нормалния ритъм на живот. Освен това през нощта не можеше да спи добре, което със сигурност не подобряваше състоянието му.

Беше му много трудно да влезе обратно в релсите на офисния живот, но имаше една част, която съвсем не му бе неприятна — съвместната работа с Камерън Линд. Дори бе започнал да се притеснява, че тази част вече изобщо, ама изобщо не му е неприятна. Беше говорил с Камерън само на професионални теми, по-точно бяха обсъждали случая Мартино, но няколкото пъти, когато бяха оставали насаме, Джак чувстваше, че между тях има някаква особена тръпка. Не можеше точно да я опише, но знаеше много добре, че каквато и да е тази тръпка, тя бе достатъчна, за да го кара да съжалява, че все още е извън сцената на нормалния живот.

— Влез — покани я Джак.

Когато Камерън влезе в кабинета му този ден, тя за първи път не отвърна на усмивката му.

— Агент Добс ще се присъедини ли към нас?

— В момента пътува насам. Защо не седнеш, докато го чакаме? — каза Джак и я покани да седне на един от столовете пред бюрото му.

— Не, благодаря, така съм по-добре — каза Камерън и поклати глава.

През последния месец Джак имаше възможност да опознае Камерън достатъчно отблизо, за да знае, че в този момент противно на твърдението й тя изобщо не се чувстваше добре. Нещо не беше наред — Камерън бе пропуснала обичайните си закачливи коментари, които макар и много смели съвсем не бяха толкова саркастични и дори на моменти приличаха на флирт. Джак беше свикнал с тях като част от общуването с Камерън и дори си признаваше, че ги намира за много забавни. Този ден обаче от тях нямаше и помен. Да не говорим, че Камерън изглеждаше дори леко уплашена. Джак имаше лошо предчувствие.

— По телефона ми каза, че искаш да говорим за Мартино. Да не би да е изникнал някакъв проблем във връзка с този случай? — попита той и веднага забеляза, че Камерън се чудеше какво да отговори.

Бинго! Беше отгатнал причината за странното й поведение. Камерън нервно погледна към вратата.

— Мисля, че е редно да изчакаме агент Добс, преди да започнем разговора — каза Камерън и притеснена прехапа долната си устна.

Джак не можеше да прецени кое го безпокоеше повече — неочакваната демонстрация на уязвимост от страна на Камерън или факта, че не може да отлепи очи от устните й.

Той стана от бюрото си, отиде до вратата на кабинета, затвори я и се спря до Камерън.

— Виждам, че нещо те е разстроило и то много.

— Агент Пелъс, мисля, че…

— Джак, за теб съм Джак — прекъсна я той. — Мисля, че е крайно време да започнем да използваме първите си имена.

Когато погледът й се стрелна обратно към вратата на кабинета му, Джак направи нещо, което нито един от двамата не очакваше — протегна ръка, нежно докосна брадичката на Камерън и обърна лицето й към своето.

— Кажи ми истината, Камерън. Кажи ми какво се е случило.

В този момент невероятният й небесносин поглед срещна неговия и през тялото му премина гореща вълна, подобна на електрическите шокове, с които хората на Мартино го бяха изтезавали по време на двата дена в плен, но неописуемо приятна.

— Джак — прошепна Камерън, — толкова съжаля…

Почукване на вратата обаче прекъсна разговора им.

Джак и Камерън инстинктивно се отдръпнаха един от друг, когато вратата на кабинета започна да се отваря. След секунда в стаята влезе Джоу, изненадан да види, че и двамата вече бяха там и го чакаха.

— Охо, здравейте… Извинете ме за закъснението — каза Джоу и се настани удобно на един от столовете пред бюрото на Джак. Работеха заедно като екип вече повече от четири години и всеки се чувстваше като у дома си в кабинета на другия. Джоу кръстоса крак върху крак и погледна Камерън.

— Джак ми каза, че сте искали да говорите с нас за случая Мартино?

— Точно така — отвърна тя. Гласът й звучеше сковано и нервно, а цялото й внимание бе фокусирано върху Джоу, факт, който той не можеше да си обясни и който леко го смущаваше.

— Исках да ви уведомя, че ние взехме нашето решение. Прокуратурата няма да повдига обвинения срещу Роберто Мартино. Или срещу когото и да е от членовете в неговата групировка.

В стаята настъпи пълна тишина. Джак беше този, който първи я наруши.

— Сигурно се шегуваш.

Камерън все още отбягваше погледа му.

— Знам много добре, че това не е резултатът, който сте очаквали.

— Какво искаш да кажеш? Как така прокуратурата няма да повдига обвинения срещу Роберто Мартино? — попита възмутено Джоу. По време на двете години, в които Джак работеше под прикритие, той беше връзката между него и ФБР и знаеше много добре колко мръсотии бяха изровили срещу този мафиот.

— Прокуратурата реши, че няма достатъчно доказателства, за да издържи това дело в съда — каза Камерън.

Джак полагаше неистови усилия да държи под контрол яростта си.

— Глупости! Кой взе това решение? Сайлъс Бригс ли?

Джоу стана от стола и започна да крачи нервно из стаята.

— Нещастно копеленце! Единственото нещо, което го интересува, е да запази топлото си местенце — измърмори той с отвращение.

— Искам да говоря с него — настоя Джак.

Камерън най-сетне събра смелост да се обърне към Джак и да го погледне в очите.

— Няма нужда да говориш с него. Този случай… беше мой. Този случай е моя отговорност.

— Не ми пука на кого е този случай! А и не ти вярвам!

Джоу погледна към Джак, а в гласа му имаше предупредителна нотка.

— Джак!

Камерън се опита да запази самообладание.

— Разбирам какво голямо разочарование е това за вас.

Джак направи заплашително крачка към нея.

— Разочарование?! Тази дума не описва и частица от това, което чувствам в момента. Чела си досиетата с доказателствата, които подготвих — или поне така си мислих до преди минута — сега вече изобщо не съм сигурен какво ти или някой друг от хората в прокуратурата правите по цял ден. Много добре знаеш какво представлява Мартино и какви ужасни престъпления е извършил. Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Наистина съжалявам — каза сковано Камерън. — Добре знам колко много усилия инвестира в това разследване. За съжаление, не мога да ти кажа нищо повече.

— Разбира се, че можеш и ще ми кажеш. Ще ми кажеш кой плати на големите клечки в прокуратурата, за да направят така, че това да се случи. Ако Бригс не е човекът, взел това решение, тогава… — Джак направи кратка пауза и изгледа изпитателно Камерън. — Какво мислиш, Джоу? Дали не е добре да се поразровим малко в сметките на госпожица Линд? Може да се окаже, че скоро тя е получила необичайно големи преводи.

Камерън се приближи до него и го погледна кръвнишки право в очите.

— Съвсем не сте на правилната следа, агент Пелъс.

Джоу побърза да застане между двамата.

— Добре, мисля, че трябва да се успокоим малко и да погледнем на ситуацията отстрани.

Джак напълно игнорира думите му.

— Настоявам да ми се даде смислено обяснение за това решение каза той на Камерън.

Тя обаче бе решена да не отстъпва от позицията си и продължаваше да го гледа бясно право в очите.

— Така да бъде. Работел си под прикритие, но си се разкрил твърде рано. Това е обяснението и се надявам то да те задоволява, защото е единственото, което мога да ти дам.

Джак почувства как кръвта нахлува яростно в главата му. Почувства обаче и вина. Думите на Камерън бяха засегнали най-слабото му място. Макар че навремето беше оставен, без какъвто и да е избор, не минаваше и ден, в който да не се обвинява, че не успя да изпълни задачата си като агент под прикритие докрай.

— Веднага напусни офиса ми! — извика Джак. Гласът му бе леденостуден.

— И без това си тръгвах — промълви Камерън. — Преди това обаче искам да кажа още нещо. Последни думи, вместо довиждане. Ако някога имате някакви притеснения дали съм достатъчно лоялна и отдадена на работата си, агент Пелъс, просто ми се обадете и ме попитайте. Но ако решите да се ровите в банковите ми сметки, съветвам ви да се сдобиете със съдебно разрешително и да си намерите адски добър адвокат!

Камерън се обърна към Джоу и кимна с глава за довиждане. После тръгна към вратата и излезе, без да каже нито дума повече. Джоу я проследи с поглед.

— Знам, че си много ядосан, Джак, аз също съм бесен, но по-добре внимавай какво казваш. Камерън Линд може да е новобранец, но все пак е федерален служител, американски помощник-прокурор. Струва ми се, че не е много добра идея да я обвиняваш в корупция.

Джак остана безмълвен. Той почти не слушаше Джоу. В главата му се въртеше само една мисъл — две години от живота му щяха да отидат по дяволите.

Джоу изведнъж скочи от стола.

— Реших — ще говоря с Дейвис — каза той, имайки предвид шефа си, специалния агент, който ръководеше целия отдел. — Ще се опитам да разбера какво, по дяволите, се случва. — Джоу пристъпи към Джак и сложи ръката си върху рамото му. — През това време ти се опитай да се успокоиш. Прибери се вкъщи, напий се дори, направи каквото ти скимне — просто се махни от офиса, преди да кажеш нещо, за което ще съжаляваш.

Джак кимна мълчаливо с глава.

Две години. Цели две години.

В асансьора на излизане от офиса Джак вцепенено гледаше вратите, чудейки се дали Камерън Линд изобщо имаше идея през какви опасности беше преминал, за да събере всичките тези доказателства, които тя с лека ръка хвърли на боклука. Да, бяха го разкрили по-рано, отколкото трябваше, но само защото от Американската агенция за борба с наркотиците (DEA) бяха изпратили на своя глава още един агент под прикритие, който да установи контакт с Мартино. Освен че беше пълна тъпота, подобно решение беше категорично извън правомощията на Агенцията.

Джак разпозна агента под прикритие за пет секунди. На Мартино му трябваха десет.

След което нареди на Джак да го убие.

Тъй като беше решен да играе ролята си на гангстер възможно най-достоверно, Джак бе изпълнявал до този момент много и то съвсем не лицеприятни поръчки на Мартино, но винаги бе успявал да избегне истинско убийство на човек. Този път обаче Мартино искаше да види тялото на убития — очевидно планираше да изпрати част от него като подарък на Агенцията за борба с наркотиците. Джак беше длъжен да се появи с труп и нямаше хитрина, която можеше да му спести тази задача. Ето защо реши да избяга, но преди това трябваше да спаси колегата си. Отиде при него, предупреди го и точно когато и двамата бяха на крачка от свободата, хората на Мартино ги спипаха.

Разстреляха човека на Агенцията за борба с наркотиците на място. Мартино не се отказа от зловещия си план и накара лакеите си да изхвърлят мъртвото тяло пред офиса на Агенцията още същата нощ.

Към Джак обаче съвсем не бе толкова милостив.

Тези думи описваха най-добре кошмара, който Джак преживя.

Два дена след като го плениха обаче, гангстерите допуснаха фатална грешка.

Всъщност основният „виновник“ за тази грешка беше само един и Джак го познаваше много добре. Винсент бе най-големият звяр сред тези, които провеждаха разпита. В един момент той реши да повиши градуса на напрежението и развърза ръцете на Джак. Разбира се, веднага побърза да обезоръжи поне едната му ръка и прокара петнайсетсантиметров остър нож от лакътя до китката, след което я прониза, забивайки острието в стола. За секунда обаче той остави другата ръка на Джак свободна.

За такава глупост Мартино със сигурност би убил Винсент със собствените си ръце. Джак обаче свърши тази работа сам — силно стисна гърлото на мъжа със свободната си ръка, докато той не издъхна, след което извади ножа от китката си и го заби няколко пъти в тялото на противника.

За късмет на Джак, освен с нож Винсент беше въоръжен и с пистолет. Също така за негов късмет докато работеше в специалните служби, се бе научил умело да си служи с оръжие и с двете ръце.

Това не беше добра новина за хората на Мартино. Факт е, че един от тях успя да улучи Джак по време на престрелката, която последва, но пък не живя достатъчно дълго, за да се похвали с това си постижение.

За разлика от злочестите си слуги Мартино се оказа най-големият късметлия на света. Освен че не беше сред осемте трупа, които агентите от подкреплението на ФБР изнесоха, когато най-накрая се появиха в забутаното хале, сега късметът му се беше усмихнал за втори път, правейки така, че случаят да попадне в неопитните ръце на помощник-прокурор Камерън Линд.

Две години от живота му бяха напълно пропилени.

Джак не искаше да повярва, че всичко това наистина се случва. Изведнъж си спомни думите на Камерън. Тя бе казала, че решението да не повдигат обвинения всъщност е… нейно. Ако това е вярно, тогава… Да върви по дяволите!

Асансьорът с трясък спря и вратите му рязко се отвориха. Ала в момента, в който направи първата стъпка извън асансьора, Джак се оказа обграден от армия от репортери. За съжаление, това не беше необичайна ситуация. Макар да нямаше нищо общо с онези, които жадуват светлината на прожекторите, след престрелката в никому неизвестното до този момент хале Джак попадна в центъра на медийното внимание. Това беше нормално — в крайна сметка след новината за осем мъртви гангстери хората съвсем естествено искаха да разберат повече за героя, извършил невероятния подвиг. Лошото бе, че след този случай репортерите атакуваха Джак безмилостно с въпросите си всеки път, когато името на Мартино се споменеше в новинарските емисии.

— Агент Пелъс! Агент Пелъс!

Репортерите се надвикваха и блъскаха, опитвайки се да се доберат по-близо до него.

Джак не им обърна и капка внимание и се насочи към изхода на сградата. Млада репортерка от местната редакция на телевизия NBC, чийто интерес към Джак напоследък изглежда съвсем не се изчерпваше с професионалните й задължения, го догони и започна да крачи редом с него, докато операторът я следваше по петите.

— Агент Пелъс! Агент Пелъс! Току-що научихме най-новите развития по случая Мартино. Тъй като вие сте агентът от ФБР, който отговаряше за разследването, как ще коментирате факта, че Роберто Мартино ще продължи да се разхожда по улиците на Чикаго като свободен човек? — каза тя и тикна микрофона в лицето на Джак.

Може би това, което последва, се дължеше на хроничната липса на сън. А може би на факта, че (както твърдеше психоаналитикът, с когото беше длъжен да се среща всяка седмица) Джак потискаше в себе си гняв и ярост, натрупани по време на работата му като агент под прикритие и дните, прекарани в плен. А може би имаше нещо общо с факта, че беше наистина жестоко измъчван в продължение на два дена от този човек. Но преди да разбере какво прави, Джак изстреля отговора си на репортерския въпрос.

— Мисля, че смотаната прокурорка си е завряла главата отзад, ето това мисля. По-добре да бяха поверили случая на някого, който поне има топки.

Абсолютно всички телевизионни станции в Чикаго започнаха новинарската си емисия в шест часа с тази тирада.

И след това я пуснаха отново с новините в десет, за да може да бъде чута и от онези, които първия път я бяха пропуснали.

Разбира се, до този момент кореспондентите на националните медии вече бяха разбрали, че специален агент на ФБР в Чикаго е напсувал грубо представител на американската прокуратура в пряко телевизионно предаване и коментарът му се появи навсякъде: CNN, MSNBC, Today Show, Nightline, Larry King Live и всички останали медии, за които човек може да се сети. Като капак на всичко записът на интервюто си спечели печалната слава на най-гледаното видео в YouTube в продължение на цяла седмица.

Нищо чудно, че шефът на Джак не беше много очарован.

— Да не си полудял? — разкрещя му се Дейвис, след като го привика в кабинета си на следващата сутрин. — Ти си този, който си е напъхал главата в задника, Пелъс, щом си толкова глупав, че да правиш такъв коментар по националната телевизия.

От този момент нататък нещата се развиха много зле и то с лавинообразна скорост. Група феминистки вдигнаха голям шум в медиите, твърдейки, че коментарът на Джак, „По-добре да бяха поверили случая на някого, който поне има топки“ — ако се приеме буквално — е сексистко изказване, според което само мъж прокурор би могъл да се справи с този тежък случай.

Това беше моментът, в който Министерството на правосъдието се намеси.

Въпреки че беше изключително ядосан на Джак за този гаф, Дейвис отдели цели два дена в опити да умилостиви хората от министерството. Не се умори да повтаря, че Джак е най-талантливият и отдаден на работата си агент на ФБР в Чикаго и предложи според него приемливо и за двете страни дисциплинарно наказание. Джак трябваше да напише официално извинение до госпожица Камерън Линд и американската прокуратура. Щеше също така да му се постанови наказание от шест месеца пробация. Адвокатите от Министерството на правосъдието казаха, че внимателно ще разгледат препоръките на Дейвис.

В понеделник Джак отиде в офиса много рано, за да има време да напише спокойно официалното извинение. Знаеше, че с поведението си беше прекрачил границата на позволеното. До голяма степен се обвиняваше не само за коментара, който направи пред репортерката, но и за всички неща, които беше казал на Камерън преди това. Беше направил голям гаф. Много голям. Но Джак имаше обяснение за невъздържаната си реакция. Освен шока и гнева, които почувства, когато Камерън съобщи решението на прокуратурата, мисълта, че й се беше доверил, че й беше повярвал, го накара да побеснее. В онази понеделнишка сутрин обаче той все още се надяваше, че има начин как да изгладят отношенията си, да намерят изход от ситуацията и да продължат напред.

Беше оставил вратата на кабинета си отворена, докато работи, и след като в продължение на няколко минути стоя неподвижно, вперил празен поглед в белия монитор на компютъра — не беше от хората, които често и лесно пишат извинения — той се стресна от яростна караница. Гласовете се чуваха от офиса на Дейвис и това истински го изненада. Беше останал с впечатлението, че е единственият, дошъл в офиса толкова рано.

Дейвис ядосано обясняваше нещо. От кабинета си Джак не можеше да чуе целия разговор и успя да разбере само откъслечни думи като „глупости“ и „преувеличавате“. Тъй като долавяше само гласа на шефа си, Джак помисли, че вероятно Дейвис говори по телефона. Но независимо от това кой беше събеседникът му, Джак много добре знаеше каква беше темата на разговора. Стана от бюрото си и се приближи до вратата, когато…

Вратата на шефския кабинет се отвори с гръм и трясък и оттам излезе не някой друг, а самата Камерън Линд.

Когато видя Джак, тя застина на мястото си. Изражението й за секунди се промени — изражение, което Джак познаваше много добре. През годините на работата си като агент беше виждал този поглед всеки път, когато се изправяше срещу противника си.

Поглед на човек, пипнат на местопрестъплението.

Камерън побърза да се окопити и го погледна леденостудено от другия край на коридора. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума.

Когато от вратата на шефския кабинет излезе самия Дейвис, той също видя Джак и мрачно поклати глава.

Няколко часа по-късно Министерството на правосъдието издаде заповед за незабавното преместване на специален агент Джак Пелъс извън Чикаго.

Джак имаше чувството, че знае точно на кого трябва да благодари за това.

 

 

— Не знам за какво мислиш в момента, но каквото и да е то, по-добре го остави в миналото.

Джак обърна главата си към Уилкинс, който беше вперил поглед в него.

— Не мисля за нищо конкретно.

— Така ли? Странно тогава защо все още сме в колата, след като преди цели пет минути пристигнахме пред дома на Камерън. Какво чакаме?

Джак погледна през прозореца — по дяволите, колата наистина беше паркирана, а те просто седяха и чакаха. Какво се беше случило с прословутото му умение на специален агент да забелязва и най-малкия детайл? Джак веднага обвини свидетелката на задната седалка за това падение. Тя го разсейваше. Беше време да сложи край на тази недопустима ситуация.

Джак се обърна и извика през рамо:

— Вече може да се приберете вкъщи, госпожице Линд. Никакъв отговор.

— Напълно се е отнесла — каза му Уилкинс.

— В такъв случай направи нещо.

Уилкинс заби поглед в огледалото за обратно виждане.

— Ехоооооо, Камерън…

— Ехо? Звучиш точно като агент от ФБР!

— Я ме остави на мира! Аз съм доброто ченге, мога да се справя със ситуацията с мирни средства — отвърна Уилкинс и отново се зае със задачата да събуди Камерън. — Камерън, вече пристигнахме! — Уилкинс погледна набързо Джак и прошушна — Мислиш ли, че ще се разсърди, ако я наричам с малкото й име?

— Точно сега мисля, че можеш да я наричаш както си пожелаеш, без това да има някакви последствия — каза Джак и си помисли, че самият той е готов с няколко много звучни предложения.

— Добре, време е за план Б — каза решително Уилкинс. — Някой трябва да отиде на задната седалка и да я събуди.

— Звучи добре. Надявам се, че ще се справиш със задачата.

— Исках да кажа, че ти трябва да отидеш отзад и да я събудиш — уточни Уилкинс, но когато видя свирепия поглед на Джак, се опита да звучи възможно най-невинно. — Съжалявам, аз трябва да остана на волана и да управлявам колата.

Мърморейки под носа си, Джак отвори вратата и слезе от колата. Когато повдигна глава, той за първи път зърна къщата на Камерън Линд. Или поне това, което се предполагаше, че е нейният дом.

Той се обърна и пъхна главата си през прозореца на колата.

— Сигурен ли си, че това е мястото, което търсим?

— Камерън каза, че живее на Норт Хандерсън 3309. Това е Норт Хандерсън 3309 — отвърна Уилкинс.

— Да, но това е…

Джак се обърна с лице към къщата и се замисли коя е най-подходящата дума, с която може да опише гледката пред себе си.

— … една страхотна къща — помогна му Уилкинс и поклати одобрително глава.

Това приблизително добре описваше гледката. Джак стоеше на улицата, а къщата се издигаше величествено пред него със своите цели три етажа. Входната врата представляваше извита арка с колони, които бяха разположени от двете страни на кокетна пътечка, водеща към къщата. Голяма част от нея беше покрита с бръшлян, който беше плъзнал на всички стени, а отдясно се простираше огромна градина, която стигаше чак до гаражите. Джак си помисли, че целият имот сигурно обхваща поне парцел и половина.

Първият въпрос, който изникна в главата му, бе как може един помощник-прокурор да си позволи подобен лукс със заплатата си на държавен служител.

Изглежда, че Уилкинс си мислеше същото. Той се наклони надясно и погледна през прозореца до съседната седалка.

— Каква е твоята версия? Богат съпруг?

Джак се замисли за момент. Някой много богат със сигурност беше зад гърба на Камерън, защото сама тя по никакъв начин не можеше да си позволи да живее в такава къща. Това беше първият вариант. Но имаше и друго възможно обяснение. Може би просто Джак не е бил толкова далеч от истината, когато се пошегува преди три години, че Камерън е сред щатните служители на Мартино.

Уилкинс се досети какво се върти в главата му.

— Не си го и помисляй. Точно заради подобни глупави идеи толкова яко загази миналия път.

Джак кимна с глава към Камерън, все още неподвижна и свита на топчица на задната седалка на колата.

— Единственото нещо, за което мисля в момента, е как ще изпия чаша ароматно кафе в офиса, след като веднъж приключим с тази история — каза Джак, натисна дръжката на вратата на задната седалка и я отвори. — Слизайте, госпожице Линд — заповяда й той.

Никакъв отговор.

— Все още е жива, нали? — попита Уилкинс и се обърна назад, за да види какво се случва.

Джак пъхна главата си през отворената врата. Доближи лицето си до Камерън, опитвайки се да чуе как диша.

— Жива е — каза той и я побутна с лакът. — Хайде, Камерън, събуди се!

Отново никакъв отговор.

— Може би трябва да я целунеш — предложи смело Уилкинс, но след като видя гневния поглед на Джак, дяволито се усмихна и побърза да се оправдае. — Хей, не се сърди! Просто си спомних, че последния път, когато приложи това лечение на едно момче, резултатът бе впечатляващ.

Джак се обърна отново към Камерън и се замисли какви бяха възможностите пред него. Можеше да я смушка в ребрата няколко пъти. Много съблазнителна опция. Или да я залее с кофа леденостудена вода. Още по-съблазнителен сценарий. Ала доколкото познаваше Камерън, тя веднага щеше да го фрасне или с ръка, или с крак и още преди залез-слънце той щеше да се озове в Небраска. А това означаваше, че има само един възможен изход от тази ситуация.

Джак опипа с ръка седалката около Камерън, намери дамската й чанта и я хвърли към предната седалка в скута на Уилкинс.

— Опитай се да намериш ключовете й за къщата — каза му той.

— Да не си полудял? Представи си, че Камерън се събуди и види, че тършувам в чантата й. Когато става въпрос за жени, имам едно златно правило — никога не бърникай в дамска чанта. Да правиш това, е светотатство.

— Вместо да философстваш, по-добре намери ключовете. Ако пък толкова не искаш, ела тук, отзад, и занеси Камерън сам до къщата. Имам предвид на ръце.

Уилкинс погледна за секунда чантичката на Камерън и без да мисли повече, бръкна в нея.

— В такъв случай рискът си струва. Джак носи на ръце Камерън — гледката не трябва да се изпуска. Обзалагам се на десет долара, че още преди да си стигнал входните стъпала, тя ще се събуди, а ти ще изядеш няколко шамара.

Джак също мислеше, че вероятността това да се случи беше седемдесет на трийсет процента. Въпреки това заповяда на Уилкинс да отвори багажника, грабна куфара на Камерън и изтича до входната врата. Когато се върна, взе дамската й чантичка и я постави в скута й. Уилкинс му подаде ключовете и Джак ги постави в джоба си. Без да се церемони повече, Джак пое Камерън с двете си ръце от задната седалка и лекичко я извади от колата.

Тялото й се отпусна върху своеобразната люлка, която Джак беше направил с ръцете си, а главата й нежно се опря на рамото му. Камерън все още спеше. Докато я носеше към къщата, Джак трябваше да признае, че въпреки многото възможни сценарии, които бе прехвърлил в главата си, в случай че някога се сблъска отново с Камерън Линд, това, което се случваше в момента, го хвана неподготвен. Не искаше дори да помисля какво ще си кажат съседите, ако го видят как носи безпомощната Камерън чак до входната врата и то посред бял ден. Затова обаче те със сигурност имаха нужда поне от телескоп — толкова голямо бе имението на Камерън.

Джак сведе поглед. Камерън изглеждаше много спокойна в този момент и за част от секундата Джак дори изпита съчувствие към нея. Беше прекарала една наистина дълга нощ и имайки предвид колко сложна и драматична бе ситуацията, се бе държала много добре.

С едната си ръка Джак отвори масивната порта от ковано желязо и тръгна нагоре, по стълбите, към входната врата. Заради впечатляващата големина на къщата Джак беше почти сто процента сигурен, че Камерън не живее сама и се чудеше кога ли някой внезапно ще излезе от някоя стая, ще се втурне панически към него и ще я грабне от ръцете му.

Нищо подобно обаче не се случи.

Джак бръкна в джоба си, извади ключовете и отключи входната врата. Все още нямаше и следа от полуделия от притеснение приятел, съпруг, любовник, когото Джак очакваше. Той погледна надолу към Камерън, сгушена сладко в обятията му. Не че му пукаше, но който и да е този мъж, той явно е пълен кретен, за да не забележи, че Камерън не отговаря на телефона си вече поне десет часа, помисли си Джак.

— Камерън, събуди се — каза той, а гласът му звучеше странно нежно. Когато усети това, Джак побърза да поправи грешката си, изкашля се и добави: — Вече си вкъщи.

В този момент Камерън помръдна. Почти панически Джак я остави на едно столче, което се намираше на малката покрита веранда пред къщата, и се отдалечи. В продължение на няколко минути Камерън не каза нищо, а само леко се олюляваше и очевидно все още не можеше да разбере къде се намира. После повдигна поглед и видя Джак.

— Ти?

— Да, аз.

Камерън премигна, после направи във въздуха недвусмислен жест, с който даде на Джак да разбере, че не иска да го вижда повече.

— Разкарай се!

Джак щеше да бъде повече от доволен да се махне оттук, но първо трябваше да се увери, че Камерън е в безопасност. В крайна сметка тя бе основният му свидетел. Той подхвърли дамската й чантичка, която тя едва успя да хване, и постави куфара й точно до входната врата.

— Ключовете ти са на вратата. Гледай да не ги забравиш. Сама ли живееш тук? — Въпросът му беше провокиран единствено и само от чувство за професионална отговорност. — Прекара една доста тежка и странна нощ, може би не е добре да си сама сега.

В това време Камерън отиде до входната врата, извади ключа, след което отново го пъхна в ключалката, бутна с рамо вратата и беше видимо объркана, когато откри, че тя вече е отворена.

— М-да… Сега вече съм сигурен, че не трябва да оставаш сама — каза Джак.

Макар и да не бе в най-добра кондиция, Камерън изобщо не се затрудни да му хвърли един смразяващ поглед.

— Ще се обадя на Колин — измърмори тя, след което прекрачи прага на къщата и тресна вратата пред лицето на Джак.

Ясно. Щеше да дойде някой си Колин.

Джак огледа къщата, за да се увери, че нищо не застрашава сигурността на свидетелката му. След това тръгна към колата и бързо се качи в нея.

Уилкинс протегна към него двете си ръце.

— Е? Какво става?

— Вече може да си ходим — каза Джак.

— Сигурен ли си, че е редно да я оставяме сама?

— Щяла да повика Колин.

— Камък ми падна от сърцето. Кой е Колин?

Джак повдигна рамене.

— Нямам никаква представа. Знам само, че сега тя е негов проблем, не мой.

— Олеле, това прозвуча доста грубо.

— Всъщност при други обстоятелства щях да звуча още по-грубо, но в момента не съм в добра форма — каза Джак. — Беше дълга нощ. Не забравяй, че трябва да си купим хубаво кафе на път за офиса.

Уилкинс запали колата, усмихна се широко и намигна на Джак.

— Знаеш ли, Джак, мисля, че от теб мога да науча много неща.

Това беше самата истина, макар Джак да нямаше и идея какво провокира Уилкинс към любовни излияния точно сега.

— Благодаря.

— Ти си човек, който винаги говори това, което мисли. Уважавам такива хора. Сигурен съм, че и ти уважаваш това качество у другите.

Ясно. Ето че сега Джак се досети накъде бие Уилкинс.

— Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, просто изплюй камъчето — каза Джак.

Уилкинс спря колата в близост до едно кръстовище.

— Проблемите ти с Камерън са твоя работа. Искам обаче да ми обещаеш, че тези проблеми няма да попречат на общата ни работа по случая.

— Обещавам.

— Добре.

— Обещавам.

— Добре. И още един въпрос за моя лична информация. Възнамеряваш ли да бъдеш необщителен и кисел всеки път, когато някой спомене името й?

Джак спря погледа си върху Уилкинс, сякаш го виждаше за първи път и искаше да го изучи внимателно.

Уилкинс се усмихна невинно.

— Май бръкнах с пръст в раната, а?

— Прекалено много въпроси — обичайната грешка на новобранците.

— Ще си взема поука.

— Надявам се — каза Джак, обърна се надясно и погледна през прозореца, за да се наслади на познатите гледки, които наистина му бяха липсвали по време на трите години, през които беше извън Чикаго. Неочаквано той наруши тишината, която цареше в колата.

— И още нещо. Предпочитам да не обясняваш на свидетелите много, много какво означава кръвнишкият ми поглед. Убива ефекта.

— Искаш да кажеш, че го правиш съзнателно?

— О, та аз от години работя върху набора си от смразяващи погледи.

Уилкинс погледна Джак искрено учуден.

— Искаш да кажеш, че заяждането с Камерън беше шега?

— Не. А ти по-добре си гледай пътя, вместо да задаваш въпроси. Наистина ще се ядосам, ако блъснеш колата, преди да си купя кафе.