Джули Джеймс
Любовни престрелки (2)

Глава втора

Нещо определено не беше наред.

Камерън се оказа затворена в хотелската си стая в продължение на почти два часа. Казаха й, че през това време местната полиция извършва оглед на мястото на престъплението. Тъй като беше достатъчно добре запозната с множество криминални истории и разпити на свидетели, веднага разбра, че служителите не се придържат към обичайната процедура.

Първото нещо, което й направи впечатление, бе, че никой не сметна за необходимо да я информира какво се случва. Полицията пристигна малко след като мениджърката на хотела я отведе обратно в стаята й. Един леко плешив и изключително несговорчив мъж на средна възраст, който се представи на Камерън като детектив Слонски, седна на креслото в ъгъла на хотелската стая и започна да я разпитва за това, какво беше чула през нощта. Макар че беше успяла да се отскубне за две секунди, за да облече набързо късите панталонки, с които ходи на йога, и да си сложи сутиен, Камерън все пак се чувстваше неловко. Набързо оправеното хотелско легло съвсем не е най-обичайното място за разпит от полицията, мислеше си тя.

Погледът на детектив Слонски първо се спря върху полупразната чаша с вино, която Камерън беше поръчала от рум сървиз и която все още стоеше на бюрото, там, където я беше оставила преди няколко часа. Това стана повод за няколко уточняващи въпроса, чрез които детективът се опита да разбере какво количество алкохол е изпила Камерън тази вечер. След като тя успя, или поне така си мислеше, да убеди Слонски, че не, тя не е бълнуващ алкохолик и да, нейните показания със сигурност съдържат поне частица истина, темата беше приключена и Камерън си позволи да коментира факта, че Слонски се беше представил като, детектив, а не като полицай. И попита дали това означава, че той е част от отдела, който разследва убийства. Най-малкото Камерън искаше да разбере какво се беше случило с момичето в стая номер 1308.

— Тук аз задавам въпросите, госпожице Линд — изсъска Слонски и това бе единственият отговор, който той благоволи да даде.

Камерън току-що бе приключила с даването на показания, когато вратата се отвори и оттам се показа главата на още един детектив в цивилни дрехи.

— Слонски, по-добре виж какво става там — каза той и кимна с глава към съседната стая.

Слонски се изправи и отново погледна Камерън с цялата апатия, на която беше способен. Сигурно се упражнява пред огледалото в банята, помисли си тя.

— Ще ви бъда благодарен, ако се съгласите да останете в тази стая, докато се върна — каза той.

— Разбира се, господине — кимна тя с усмивка. Камерън се чудеше дали да не му даде ясно да разбере коя е и колко опит има с подобни случаи, но прецени, че точният момент все още не е настъпил. И все пак. Беше се занимавала с ченгета и агенти години наред и изпитваше дълбоко уважение към работата им. Ала усмивката трябваше да покаже на Слонски, че той не всяваше в нея кой знае какъв респект.

— Ще се радвам да ви бъда полезна, с каквото мога.

Слонски я изгледа подозрително най-вероятно опитвайки се да реши дали беше доловил лек сарказъм в гласа й, или просто си въобразяваше. Камерън често караше хората да изпадат в подобно недоумение.

— Просто останете в стаята си — каза й детективът и излезе.

Слонски се върна половин час по-късно или по-скоро просто мина през стаята й, за да я уведоми, че поради „някои неочаквани събития“ тя не само трябва да остане тук по-дълго от планираното, но и че има честта да бъде пазена от личен бодигард, който вече е на поста си пред вратата. Той добави, че се налага да я помоли да не използва личния си мобилен телефон или този на хотела, докато „те“ не приключат с разпита.

В този миг Камерън за първи път се сепна. Беше ли самата тя в опасност?

— Да не би да искате да кажете, че за разследващите аз се явявам заподозряно лице? — попита тя Слонски.

— Не съм казал подобно нещо.

Камерън обаче много ясно забеляза, че Слонски отказва също така и да каже категорично „не“. И тъкмо когато той се готвеше да излезе от стаята, тя настоятелно му подхвърли още един въпрос:

— Кои са „те“?

— Слонски обърна глава и я погледна през рамото си.

— Моля?

— Казахте, че не мога да провеждам телефонни разговори, докато „те“ не приключат с разпита ми. Кого имахте предвид? — попита Камерън. Поредният безмилостен поглед на детектива обаче й подсказа, че той няма никакво намерение да отговори на този въпрос.

— Наистина оценяваме помощта ви, госпожице Линд. Това е всичко, което мога да кажа за момента.

Няколко минути, след като Слонски излезе от стаята, Камерън погледна през шпионката и макар и трудно разпозна очертанията на мъжка глава, която беше с гръб към нея. Най-вероятно това беше бодигардът, поставен на пост от полицията пред вратата й. Камерън се обърна, отиде до разхвърляното легло и се тръшна върху него. Погледна към часовника — беше почти седем сутринта. Хвана дистанционното и включи произволно избран канал, надявайки се, че ще успее да научи нещо за случилото се тази нощ от новините. В крайна сметка Слонски не беше казал, че е забранено да гледа телевизия, нали?

Ала още докато щракаше копчетата на дистанционното, опитвайки се да разкара проклетия надпис „Добре дошли“, с който хотелът си правеше самореклама, някой рязко отвори вратата на стаята. Беше Слонски или по-скоро неговата глава, която се подаваше през процепа.

— Съжалявам, гледането на телевизия също е забранено — каза той и отново тресна вратата.

— През тези стени наистина всичко се чува — промърмори ядосано Камерън, внимавайки никой да не я чуе. Не че някой толкова се интересуваше какво казва тя, но все пак… — Детектив Слонски, мога ли поне да чета книга? — провикна се тя и въпросът й увисна в празната стая.

Пълна тишина. Изведнъж през вратата някъде от коридора се чу гласът на Слонски.

— Разбира се.

И действително стените бяха толкова тънки, че Камерън дори успя да долови в отговора едва загатнатата усмивка върху лицето му.

 

 

— Ситуацията наистина става абсурдна. Не знаете ли, че и аз имам права?

Камерън се изправи лице в лице с полицая пред вратата на хотелската си стая, решена този път да получи отговор на въпросите си. Младият симпатичен мъж кимна с разбиране.

— Разбирам ви отлично, госпожо, и ви моля да приемете моите извинения, но аз просто изпълнявам заповеди.

Изнервена до крайност от това, че вече пет — о, да, — цели пет часа беше затворена по принуда в хотелската стая, за която беше платила толкова висока цена, Камерън си помисли, че ще удуши това момченце, ако още веднъж я нарече „госпожо“. Та тя бе едва на трийсет и две, а не на шейсет години! Все пак бе принудена да признае, че може би вече е изгубила правото да бъде наричана „госпожица“, щом възприема двайсет и две годишния полицай като „момченце“.

След като си даде сметка, че убийството на полицайчето съвсем не е най-доброто решение, тъй като поне още една дузина негови клонинги стояха пред вратата (това бе просто нейно предположение, защото никой не й позволяваше да си покаже носа от стаята), Камерън реши да приложи друга тактика. Момченцето в униформа очевидно се впечатляваше от хора, които стоят по-високо от него в йерархията, и тя реши да използва това в своя полза.

— Вижте, може би трябваше да спомена това по-рано, но истината е, че аз съм федерален служител, всъщност съм помощник-прокурор. Работя в офиса на службата в Чикаго…

— Щом живеете в Чикаго, защо сте решили да прекарате нощта в хотел? — прекъсна я многознайкото.

— Трябваше да се изнеса, за да изсъхне лакът върху паркета в апартамента ми. Работата е там, че…

— Наистина ли? — Полицайчето изглеждаше истински заинтригувано от последната информация. — Знаете ли от колко време се опитвам да намеря майстор, който да ремонтира банята ми? Предишните собственици облепили цялата баня с черен и бял мрамор, дори сложили „златни“ кранове, все едно там ще се къпе собственикът на Плейбой, представяте ли си? Бихте ли ми казали как намерихте майстор, който се съгласи да свърши толкова дребна работа? Камерън поклати главата си.

— Кажете ми кое е вярно — опитвате се да отвлечете вниманието ми с тези въпроси или сте вманиачен на тема ремонтни работи?

— По-скоро първото. Имах натрапчивото усещане, че в един момент ще ми правите проблеми.

Камерън се опита да прикрие усмивката си. Полицайчето май не беше толкова глупаво, колкото тя си мислеше.

— Ето как стоят нещата — започна да му обяснява тя. — Истината е, че нямате право да ме задържате против волята ми особено след като вече съм дала показания пред детектив Слонски. Много добре знаете това и което е още по-важно, аз също го знам много добре. Очевидно нещо много необичайно се случва с това разследване. Но докато съм склонна да ви съдействам и да правя какви ли не отстъпки чисто и просто от професионална етика, ще трябва да ми отговорите на няколко въпроса, особено ако очаквате да вися в тази стая още дълго време. Ако вие не сте човекът, който може да ми даде тези отговори, разбирам вашето мълчание. Но не разбирам бездействието ви. Щом вие не сте в състояние да ми отговорите, размърдайте си задника и намерете Слонски или който и да е друг, с когото да разговарям.

Мъжлето полицай продължаваше да показва съчувствие и разбиране.

— Вижте, разбирам раздразнението ви от това, че сте принудена да стоите вече часове наред в тази стая, но хората от ФБР казаха, че ще говорят с вас веднага щом приключат работата си в съседната стая.

— Значи хората от ФБР са поели случая, така ли?

— Май не трябваше да ви казвам това…

— Защо е било нужно ФБР да се занимава с разследването? — продължи с настоятелните си въпроси Камерън. — Става въпрос за убийство, нали?

Този път обаче полицайчето не се хвана на въдицата и се сети навреме, че трябва да държи езика зад зъбите си.

— Съжалявам, госпожице Линд, но ръцете ми са вързани. Агентът, който отговаря за разследването, изрично ми каза, че нямам право да говоря с вас за това.

— Тогава определено смятам, че трябва да разговарям с въпросния агент. Как се казва той?

Като действащ прокурор, отговарящ за северните части на щата Илинойс, Камерън беше работила с много ФБР агенти в Чикаго и познаваше още повече.

— Казаха ми, че е специален агент. За съжаление, не си спомням името му — отвърна полицаят. — Но си мисля, че той ви познава. Когато ми нареди да застана на пост пред вратата, каза колко съжалявал, че трябвало да се жертвам за толкова дълго време.

Камерън се опита да покаже безразличие към очевидната обида, но бе принудена да си признае, че казаното я засегна. Вярно, не беше кой знае колко близка с голяма част от ФБР агентите, с които беше работила — много от тях все още я обвиняваха за онази история преди три години — но с изключение на един, който за щастие беше далеч, в Невада или Небраска, Камерън не можеше да повярва, че някой във ФБР толкова я ненавижда, че да злослови срещу нея.

Полицаят отново съжали за това, което беше казал, и побърза с извиненията.

— Истината обаче е, че вие съвсем не сте толкова лош човек.

— Благодаря. Кажете ми сега дали този незнаен специален агент, който си мисли, че ме познава, ви нареди още нещо?

— Само че трябва веднага да го повикам, ако започнете да нервничите — каза полицаят и втренчи поглед в нея. — А вие всеки момент ще започнете да нервничите, нали?

Камерън скръсти ръцете си пред гърдите, доволна, че този човек най-накрая разбра какво се случва.

— Да, така ми се струва.

И това съвсем нямаше да бъде преструвка.

— Отидете още сега и намерете този агент, който и да е той. Кажете му, че на онази нервачка от стая 1307 вече й писна да я размотавате. Кажете му също така, че ще бъда много благодарна, ако сложи край на демонстрацията на сила и се смили да разговаря с мен лично. Защото това, което аз искам да разбера, е колко дълго време ще трябва да стоя тук и да чакам.

— Толкова, колкото аз пожелая, госпожице Линд.

Гласът, който сепна Камерън, идваше от коридора. Тя беше с гръб, но нямаше как да не разпознае този глас — дълбок и мек като кадифе. Не, това не можеше да е истина.

Камерън се обърна и застана лице в лице с мъжа, който стоеше на другия край на стаята. Изобщо не се беше променил от последния път, когато го бе видяла преди три години — висок, тъмен, със същия навъсен поглед.

Камерън дори не се опита да прикрие своята неприязън.

— Агент Пелъс… Не знаех, че сте се върнали в Чикаго. Как беше в Невада?

— Небраска — поправи я той.

От леденостудения му поглед Камерън разбра, че с неговото появяване положението беше станало сто пъти по-зле и то в ден, чието начало и без това не предвещаваше нищо добро.