Джули Джеймс
Любовни престрелки (17)

Глава седемнадесета

Джак остави мотора си на открита площадка в края на улицата и се приближи до полицейската кола под прикритие, паркирана пред къщата на Камерън. Беше карал бавно на път за тук, наслаждавайки се на гледката покрай езерото. След около три седмици щеше да се наложи да остави мотоциклета в гаража за през зимата и да разчита на колата си.

Тъкмо когато Джак се запъти към къщата, Харпър, старши полицаят от дневната смяна, смъкна прозореца от страната на шофьора.

— Прибра се преди няколко минути. С Маккен е.

Джак просто регистрира информацията, но не остана много доволен от факта, че Камерън не е сама. Когато се обади в офиса й, с изненада разбра от нейната секретарка, че си е тръгнала по-рано. Помисли си, че това е щастливо стечение на обстоятелствата, тъй като предпочиташе да говори с нея лично, а къщата безспорно беше най-подходящото място за това.

Благодари на полицаите и тръгна към входната врата.

През последните няколко дни напълно съзнателно избягваше този разговор. Главно заради това, че самият той бе изненадан от действията си в събота вечер. По принцип не беше импулсивен човек. Импулсивните мъже във ФБР много бързо се оказваха мъртви. Или им се случваше нещо още по-лошо. Лично той бе преживял възможно най-големия кошмар в лапите на Мартино и знаеше, че все още беше жив само защото успя да запази самообладание въпреки болката и да изтърпи онези два мъчително дълги дни, изчаквайки най-подходящия момент за атака.

Това, което се случи между него и Камерън в „Имението“, остави в него чувство на смут и безпокойство. Не сваляше често гарда си. Това правеше човека… уязвим.

Камерън обаче бе намерила начин да преодолее защитната стена. И сега инстинктът му подсказваше, че трябва да стои възможно най-далеч от нея, да се държи дори по-дистанцирано, отколкото преди. Щеше да довърши разследването за смъртта на Менди Робърдс и след това да си тръгне, без да поглежда назад.

Спираше го само едно нещо.

Ти видя това, което искаше да видиш.

Камерън очевидно се беше изпуснала и думите й се бяха загнездили в съзнанието му и не му даваха мира. Кой знаеше какво е искала да каже с това? Ако е имало друга причина, поради която тя е била в офиса на Дейвис онази сутрин — деня, в който Министерството на правосъдието го изхвърли от Чикаго — той искаше да я разбере.

Трябваше да я разбере.

Така че този път реши да не си тръгва, преди Камерън да проговори. Щеше да получи отговорите, които търсеше. Днес.

Джак тръгна по стъпалата към входната врата. Натисна звънеца и зачака. Пълна тишина.

Опита отново. Нищо.

Погледна назад към полицейската кола, паркирана на улицата. От мястото до шофьора полицай Рейгън отвори прозорчето и повдигна рамене.

— Може би са някъде в задната част. Докато проверявахме къщата, чух, че Маккен й предложи да пият по едно питие. Най-вероятно са на терасата или някъде там.

Полицай Харпър излезе от колата.

— Искате ли да дойдем с вас и да проверим какво се случва? Най-вероятно Камерън просто седеше на терасата с питие в ръка.

А може би не.

Джак се изкачи бързо по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Нека един от вас застане на пост отпред и се опита да отвори врата. Звънете продължително. Другият да обиколи източната страна на къщата.

Имаше порта, която блокираше достъпа до задната част на къщата от тази страна, но все пак си струваше да се провери.

Джак извади пистолета си, тръгна в обратна посока и сви зад ъгъла от другата страна на къщата. Всички прозорци изглеждаха нормално, и въпреки че внимателно се взря във всеки един от тях, не видя нищо. Нищо не се и чуваше.

Джак обиколи предпазливо къщата и стигна до задния двор. Виждайки, че Камерън и Колин не са там, той се прокрадна по стълбището, което водеше до терасата, и притисна гърба си на стената. От едната му страна имаше врата, а от другата — прозорец. Вратата беше почти изцяло от стъкло, с изключение на солидната рамка от дъб. Прозорецът поне имаше завеси, които щяха да му служат като прикритие. Опитвайки се да остане скрит, той погледна през прозореца.

Нищо. Кухнята и голямото помещение бяха празни.

Не е трябвало да остава без полицейско наблюдение.

Джак стисна пистолета в ръката си. Претърси помещението с поглед, внимавайки да държи тялото си извън полезрението на хората, които може би са вътре.

И точно тогава видя нещо, което накара пулсът му да полудее.

В задната част на кухнята, на стената срещу стълбището, висеше голямо и красиво огледало. Джак видя отражението на Камерън в него. Стоеше на стълбите. Мъж с черна маска беше застанал зад нея с опрян до главата й пистолет.

Чу се звънецът на входната врата. Маскираният мъж погледна по посока на звука, заплашвайки с пистолета си Камерън, която стоеше пред него неподвижна и безмълвна.

В предната част на къщата нещо издрънча и Джак се наведе бързо. Звукът идваше от вратата и той наум напсува двете ченгета, които бяха достатъчно глупави, за да вдигат толкова много шум. Той се надигна леко и погледна отново през прозореца.

Камерън и маскираният мъж бяха изчезнали.

Най-вероятно са тръгнали нагоре по стълбите. Джак се втурна към аварийния изход, водещ до терасата на горния етаж. Опитваше се да се движи достатъчно безшумно. Стигна до втория етаж и се насочи към френските плъзгащи се врати до главната спалня. Протегна едната си ръка и леко натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Погледна предпазливо през стъклото.

Видя как Камерън влезе в спалнята, а мъжът с оръжието вървеше плътно зад нея. Той я сграбчи с една ръка за врата, бутна я напред и приближи пистолета към главата й.

— Не видях лицето ти — каза Камерън. — Не е нужно да правиш това.

Чувайки страха в гласа й, Джак полудя от ярост. Вдигна пистолета си и се прицели през прозореца.

Мъжът обаче явно забеляза блясък от неговото отражение в стъклото. Обърна се, видя Джак, веднага издърпа Камерън пред себе си и натисна спусъка. Джак се изправи и стреля два пъти във френските стъклени врати и се хвърли през тях.

Прелетя в спалнята, без да обръща внимание на стъклата, които се разхвърчаха около него. Приземи се на едно коляно, плъзна се по пода и бързо се изправи, като държеше пистолета си насочен към маскирания мъж.

Той обаче беше увил ръката си около шията на Камерън. Пистолетът му бе притиснат към главата й.

— Пусни я! — изръмжа Джак.

Маскираният мъж стисна още по-силно врата на Камерън. Използвайки я като щит, той отстъпи няколко крачки назад и излезе от спалнята в коридора.

Джак го последва. Насочи оръжието си към мъжа, готов да натисне спусъка веднага щом има добра видимост.

— Къщата е обградена от полицаи. Ти си в капан. Остави оръжието си и я пусни!

Без да измества погледа си, той набързо прецени мъжа. Височина — метър и осемдесет, тегло — седемдесет и пет — осемдесет килограма. Описанието, което беше дала Камерън, се оказа в десетката. И през процепа на маската Джак успя да добави още един важен детайл — мъжът имаше кафяви очи.

Маскираният мъж се сепна за момент, когато чу предупреждението на Джак. След това обаче натисна дулото на пистолета още по-силно в слепоочието на Камерън.

Джак ясно разбра посланието.

Дръпни се назад.

Джак обаче не свали нито погледа, нито оръжието от мишената си.

— Ако я застреляш, ще останеш без никаква защита — каза Джак и бързо погледна към Камерън. Лицето й беше бяло като платно: Тя премига, по лицето й се стичаха сълзи.

Джак се опита да не показва никакви емоции. Но за първи път в живота си почувства истински страх.

Нападателят тръгна назад към стълбите и с крайчеца на окото си Джак видя Колин, който лежеше неподвижно в коридора. Мъжът влачеше Камерън след себе си и почти я задушаваше, принуждавайки я да следва неговото темпо. Джак тръгна след тях, а умът му трескаво работеше, опитвайки се да си спомни точното разположение на стаите и прозорците в къщата. По време на двете си проверки той беше си изработил мислена карта на дома на Камерън.

— Ако искаш някога да излезеш от тази къща, ще трябва да я пуснеш — предупреди го Джак. — Едва ли си мислиш, че можеш да избягаш заедно със заложника.

Мъжът дори не трепна. На третия етаж стълбите водеха към открит балкон. От лявата страна на Джак се намираше кабинетът. Вдясно имаше голяма, необзаведена стая. Въпреки че нямаше видимост към нея, Джак знаеше, че на северната й стена има врата към тераса точно под покрива.

Маскираният мъж дръпна Камерън в стаята отдясно. Джак ги последва, предполагаше, че мъжът най-вероятно е имал достатъчно време, за да се запознае с разположението на стаите.

Мъжът се отправи към вратата, която водеше навън. Спря за момент, за да промени позицията си, след това, увивайки ръката си около врата на Камерън, той я притисна към тялото си. Насочи пистолета нагоре и постави дулото точно под брадичката й. Протегна свободната си ръка назад, за да отключи вратата.

Положението, в което се намираше Камерън, беше толкова рисково в момента, че Джак не можеше дори да си помисли да стреля. Само едно приплъзване на ръката на насилника и всичко щеше да свърши трагично.

Трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да я успокои.

— Камерън, погледни ме!

— Джак — прошепна тя. Гледаше го умоляващо право в очите.

В този момент Джак чу трясък на долния етаж, сякаш някой се опитваше да строши нещо дървено. Маскираният мъж разби вратата към терасата и издърпа Камерън навън. Хванал пистолета с двете си ръце, Джак изтича след тях, следвайки хоризонталната греда на покрива. Нямаше видимост към улицата и Джак не знаеше какво се случва с полицаите долу.

Мъжът отиде със сигурни и бързи крачки до по-далечната стена на терасата. Държеше Камерън пред себе си през цялото време, без да оставя на Джак и най-малката възможност за стрелба. Без да каже нито дума, той се обърна с гръб към стената. Погледна настрани и Джак предположи, че търси противопожарния изход, който се намираше на долния етаж.

Тогава мъжът се обърна и погледна Джак.

Всичко стана за секунди — той внезапно махна пистолета от главата на Камерън, насочи го към Джак и натисна спусъка.

— Не! — изпищя Камерън. Тя успя да хване пистолета точно когато куршумът излиташе от него и той се заби в дървения под на терасата само на няколко сантиметра от крака на Джак. Камерън се изправи лице в лице с похитителя си и двамата започнаха да се борят. Джак не можеше да стреля, тъй като Камерън се намираше пред него, и затова реши да се вклини между тях двамата. Чу се нов изстрел и Камерън залитна назад.

— Камерън! — ужасен извика Джак.

Тя се свлече надолу, но Джак успя да я хване, преди да падне. По пуловер й имаше кръв. Докато я държеше, маскираният мъж се преметна през ръба на покрива и се спусна по противопожарния изход.

— Измъква се — промърмори Камерън, зашеметена и бледа. — Просто ме остави…

Как ли пък не! Точно сега нямаше да я остави. Харпър и Рейгън се втурнаха през вратата с пистолети в ръка.

— Тръгна към противопожарния изход — извика Джак, докато поставяше внимателно Камерън на пода, за да разгледа огнестрелната рана.

Ченгетата незабавно тръгнаха натам, но веднага се наложи да се наведат, тъй като отдолу се чуха няколко изстрела. След това настана тишина — най-вероятно убиецът беше избягал, а полицаите бяха хукнали да го преследват.

Джак сведе глава към Камерън. Той бръкна в джоба си, за да вземе мобилния си телефон и повика линейка и подкрепление.

— Дали Колин е добре? — попита Камерън, когато той затвори телефона.

— Линейката вече е на път. Всичко е наред, не се безпокой — опита се да я успокои Джак и леко дръпна пуловера й надолу. — Господи, Камерън, какво си мислеше, че правиш?

— Не можех просто да го оставя да стреля по теб.

— Нямаше да ми е за първи път.

Джак видя, че кръвта идва от рамото й. Без да губи и секунда повече, той бързо разкопча най-горните копчета на пуловера й и го дръпна настрана, за да види раната по-добре.

Камерън затвори очи.

— Кажи ми истината, много ли е зле положението?

Джак се поколеба. Камерън изпадна в паника.

— О, боже, толкова ли е зле?

— Така… Ако подредя всички огнестрелни рани, които съм виждал, в скала от едно до десет, това е…

Камерън го погледна втренчено.

— Номер две.

— Номер две? Цялата съм в кръв, а ти твърдиш, че раната е толкова мизерна, че става само за номер две?! — Тя седна.

— Вярно е, че съм виждал много огнестрелни рани, така че най-вероятно в моята скала диапазонът от номер едно до номер десет е доста голям — каза Джак, попивайки кръвта от рамото й с ръкава на блейзъра си. — Но важното е, че ще се оправиш.

В гърлото му заседна буца. Беше видял прекалено много неща по време на работата си за ФБР и специалните служби, но се съмняваше, че някога ще забрави лицето на Камерън, когато пистолета гръмна и тя залитна назад.

— Номер две или не, важното е, че ме боли. И то много.

— Предполагам. Поне се надявам в бъдеще да помислиш няколко секунди, преди да рискуваш живота си, нахвърляйки се върху въоръжен мъж.

— Божееее, след тези щедри думи на благодарност ми се струва, че това е последният път, когато те спасявам от смъртоносен куршум.

— Може да си сигурна, че това ще е последният път — изръмжа закачливо Джак.

Камерън успя да се усмихне леко и палаво.

— Май много се притеснихте за мен, агент Пелъс.

— От тона ти разбирам, че вече няма нужда да се притеснявам.

Чуха сирената на линейка, която след малко спря пред къщата.

— Може би вече е време да тръгваш, опитай се да хванеш този мъж — каза Камерън.

Джак погледна към нея, сгушена в прегръдките му.

— Да, може би наистина трябва да тръгвам — каза той с дрезгав глас.

Но просто остана там, където беше.