Джули Джеймс
Любовни престрелки (3)

Глава трета

Камерън наблюдаваше внимателно всяко движение на Джак, официално познат с помпозната титла специален агент Пелъс. Той погледна строго полицайчето.

— Благодаря ви, полицай, сега мога да поема нещата в свои ръце — каза Джак.

Полицаят бързо направи няколко крачки назад и послушно излезе от стаята, оставяйки Камерън насаме с Джак. Тя изтръпна, когато погледът й срещна неговия — непроницаем, студен и вражески.

— Успяла си да се забъркаш в голяма каша.

Камерън трябваше да се окопити. Бяха изминали цели три години от онази злочеста случка, а този мъж все още успяваше да накара кръвта й да закипи от яд.

— Няма как да знам. Благодарение на теб нямам никаква представа в какво съм се забъркала — каза троснато Камерън и после ядосано направи пауза, тъй като осъзна, че липсата на информация я поставя в много неблагоприятна позиция. — Какво се е случило с жената в съседната стая?

— Мъртва е.

Камерън мълчаливо кимна с глава. Присъствието на детективи от полицията на Чикаго до голяма степен беше издало тази информация, но потвърдената смърт на жената я накара да изтръпне. Тя изведнъж усети непреодолимо желание да се махне далеч от този хотел, но се опита да запази самообладание поне докато е в компанията на Джак и само каза:

— Съжалявам да чуя това.

Джак посочи с ръка стола пред бюрото.

— Защо не седнеш? Налага се да ти задам няколко въпроса.

— Да не би да възнамерявате да ме разпитвате, агент Пелъс?

— Да не би да възнамерявате да не ни съдействате, госпожице Линд?

Камерън се изсмя неискрено.

— Защо? Ще се осмелиш ли да ме заплашиш, ако откажа да съдействам?

Очите на Джак бяха все така стоманено студени и недружелюбни. Камерън преглътна и си припомни, че трябва да внимава как се държи с мъжа, който винаги носи оръжие и на всичкото отгоре я обвинява за това, че едва не провали кариерата му.

От първата им среща бяха минали цели три години, но Камерън много добре си спомняше този ден. Бяха се разбрали да се видят, за да обсъдят случая Роберто Мартино — първия, по който Камерън щеше да работи с Джак. До този момент не бяха имали повод да обединят усилията си — тя имаше зад гърба си едва една година опит като прокурор, а той през цялото време се беше подвизавал като агент под прикритие. Камерън си спомни колко учудена и развълнувана беше, когато шефът й повери точно на нея разследването на Роберто Мартино, ключов играч на мафията в региона. Името на Роб Мартин, по-скоро познат като Роберто Мартино, беше добре известно както сред служителите на Федералното бюро за разследване, така и сред адвокатската гилдия. За него се знаеше, че оглавява една от най-големите групировки на организираната престъпност в Чикаго. Проблемът беше, че никога не се намираха достатъчно доказателства това да се докаже.

И точно това беше причината, поради която специален агент Джак Пелъс се наложи да стане част от картинката. Преди да го срещне, Камерън получи важна, макар и оскъдна информация относно тайнствения агент от шефа си. В продължение на две години Джак Пелъс беше работил като агент под прикритие, с цел да се внедри в организацията на Мартино. В един момент обаче се наложило ФБР да го отзове, тъй като бил разкрит. Шефът не беше съобщил подробности около края на тази акция, но все пак Камерън беше успяла да разбере, че Джак е бил притиснат в някакво хале от мъжете на Мартино и макар че в крайна сметка успял да се измъкне, е бил прострелян. Знаеше и още нещо — че преди да дойде подкрепление от ФБР, Джак е убил осем от тайфата на Роберто.

За да бъде честна пред самата себе си, Камерън трябваше да признае, че беше действително впечатлена, когато Джак и партньорът му за пръв път влязоха в кабинета й. Ала тя подозираше, че Джак имаше този ефект върху всеки човек, който се изпречеше на пътя му — с кафяви, хищнически очи, тъмна, почти черна коса и мургава кожа, той изглеждаше като един от онези типове, които жените — а и мъжете — трябва да избягват, когато минават по малки, зле осветени улички. На дясната ръка имаше превръзка, най-вероятно лош спомен от сбиването с хората на Мартино, беше облечен небрежно с моряшка тениска и дънки, което направо си беше знак за бунтарство в сравнение със скучните костюми и вратовръзки, които колегите му носеха. Нищо чудно, че точно него са избрали да работи под прикритие, помисли си Камерън, докато тайничко го оглеждаше.

И ето че сега, три години по-късно, Джак стоеше точно срещу нея, в другия ъгъл на хотелската стая, която изведнъж сякаш се беше смалила, в очите му играеха едва доловими гневни пламъчета, и да, дори въпреки стандартния костюм и вратовръзка, които носеше този път, изобщо не изглеждаше по-малко опасен.

— Искам да говоря с адвокат — настоя Камерън.

— Ти си адвокат и много добре знаеш, че нямаш право на адвокат, щом не си заподозряна — отвърна Джак.

— И каква съм всъщност?

— Човек, към когото полицията проявява интерес.

Това бяха пълни глупости!

— Ето какво ще ти кажа: уморена съм и не съм в настроение да играя игрички. Така че ако не ми кажеш какво се случва, ще си тръгна, без да ми мигне окото — каза Камерън.

Джак със задоволство огледа клинчето за йога и тениската с надпис Мичиган, с които беше облечена, и по всичко личеше, че заплахите на Камерън никак не го впечатляват. Слава богу, че вече не беше само по бикини!

— Никъде няма да ходиш — отсече той, дръпна един стол и я покани да седне. — Моля, заповядай!

— Благодаря, но ще трябва да ти откажа. Мисълта, че просто ще си тръгна, ми допада много повече.

Преди Джак да успее да каже, че не вярва нито на една дума от тези изявления, Камерън грабна дамската си чанта и закрачи към вратата. Майната на багажа й, ще си го вземе по-късно.

— Радвам се, че пътищата ни отново се пресякоха, агент Пелъс. Поне се убедих, че дори след трите години, които си прекарал в Небраска, си същият простак.

Камерън отвори рязко вратата, решена да се махне оттук възможно най-бързо, но неочаквано се блъсна във висок мъж, който препречи пътя й точно на прага. Беше афроамериканец, носеше елегантен сив костюм и вратовръзка и изглеждаше по-млад от Джак.

Мъжът се усмихна на Камерън за миг, очевидно използвайки едно от най-силните си оръжия за очароване на млади дами. В ръцете си носеше три чаши кафе Старбъкс, които едва успяваше да крепи.

— Много ви благодаря, че отворихте вратата. Пропуснах ли нещо?

— Лично аз се омитам оттук. А преди малко нарекох агент Пелъс простак.

— Явно сте си прекарали добре, докато ме е нямало. Кафе? — предложи любезно мъжът и повдигна чашите към нея. — Аз съм агент Уилкинс.

Камерън обърна глава към Джак и го стрелна многозначително.

— Играете си на доброто ченге и лошото ченге, а? Това ли е най-доброто, на което си способен, Джак?

Той се изправи, закрачи горделиво през стаята и се спря точно на прага в опасна близост до нея.

— Нямаш дори представа на какво съм способен — каза той заплашително, пресегна се и взе една от чашите с кафе от Уилкинс.

Камерън преглътна леко притеснена и си припомни отново, че трябва да внимава как се държи с мъжа, който винаги носи оръжие, обвинява я за това, че едва не провали кариерата му, и който е почти една глава по-висок от нея. Изпсува наум няколко пъти, проклинайки решението си да обуе гуменки — за да бъде на нивото на Джак и да му се опълчи с достойнство имаше нужда поне от осемсантиметрови токчета. Всъщност дори с такива обувки главата й едва би стигала до брадичката на Джак. Да не говорим за това, че комбинацията от официални обувки на висок ток и клинче за йога щяха да я накарат да изглежда като долнопробна проститутка.

Все още държейки чашите с кафе в ръка, Уилкинс посочи първо към Джак, а след това и към Камерън.

— Познавате ли се?

— Госпожица Линд и аз почти имахме удоволствието да работим върху един случай заедно — каза Джак.

— Почти? Какво означава това?

Изведнъж Уилкинс се обърна към Камерън и от погледа му личеше, че е осенен от някаква мисъл, спомен.

— Чакайте малко. Камерън Линд, нали така? Знаех си, че името ми звучи познато. Разбира се, сега се сещам. Камерън Линд от американската прокуратура — каза Уилкинс, искрено се изсмя на глас, а в светлокафявите му очи заиграха палави огънчета. — Значи вие сте тази, за която Джак беше казал, че…

— Мисля, че всички си спомняме прекрасно какво каза Джак — прекъсна го Камерън.

Преди три години злепоставящите я думи отекваха от новинарските емисии на националните медии цяла седмица. Нямаше нужда да ги чува отново, не и докато техният инициатор гордо стои до нея. Случилото се я беше накарало да се чувства достатъчно зле още тогава.

Уилкинс кимна с глава.

— Разбирам, няма проблем. Ситуацията е доста… неловка — каза той и втренчи поглед в празното пространство между Камерън и Джак.

Решена да смени темата на разговора, Камерън погледна към чашите с кафе.

— Това нормално кафе ли е, или безкофеиново?

— Нормално. Разбрах, че сте имали доста тежка нощ.

Камерън пое с ръка една от чашите. Беше на крак повече от двайсет и четири часа и адреналинът вече не беше достатъчен, за да я държи будна. Отпи глътка от ароматното кафе и въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви!

Уилкинс също започна да пие кафето си.

— Е, ето за какво всъщност сме се събрали ние, тримата — да пием кафе и да си поговорим. Как мислите, госпожице Линд, дали не бихте могли да размислите относно решението си да си тръгнете оттук? Просто останете с нас, за да изпиете кафето си, а през това време ще ни разкажете какво се случи тази нощ.

Думите му почти накараха Камерън да се усмихне. Уилкинс поне изглеждаше приятен и разбран човек. Жалко, че му се беше паднала ролята на втора цигулка в партньорството с Джак.

— Предложението не звучи много зле — каза му тя.

Уилкинс се усмихна.

— Кое предложение по-точно имате предвид — това за чаша кафе или една игра на добрия и лошия полицай?

— И двете. Ще се радвам да съдействам, но само, при условие че въпросите задавате вие, господин Уилкинс.

Камерън се фръцна и тръгна обратно към вътрешността на стаята, буквално профучавайки покрай Джак. Той и Уилкинс послушно я последваха, тя седна на стола пред бюрото и кръстоса елегантните си крака. Беше напълно готова за срещата си очи в очи с двамата ФБР агенти.

— Добре тогава. Нека да започваме.

Ако срещу него стоеше, която и да е друга жена, подобно държание най-вероятно щеше да се стори на Джак много забавно. Но тъй като това бе точно Камерън Линд, съвсем не му беше до смях. Всъщност в създалата се ситуация той не виждаше абсолютно нищо, което би могло да провокира положителни емоции у него.

Не се поколеба да повери на Уилкинс разпита за това, какво всъщност се беше случило предната нощ. Не защото очевидно Камерън не желаеше да има нищо общо с него — той пет пари не даваше за нейните предпочитания — а просто защото тя беше много по-склонна да разкрие в детайли събитията от нощта пред Уилкинс, което бе съвсем логично, имайки предвид историята преди три години. Бе решен да хвърли всички усилия в разследването на случая, без да позволява на личните проблеми да го отклонят от важната задача.

Когато пристигна в хотел Пенинсюла заедно с Уилкинс миналата вечер и детектив Слонски спомена името на свидетеля в стая 1307, за секунди Джак си помисли, че всичко това е постановка, някаква шега, която колегите са спретнали след краткото му отсъствие от Чикаго. Той все още не изключваше напълно тази възможност дори по-късно, когато отиде на мястото на престъплението. Жертвата липсваше. Слонски обясни, че лекарите са откарали тялото на жената в близката болница, за да направят последен опит да я съживят, но Джак все още бе изпълнен със съмнения.

Докато не видя видеозаписа.

Едва тогава Джак разбра със сигурност, че колегите не са му по-годили никакъв номер и обаждането на шефа в пет сутринта, с което му беше поверено разследването на убийство, съвсем не е шега. Сега най-важната му задача бе да прецени дали случаят е от компетенцията на ФБР.

Камерън Линд държеше ключа към отговора на този въпрос. Ако Джак преценеше, че историята й е правдоподобна, ФБР нямаше да има друг избор, освен да започне свое собствено разследване. Точно поради тази причина Джак знаеше, че не може просто да пробута Камерън Линд на Уилкинс, вариант, който напълно би го удовлетворил. В качеството си на старши агент той беше длъжен да остане на мястото на престъплението.

От ъгъла на стаята Джак имаше чудесна видимост към Камерън и с удоволствие я изследваше. Съвсем естествено тя изглеждаше много изморена и поради някаква причина доста по-ниска, отколкото той си я спомняше. Най-вероятно това се дължеше на простия факт, че всичките им срещи преди три години са били през работно време, когато тя е носила обувки с висок ток.

Да, всъщност Джак си спомняше много добре Камерън Линд и високите й токчета… С учудване установи, че макар от последната им среща да бяха минали три години, той пазеше много точен и детайлен спомен от нея — дълга кестенява коса, кристалночисти синьо-зелени очи, маниери, на които някога, макар и за много кратко време, се беше възхищавал.

А защо изобщо трябваше да се учудва, че е запомнил всички тези неща? В крайна сметка той беше ФБР агент и неговата работа се състоеше точно в това — да обръща внимание на детайлите.

Едва ли беше фатален и фактът, че почти всички мъже — с негово изключение, разбира се — биха потвърдили, че Камерън беше адски сексапилна, помисли си Джак.

Тази констатация обаче само го вбеси още повече, защото бе поредното доказателство, че Камерън не е нищо повече от една кучка, стопроцентова кучка.

За щастие, сега тя изглеждаше много по-различно — дългата кестенява коса беше вързана на конска опашка, а синьо-зелените й очи бяха изгубили блясъка си след безсънната нощ. Джак трябваше да признае, че клинчето за йога и тениската от Мичиганския университет подчертаваха приятните извивки на тялото й, но побърза да игнорира тази мисъл, сещайки се, че Камерън не е нищо повече от една кучка.

— Когато обаче ме събудиха за втори път, реших, че е крайно време да се обадя на рецепцията — казваше Камерън.

— Искам да си спомниш какво се случи няколко часа по-рано — прекъсна я Джак. Той все още се намираше далеч от нея, в ъгъла на стаята.

Неочакваната му намеса сепна Камерън. Това бяха първите думи, изречени от него, откакто тя започна да дава показания.

— Кажи ми какво чу точно преди да заспиш, преди шумотевицата в съседната стая да започне отново — каза той.

Камерън за миг се поколеба. Джак знаеше много добре, че тя няма никакво желание да отговаря на неговите въпроси — всъщност най-вероятно изобщо не иска да общува с него — но след като се бе съгласила да им съдейства, нямаше голям избор.

— Чух, че вратата се затвори, сякаш някой излизаше от стаята — спомни си тя.

— Сигурна ли си, че беше външната врата? — попита Джак.

— Да.

— Но не отиде да провериш дали наистина някой излиза от стаята?

Камерън поклати глава.

— Не. След това за известно време, около половин час може би, в стаята настъпи тишина.

— Разкажи ми точно какви бяха звуците, които те събудиха.

Камерън се обърна с лице към него, така че погледите им се срещнаха. Щом той беше поел разпита, тя държеше да го гледа в очите, когато говори.

— Какво точно бихте искали да знаете, агент Пелъс? — попита тя с лицемерна вежливост и нескрит сарказъм.

— Мисля, че бях достатъчно конкретен. Искам да знам какво точно чу.

— Общо взето, същите звуци, които чух от съседната стая и първия път — отвърна тя, давайки му да разбере, че няма намерение да се подчинява.

Джак се престори, че е силно заинтригуван от пикантните подробности.

— Наистина? По твоите думи първия път си помислила, че двойката в съседната стая се е отдала на бурен секс маратон.

— Да, струва ми се, че всеки би направил този извод, ако чуе пощипване на дупе и възклицания като „О, боже, свършвааааааааааааааммм!“.

Джак излезе от тъмния ъгъл, в който беше стоял досега, и се приближи към Камерън.

— Да разбирам ли, че когато си се събудила втория път, не си чула пошляпване на дупе?

— Не.

От изражението на лицето й Джак ясно разбра, че Камерън никак не харесваше ролята си в този кръстосан разпит.

— А имаше ли възклицания като „О, боже, свършвааааммм!“?

— Чух писък.

— Но не и прокламации на предстоящ оргазъм?

Камерън го изгледа с отвращение и злоба.

— Мисля, че всички разбрахме какво искате да кажете, агент Пелъс. Джак се приближи и се надвеси над нея, гледайки я право в очите.

— Това, което искам да кажа, госпожице Линд, е, че нямате никакво извинение за неточните показания, макар всички да знаем, че сте много уморена.

Думите му изпълниха Камерън с гняв, но след секунда тя се окопити и кимна с глава.

— Така е — каза тя и погледна към стената, която я делеше от стая 1308. — Когато се събудих за втори път, леглото отново започна ритмично да се удря в стената зад главата ми по-силно и шумно отпреди, но само няколко пъти. След това, както вече казах, чух писък.

— Кой пищеше — мъж или жена?

— Жена. Но звукът беше някак приглушен, сякаш лицето й е притиснато с чаршаф или възглавница.

Изричайки спомените си на глас; Камерън изведнъж осъзна, че може би това е ключът към мистерията, която се опитваха да разгадаят. Обърна се рязко към Джак и попита почти шепнешком:

— Била е удушена, нали?

Джак за миг се поколеба дали да отговори на въпроса й, но бързо си даде сметка, че рано или късно ще трябва да разкрие истината.

— Да.

Камерън прехапа долната си устна.

— А аз си мислех, че те просто се опитват да не вдигат толкова много шум. Изобщо не съм разбрала… — промълви тя и пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.

— Нямало е как да знаете — увери я Уилкинс.

Джак го изгледа укорително — крайно време бе Уилкинс да престане да си играе на доброто ченге. Камерън е голямо момиче, ще се справи със ситуацията и без неговата помощ.

— Казала си на детектив Слонски, че след като си повикала охраната, в съседната стая отново е станало тихо, нали така?

— И тогава чух, че се отваря врата, изтичах и погледнах през шпионката — обясни Камерън.

— Аха, значи най-накрая си се поддала на любопитството си и желанието да се бъркаш в работите на другите хора?

Сарказмът в думите му я накара да забрави колко е уморена и сякаш й вдъхна нови сили.

— Трябва да си ми благодарен за това. В противен случай нямаше да разполагаш с информацията, която аз имам, нямаше как да узнаеш всички улики, които дори аз не подозирам, че знам — каза тя и лицето й се озари от очарователна усмивка. — Освен това, агент Пелъс, ако не бях толкова любопитна, нямаше да имаме прекрасната възможност отново да се срещнем.

Уилкинс многозначително се изкашля и отпи глътка кафе. Камерън и Джак обаче нямаше как да не забележат, че звукът подозрително приличаше на сподавено хихикане.

Игнорирайки това мимолетно разсейване, Джак върна мислите си към Камерън. Сарказмът й беше смехотворен. Още преди да започне работа във ФБР, по време на кариерата си в специалните части, която бе свързана с разузнаване и демобилизиране на врага, той се беше изправял лице в лице с чужди тайни агенти, заподозрени терористи и членове на различни партизански движения. Със сигурност можеше да се справи с разпита на някаква нахакана помощник-прокурор.

— Очевидно кафето те е заредило с енергия, факт, който може само да ме радва — каза той иронично. — А сега защо не ми разкажеш какво точно видя, докато изпълняваше задълженията си на съвестен гражданин и шпионираше през шпионката?

Уилкинс повдигна едната си ръка, опитвайки се да каже на Джак, че е крайно време да спре с въпросите. Та нали той беше поел разпита?

— Струва ми се, че оттук разговора трябва да поема аз.

— Не, не, няма нужда, всичко е наред — казаха в един глас Камерън и Джак.

— Видях, че от стаята излиза мъж, факт, който съм сигурна, че знаеш — каза тя на Джак.

— Опиши го.

— Вече направих това, когато говорих с детектив Слонски.

— Опиши го отново.

Гневни пламъчета заблестяха в очите на Камерън. Очевидно госпожицата не обичаше да й се казва какво да прави, помисли си Джак. Това изобщо не беше добре.

— Висок около сто и осемдесет сантиметра, с нормално телосложение — каза тя. — Носеше джинси, черен кадифен жакет и сива тениска с качулка, която беше вдигната. Беше с гръб към мен през цялото време, така че не успях да видя лицето му.

— Не ти ли мина през ума, че е странно да бъде с вдигната качулка? — попита Джак.

— Часове наред бях слушала подвизите на незнайния Шляпкенщайн, докато стените се тресяха толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Честно казано, цялата нощ ми се стори безкрайно странна, агент Пелъс.

С крайчеца на окото си Джак забеляза как Уилкинс побърза да погледне към тавана, опитвайки се да потисне поредната си усмивка.

— Сигурна ли си, че мъжът беше толкова висок? — попита Джак.

Камерън се замисли за секунда и отговори уверено:

— Да.

— Можеш ли да ни кажеш дебел ли беше, или слаб?

— Наистина ми е трудно да преценя това — въздъхна тя.

— Опитай. Представи си, че това е нещо много важно. Думите му предизвикаха още един гневен поглед от страна на Камерън, след което тя насочи вниманието си към Уилкинс.

— Колко тежите вие, господин Уилкинс?

— И таз добра! Защо не зададете този въпрос на Джак?

— Мъжът, когото видях, имаше по-скоро вашето телосложение.

— Аха, значи е по-скоро дребничък — намеси се Джак, мислейки си, че помага на Камерън да върне лентата назад.

В този момент обаче Уилкинс се обърна към него, очевидно леко засегнат.

— Дребничък?! Аз съм поне с няколко сантиметра по-висок от средностатистическия американец. Освен това съм изключително енергичен!

— Нека се опитаме да посочим по-точно теглото на мъжа — каза Джак в опит да върне разговора към основната тема. — Аз тежа около осемдесет и пет килограма, а Уилкинс — малко повече от седемдесет. Като ни гледаш нас двамата, какво според теб би могло да бъде теглото на мъжа, когото видя през шпионката?

Камерън погледна първо Джак, после Уилкинс и присви очи.

— Около 75–77.

Двамата мъже се спогледаха.

— Какво има? — попита Камерън. — Това ви подсказва нещо, нали?

— Ок, нека сега повторим накратко казаното дотук, за да сме сигурни, че сме разбрали правилно. Мъжът, когото си видяла да излиза от стаята точно преди да дойде охраната, е бил висок около сто и осемдесет сантиметра и с тегло около 75–77 килограма. Нали така?

— Точно така — потвърди Камерън. — И тъй като се оказва, че все пак успяхте да изкопчите от мен отговори на всички ваши въпроси, настоявам в замяна да получа информация относно случая.

Камерън обърна поглед към Уилкинс, който от своя страна безмълвно препрати питането й към Джак.

Той се замисли, несигурен, че това е добро решение, но след малко се облегна небрежно на стената и каза:

— Дадено. Ето какво мога да ти кажа до този момент. Сигурен съм, че знаеш правилата на играта, но нека все пак ти припомня, че всичко, което ще ти кажа, е конфиденциална информация и трябва да я запазиш в тайна — каза й Джак. — Всъщност, ако не работеше в прокуратурата, едва ли щях да ти кажа и една дума.

Камерън ясно разбра думите му — той нямаше и капка желание да говори с нея, но шефът му бе наредил да отговори на всички нейни въпроси от професионална етика.

— Всичко ми е напълно ясно, агент Пелъс — каза тя.

— Очевидно знаеш част от фактите, а за други вече се досещаш, така че предлагам да си спестим подробностите, поне в частта, в която ти участваш — започна Джак. — И така, ти си повикала охраната на хотела, те са намерили жената в съседната стая мъртва, повикали са медицинските лица и полицията. Чикагските полицаи бързо са пристигнали на мястото на престъплението, видели са, че има следи от насилие, и започнали разследване.

— Следи от насилие? Какви следи от насилие? — попита Камерън.

— За да не си губим и без това малкото време, предлагам да си набиеш в главата, че всичко, което съм решил да не ти кажа, е било пропуснато напълно съзнателно.

Камерън бясна извърна поглед към тавана и стисна зъби, за да не каже нещо много обидно. От всички престъпления, които със сигурност се бяха случили в хотелите на Чикаго тази нощ — убийства и какви ли още не издевателства, разследването на които включваше агенти на ФБР — Джак Пелъс трябваше да попадне точно тук!

— Докато чикагските полицаи извършвали оглед на стаята, те се натъкнали на нещо зад телевизора, който се намира точно срещу леглото. Видеокамера.

— Боже, значи имаме запис на убийството? — попита Камерън. Ако можеше всички престъпления да пристигат в прокуратурата с толкова неоспорими доказателства, помисли си тя.

— За съжаление, трябва да те разочаровам — поклати глава Джак. — На записа се вижда само това, което се е случило преди убийството.

— Преди убийството? — възкликна Камерън и дори се стъписа, когато си припомни неприличните звуци, които бе чула през стената по време на секс маратона в съседната стая. — Това трябва да е много впечатляващ запис.

— Така е — съгласи се Джак. — Особено като се има предвид, че мъжът от порнокасетата е американски сенатор.

Камерън бе шокирана от новината. Това е нещо, което със сигурност не бе очаквала, и, разбира се, побърза да зададе следващия най-логичен въпрос:

— Кой е той?

Агент Уилкинс извади от вътрешния джоб на сакото си снимка и я подаде на Камерън.

Тя я погледна, след което рязко се обърна към Джак.

— Това е сенатор Ходжис.

— Очевидно го познаваш.

— Разбира се, че го познавам, макар и не лично — каза Камерън.

Бил Ходжис беше представлявал щата Илинойс в Американския сенат повече от двайсет и пет години. А от известно време лицето му се появяваше в новините дори по-често от обикновено, тъй като наскоро бе назначен за шеф на Банковата комисия към Американския сенат.

Изведнъж в съзнанието на Камерън изникна образът на червенокосата жена, която лежеше неподвижно върху носилката.

— А жената в стая 1308 не е била съпругата на сенатора, нали?

— Не, напълно си права — каза Джак.

— Коя е била тогава?

— Нека просто кажем, че сенатор Ходжис си е плащал, за да получи нещо много повече от няколко часа почивка и лукс, докато лакът върху паркета в дома му изсъхне.

Страхотно.

— Била е проститутка, така ли?

— Мисля, че жените от нейния ранг обикновено предпочитат да бъдат наричани компаньонки.

— Защо сте толкова сигурни в това?

— Разполагаме с регистрите на агенцията за компаньонки, в която жената е работила. Знаем със сигурност, че сенаторът се е срещал редовно с нея в продължение на цяла година.

Камерън скочи от мястото си и закрачи нервно пред леглото, опитвайки се да прехвърли в главата си целия сценарий на убийството, сякаш работеше по нов случай, който й бе поверен.

— Как според вас камерата се е озовала в хотелска стая номер 1308? Не ми казвайте, че сенаторът наивно си е мислил, че може да запази в тайна домашното си порно — каза Камерън и изведнъж се спря, бързо премисляйки възможните обяснения. — Не, не е бил толкова глупав… Разбира се! Това е чист пример за изнудване. Това е и причината чикагските полицаи да извикат точно вас.

— След като видях касетата, напълно съм сигурен в един факт — сенатор Ходжис дори не е подозирал, че в стаята има камера — каза Уилкинс.

— На вас ли се падна честта да гледате видеокасетата, господин Уилкинс? Голям сте късметлия, няма що — шеговито подхвърли Камерън.

— Не бих се изразил точно така. А и Джак беше твърде зает да се прави на лошото ченге, докато се занимаваше със сенатор Ходжис.

— Аз пък си мислех, че това поведение е негова запазена марка само пред мен.

Върху лицето на Уилкинс се разля широка усмивка.

— Ще трябва да ви разочаровам. Вярно, че това е негова запазена марка, но той я прилага постоянно. Честно казано, стратегията му работи доста добре, сещате ли се — онзи характерен сърдит и кръвнишки поглед.

Камерън хвърли бърз поглед към Джак, който се беше върнал в ъгъла на стаята. „Кръвнишки поглед“ — това описание наистина много й хареса. То със сигурност по-точно описваше Джак, отколкото безкрайно неконкретното определение „простак“, към което тя се бе придържала през последните три години.

Камерън се замисли дали изобщо някога Джак Пелъс се усмихва. Ала само след секунда се сети, че, честно казано, изобщо не й пука какъв е отговорът на този въпрос.

— Имайки предвид съдържанието на касетата, напълно логично е сенатор Ходжис да е основният заподозрян за това ужасно престъпление — обърна се към нея Джак. — Всъщност чикагската полиция отдавна щеше да го е арестувала, ако не се налагаше да се съобразява с твоите показания.

— Наистина ли?

Джак се отблъсна от стената, на която се беше подпрял, и бесен се насочи към Камерън. Отскубна рязко снимката от ръцете й и я размаха ядосано пред очите й.

— Нека си спестим безсмислените приказки. Мъжът, когото видя да излиза от стаята пет минути преди охраната на хотела да открие момичето мъртво — има ли някаква вероятност това да е мъжът на снимката?

Камерън остана безмълвна и неподвижна за няколко секунди, очевидно стъписана от неочакваната импулсивност, с която Джак бе преминал в атака.

Той почти натика снимката в лицето й.

— Хайде, Камерън, помисли. Има ли някаква вероятност мъжът, когото видя да излиза от стаята, да е мъжът на снимката?

Когато чу Джак да я нарича с първото й име, Камерън усети странно свиване в стомаха. Сети се, че по време на бурната им, макар и за кратко, обща работа преди три години имаше период, в който се обръщаха един към друг точно по този начин, все едно бяха приятели. Камерън побърза да отпрати връхлетелите я спомени и се опита да се фокусира върху снимката пред нея. Всъщност не се налагаше да я гледа твърде дълго. Сенатор Ходжис се оказа далеч по-нисък от мъжа, когото тя бе видяла, а и ако трябваше да гадае — което очевидно бе единственият възможен вариант засега — би казала, че той тежи поне сто килограма. Вярно, въпреки името си шпионката на вратата не беше най-доброто място за шпионаж, но все пак Камерън бе видяла достатъчно, за да бъде сигурна в едно.

— Не е той — каза тя.

— Сигурна ли си? — попита я Джак.

— Сигурна съм.

Джак направи една крачка назад.

— В такъв случай сенатор Ходжис трябва да ти е благодарен до гроб, защото твоята дума е единственото нещо, което го спасява от арест и обвинение в убийство.

В стаята за миг настъпи пълна тишина.

— Той няма ли някакво алиби? — попита Камерън.

Джак изобщо не реагира, сякаш не бе регистрирал питането. Очевидно то спадаше към онази група от „тъпи въпроси“, с които той изобщо нямаше намерение да се занимава.

— Приемам липсата на отговор за „не“ — каза Камерън. — Защо не се опитам да запълня празнините в историята, вместо да задавам въпроси? Така… Имаме една компаньонка, която дълго време е задоволявала сексуалните прищевки на сенатор Ходжис — женен, старши сенатор, представляващ щата Илинойс…

— Който, между другото, току-що е бил назначен за шеф на Банковата комисия към Американския сенат — прекъсна я Уилкинс. Когато видя смъртоносния поглед на Джак, той повдигна рамене и каза: — Какво толкова съм направил? За разлика от теб аз нямам никакви проблеми с тази жена. Освен това много добре знам какво каза Дейвис — от нас двамата се очаква да бъдем партньори в това разследване, не си ли спомняш?

Въпросът предизвика още кръвнишки погледи.

— Да се върнем към нашата история. Така… Така наречената компаньонка решава да запише еротичните си подвизи със сенатора на видеокасета, за да може след това да го изнудва — продължи да разсъждава на глас Камерън. — Срещат се вечерта, правят това, за което са се събрали, всъщност правят го много пъти (тук ще си позволя да отворя една скоба, за да кажа, че все още се придържам към теорията, че сенаторът беше пил виагра), след което той си тръгва. Двайсет минути по-късно на сцената се появява нашият мистериозен познат. Той напада жената в леглото, тя се съпротивлява, но в крайна сметка е убита. Тъй като няма следи от влизане с взлом, можем спокойно да предположим, че момичето е познавало убиеца си и доброволно го е допуснало в стаята. Добре ли се справям до този момент?

Уилкинс кимна с глава, видимо впечатлен.

— Съвсем не е зле.

— Аз пък мисля — обърна се към нея Джак, — че си много уморена след дългата нощ и не бихме искали да отнемаме повече от ценното ти време. ФБР наистина оценява съдействието ви, госпожице Линд. Ще държим връзка, ако се окаже, че имаме нужда от още информация.

Джак се обърна и закрачи уверено към вратата очевидно под въздействието на погрешното впечатление, че няма какво повече да обсъждат. Камерън бе приковала поглед в него.

— Всъщност аз имам още един въпрос, агент Пелъс — каза тя.

Джак застина на мястото си и обърна главата си към нея.

— И какъв може да е този въпрос?

— Позволено ли ми е най-сетне да се махна от тази хотелска стая?