Джули Джеймс
Любовни престрелки (27)

Глава двадесет и седма

Трябваха му няколко минути да осъзнае какво Камерън му беше казала току-що.

— Пистолет? Какво те кара да мислиш така?

Камерън посочи рамото му.

— Под жакета му имаше лека издутина — мисля, че беше с препаска. Виждала съм много ФБР агенти да носят оръжието си по този начин, но не съм обръщала внимание. Когато ти вдигна ръката си и потърка лицето си, видях очертанията на пистолета ти точно под рамото… — Изведнъж тя утихна, сякаш не знаеше как да продължи.

— Видя очертанията от пистолета ми.

Тя кимна.

— Да.

— И си сигурна, че си видяла същото и под сакото на мъжа, който е напуснал стаята на Менди Робърдс?

— Да. Досега този момент ми убягваше — каза Камерън. — Мислиш ли, че има значение?

Джак разсъждаваше върху новата улика. Толкова малко знаеха за убиеца, че всякаква информация имаше значение. А това разкритие можеше да се окаже много полезно.

— Със сигурност е странно, че е удушил Менди Робърдс, след като е можел да я застреля — каза той.

— Пистолетите са шумни.

— Така е. Но професионалистите имат заглушител. Вече съм склонен да вярвам, че това убийство не е било планирано.

— Може би е убийство от ревност? Може би приятелят й е разбрал за отношенията на Менди със сенатор Ходжис и нещата са излезли извън контрол — предположи Камерън.

Джак поклати глава.

— Вече отхвърлихме тази версия. Наличието на пистолет е интересна следа. Някой с повече опит от теб като нищо би забелязал кобура под жакета му. Доста непредпазливо от негова страна. Ограниченията за притежание на оръжие в града са много строги — убиецът е поел голям риск, като се е разхождал свободно с пистолет под сакото. — Беше прав, цивилното население на Чикаго нямаше право да притежава огнестрелно оръжие. — Това ме навежда на мисълта, че може би е имал разрешително.

— Смяташ, че е полицай? Или агент?

— Може би… — За момент Джак потъна в мисли. После му хрумна нещо. Излезе във фоайето и разкопча платнената си пътна чанта, която беше захвърлил там. Извади папката с полицейски досиета, които беше взел със себе си на сватбата — беше преснел всичко и върнал оригиналите на Уилкинс. Отвори досието със снимките на хората, които бяха разпитали във връзка с убийството на Менди.

Намери снимката, която търсеше, и се вгледа в нея.

Интересно. Подаде я на Камерън. Тя отбеляза:

— Това е една от снимките, които ми показа в нощта на ергенското парти.

— Името му е Грант Ломбарт — поде Джак. — Той е лична охрана на сенатор Ходжис. Движи се въоръжен — забелязах това в нощта, когато го разпитахме. Имаше всички разрешителни, пистолетът му не ни се стори подозрителен, понеже Менди беше удушена. Спомням си го добре — беше спокоен, държеше се съвсем професионално. Беше висок около метър и седемдесет и тежеше около 77 килограма, така че отговаря на физическото описание на издирваното от нас лице. Мисля, че очите му бяха кафяви, но не бях сигурен, затова ми трябваше снимката.

— Нападателят ми имаше кафяви очи.

— Да, знам.

— Знаеш ли дали този Грант Ломбарт има алиби за нощта на убийството на Менди Робърдс?

— Твърди, че е бил вкъщи, в леглото. Сам — отвърна Джак.

— Като имам предвид часа на убийството, трудно бихме го опровергали.

— Права си, но може да го попитаме дали има алиби за нападението над теб.

Камерън погледна отново снимката.

— Да, ще прозвучи съмнително, ако ни каже, че е „подремвал“ сам у дома в четири и половина следобед. Със сигурност тази следа заслужава да бъде разследвана.

Джак извади от джоба мобилния си телефон и набра Уилкинс. Партньорът му не вдигна и той му остави съобщение на гласовата поща. „Уилкинс, Джак е. Мисля, че се натъкнах на нещо във връзка със случая Робърдс. — Следата си заслужава да се проучи. Обади ми се.“

Джак затвори. Беше доволен, че след две седмици на безплодно ровене и търсене на сляпо най-сетне имаха улика.

— Не споменавай за това на никого, само на Дейвис и Уилкинс — обърна се той към Камерън. — Поне не и на този етап. Информацията, че си видяла повече, отколкото предполагахме в началото, може да стигне до грешния човек.

Въпреки че не й го казваше, Камерън се досещаше, че оръжието можеше да се окаже главно уличаващо доказателство. Ако Ломбарт беше техният човек, уликата, за която се сети така неочаквано, можеше да е ключова за ареста му.

Настроението на Джак беше вече значително по-добро.

— Съжалявам, че не се сетих веднага за тази подробност — обърна се Камерън към него. — Онази вечер в хотела ми каза да не пропускам нищо, трябваше да съм по-концентрирана. — Изглеждаше ядосана на себе си. — А колко пъти само съм въртяла свидетелите си на бавен огън, защото са се сетили за нещо твърде късно. Сега аз допуснах същата грешка.

Джак се пресегна към нея.

— Знам, че не ти е приятно да го чуеш, Камерън, но и ти си човек като всички останали.

— Шът. Не ме издавай, години наред се опитвам да скрия този факт. Той се усмихна и я целуна по челото.

— Гроб съм.

Тя се облегна на него, бузата й опря рамото му.

— И така, какво ще правим тази вечер?

Джак я обви с ръце.

— За съжаление, се налага да свърша малко работа. Трябва да проверя едно-две неща.

Камерън се отдръпна, ръцете й галеха гърдите му.

— Какви неща? И по-важното — колко време ще ги проверяваш? — попита го тя с престорено свенлива усмивка.

Два дни, помисли си Джак. В продължение на два дни хората на Мартино го бяха измъчвали, но не го бяха пречупили. А тази жена го въртеше на малкия си пръст, достатъчна беше само една нейна усмивка и…

Съзнаваше, че за да се спаси на часа, трябваше да побегне в обратната посока.

Вместо това я целуна.

Тя върна целувката. В началото уж на шега, но после той я пренесе до кухненския плот, езикът му намери нейния, а ръцете му се плъзнаха по талията й.

— Трябва да се залавям за работа — каза Джак и я целуна по шията, точно там, където знаеше, че ще се възбуди.

— Знам — съгласи се тя. — А аз трябва да си разопаковам багажа.

— Ще те пренеса до спалнята — каза той. Не спираха да се целуват, той я изнесе на ръце от кухнята и заизкачва стълбите. Когато стигнаха пред спалнята, ръцете му ненадейно се бяха плъзнали под блузата й.

— Нали ще се качиш, когато приключиш с работата? — попита го Камерън.

— Да. Няма да се бавя. — Не можеха да се откъснат един от друг. Вече бяха на стълбите, тя разтвори бедра, той повдигна блузата й и се притисна към нея.

Тя си пое въздух.

— Добре, отивам да разопаковам.

— Да, върви. — Джак я целуна за последно и се изправи. После усети как пръстите й разкопчават ципа на панталона му. Ръцете й нежно обгърнаха члена му и той простена.

Погледна надолу, очите й искряха закачливо. По дяволите! Работата щеше да почака.

— Останаха ли някакви презервативи в куфара ти? — попита той с пресипнал глас. Въпреки набезите й, които го държаха в постоянна възбуда, беше запазил малко здрав разум. Тази жена имаше вълшебни ръце.

— В горния външен джоб — отговори Камерън.

Джак отстъпи встрани. Чуваше го как псува, докато ровеше из багажа й — очевидно безуспешно. Накрая разбра, че търси на грешното място, грабна първия му попаднал презерватив и се върна при нея.

Да му се не види!

Малката палавница не си беше губила времето и си беше свалила джинсите.

Но си беше оставила непослушните ботушки.

— Знаеш, че без обувки се чувствам чисто гола — каза му Камерън. Джак хвърли кондома върху стълбището. Махна жакета си, свали и оръжието си и го постави на стъпалото до презерватива.

— Слез две стъпала по-надолу! — нареди й той.

Тя се подчини. Той разтвори бедрата й и коленичи на стъпалото. Видя как очите й се разширяват от възбуда, когато хвана първо единия, а после и другия крак и ги сложи върху раменете си. Усети как потреперва цялата, когато се наведе и облиза дантелените й гащички.

— Джак… — промърмори Камерън и зарови пръстите си в косата му.

Той провря пръст през ластика на бикините й и ги дръпна няколко сантиметра надолу. После устните му я докоснаха.

Камерън изстена.

— О, боже, ти си дяволът!

Така си беше.