Джули Джеймс
Любовни престрелки (19)

Глава деветнадесета

Камерън и Уилкинс чакаха, седнали на два стола пред кабинета на Дейвис. Беше почти девет часът вечерта и агентите на ФБР я оглеждаха с любопитство, докато излизаха от офисите си в края на дългия работен ден.

Дейвис беше поискал първо да говори с Джак. Сам. Уилкинс стана и започна да обикаля нервно из коридора и Камерън лесно забеляза, че никак не му беше приятно да е извън центъра на събитията. Честно казано, на нея също не й беше приятно. С престорена прозявка тя опря главата си върху стъклената витрина на кабинета на Дейвис. Завесата беше дръпната, така че не можеше да види нищо, но пък може би случайно щеше да дочуе една-две думи…

— Вече пробвах този номер — каза Уилкинс. — Говорят твърде тихо.

— За какво мислиш, че става въпрос?

— За теб.

— Да, ясно, че говорят за мен, но за какво по-точно?

Уилкинс погледна към вратата.

— Не знам.

Камерън дръпна главата си от стъклото.

— Мислиш ли, че Джак е в беда?

— Трябваше да бъда вътре — отговори Уилкинс след малко.

Вратата внезапно се отвори и Дейвис излезе от кабинета. Кимна към Уилкинс, а след това направи знак и на Камерън.

— Госпожице Линд, бихте ли се присъединили към нас в офиса ми?

Тя последва Уилкинс вътре. Джак се беше облегнал на една маса в ъгъла на стаята. Изражението на лицето му беше непроницаемо. Камерън седна пред бюрото на Дейвис, на стола по-близо до Джак. Уилкинс седна от другата й страна. Дейвис скръсти ръце, докато сядаше. Подобно на предишния път, когато бе в кабинета му преди три години, изглеждаше много сериозен.

— Госпожице Линд, като специален агент, отговарящ за тази дейност, бих искал да ви поднеса най-искрените си извинения. Вече се свързах с чикагската полиция. Ще имам грижата служителите, които са отговаряли за сигурността ви днес, да бъдат наказани. Бесен съм от това, което се е случило. Обещавам ви, че няма да се повтори.

— Благодаря ви. За щастие, агент Пелъс беше там. Той заслужава да бъде похвален за действията си. Не искам дори да си помисля какво щеше да се случи, ако не се беше появил — каза Камерън.

— Двамата с Джак си поговорихме. Съгласен съм с него, че ФБР трябва да поеме грижата за вашата сигурност. Решихме да назначим агент, който ще бъде с вас през цялото време. Ще ви придружава, когато се прибирате вкъщи, ще идва с вас до офиса, с две думи — ще ходи навсякъде, където ходите. Помолих Джак, като най-добре запознат с разследването на случая, да поеме тази задача. Той се съгласи.

Камерън внимаваше да не издаде по-специалното си отношение към Джак с жест или мимика. Виждаше го с периферното си зрение. Изражението на лицето му не показваше нищо. Беше странно да стои до него в кабинета на Дейвис, преструвайки се, че това е поредната делова среща и между тях двамата никога нищо не се е случвало.

— Опасявам се, че този път ще усетите много по-силна намеса в личния ви живот — продължи Дейвис, — но за съжаление, нямаме голям избор.

— Повярвайте ми, никой не иска повече от мен, днешният инцидент да не се повтори — каза Камерън. — В този случай намесата ще бъде истинско удоволствие.

— Тъй като Джак поема наблюдението, някой друг ще трябва да движи ежедневните задачи по разследването — каза Дейвис и се обърна към Уилкинс: — Сам, Джак препоръча теб и настоя ти да го заместиш. Увери ме, че си готов за тази отговорност.

Останал без думи, нещо, което много рядко му се случваше, Уилкинс направи пауза, преди да се обърне към шефа си:

— Оценявам доверието, което Джак — и вие — имате в мен, сър. Но Джак и аз сме партньори и аз бих искал да продължа да работя с него по това разследване.

Дейвис се засмя.

— О, не, не се притеснявай. Няма да се отървеш от Джак толкова лесно. Вие пак ще бъдете партньори, но с различни отговорности. Джак ще остане с госпожица Линд, а ти ще ръководиш екипа в нашия офис.

Уилкинс се ухили.

— В такъв случай, приемам с най-голямо желание.

— Така и предполагах — каза Дейвис. — Сега трябва да обсъдим това, което се случи днес. Как, по дяволите, убиецът на Менди Робърдс е разбрал за Камерън? От страна на ФБР само ние тримата и директорът знаем за нейната роля в разследването. Уилкинс, мисля, че първото нещо, което трябва да направиш, е списък на всички служители в полицията на Чикаго, които също имат информация за това. Нападението днес е доказателство за едно — има изтичане на информация. Но това може и да ни е от полза. След като открием къртицата, ще я използваме, за да стигнем до убиеца.

— Внимавай как ще подходиш към тази задача — предупреди Джак Уилкинс. — Тези полицаи никак няма да се зарадват, щом разберат за подозренията ни, че някой от тях е издал конфиденциална информация било то умишлено или по погрешка.

— Не се притеснявай, в силата си съм, когато става въпрос за деликатни въпроси — каза Уилкинс. — Къртицата обаче може и да не е сред чикагските полицаи. Двадесет жени, които бяха на моминското парти в събота, видяха, че Камерън е под наше наблюдение. Всяка една от тях би могла да даде тази информация на грешния човек.

— Мога да ви дам имената им, но се съмнявам виновникът да е някое от момичетата — каза Камерън. — Нито една от тях не знаеше защо Джак е с мен.

Джак се обърна към Камерън:

— Какво ще кажеш за приятелите си и семейството? Казала ли си им нещо?

— Колин и Ейми знаят някои неща, но нищо конкретно. А и те знаят как да пазят тайна. Не съм говорила с друг.

Дейвис се отпусна върху облегалката на стола си.

— Очевидно трябва да фокусираме вниманието си върху полицията и евентуално да проучим жените, които са били с Камерън в събота вечер. Между другото, Джак, не си спомням да съм прочел в последния ти доклад, че заедно с Уилкинс сте присъствали на моминско парти през уикенда. Странно как си пропуснал този факт.

— Взехме това решение в последната минута заради мерките за сигурност в нощния клуб, който госпожица Линд планираше да посети.

— Добър отговор — каза Дейвис.

— Без майтап — потвърди Уилкинс, видимо впечатлен от красноречието на Джак.

— Тъй като правим списък на всички, които са запознати с моето участие в разследването на Менди Робърдс, трябва да спомена, че и Сайлъс знае. Годфри го информира — каза Камерън, имайки предвид директора на ФБР. — Доколкото разбрах, обадил се е на Сайлъс миналата седмица, за да благодари за моето сътрудничество в разследването.

Щом чу името на Сайлъс, Дейвис трепна.

— Нима мислите, че е възможно Сайлъс да е казал на някого за вашето участие в разследването?

— Като американски прокурор той би трябвало да знае най-добре — каза Камерън.

— Надявам се това да е така — съгласи се Дейвис.

Разговорът след това продължи с дискусия за неотдавнашното пътуване на Джак и Уилкинс в Ню Йорк. Докато Камерън слушаше как Джак докладва на Дейвис, тя не можеше да отлепи погледа си от раната на бузата му. В спешното отделение на болницата, след като тя се сдоби с пет шева за огнестрелната си рана номер две по скалата на Джак, лекарят предложи отделна медицинска сестра да се погрижи за ожулванията по бузата и ръцете му. Джак обаче махна с ръка и ги отпрати, без да се отделя нито за миг от Камерън.

Толкова много неща се бяха случили между тях през последните няколко дни — първо, това, което почти се случи на прага на дома й, а после, това, което тя никога не би признала, че се е случило в събота вечер. Камерън нямаше ни най-малка представа какво става с нея и Джак в последно време, но докато гледаше раната на лицето му, разбра, че със сигурност знае едно. Имаше му доверие.

И тъй като сега той ще бъде до нея двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, Камерън осъзнаваше, че и двамата трябва да си имат доверие. Което означаваше, че ще се наложи да му разкаже всичко, което се бе случило преди три години.

И то тази вечер.

 

 

Когато Грант влезе в апартамента си тази вечер, той се спря до вратата, очаквайки да бъде изблъскан до стената и закопчан с белезници. Нищо подобно не се случи.

Той въздъхна с облекчение, утешавайки се с мисълта, че най-малкото Пелъс все още не се е досетил кой е маскираният мъж. Колко дълго време обаче този факт щеше да остане неразкрит, не беше сигурно.

Меко казано, събитията от този следобед не бяха протекли по план.

Грант се промъкна като крадец през апартамента си, без да светва лампите. От третия етаж той погледна надолу към улицата, опитвайки се да забележи и най-малкото подозрително нещо — непознати автомобили, паркирани отпред, мъж с куче, който просто „случайно“ минава под прозореца му по това време на нощта, бездомник в алеята зад сградата, на когото никой не обръща внимание.

Не видя нищо подозрително.

За втори път през последните две седмици, откакто Менди Робърдс се опита да го изнудва, той беше бесен. А сега и параноичен. Не много добра комбинация. Не беше очаквал Камерън Линд да се прибере от работа вкъщи толкова рано. Не беше очаквал и да доведе със себе си приятел, макар че лесно го разкара. Можеше лесно да се справи и с полицейските служители в колата отпред. Ала не беше подготвен да се изправи очи в очи с Джак Пелъс. Не беше очаквал и яростта в погледа на федералния агент, когато се хвърли през стъклото. Нито пък беше очаквал жената — която до този момент се беше държала прилично — да се опита да вземе пистолета от ръката му.

Беше истински късмет, че изобщо успя да се измъкне, имайки предвид как се провалиха плановете му. За щастие обаче, в бъдеще нямаше да се налага да разчита на късмета си.

Доволен, че апартаментът му не е под наблюдение, Грант тръгна към спалнята си и се съблече. За стотен път събитията от деня минаха като на лента през главата му в опит да открие слабите си места, това, което би могло да го направи уязвим. Никой не видя лицето му. Нито пък чу гласа му, тъй като той не изрече нито дума и само веднъж се изкашля. Не беше оставил никакви следи благодарение на ръкавиците. Бягството му също мина чисто — наложи се само да надбяга двете нещастни ченгета, единият от които със сигурност е бил и в по-добра форма някога, а другият изглеждаше прекалено малък, за да кара полицейска кола. Най-добрите ченгета на Чикаго… Успя да ги заблуди и да се измъкне от тях в една улица на три пресечки от къщата на жената, а след това си плю на петите и тича половин миля към паркинга, където беше скрил колата си. По пътя грабна раницата си, която бе захвърлил в кофа за боклук. Още преди да стигне до паркинга, хвърли маската, ръкавиците и якето. Сега изглеждаше като всеки друг — черни панталони, риза с дълги ръкави, раница за фитнес след разтоварваща следобедна тренировка. Измина няколко километра, сви в друга улица и облече костюма, който бе оставил в автомобила. Раницата, в която се намираха черните дрехи и няколко тежки тухли, вече беше на дъното на реката.

Грант отиде гол в банята и пусна душа. Втренчи поглед в отражението си в огледалото над мивката.

Имаше едно слабо място. Липсата на алиби. Изобщо не беше предполагал, че ще има нужда от такова.

Веднага след като хвърли раницата в реката, той натисна газта към бар в Ривър Уест. Там го чакаше стар приятел от вестник „Трибюн“. Носеха се слухове, че скъпо платена проститутка, сред чиито клиенти е бил и сенатор Ходжис, е била убита в един от най-луксозните хотели в града. Приятелят, който беше задължен на Грант заради хилядите пъти, когато му е снасял информация за политическите игри на сенатора, се обади да го предупреди и предложи да се срещнат на едно питие. Грант беше любопитен да разбере дали името на сенатора се спряга сред предполагаемите убийци и какво знае приятелят му за разследването на ФБР. Оказа се, че въпросният приятел знае много малко и Грант остана с неприятното чувство, че по-скоро той е изстискван за информация.

След бара се върна в кабинета на сенатора и присъства на серия от срещи с висшестоящите членове от екипа на Ходжис и двама от адвокатите му. Първоначално сенаторът мислеше да се върне във Вашингтон до края на седмицата, но след като получи предупреждение от ФБР да не напуска щата, започнаха да се търсят алтернативни планове. Най-важната и трудна задача беше как да се обяснят на журналистите промените в графика на сенатора, без какъвто и да е намек за убийството на Менди Робърдс. Тайничко Грант истински се забавляваше. Сподавените гласове, напрежението, което изпълваше стаите, притеснените погледи относно това, какво знае пресата за връзката на сенатора с Менди. Нямаха абсолютно никаква представа, че човекът, за когото говореха, седеше на тяхната маса.

И той знаеше всичко.

След като срещите най-накрая приключиха, Грант се прибра с колата си вкъщи. По пътя няколко пъти се отби в странични улички, за да се увери, че никой не го следва. В крайна сметка за всеки, който би си направил труда да разбере къде е бил Грант този ден, програмата му изглеждаше не по-различна от всеки друг ден, с изключение на един час. Трябваше да измисли нещо за всеки случай.

Грант отново се сети за момента в къщата на Камерън Линд, в който тя го видя за първи път, как отстъпи крачка назад и прошепна: Какво искаш?

Искаше да спре да се обръща панически, когато влиза в собствения си апартамент. Ето това искаше.

Тя каза, че не знае кой е той. Грант предпочиташе да мисли, че усетили студеното дуло на пистолет в слепоочието си, хората обикновено казват истината. И все пак не беше сигурен дали може да й вярва. За щастие, това не се налагаше.

За нея самата би било по-добре, ако казва истината. И той искрено се надяваше това да е така. Убийството на Менди беше почти перфектно, истинско произведение на изкуството. Случаят беше поверен на най-добрия агент на ФБР в града, но въпреки това в разследването си бяха стигнали до кривата круша. И щяха да си останат там, стига Камерън Линд да не се разприказва.

Разбира се, той беше взел предпазни мерки да разбере, ако това се случи.

Толкова бяха тъпи. Пелъс, ченгетата — всички. Всичко стана под носа им, а те дори не разбраха какво се е случило.

Ако знаеше колко е забавно да се измъкнеш от полицията след убийство, щеше да се разпише още преди години.